От Фройд, през Юнг, до Буда

Забележка: размислите ми в тази статия са породени от текст  на колега  - между кавичките са извадки от разсъжденията му, а след тях, мои инсайти по засегнатите теми. В края на текста давам линка към записките му. Интересното и ценното в преживяванията на колегата, споделил рамишленията си, е личната опитност. Затова, искрените му думи ми направиха много добро впечатление – защото идват не само от изсмукана от пръстите теория, а от преболяло изстрадване.

………………………………………………………………………

“Когато говорим за психология, нещата обикновено се изчерпват до шепа техники, които стават все по-модерни и по-модерни. Психоанализата започва да се пренебрегва все повече и повече, а за сметка на това навлизат все по-силно преживелищни методи, като хипноза, дишане, EMDR и други.  И това е съвсем нормално, в динамиката, в която живеем са нужни динамични методи, които да носят по-бързи ефекти, които обикновено са с катарзисно ниво.”

За психотерапия, по-точно – защото психологията е по-широка. Техники има много, но някои действително се ползват по-интензивно, именно поради катарзисната им разтърсващост, която ако е качествено утилизирана от терапевта, води към извличане на имплицитно вложените в преживяваното състояние уроци.

Но, преживяването на психични болежки се случва в контекста на живота. Психотерапията е част от негово величество живота, но не е ли целият живот една преживелищна психотерапия, когато е виждан като поле за намиране и завръщане към смисъла?!

Така разсъждавайки, по-ефектните методи могат да бъдат бързо действащи и ефективни, но незадължително. Тоест, ефектен не винаги означава ефективен. Защото често дори една невроза е доста упорита и не си отива, докато не предаде имплицитно вложените в нея послания. А нерядко прикрива, явява се външният слой на букет от характеропатии (личностови разстройства) или дремеща психотична продукция. В такъв случай катарзисните методи като интензивното дишане, дълбокият хипнотичен транс, психотелесната преживелищност, сами по себе си рядко са ефективни, а ако се разчита само на тях количествено преобладаващо и некачествено ползвани, дори вредни. Ефективни са при лична, битова проблематика и по-леки неврози, идващи от достатъчно хармоничен характер, отстоящ близо до пътеката на смисъла (Дхарма), с леки за научаване уроци.

Когато става дума за цялостна характерова преработка, за извличане на качествените диспозиционни потенциали при характеропатии (личностови р-ва), или за интегриране на колективно-архетипни съдържания при един изместено маргинализиран, загубил се или направо разпаднал, разцепил се на парченца аз при психози, при конвергация около една все по-осъзната цялостна личност (Аз, Селф), това отнема време. Съответно ползването на по-интензивно предизвикващите методи отново е налице, но по-щадящо, плавно, като основният фокус на такава цялостна характерова работа, по опита ми, прехвърля акцента в една комбинация от медитация и анализа.

Забележи, именно медитация, а не хипноза – разликата е в разширението или в приспиването на съзнанието. Без да изключвам хипнотичното приспиване, или просто редефинирайки го в медитативно, разширено събуждане, твърдя че последното дава в ръцете на човека „въдица, с която сам да лови рибата на смисъла си“, докато първото, малките хипно омайващи рибки на несъзнателността, водещи до бързо огладняване за нереализиран житейски смисъл и уроци. На същото мнение относно хипнозата, ползвана в психотерапията, е всеки зрял психотерапевт, привличащ стремящи се към реална работа по себе си клиенти. Медитацията (в психотерапията в началото, водена) директно води до метакогнитивен потенциал, спомагащ самосъзнателността, а психоанализата по един много плавен и постепенен път, интегрира осъзнатото и целия психотерапевтичен процес, споява го с ежедневната реалност, чийто медиатор се явява именно аналитичният ум. Ум, желателно все повече смиряващ се в ролята си на добър слуга на метакогницията (самосъзнателността, надхвърляща ума). При характеропатиите, както и при психозите, често коморбидни помежду си, както и с разстройства от кръга на малката психиатрия (неврози), този процес отнема време – минимум две, а практически повече години.

Синхроничността, за която говори колегата Юнг, се проявява с пълна сила в практиката на психотерапевта. Колкото повече време работи, колкото повече разширява собственото си съзнание и интегрира елементи от личното си и колективно несъзнавано, толкова по-често и повече го търсят по-комплицирани, тежки, коморбидно букетни случаи от спектъра на личностовите разстройства и психозите. Търсят със заявката за справяне с невротично тревожно разстройство, което като връхна дреха, прикрива промъкваща се психоза или характеропатия. Синхроничност…

