Обичам те, страх! (Отзив от Инес Райчева)

Винаги казвам, че с професията си психотерапевт съм благословен да работя с интелигентни, мотивирани и сърдечни люде. Заобиколен съм от такива и това ме прави удовлетворен и щастлив. Защото виждам как при преобразуването на страха, започва да протича все повече любов, мъдрост, творчество, вълшебството на потенциала. На групата ми идват почти изключително хора, минали или все още минаващи през лична терапия. Хора готови за силна, интензивна, истински променяща работа. Почти всеки път, когато на групата ги погледна и буквално преливам, изпълвам се с любов, която ако не отдам, сякаш ще се пръсна емоционално. Чудесни са хората, с които заедно работим в посока смисъл, цялостност, смелост, здрава самоувереност, доверие в Себе си, Бога, съдбата си и Живота. Нека бъда все по-хармоничен, за да протича през малката ми грешна личност онази сила, която прави който и да е терапевтичен метод работещ - силата на любовта, на Бога. Прекрасно е, когато виждаш как същата сила заживява в хората, на които помагаш! Текстът по-долу е отзив на Инес Райчева за този процес.

Благодаря, Инес! 

................................................................................

Линк към текста в блога на Инес

Страхът, този мой верен приятел, Ангел Хранител, пътеводна светлина!
Благодаря ти, Страх, за всичко, на което ме научи!
С главна буква пиша името ти, точно защото е име, а ти си ми приятел верен и любим!
Без теб нямаше да стигна до тук!
До къде ли?
До себепознанието, до себелюбовта. 

В началото 

Като се срещнахме, Страх, заради теб треперех, плаках, самосъжалявах се, мразех се! Самобичувах се и казвах: "Да, прав си, не заслужавам любов. Не мога да я заслужа, не ставам за нищо, аз съм една издънка, в живота ми няма смисъл." 

Години наред в това състояние как се живее? 

Живее ли се? 

Не бих казала. 

По-скоро бях ходещ труп, търсещ удоволствийца да позамажат положението, сламки, за които да се вкопча, че да не се пусна от стеблото на живота с цялата си насъбрана немощ и безсилие. Казвах си "Ето, сега ми е добре, тук ми е добре, ще поживея още." До следващия катаклизъм и рухване из основи. До следващия депресивен епизод, в който всичко става сиво, безлично и лишено от всякакъв смисъл. Казвах си преди, Страх, "Какъв Бог, какви 5 лева?! Какви са тези смотаняци, молещи се на някакъв измислен дядка, вместо да вярват в себе си! Ами да, животът е гаден, а хората тъпаци, БОРИ СЕ, разчитай само на себе си! И тук-таме на някой друг, но го дръж здраво, да не избяга! КОНТРОЛИРАЙ!" 

Ех, тогава не си давах сметка, че отговорът, който търся... 

Е в обратното.... 

Моментът на "Не мога повече"

И до тук ме докара, приятелю! От бездната на омразата, автоагресията, нагаждащия се към всеки мазохисъм, избягването на другите, за да не бъда отхвърлена... В тая бездна на безподобни мъки и самопричинена самота, неразбраност, потърсих Орлин Баев.  Благодарение на терапията с Орлин - лична и групова, два уъркшопа с него и Дора Прангаджийска, за има-няма 6 месеца, моят живот се обърна (няколко пъти). Нагоре-надолу, емоционално влакче на ужасите! Ту добре, ту зле и пак долу в бездната! Човек понякога може и сам да се справи, и без терапевт може, аз със сигурност можех. Но щеше да отнеме години лутане и още ненужно, неосъзнато страдание.

Бях мишка в капан.

Мога да изкача този житейски баир! 

Мога и го направих! С подкрепата на Орлин, който е Човек, намерил призванието си. Силен терапевт, страхотно подходящ за шубелии и шушуиги като мен!
Защото знае какво е да си точно това, живял го е.

От мазохистична, мразеща се страхливка, се превърнах в смела и уверена жена - ето пиша в блога си, правя видеа, които ми носят неописуем кеф! Обичам се и ми е готино в тялото ми! Не е перфектно, моето си е!

И си се грижа за него.

От мъжемразка, се превърнах в жена, прегръщаща нежно своя Анимус, своята мъжка страна. Нямам нужда да наказвам мъжете, нямам нужда да им се нагаджам, нямам нужда да им се харесам на всяка цена - общуването ми с тях е истинско удоволствие и топла обич! Уважавам ги, приемам ги.

И около себе си имам мъже, които ме вдъхновяват и зареждат с нови сили всеки ден! 

Фалшивата духовност...

От фалшивата духовност, без да съзнавам всъщност колко неискрено подхождам към себе си, желаейки с изфабрикуван позитивизъм, да замажа прозорчето, през което виждам света, да си помогна някак с патеричка, потъваща в скапаната ми собствена кал - се превърнах в човек, прегръщащ ИСТИНСКАТА ДУХОВНОСТ. А тя е в Смиреното приемане с Доверие. Няма и следа от моята осакатяваша тревожност, именно защото стъпих на едно същинско

Доверие към себе си, живота и смъртта.

Как стигнах до Доверието

С яка съпротива! Доброзорно, както казва Мадлен Алгафари. Исках всичко да си рационализирам, да ми щрака умчето, да ме пази, да съм в защита!

Умът ми си е винаги там, той КОНТРОЛИРА всич-ко! 

Да, ама не! 

Като те застигне земетресението, наречено "тревожност" разбираш, че умчето не действа... Луташ се, страдаш, премисляш и прегряваш, а ефектът е нулев - дори потъваш все повече..

