За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

сряда, 4 юли 2018 г.

Фарисейски (псевдо) духовен байпас - Здрава духовност.

Духовен байпас

Забележка: В статията описвам механизмите на псевдодуховността. За целта ползвам лингвистичния инструментариум на психоаналитичните защитни механизми, позволяващ прецизно проследяване на неадекватната невротичност и характеропатийност, обличани в маската на духовност. След обозначенията N.B. (Nota Bene), в болд текст, дефинирам зрялата, адекватна духовност.

.....................................................................................

Добър термин е дуовният байпас. Предложен е от Джон Уелууд в началото на 80-тте години на 20-ти век. Изразява какво всъщност не е духовност, но прилича, претендира или е представяно за такава.

 "Духовно" заобикаляне на емоционални нерешености чрез психични защитни механизми, изолиращи нежелани собствени проблематики през интелектуализации, рационализации, формиране на реакция, отреагиращи емоционални изстъпления и др.. Аналитичните дезадаптивни защитни механизми имат силата точно да изразят на пси език разговорния израз духовен байпас. Докато при представяното за духовна практика и живот действат автоматично несъзнателно, тези психични механизми, накичени с думичката духовност, потискат, изтласкват, замитат под килима на съзнателността и така хронифицират и карат нерешеното да гние и се множи количествено разнообразно и качествено деградиращо. 


(N.B): Здравата духовност е себепознание, приложено в делника, в най-малките ежедневности. Познаване на сянката толкова, колкото и на светлината, на свръхсъзнателността, едновременно с подсъзнателността. Зрялата духовност по никакъв начин не е напудрено-розова. Нормално е следващият дадена духовна дисциплина да изпитва естествената бинарна емоционалност, присъща на човешкото битие: радост и тъга, гняв и мир, болка и удоволствие, страх и смелост, любов и раздразнителност, избухване и умиротворение, харесване и нехаресване, привличане и отблъскване, симпатия и антипатия. Емоционалната его природа си остава същата, дори при най-висшето просветление. Разликата е в гледната точка, в панорамата на диалектичен синтез, от която липсва закачане за хубавичкото и отбягване на лошичкото. Социалната персона и его до известна степен биват обяздени и водени от Буда природата. Гневът се преобразува до здраво себезаявяване и мотивация, страхът до смела обич, тъгата до мъдрост, болката до освобождаваща сила. Прихващат се част от зарядите им – но не изчезват. Магарето си остава магаре, ако ще и Сидхарта Гаутама или Исус от Назарет да е ездачът му, на която и висока планина да го заведе и каквато и висока панорама да има пред него. Осъзнава я ездачът, Човекът, нежели его добичето с неговите мисли, чувства, спомени, навици… Както казва един зен майстор (перифразирам по памет) – „Преди сатори обичаш копривена супичка, след сатори обичаш копривена супичка“...

При здравата духовност не само, че липсва наивно позитивно, псевдодуховно маскиране и отричане на сянката, но нещо повече. Колкото повече устремилият се към светлината прониква в свръхсъзнателния потенциал, в божественото, реципрочно толкова и навлиза в подсъзнателния си ад. При това не само в собствения, а в колективно подсъзнателния – а там са кошмарните сенчести миазми на съвременното човечество такова, каквото е. Но и цялата виталност, която вече може да се извлече с помощта на импулсите на потенциала. Тоест, адекватната духовност е позитивна в изконния етимологичен смисъл на думата – цялостност. 

Адекватна е, проява на виделината на любовта е в бита. А нездравата е бягство, опит чрез илюзия, погрешно назовавана духовност, да бъдат изолирани собствени "гнойни абцеси". 
При байпасната "духовност" имаме опит за изолиращо цензуриране, отричане и дисквалифициране на неприемани сенчести наличности, което сцепва целостта. Нека погледнем псевдодуховността през призмата на някои типични, маладаптивни пси защитни механизми.

