Знахари и Вълшебници

Текстът по-долу е извадка от тази тема.

.............................................................................

Горски Вълшебник

Toni: 

Не знам от къде да започна...На 36г съм, семейна с две деца на 10 и 2 години.Кърмих малкото дете до март месец и малко след това започнах да изпадам в някакви състояния на страх и тревожност.Една вечер малко след като приспах малкото започнах да плача, появи се ужасяващ страх, че ще умра, започнах да я целувам, появи се сърцебиене, изпотяване, задух, не можех да се успокоя...не знам как успях да заспя изобщо.В следващите дни бях под постоянно напрежение това да не се повтори...съответно това ми се отразяваше на ежедневието, започнах да се вглеждам в несъществуващи симптоми, постоянно ми се виеше свят.Отидох до личната лекарка, тя ми изписа Деанксит.Пих го 3 седмици и ми каза да го спирам.Бях осезаемо по-добре.Може би трябва да вмъкна нещо, което е важно.Няколко месеца по-рано голямата ми дъщеря преживя стрес - едно дете я беше накарало да и разкаже за свои любими предмети, места, песни и т.н и после с тази информация и разказало страшна история, в която тя е главен герой и в която тя се хвърля от 8-я етаж, на погребението и звучала любимата и песен и имало от любимите и цветя.Детето беше много травмирано, ние също...не можеше да спи, само плачеше и във всичко виждаше само смърт.Представяше си първо как тя умира, после се прехвърли на малката си сестра и на нас...говорихме с детски психолог и ни посъветваха да и обясним за смъртта в прав текст.Лека полека, може би в рамките на месец нещата се овладяха и тя забрави.Така...

След спирането на Деанксита имах няколко седмици на спокойствие и мир.Една събота, докато правех закуска ми прилоша, зави ми се свят и се строполих на земята, не съм губила съзнание, просто ми стана лошо.Мъжа ми се притесни и ме заведе до дежурен кабинет, където установиха само ускорен пулс и ми препоръчаха да изследвам щитовидна жлеза.Още в понеделник бях при личната, пусна ми изследванията, но от притеснение ли какво вечерта получих криза...задух, сърцебиене, страх да не полудея, страх да не умра и новото...страх да не полудея и да се хвърля от 8-я етаж...или изобщо от високо.Това ме изплаши толкова много, че не можех да спра да мисля, предстоеше ни влизане в болница /на 8 етаж/ с малката за изследвания.Със щитовидната всичко е наред, но това вътрешно треперене и страх ме побъркват.Обадих се по телефона и ми изписа Стрезам 3*1 

Пия го втора седмица, на моменти съм добре, на моменти пак ме обхваща това отвратително чувство на безсилие и тревожност.Знам, че тези страхове са ирационални, но въпреки това ме плашат ужасно много.Не мога да се отпусна, тялото ми е пренапрегнато, най-малкото ме ядосва, събуждам се сутрин в 6 и не мога да заспя повече.Дайте ми моля съвет, как да се справя с това състояние.Искам си отново спокойствието и усмивката...

Орлин:

На дъщерята сте обяснили, остава и на вас да го обясните. От съзнание, към подсъзнание, да си разкажете една по-цялостна приказка за Живота:


..........................

Знахари и Вълшебници

Имало едно време в едно далечно царство на края на света, една майка с две деца. Обичала децата си много, обичала и живота си. Била майка-дете. Дете, родило две деца, което само било дете. Отвън жената съвсем си приличала на жена - хубава, разумна, пораснала. Отвътре ѝ обаче живеело едно уплашено дечко, което се стряскало лесно. Било го страх от какво ли не - от високото, от слабостта, от непознатото, от познатото, но неконтролируемото, от болестта, слабостта. Особено го плашела смъртта - струвала му се като изчезване, като тотална, черна и необичана, несправедливо натрапена самота в нищото.

Детето живеело вътре в тази майка. Понякога се обаждало, но по-често си играело наполовина спокойно. Майката се мислела за голяма, но това била само маска, на която се опитвала да вярва. Когато нещо отвън се сторело страшно на детето, маската на възрастен се пропуквала и детето отвътре започвало да се паникьосва, да крещи, плаче и се тръшка...

Майката на двете деца живеела в добра колибка досами тъмната гора. Бащата на двете отрочета се грижел за всички - вечер заедно сядали край огнището и гледали кристалното кълбо, по което се излъчвали вълшебни приказки от през девет земи в десета. Веднъж, едно от съседските дечурлига разказало страшна история на голямото дете: "Ето, аз смъртта те познавам много добре, коварна съм, знам какво обичаш, знам всичко, което ти е любимо - затова сега ще вляза дълбоко в теб и ей сега ще те накарам да скочиш там, в тъмната гора, от осмата, най-висока скала. А после, победата ми ще е пълна, когато на погребението ти звучи любимата ти песен, ха ха хаааааа!..." 

Майката се опитвала с всички сили да успокоява детето. Колкото повече пробвала да се показва силна обаче, толкова повече вътрешното ѝ хлапе започвало да трепери от страх. Майката започнала да ходи при горските знахари - дали ѝ силни билки, които обаче само потискали и упоявали това упшашено дете. Когато се посъвземало от горчивите сокове на отровните корени, детето се страхувало още повече - защото ужасът му не бил преобразуван, а само изолиран, от което още повече растял. 

Майката чула, че има и друг тип горски вълшебници, които учели на съзряване, смелост, обич и самообладание. Отишла при един такъв и започнала да плаче. Той обаче се смеел благо, с една ръка на сърцето, а с друга на корема - направо се разтресъл целият от смях така, че вълшебният му корем заподскачал. Нали бил вълшебен, прихванал погледа на жената и тя също започнала да се усмихва. Отначало през сълзи, после по-широко, докато накрая прихнала заедно с този странен, весел вълшебник. Той настоял да спре отровните корени на механо-знахарите! 

Тогава я хванал за ръка и започнал да я води из черната гора. Оказало се, че въобще не е толкова черна, а пълна с полянки, птички, горски добри животинки, даващи обич, смелост и сила, красота и доверие. Дори дърветата били живи и ѝ нашепвали приказки за целостта и смелостта на любящото ѝ сърце. Клоните се разтваряли пред нея, слънчевите лъчи галели и прегръщали детето в душата ѝ, което вече започнало да наднича с интерес и въодушевление. Оказало се, че от "най-страшната" осма скала, тръгвала пързалка, водеща към езеро с жива вода. Жената погледнала вълшебника, а той ѝ кимнал усмихнато. Тогава тя се спуснала по пързалката на доверието.

Пързаляла се дълго. Понякога ѝ се искало да се върне нагоре, но веднъж тръгнала, смелостта ѝ напирала и превръщала страха ѝ във вдъхновение. Тогава, когато и тя вече не знаела къде е, цопнала в живата вода на любовта.

Оттогава тя самата разказвала весели и смели приказки на децата си. А нейното вътрешно дете вече не било толкова вътрешно. Постоянно общувала с това игриво, любопитно и вече смело дете, като вратата между съзнанието и подсъзнанието ѝ оставила широко отворена за дъгата на любовта. 

П.п: а любовта и казала, че когато обича, смърт няма! 

..............

Потърсете психотерапевт! 

...

Орлин Баев