Или може би психотерапевтът, разширявайки осъзнатата си способност за прозиране, облечена в аналитично проследяване на несъзнавани съдържания и динамика, съзира това, което преди време, бидейки неофит в професията си, през първите примерно 7-10-на години, не е виждал или не е искал да види в амбициозния си опит за ускорено справяне. Или глобалното, все по-масово „изтрещяване“, идващо от отдалечаване от любящата нравственост на човещината и потенциала, ведно с повишаващата се вибрация и нуждата от следващата я по честотата си, разширяваща се, но всъщност буксуваща в тесен еготизъм съзнателност, действително водещи до бум в психичните разстройства, заедно със закономерната синхроничност, откликваща на повишената способност на дългогодишно практикуващия психотерапевт да съзира зад завесата на социалната маска, комплексно води този процес?! Процес на наплив от все по-тежки, психиатрични случаи, при което терапевтът носталгично си припомня простотата на работата си с едни тревожни разстройства, неподлежани от характеропатийна или психоттична формация…

Горните думи за мен са далеч от едното теоретично говорене, а представляват ежедневна практика. Все повече и по-дълбоко осъзнавам вложеното в изразите „бързай бавно!“, „бързата кучка слепи ги ражда“, „който бърза, бавно стига“, „прави заради правенето, при отказ от плодовете на действията си, за да постигаш (Гита)“…

„Обикновено до по-дълбоките пластове на човешката психика може да се достигне чрез техники, променящи съзнанието. Това са хипноза, дишане, както и халюциногенни препарати от сорта на ЛСД, марихуана, аяхуаска, ДМТ, гъби и т.н.. Докато в първите два случая процесът на обмен с несъзнаваното може да бъде отчасти контролиран, то при халюциногените могат да настъпят необратими психически реакции. И тези реакции се случват поради това, че обменът между несъзнаваното и съзнаваното става толкова бърз и необратим, а защитните механизми на съзнанието буквално са премахнати и това, често може да доведе човека, както до преживяване на екстазни състояние от света на трансперсоналното, така и до неврози, а в не редки случай и психотични епизоди и шизофрения. Но това е цената, която плащат хората, които искат да научат нещо повече за собствената си психика.“

Целият живот може да бъде видян като психотерапия, като процес на учене, (само)възпитание и завръщане към Себе си (Селф, цялостна личност), по акордиране към смисъла. В такъв разсъдителен контекст, психотерапията в кабинета на психотерапевта просто насочва вече протичащия в човека такъв процес или завръща към него.

Какво насочване обаче? Ловим рибата на смисъла с постепенно разширяване мрежата на съзнателността в обемния си свръх и под съзнателен психичен водоем, или хвърляме бомбите на химически вещества, вадещи мъртво, психотизирано и насилствено изкормено безсмислие. Съгласен съм, че има разлика между опиати и психотропни психеделици и че се ползват от различен контингент хора, както и че последните евентуално биха могли да послужат за малък пробив. Пробив, но малък, само спомагателен, когато вече е налице дългосрочна, постъпателна, систематична работа по постепенно интегриране на съдържания от свръхсъзнателния творчески гений, с помощта на които да бъде овладяна и впрегната и подсъзнателната виталност, която в случая на човечество каквото е в последните няколко хилядолетия, е неизменно наситена с много адска тиня. Пробив, който може да бъде фасилитиран от аяхуаска (дмт), мескалин, гъби и прочие, но незадължително, не и да се разчита на това, а по-ясно казано, дори нежелателно да се разчита.

Защото, ако става дума за химия, тялото и мозъкът человечески произвеждат най-точната, свързана с определени психодуховни състояния на разширение на съзнанието, когато е следван устойчив, внимателен, дисциплиниран процес. Съответно добавянето на външна химия, е винаги повече или по-малко насилствено ускоряване и прибързано хвърляне в дълбоки води, за които употребяващият по правило не е готов. Ако беше, не би ползвал външна химия, а би разчитал на ендогенния си, воден от дисциплинирана, любяша мъдрост процес. Уточнявам: тук говоря за ползването на психеделици от сорта на мескалин, лсд, аяхуаска и т.н., не за нужните понякога при неврози антидепресанти, а при психози и личностови р-ва (характеропатии), невролептици и тимостабилизатори. 

Съществуват утвърдени психодуховни пътеки, по които е ходено хилядолетия, а пътищата на сблъсък със собствената невротичност, архетипна мащабност и висини и дълбини, са детайлно изучени от хилядите практици, вече познаващи пътя. Пътеки като бхакти, карма, джнана и раджа йога, ваджраяна и тантраяна будизъм – карма кагю, нингма, гелугпа, дзогчен. Пътеки започващи от подходящата житейска философия: санкхя, веданта и адвейта веданта, християно-юдейска нравственост, хинду или будистки канони, неизменно даващи една нравствена, мъдра и човеколюбна панорама, подготвяща дисциплиниран и преданоотдаден живот, служещ като предпоставка за въпросното разширение на съзнанието през качествено утвърдени и количествено проверени методологии. Методите на съзнателно овладяното, медитативно оттегляне на сетивата към интроспективната, феноменологична реалност, дишане, фокусиране, молитва, психоенергийна работа, съзерцание, до сливане с въпросния метакогнитивен зрител, оказващо се само началото на още по-обширен процес, започващ след това събуждане (самадхи).

