За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

събота, 21 април 2018 г.

Психотерапия на Човека


Разсъждавам върху думите на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов), оформени под заглавието „Истинският човек“ от Боян Боев и Борис Николов. Целият текст може да бъде видян тук.
…………………………………………………………………………………………………………………..

Петър Дънов (Беинса Дуно) - Учителят
„Има един свят, който вие не виждате. Трябва да се отворят очите ви, за да го видите. Вие сте сянка на този свят. Вие, сенките, трябва да вярвате, че има един Реален Свят, от който произтичате. Вие сте само проекцията на Реалността. В човека има една вътрешна Светлина. Тя е Божественото Начало, което чака времето на своето пробуждане. Човек е нещо повече от своя ум, сърце и воля. Те са слуги на човешкия дух. Човек по произхода си, по своето естество, е нещо велико.“

Велики думи. Само в няколко реда този холистичен душелечител, Петър Дънов, повдига завесата между световете, разбулва тайните на Изида. Според науката на посветените, консенсусът за реалност, който по недомислие наричаме обективност, се явява само отразена, метафорично казано, холографска проекция на Реалността. Отражение, включващо не само физичния, но и емоционалния (астралния) и мисловния (менталния) планове на Битието. Оказва се, че изживяваме илюзорно кратките си жизнени цикли в огледално отразен свят, при това често доста криво пречупван от несъвършенството на личните ни и колективно-социални ментални и чувствени огледала. Относително и дотолкова истинно отражение, доколкото предава точно първообразите на Реалността през качеството на менталните си, емоционални и физически пречупващо-рефлектиращи, възприятийни призми.

A Животът – далеч по-цялостно понятие е от придаваното му от квадратното двумерно мислене. Последното твърди, че всичко започва с раждането на биологичното тяло и завършва със смъртта му. Такова твърдение прилича на убедеността на затворник, родил се в тясна килия, която никога не е напускал, с пет малки прозорчета (сетивата), през които се виждат на няколко метра стените на невежството, обособяващи ограничеността на възприятийната му тъмница. Убеденост, че тези стени са началото и краят, алфата и омегата, а отвъд тях – нищо. Всъщност огромната част от реалния живот е именно отвъд стените на невежеството…  

Усилията на съвременната наука са насочени изцяло екстравертно навън, а помощният ѝ технологичен инструментариум, механичен. Науката изследва състава на далечни неутронни джуджета, изчислява скоростта на разширение на вселената, хипотезира тъмната материя и енергия, предполага относно свойствата и функцията на черните дупки, изследва както макро, така и микро света на субядрените процеси. Несъмнено, постигнала е доста. Твърдя обаче, че механично-редукционистичното естество на приетия от самата нея за единствено валиден научен метод, я поставя в позицията на началото на началото на подстъпите на познанието на света, а още по-малко на човека.

По отношение на човека, когнитивната наука се опитва да следва подхода на точните науки. Похвално начинание, орязващо обаче самия обект на изследване – душата, до количествено измерими корелати. Повече по темата в статията ми: качествени методи в психологията. Това, което науката на посветените като цяло, а в конкретния случай Петър Дънов казват е, че макрокосмосът на вселената и микрокосмосът на човека са единни във вътрепсихичното си устройство и функциониране. Имено психично, защото зад воала на видимата с физически очи или технически инструментариум материална вселена, съществуват психодуховни и психобожествени планове на живота, научната методология за изучаване на които е не машинно-механична, а интроспективно-качествена (в опозиция на сетивно екстравертната, количествена методология), феноменологично себепознавателна. Точно себепознавателна, тъй като доколкото изследователят познава микрокосмоса си, дотолкова аналогично познава и макрокосмоса, функциониращ през същите нива и порядък. Между другото, етимологията на думата Космос от древногръцки, означава именно порядък (тоест в понятието Космос е вложено идентично с думата Дхарма значение – закономерен, божествен порядък). Космосът никога не е бил някаква случайно струпана и незнайно защо разширяваща се маса от галактики. Не само, че няма нищо случайно, но по същността си е многомерно психичен, духовен и божествен, като видимата материалност е единствено външна черупка. Засега ортодоксалната наука само драска по повърхността на тази черупка, отричайки съдържанието и смисъла зад нея. Относно привидното разделение, но същностно единство между материя и духовност, другояче казано, психодуховната природа на вътрешния космос е също материална, но материя от различен порядък.  

