Искрен поглед в поглед, сърце в сърце, душа в душа

Записки след дихателно-молитвена, психотерапевтична сесия:

.................................................................................................. 

-Трябва да почувстваш смъртта - каза той - отдай й се, приеми я, остави я да те завладее, докато не усетиш онова дълбоко смирение и безусловна любов към съдбата си, живота и смъртта. Само когато се превърнеш в никой, спреш контрола на егото ти и то изчезне, ще успееш да потънеш в топлите, пълни с нежност ръце на Бога. Тогава всичко ще си дойде на мястото. Той не говореше за религиозната, църковна представа за Бог - ставаше въпрос за нещо много по-силно и истинско. Вяра. Когато пътя, по който си тръгнал, изглежда все едно си се изгубил в най-страшната и тъмна гора на света, знам, е толкова трудно да имаш доверие, че всичко което ти се случва е точно това, което трябва да се случи... Много, много трудно. 

Доверие... -Дишай, дишай дълбоко и бързо. Искам да чуя как вдишваш и издишваш. Позволи си да чувстваш през дишането. Позволи на страха от смъртта и загубата на контрол да те завладеят. Едно, две, три дълбоки вдишвания. Вече усещах притока на кислород в дробовете и главата си - хипервентилация. Главата ми почна да се върти. Крайниците ми един по един изтръпваха. Чувствах как всеки един блокаж в тялото ми се разрежда. Тежестта на мускулите ми се разнасяше по цялото тяло. Енергията почна да протича чак до върховете на пръстите на краката и ръцете ми. Иглички... Все още продължавах да дишам дълбоко и бързо. Лицето ми също почна да изтръпва, сякаш цялото ми тяло започна да вибрира на една изключително фина и дълбока честота... Докато се справях с усещанията в тялото си и надигащите се чувства, набутани в дъното на подсъзнанието, той четеше със спокоен и любящ глас: - Отче Наш, Ти който си на небето, така и на земята... Да това беше Библията. Абзац след абзац, молитва след молитва. Текста влизаше в съзнанието ми, като стрела пробила нечия кожа. Продължавах да дишам. Сълзи почнаха да се стичат от затворените ми очи. Чувствах всяка дума, която той прочиташе или казваше. Празнината, която чувствах по-рано в гърдите си, започна да се запълва от болката, която излизаше на повърхността. Опитвах се да бъда никой, опитвах да почувствам онова смирено доверие, че всичко е наред. Успокоявах се на моменти, после пак почвах да плача безпомощно. Изведнъж гласът му притихна, чух как остави Библията на масата и стана от стола. Усетих как ме завива с меко одеяло. Каза ми да си поема бавно няколко пъти въздух и да се опитам да го задържа, след което ме попита как се чувствам... Избухнах в плач. Всичко, което се беше крило в подсъзнанието ми, толкова дълго потискано, се изсипа, като тропическа буря. Той дойде седна до мен на дивана и ме прегърна силно и със състрадание. 

- Току що осъзнах, че имам нужда от любов. От супер много любов. От една нежна прегръдка, някой да ме погали загрижено и с любов по главата. Липсваше ми онази връзка, в която хората се разбират без думи, само с поглед и любов. Онази чиста човешка любов. Любов, която много от нас са забравили. Забравили да изпитват и да дават. - Отговорих му аз. Той продължаваше да ме прегръща, аз също го прегръщах силно, плачейки. Усещах аромата му, аурата му. За първи път от толкова много време можех да се докосна до една сигурност и любов и точно тогава в този момент осъзнах, колко много ми е липсвало всичко това. Искаше ми се това усещане да не изчезва никога. -Да миличка - каза загрижено той - имаш нужда от любов и се радвам, че сама успя да го осъзнаеш. Целият този страх е просто фиксация върху нещо нереално, нещо което не е там. Едно бягство от реалната причина, и нуждата от любов. Когато започнеш да приемаш и допускаш онази любов към себе си, чиста, божествена и смирена, тогава ще привлечеш човек, даващ същата любов и към себе си и към теб. Когато се успокоих го пуснах, въпреки че не исках сигурността и чувството да си отиват. Бях станала по-лека от преди, част от тежестта, която усещах в слънчевия сплит, си беше отишла. Взех шишето си с вода от масата и отпих жадна. Погледна ме в очите, аз също му отвърнах. Сякаш бариерата, която поставях винаги когато гледах някого в очите, си беше заминала. Искрен поглед в поглед. Любящ и разбиращ. Нямаше по-приятно чувство на света. Струва си да живееш само, заради онази любов, която не може да бъде описана с думи. След това някак си страха от смъртта остава на заден план... -Благодаря ти за всичко!!! - усмихнах се нежно и излязох през вратата.

В. Т.