Не изключвам напълно психеделиците. Споделям мнение, че могат да имат маргинална, ако въобще имат някаква роля в споменатия постепенен и нелек процес по осъзнаване на Себе си. Когато с такива вещества се злоупотребява, е като хвърляне на неподготвен човек на бойно поле – може да стане по-смел и извади поуки – ако обаче въобще оцелее или не бъде необратимо осакатен. Да, внимателно с психоделиците! Поради насилствеността на действието си, вероятността да невротизират и психотизират, да извадят очи вместо да изпишат вежди, е далеч по-голяма от тази да помогнат. При един дългогодишен опит в медитацията, рядката и спорадична употреба примерно на аяхуаска, може да катализира спокойното осъзнаване на целостта, но да се разчита предимно на това, е незряло поведение, практикувано от инфантилно съзнание. Работил съм с много случаи, когато ДМТ или аяхуаска са индуцирали маниен, последван от депресивен епизод при хора, които преди приема им, никога не са ги преживявали и са живяли нормален живот, но след това... Да, имали са предиспозиция за психотично състояние, но именно изборът на "лекия" път на психотропното вещество, е бил епигенетичният фактор за отключване на тежко състояние. Имал съм безброй много случаи, при които дори само една цигара марихуана (ганджа, трева) отключва паническо и генерализирано тревожно р-ва, агорафобия, вегетативна дистония, а при продължителна употреба, шизофрения. Много са случаите, с които съм се занимавал, отключили психотични епизоди, предизвикани от прием на вещества, но дори и след спирането им, периодично повтарящи се... С психеделиците: внимателно!

“ В едно трансово дълбоко състояние човек буквално е психотичен епизод, но отчасти, подчертавам - контролиран.”

Аз ползвам думите контрол, когато е от позиция на егото, а овладяване, когато е от позицията на Селфа, цялостната личност. На по-ниско ниво, човекът представа си няма за разликата между социално его и цялостна личност нито на теория, а още по-малко преживелищно, през липсващата си медитативна практика. Затова всеки опит за проникване в транс, е нужно да бъде внимателен, постепенен, ненасилствен и именно контролиран. Когато в процеса на житейската, евентуално подпомогната от формалната психотерапия и следване на психодуховен път, самосъзнанателността конвергира около Селфа (цялостната личност, Аза), тогава процесът по разширение става далеч по-безопасен. Тогава е възможно да бъде донякъде ускорен, поради стабилността на психичното ядро.

От позицията на това психодуховно ядро вече познаваш всички свръх и подсъзнателни наличности, но просто постепенно ги довеждаш до познанието на малкия, социално обусловен ум и мозък, поне доколкото е възможно.

Относно отношението между медитативния транс и психотичния епизод, то е аналогично на това между гениалността и лудостта. Геният надхвърля нормата и неизбежно е странен за сивите ѝ параметри, но е нормален относно реалността на потенциала си, докато е относително здраво стъпил на нозете на социалната логика и стабилно функциониращ в света. Психотикът (лудият) от друга страна, също навлиза в несъзнавани за масите и проникващи обикновено само през сънищата и фантазиите съдържания, но при силно изкривена психотично, до отсъстваща връзка със социалната реалност и изтикано встрани, налудно объркано или разцепено и разпадното его. Та, трансът си е транс, а лудостта, лудост.

„Разбира се, този свят ни принадлежи и той е вечна част от нашето съзнание, Юнг го нарича колективно несъзнавано, но формите, които навлизат от там и темпото, с което навлизат може буквално да разруши нашата психика.“

Заставам на мястото на читателя и осъзнавам как в ума му може да се породи въпросът: „А за какво ми е това разширение на съзнанието, духовност, смисъл? Не е ли по-добре и по-лесно да си живея малко по-невежо, да се радвам на малките си успехи?“

По-лесно е, със сигурност. И да, може, макар такъв живот да е примитивен и страничен спрямо целта, за която е даден първоначално – диалектичното надхвърляне на удоволствието и болката и интегриране около синтезиращата визия на любовта.

Въпросът е, че самият живот в съвремието ни често хвърля човека в невротично тревожни и мъчително депресивни състояния, от които изходът няма как да е връщане на съзнателността назад (което е честа, но фантазна заявка – „да бъда като преди…“), а порастването и характеровото ѝ акордиране с целостта, със законите на целокупния живот, с Дхарма. Самото преживяване на психологични разстройства вече само по себе си представлява навлизане в света на несъзнаваното болезнено и с ускорено темпо. Това, което психотерапията прави, е да тонира менталното и емоционално възприятие към вече случващото се в благодарно извличащо „бисерите“ на любовта, мъдростта и истината, с помощта на които съзнанието догонва вече ставащото и процесът на разширение се превръща от усилно мъчителен, в благодатно развиващ и сливащ с Човека.