Какво твърди науката на посветените по тези въпроси? Твърди, че Човек е гостенин, странник е в този свят, раждал се е неведнъж в различни тела, а между тези въплъщения е пребивавал във фините измерения на отразения свят – чувствените и менталните, за да „смели“ опитността от поредното си съществуване, докато уроците по извличане на смисъл, обич, мъдрост и свобода са научени и този цикъл на самсара във виртуалната игра на отразения живот бъде прекъснат. Тази вътрешна наука твърди, че едва след това събуждане за истинската природа на Човека, започва реалният живот. Някои го наричат божествен, други будичен – живот отвъд отраженията на самсара, но в породилата я реалност.

Източните психодуховни системи твърдят, че целта на човешкия живот е в събуждането за реалността – нирвана, мокша... Дори в красивия обект на бодхисатва, даван в тибетския будизъм, обещаващ ненапускане на самсара, докато и последното чувстващо същесттво не бъде освободено от нея, мотивът е отново напускането, прекъсването на отразената игра. Частично изключение прави тантра, в която животът, при осъзнаване на цялата му относителност, се приема за весела игра, която няма нужда да се взема прекалено насериозно, а по-добре да се живее от позицията на творческото, игрово наслаждение. В крайна сметка обаче, дори във великолепната тантра, целта е освобождението, напускането. 

Езотеричното християнство, поне в потенциала на вложения в него смисъл, стига по-далеч. Целта вече не е бягство, а акордиране на отразената реалност в съзвучна с божествената: „…както на Небето, така и на земята…“. Привеждането на земния живот в резонантно, качествено отражение на принципите на божествения: любовта, мъдростта, творческата истина. Акордиране от позицията на събуденост в божествената реалност и живот от името на Човека, при което се стига по-далеч. Вместо дисоциирано бягство, Богочовекът, бидейки в царството Божие, в реалността, която всъщност никога не е истински напускал, трансформира отражението на преходния свят до синхронно с излъчващата го реалност. Липсва ли лична преживелищност, това няма как да се разбере от позицията на механичния, бинарен ум…
Както казва Петър Дънов, велики са реалните човешка същност и живот!


„Ако обичате човека, ако вярвате в него, а не в това, което външно се проявява, щяхте да видите колко велико нещо е той. Вие казвате: "Човек е същество, което мисли." Но той е повече от това, което мисли. Човек не е нито в мислите, нито в чувствата, нито в постъпките. Човекът е Божественото. Човек крие в себе си всички възможности за един Разумен Живот. Каквото сте изгубили, ще го намерите. Кога? Когато познаете, че Бог е вложил несметни богатства във вас. В човека има всички възможности да бъде художник, поет, учен и пр. Злото в човека е на повърхността. То е нещо външно. Божественото в човека е непобедимо. През каквито и изпитания да мине човек, в края на краищата пак ще се върне в първоначалното си състояние.

Велико е да виждаш истинския Човек в човека. Да, не е мисли, чувства, тяло и социално поведение – повече е. Божественост е истинският Човек – част от Бога е, дълбоко свързан и единен с Космоса е. А етимологично, думата Космос произлиза от порядък и смислово е идентична с Дхарма, великият божествен ред. Единен с порядъка на нещата, каквито са, е Човекът. В основата си този велик битиен ред произтича от любовта, мъдростта и истинността на Бога. Едно с Бога е Човекът.

Беинса Дуно - Учителят
Виждаш Богочовека в човека, доколкото го преживяваш в самия себе си – ни повече, ни по-малко.

„Когато някой ви донесе скъпоценен камък, обвит в няколко обвивки и поставен в кутия,първата работа, която ви предстои, е да отворите кутията, да освободите камъка от всички обвивки и след като го разгледате внимателно, да се произнесете за него. Скъпоценният камък е Божественото в човека, което трябва да освободите от обвивките.“

Тибетската маха мантра Ом Мани Падме Хум буквално означава брилянт в лотоса. Скъпоценността на Буда природата в лотоса на преходното човешко тяло. Богочовекът в тленните обвивки на физиологията, праната, емоцията, чувствата, мисленето конкретно и абстрактно… Вечното в преходното, безкрайното проявено през крайното.
Богочовекът, спуснал се в неговите преходни лотоси, опаковки, проводници, съдържащи го тела-кутии. Докато социално обусловеният двуног не съумее да се смири в молитвено-медитативния процес по ретрасиране на входно-изходния от и към Богочовека сигнал, да го последва, за да се случи едно качествено прехвърляне на самосъзнателния център в Богочовека, дотогава социалното его и персона дремят, мъждукат, живеят от позицията на натрапените им отвън, сугестирани цели и разбирания, нежели през Себе си.
Това е процесът на събуждане (йога самадхи), на намиране на Христовата/ Буда/ Дао/ Дхарма изначална същност.