………………………………………………………………………………………………………

Интелектуализацията

Интелектуализацията е опит чрез мислене и говорене за дадена проблематика, тя да бъде контролирана и поставена на дистанция с помощта на сигурността на хващането за думите, за интелекта. Донякъде е нормален механизъм, когато присъства готовност за оцялостяване. Тогава е здрава, приложна философия, подобна на източната. Става нездрав механизъм, когато обличането в думи е ползвано като дисоциация от болезнените съдържания. Такава интелектуализация се превръща в мислене за мисленето за мисленето, в натрапливо  предъвкване, чрез което се изразява невротичният свръхконтрол, потискащ нежелано "недуховния" страх, страст, болка... Голяма част от западната философия (не цялата, но определено присъства такава тенденция) е такова невротично мислене за мисленето за мисленето за мисленето, несвързано нито с актуална духовност, нито с приложението ѝ в бита, но всъщност витаеща в орално компенсаторната сигурност на "добрия" ум, който не изоставя, градейки „въздушни кули“. Дървена е такава философия. 


Практически във всички духовни деноминации с времето се е натрупала огромна по обем литература, автоматично добавяна като част от наследството на съответната традиция. Мнозина се специализират в наизустяването и интелектуалното спекулиране със записаните разсъждения, нерядко забравяйки, че същинската духовност се проявява на дело, през собствената вътрешна опитност, приложена в най-малките, простички неща, отвъд интелектуализирането. Тя няма общо с университетски професорски и докторски титли или със званията, номинирани в определена психодуховна система. (N.B):  Сърдечна простота, искреност, благодатна благодарност и оценяване чудото на живота е истинската духовност.

При интелектуализацията логическият ум се явява спасително мъничко островче, на която социалното его стъпва в опитите си да не бъде залято от въртопите на подсъзнателните си конфликти и противоречия. Уви, островчето е постоянно помитано – оказва се, че интелектът пред несъзнаваното е като нищожен корков сал всред бурите по средата на океана.
Записаните учения на еди кое си духовно направление би трябвало да помагат на прагматичната, изявявана в малките делнични мигове духовност. Когато обаче неофитът е поставен сред море от хилядолетно събирана литература от ред школи, впечатлението му е, че е нужно да скочи в интелектуални подвизи от четене, забравяйки че авторите са ни повече, ни по-малко хора също като него, а важен е предимно личният опит. „Напредналите“ пък в дадена деноминация обикновено дават впечатление на изчели вся и все. Ако това четене е естествен резултат от годините им присъствие в системата и им помага в практиката, чудесно. Дали обаче винаги е така? Не. В общностите на системите за разкриване на потенциала с времето се привнасят чисто светски правила за престиж, йерархична структура и титли, кариерни стълбици, съдействащи за суетата на духовния материализъм и гордост, явяващи се псевдодуховност.

(N.B): Не, в естествената духовност его интелектът е единствено помощен персонал, слуга. А байпасната го превръща в суетен, бездушно инфлиран господар.
Аз самият съм фен на високия интелект и съм скептичен по отношение на прякото му отричане. Смятам, че единственият качествен вариант е ползването до предела на възможностите и надхвърлянето му – процесът на джнана йога. Висок интелект, захранен от добра паметова база данни, явяващ се обаче единствено смирен инструмент на Човека.

В психотерапията, такъв психичен интелектуализъм се явява психоанализата. От нея могат да бъдат извлечени качествени елементи, но като цяло е слабо приложна психо-философия, имаща единствено опосредствено отношение към прякото третиране на невротичните състояния. Не че анализата претендира да бъде духовна, но я споменавам поради факта, че целият живот е психодуховна проява (независимо от нечие разбиране или неразбиране) на различни нива на вибрация и осъзнаване.

Ето откъс от тази тема на жена, преживяваща панически атаки и повешена тревожност, от портала за съзнателен живот, рубрика „психотерапия онлайн“:




Деси: Вярвате ли в квантовата физика, че вашите мисли стават реалност?! Или в будистките закони за случайността или липсата на такава, за синхроничността?!
Аз вярвам! Случвало ми се, но за малки неща! Чакам да ми се случи за едно голямо мое Желание! Ще ви споделя, ако е така.

И за срещите с правилните хора??? За 40 и няколко години отгоре не съм срещала точния Човек. Вярвате ли, че Вселената ни учи на нещо с това или вярвате, че ние сами си го правим???

Доста въпроси повдигнахте с малкото изречения! Дали не си докарваме тревожност от не случващи ни се неща, събития, хора. Дали ПР не е резултат от това, че възможностите ни не съвпадат с желанията?! И дали не твърди идеалисти не страдат именно от ПР?! И дали човек с Любов може да има ПР?