Да, когато с „помощта“ на психоделици човек засили прекомерно това темпо на навлизане в несъзнавани съдържания, опасността от азов разпад, психотично загубване и сцепване, са големи. Не препоръчвам злоупотребата с такива вещества – незряла е. Когато обаче невротичността, психозата, мъчителната характеропатия вече се случват поради характерови дисбаланси, именно работата по характера е балансиращия, интегриращ елемент, с или без помощта на психиатрична психофармация.

„Осъзнатоста не предвещава щастлив живот, даже напротив. И често пъти, хората, които преживяват такива състояние са тръгнали да лекуват душата си, но в същото време те забравят, че колкото повече преживяват такива състояния, в тях се засилва инстинктът водещ към смъртта, а именно това е танатос.

Стигаме до извода, че на едно по-дълбоко ниво на психиката смъртта е желано състояние. Някъде го описват, като последният екстаз, който може да преживее човекът. За това ние хората нямаме страх от смъртта, имаме страх от неизвестното и страх от самият живот. Точно страхът от самият живот не ни дава възможност да излекуваме душевните си и психически рани, защото, ако човекът бъде психически здрав и без проблеми, то той спира развитието си.“

Да, осъзнатото познание носи много възможности, радост и не по-малко изстрадана отговорност. Да, не смъртта плаши, а смелият и по любовта живот, тъй като любовта изисква жертви, учене, постоянен растеж, ведно с огромната благодат, която носи. Не че страданието е непременно нужно и не че е единственият стимул за растеж, но когато то липсва, човекът какъвто е, задрямва, потъва в инертност и следване на изкривени социални сугестии. Относно нагона към смъртта – деструкто, мортидо, агресия. Когато животът е посветен на целостта (Селфа, Бога), а средоточието на самосъзнателността е в любящата  (Бого)човещина, нагонът към смъртта се прихваща и преобразува до мотивирано, мъдро волево усилие, насочено към единение с Бога. Нагонът към живота – либидо, се прихваща и влива в същия този устрем като витален импулс, даващ заряд на целия живот, обединен отново около любовта, носеща свобода. Защото само любов, която освобождава, е любов. Тогава освобождението, което е предчувствано в смъртта (Мокша, освобождение), се преживява през свободата, преживявана в медитативния стремеж и сливане с Бога, не след смъртта на тялото, а във всеки ежедневен миг (Сахаджа самадхи). Да, само когато смъртта е прегърната, животът може да бъде живян – въпросът е, че тази метафора сочи не към друго, а към смел и силен живот - по Бога и сред хората.

„Всяко лекарство е лекарство, докато е в определена доза, превишим ли дозата, лекарството се превръща в отрова /тук колегата говори не буквално за лекарство, а прави аналогия с ползваните методи, бел.ред./, но често пъти това е единственият начин да се върнем тук на Земята и да се захванем с човешките си, а не с божествените проблеми. Защото едно от най- трудните неща е да останем в ежедневието и да продължим да живеем животът такъв какъвто е, това е едно най-великите изпитания, които седят пред всеки един човек. Човек е хубаво да знае, но не повече от толкова, колкото му трябва.“

А на човек му се дава толкова, колкото може да понесе, така че това, което носи да помогне и заздрави, а не да смачка. Едно от най-трудните неща е да живеем живота си като Хора. А това означава да се обичаме, помагаме, сътрудничим и радваме на успехите си, докато самите ние следваме собствената си мисия. В такъв сърцат живот краката на социалната логика са стабилно стъпили на земята, но главата на панорамата, виждаща живота отвисоко, е в планините на мъдростта. А живото сърце обединява и превръща малките делнични мигове в чудо. 

Илюзия е, когато се говори за духовност, да се има предвид някаква фантазност, откъсване от живота, сексуалността, социалното включване и бизнеса, професионалните постижения... Това не е духовност, а бягство. Реалната духовност се проявява в света, кариерното развитие, партньорските отношения, като състояние на съзнанието, което прави живота божествен, но и приземява духовността в ежедневната рутина.

"А не може ли човек просто да си живее, ей така, без да се замисля много-много?", пита някой. Да, докато живурка, но не живее, тлее, но не гори – може. Защото целта на малкия човешки живот е въздигане на земното до Небесното и спускане на последното до земното – всичко различно от това не е живот, не е горене, а мъждукане и пушек, произвеждащо пепел и сажди…

………………………………………………………………………..

Пълният текст на колегата може да бъде намерен тук.

…………………………………………………………………………

Автор на горните размисли: Орлин Баев