„Вярвайте в Божественото в себе си! Единственото реално нещо в човека е Божественото. То е вечно и неизменно. Който иска да се развива правилно, трябва да приеме съществуването на Божественото Начало в себе си като аксиома. С неговото съдействие можете да развиете дарбите и способностите си.

Вярвайте в Божественото във всички хора. Върху този камък ще изградите своето велико бъдеще. Човек може да се прояви в своята пълнота само като съзнае, че Бог живее едновременно в него и в неговите ближни. Не е ли хубаво да виждате във всеки ваш ближен един възвишен свят? Когато всеки човек се убеди, че в другите живее Божественото, тогава между хората ще има правилни отношения.“

Както казва юдейският строителен дърводелец: „Да възлюбиш Бога и да възлюбиш ближния, както себе си.“ Тук съвсем правилно се спекулира с това, че за да обикнеш брата си, е нужно първо да обичаш себе си. За да се обичаш, е нужно да се познаваш, да осъзнаеш Себе си отвъд преходните си носители. Или, по-смислово предадено, „Да възлюбиш Бога в себе си и Бога в ближния еднакво“. Юдеинът уточнява: „Да възлюбиш Бога с всичкото си сърце, ум, душа, дух…“ Тоест, да се обикнеш няма общо с някакво тщеславно-нарцистично себелюбие-еголюбие, а с обикването на Бога в себе си. С опознаването и сливането със Себе си, с Богочовека. Доколкото така познаваш Себе си и си едно с Него, с Богочовека, с истинния Аз извътре ти, дотолкова го виждаш и познаваш в ближния си. Доколкото така се обичаш, дотолкова обичаш и брата си.

Лесно е да обичаш, когато има реципрочност в зрялата любов. По-трудно е, когато човекът, с когото общуваш,преживява тревожно-депресивни състояния. Когато обаче потокът ти на любовта е в голяма степен автономен, тече отвътре навън и напорът му е достатъчен, той бързо напоява невротичността, която в основата си е леко отклонение от законите на любовта и жажда за любов.

Нелек тест за безусловността на любовта, са характеропатиите (личностови р-ва, психопатии). Често са коморбидни, букетни, преливащи се от едно в друго. Ето ги  параноидното, нарцистичното и антисоциалното личностови р-ва. Ако динамиката е предимно параноидна, когато обичаш такъв човек и колкото по-силно го обичаш, толкова повече той автоматично приема любовта като заплаха за вторичните печалби на параноидното му статукво и мощно изкривява реалността, като възприема поведението, наситено с любов, за силно заплашително, подигравателно, предаващо го, нараняващо злонамерено. Изопачава и вербалната лингвистика – не само вложения комуникативен смисъл, но и паметово, фактологично казаното, преобразува в резониращо с параноидното му възприятие, при това с пълната увереност, че вложеният от самия него нараняващ смисъл или изцяло променени спомени, са верните. Съответно параноидният психопат закономерно преживява и съотнася комуникацията си с обичащ го човек, през мощен негативен пренос. Тоест, пренася в обекта на общуване собствените си параноидни вярвания, с пълната убеденост, че не той, а обектът на общуване ги случва спрямо него. Параноята тук се задейства, разбира се, от всякакъв вид общуване, тъй като е постоянна характерова диспозиция. Любовта обаче я провокира особено силно – защото индуцира посока на разкритост, искреност, сърцатост и човещина – все качества и годности, които на параноидния характеропат му липсват в огромна степен и именно от искрената разкритост по начало се защитава с параноидната си, съмняваща се злопаметност и болна агресия.

Говоря за параноидното личностово р-во, понеже същата параноидност присъства в основата на нарцистичната инфлация, в антисоциалната и  избягващата  характеропатии, а често като коморбидност и при шизоидното и шизотипното личностови р-ва. При граничното пък, когато обичаш сърдечно човека, в един момент идеализира и поставя на хипоманиен или маниен пиедесетал, а в следващия е параноидно разочарован и гневно депресиран, като цялото състояние се „върти“ около емоционална безсмислена и безлюбна празнина, която именно тласка  граничното махало от въздигаща идеализция, към параноидно гневно и депресивно разочарование (последното за по-дълги периоди).