Оставих се на усещанията си, Страх. От сърцето, от корема. 

Колко болка и сълзи се изляха! Дни и месеци рев и тяло свито на кравайче от болка.

Чух малкото хлапе в мен, 

детенцето Инес, което иска да го оставя да ОБИЧА, да ДОКОСВА, да ОБЩУВА, да се СМЕЕ на висок глас, да ПЕЕ, да РИСУВА с пръсти, да кара колело в ДЪЖДА. 

Окей, някой няма да я хареса. Някой ще чете сега и ще си каже: "Егати тъпото парче! Тая е луда!" Е, и? Никога няма да ме обичат и приемат всички. Това няма значение, не е цел, не е необходимо. 

Аз я обичам и я чувам! 

Аз и давам правото да е там, щастлива и усмихната, само защото е жива и диша - нищо не е нужно да постига, да бъде! 

Просто едно дете, това стига. 

Обичта не се заслужава, тя е безусловна. 

Така, както майката обича бебето си безусловно,просто, защото е на този свят.

Позволих си да ОБИЧАМ и ОБЩУВАМ искрено, близко, любящо, нежно, не защото се хващам за хората като удавник за сламка. А защото ми е приятно, любопитно, носи ми наслада.

Вече ми е хубаво и сама. 
Наслаждавам се на себе си, затова съм разтворена и към другите. 

Затова пиша и в момента. 

А щом аз имам какво да дам, значи там някъде има хора, които имат какво да получат!

Обичам те, Страх!

Мили мой, ти ме мотивира да стигна до тук! Прегръщам те! Ако не беше ти, нямаше да се намеря. Щях да се лутам, ли лутам в безмислено съществуване. А заради теб рових в калта, рових до Ада и обратно, за да стигна до чистото синьо небе!

Дървото на живота - с дълбоко стигащите до земята корени и високите силни клони, реещи се в синевата. 

Я, виж, Страх, разцъфнали са и цветенца! Красиви, шарени! Това съм аз - красива, шарена, "многопластова", ми е казвал Орлин. 

Да, обичам те, Страх - моя рожбо!
Обичам те, Страх - учителю мой!

Краят на пътя

Такъв няма! Не вярвам нито, че умираме, нито че се раждаме. Само се сдобиваме с тела и по някое време ги губим. Не съм приключила с ученето. Много чернилка изкарах от себе си - но тя никога не изчезва напълно. 

Разликата? Че сега съм готова, мили мой Страх, за всичко, което живота има да ми поднесе! О, да, знам, че ще имам вдъхновяващи възходи и болезнени падения. Болки, ужас, страхове. Част от пътя са. Няма да бягам, да се крия.

Буквално знам какво е да лазя на земята - Орлин ме е съветвал да го правя - лазя, влача се и съм едно незначително ла*но, сбогуващо се с живота. Без контрол - край, там няма контрол!Има усещането от корема, от сърцето! Смирение пред жестокия шамар на Живота! Когато си долу, смачкан, изоставен - или умираш, или се прегръщаш, съзнавайки дефицитите си, но готов да работиш по тях. Или се самоунищожаваш или се отпускаш и отваряш обятия към Страха, с Мъдростта, която ти нашепва "Има смисъл и в това, има. Стига борба, стига бунт и контрол, ти си просто едно малко човече, не разбираш всичко - това не го прави страшно, смъртоносно."

Желязната ръка на Страха, която те води нагоре към Силен Живот, Любящ Живот. От тази желязна ръка няма измъкаване, докато се дърпаш. Когато обаче отвориш очи и кажеш на този страх: "Хайде, готов съм да уча, дай да видим какво си дошъл да ми казваш, какво си дошъл на ми показваш?", това, точно това, е НАЙ-мощната трансформация в живота! 

И се РАДВАМ, че все повече хора са тревожни, имат паник атаки и са треперковци. Това е пряк път, хора, повярвайте! Пряк път към един съвсем друг живот.

Преоткрих Бога и Молитвата като медитация. Не, не религиозност. 

Духовност, същинска, не позитивничка, розовка, а истинска и мощно трансформираща! 

Но и до нея има път, има етажи, стълби за качване.

П.П.: Мили читателю, това писмо можеш да разбереш само от позицията, в която страхът е вече желан мотиватор и приятел в мощната трансформация! Пътят до там е дълъг и трънлив, стъпалата не малко - качваме, пак слизаме, после пак качваме... Но стигнем ли... Цял един нов хоризонт се разкрива! Щом си тук, значи си на пътя вече! 

Ако ти звучи твърде емоционално, налято с патос... Такова е - защото след 25 години на тази Земя, в това тяло, аз най-накрая поех въздух, отворих очи и усетих с ходилата си почвата, направих първи крачки. Излязох от пъшкула. А, вярвай ми, това е винаги емоционален момент, катарзисен. 

Орлине, посвещавам това на теб! Убичъм тъ! 

Благодаря за всичко онова, на което си проводник, Човече. 

Посвещавам го и на моите приятели и близки, на всички сърца, с които се запознах по време на терапията. 

Обичам ви! 

Благодаря ви от сърце и до живот! 

За край ще поместя част от едно стихотворение на Мадлен Алгафари: 

Мой вечен любовнико -
честен и чист,
мой точен часовнико,
мой верен бял лист!
 (...)
До край ме познаваш -
до зъбите кътни!
Затуй ти оставаш,
а те са безпътни! 

За пръв път разбирам какво е да не те е страх от Живота. 

Да си с отворени обятия и топло сърце, 

да прегръщаш и докосваш с наслада и смелост. 

Благодаря, Страх, че си до мен!