При шизоидното личностово р-во, любовта ведно с либидото, са от дълбоко интровертирани, до сякаш липсващи. Наблюдава се тотална откъснатост, беземпатийност, незаинтересованост към социални контакти, близост, приятелства… Когато от позицията на истинския Човек обичаш параноидната личност, любовта в него бива пречупена през параноидното възприятие и виждана като подигравка, нараняване, заплаха. При шизоидията обаче, тя въобще не е отразявана. На шизоида му е безразлично дали е мразен или е възхваляван, дали е ненавиждан или сърдечно обичан. Безразличие, което няма общо с порасналата диалектична визия на съзнателния индивид, а е по-скоро емоционално кастрирана, безлюбна отдалеченост и безенергийна загасналост, нито способна на сърдечна общност, нито желаеща да я изпита. Обичайки човека с шизоидно личностово разстройство, е като да наливаш в черна дупка. Топлината просто изтича безрезултатно. Това не спира обичащия, разбира се – защото когато обичаш, не го правиш от его интерес, а като състояние на съзнанието си.

Когато обичаш човек с нарцистично личностово р-во, докато в комуникацията си синхронираш с убежденията му, любовта в него се пречупва и от позицията на мъдростта си, слиза до обикновена его инфлация, каквато никога не е била поначало, но в случая е принизявана до такава. Когато изразиш несъгласие, се задейства параноидното ядро, което именно стои в основата на нарцистичния, раздут балон.

При шизотипното личностово р-во пък, любовта е виждана като част от прилагана манипулативно-фантазна, конспиративна схема…

Никак не е лесна работата на старозаветно психопатно ниво на заспало съзнание, при което връзката с любовта на истинския Човек е от силно изкривена, до тотално прекъсната. Психопатът, подобно на жив мъртвец, прекъснал връзката с душата, със Себе си, е като ходещ труп, движен не от любов, мъдрост и истина, а единствено от нагонните заряди, механичния интелект, свързал се с интереса на социалното его и мотивите на биологията. Поначало биологията на бозайника в човешката система е предназначена единствено да съдържа, носи, да дава поле за изява на Човека, като се подчинява на целите и присъствието му. При психопатиите/ характеропатиите Човекът е от силно неактивен и непроявен, до изцяло  отсъстващ – останали са единствено страстите, страховете и гордостта на биологично обусловеното его и социална персона.

В психотерапията на личностови разстройства, за да усети клиентът любовта, са нужни години на постепенен и много плавен , предимно аналитичен и трансферно базиран процес. Но е възможно – за любовта всичко е възможно.

Нужна е дълбока личностова зрялост, за да обичаш човек с характеропатия константно, въпреки отношението и поведението му. Възможно е единствено, когато през тежък личен опит, психотерапия и стремеж към Бога, се е случило въпросното прехвърляне на самосъзнателния център в любовта, в истинския Човек, от чиято позиция живееш и твориш.

„С физическите си очи виждаш сенките на нещата. Вън от Любовта няма познаване, няма виждане. Вън от Любовта животът няма никакъв смисъл. Познаването идва само от Любовта. Само ако обичаш, можеш да познаеш.

Бог ни познава по закона на Любовта. Не мислете, че Той ни познава механически.

Обикни човека както трябва и ще видиш, че в душата, ума и сърцето му се крие нещо велико. Ако не обичаш както трябва, днес се очароваш от някого, а на следния ден се разочароваш. Ако обичаш някого, ще видиш в него много работи и то най-красиви.

Външният човек не е още истинския човек. Нещо красиво се крие дълбоко в човека, което може да познае само онзи, който люби.

Не можеш да познаеш човека, докато гледаш само неговата външност. С това се обяснява защо ти не обичаш някого, а други го обичат. Ти гледаш само външността му, а той го познава отвътре, вижда Божественото в него. Казваш: „Нищо особено не намирам в този човек.” Защо? Защото не го обичаш. Питай онзи, който го обича, какво вижда в него.“

Душелечението отразява в синтезиран вид основната посока на смисления живот. А именно, ползването на земните трудности и радости така, че да събудят и хранят Богочовека. В психотерапията човек идва объркан, изтерзан от душевната болка на тревожността, вината, тъгата, безсилния гняв, безсмислието, преследването на илюзии и страсти. Работи се когнитивно, възстановява се връзката с логиката и социалната реалност, анализират се и се проследяват корените на маладаптивните когниции, защитни механизми и психодинамиката им, променя се мисленето, страховете се предизвикват и погасяват поведенчески, човекът се учи на потъване в транс и ползване на потенциала си… 

При около 30-40% от случаите съвременните школи и подходи са достатъчно ефективни сами по себе си или ползвани в интегрална сплав, за да внесат качествена промяна в емоционалния живот на човека, така че да преобразува състоянието си до емоционално стабилно и щастливо. В психотерапията максимумът на успеваемост в работата с неврози, е приблизително 70-80%. От десет потърсили помощ, с помощта на силен в работата си психотерапевт, успяват стратегически да се справят осем. Останалите 20% неуспеваемост се дължат на недостатъчна мотивация и упорита постъпателност, вторични и първични изгоди от поддържане на невротичната динамика, ендогенност, отсъствие на вътрешни смислово-любящи ориентири и нежелание за намиране на такива…

При едни около 50% от случаите на невроза, при която психотерапията е главният инструмент за преобразуване на емоционалните дисбаланси в хармония, ортодоксалните терапевтични подходи и методологии „удрят на камък“. Оказват се необходимо, но недостатъчно условие за решаването на невротичното уравнение. Елементът, който драстично повишава психотерапевтичната успеваемост, е любомъдрият смисъл. Макар че включва по-широк и изпълнен с проникновена визия и цялостност мироглед и представа за Човека, света и Битието, е повече от това и практически се изразява в … присъствие.

Присъствието на психотерапевта. Особено присъствие, идващо от прехвърляне на самосъзнателната му идентификация от социалното его, в истинския Човек. В Богочовека, в Бога. Разбира се, поне донякъде и през неспирно самоусъвършенстване, все повече – постоянен процес е. Едно изкривено (не)разбиране, практикувано през екзотерично западен светоглед, би пречупило казаното като израз на мегаломанна инфлация. Нищо такова.  Въпросното прехвърляне в Богочовека е свързано с дълбоко его смирение, притихване, умиротворение и относително качествено подчинение на смисъла на Богочовека. А той е без изключение любящ, мъдър, творчески освобождаващ, свързващ с организма на целокупния живот, с нравствените принципи и закономерностти на живата, многомерна и многопластова проява на съзнателността. Изтокът винаги е познавал това тъждествено сливане с Бога, докато западът е разделял човека от Бога като нещо външно, по същия начин, по който разделя съзнание от несъзнавано и наука от религия… Не. Единен е Човекът с Бога, огън от пламъка Му е.

Доколкото психотерапевтът е тъждествен с истинския Човек, със същността си, дотолкова вижда Човека в клиента си, зад невротичните му съдържания и процес. Когато от позицията на любовта на Бога, терапевтът познава Бога в човека пред него, се сформира пространство от любящ смисъл – пробив на един по-цялостен свят, живот и съзнание в психотерапевтичната ситуация. Когато така психотерапевтът безусловно обича и вярва в Богочовека в клиента си, знае че той вече е в позицията на психично здраве, щастие и смисленост, а единственото, което е нужно да бъде свършено, е известна помощ в разчистване на невротичните пречки, което освобождава потока на смисъла, през който се проявява Човекът.

Доколкото психотерапевтът през собственото си себепознание и провеждане на любовта, умее да обича клиента си, дотолкова фасилитира мощни трансферни процеси по преобразуване на базисни интроекти – с помощта на плеядата от психотерапевтични методи, разбира се. Трансфер, който диалектично включва позитивния и негативния, синтезирайки и двата в преобразуващия пренос на смисъл.

Определено безусловната емпатия силно се фасилитира от наличието и на симпатия, но не винаги може да се разчита на последната. Защото любящата емпатия е повече – радее се с безусловността на любовта и често обича не поради, а въпреки.

Неврозите са главната извадка, с която се занимава психотерапията. Лесно е да се обича човекът с невроза. Защото отстои само на една крачка от любовта и къде съзнавано, къде несъзнавано, я иска, търси и зове. Когато психотерапевтът чрез любовта и методологията си катализира преобразуването на невротичните травми и конфликти, любящата сърцатост започва все по-силно да се проявява в клиента. Затова психотерапевтите сме благословени да работим с все по-събуждащата и проявяваща се човещина в хората, с които работим! Благодаря на житейската мъдрост за този факт! 


Орлин Баев, психолог - психотерапевт


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук: http://www.beinsadouno.com/board/forums/forum/157-%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%B9%D0%BD/

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.