Орлин: Нещата са простички. Книжки, синхроничности, големи интелектуализирани приказки - има ги, ама кел файда от празни приказки... Има синхроничност, има привличане. Не да искаме от нямане обаче, а да даваме от излишък от любов, чар, светлина, енергия, ум, самостойно присъствие - тогава нещата идват на мястото си. На дела, отвъд бля бля. Когато  видим, че има огромна разлика между искане като малко хлапе, защото нямаме и между преливане от качествата, които сме искали, започваме да ги откриваме у себе си. Не толкова ги градим, колкото разкриваме. Те винаги са били там, просто са им пречели страхът, вината, унинието, обидчивостта... Осъзнавайки липсите си, ги прегръщаме с любовта. Тогава сме пълнота. Вместо искащи черни дупки, ставаме на слънца. Мнозина искат да се топлят на лъчите ни. Можем с тях, можем и без тях, но щастието и смисълът вече са в нас и светят! Та- осъзнаване, обичане, дела. Както се казва, да бъдем това, което искаме светът и другите да са! 

Деси: Всичко, за което говорим на теория е целебно, но споделете на практика вие /всеки от вас/ достигнал ли е поне на малка крачка от тази душевна нирвана, това снизходително и божествено щастие на мир и спокойствие, въпреки бурите, себе си и света?! Ще е интересно да споделите, не лично, но с две изречения Там ли сте, за където ми говорите???
Аз не спирам да вървя по този Път... Надявам се един ден с усмивка да си дам сметка, че не съм усетила, кога това се е случило???

Георги: Ех, как звучи само - нирвани, снизходителности, мир... :) Някак фенси, както се казва на поангличанчено български. Аз, от своя позиция бих казал, че съм постигнал бахриврути смарандула чверанда дзури швепс. Удивително състояние, за което ако започна да пиша и разказвам, не знам дали ще остане време да засегнем други, по-земни теми. А защо ме вълнува, че ще поизостанат земните теми ли?  - ами защото сме на Земята. Засега поне, най-много няколко десетина десетилетия. Имаме толкова разнообразни работи за вършене и обсъждане тук за това кратко време - като например бране на къпини, учене, работа, пране на чорап, чупене на съседски прозорци с топка за футбол, изкарване и харчене на пари, плакнене на чинии, екскурзии, мечтаене, секс, плащане на данъци, смях, правене на планове, проверка на холестерола, чоплене в носа и правене на топчета от съдържимото... малееее, колко много неща... Не знам... мир и нирвана... къде ли могат да се вместят в света на любопитния, пълен с интерес към приключението, наречено живот, човек.

Иначе, че съм се спогодил до голяма степен със света на бурите, боровинките, секса и чорапите - да, така е. Но дали моите думи или твоите могат да определят точно изживяването - съмнявам се. Затова, да го правим на викторина има своите слаби места. Ти влагаш нещо в думите, за които питаш, ние със сигурност ще вложим нещо друго и така ще си играем на комуникация, в която какво ще си кажем, само един Бог знае, а нищо чудно и да му досадим.
И все пак - когато съм мислил за нирвана или божествено щастие, съм установил, че те са пряко зависими от успеха на поникването на ягодите, които ежегодно сея на балкона в саксии. Той Тодор е в течение - обикновено като ме пита какво ново по това време на годината, знае, че в този период други въпроси не ме вълнуват. Сега го признавам и публично. Наистина, като изникнат ягодите и някак ми просветва евентуално какво може да е нирвана... Но тогава, незнайно как, моментално изпадам в бахриврути смарандула чверанда дзури швепс и вземе, че започва да ми убягва.

Орлин: Ахам - бахриврути смарандула или изкуството да акаш с кеф. Ей така - напъване, смарандула миризмичка, ама нали си е нашето, приемаме си го. Още напън, излазя. Почти л. самадхи - мула, удиана и жаландхара бандха автоматично се задействат и сушумна се активира в трансцедентно блаженство и мъдрост. Още напън и и екстаз, пада. Наместо да си го носим - свобода. Тогава брахма нади почва да тананика за зайченцео бяло и става едно такова детско хубаво, а Жизъс изрича "Бъди като дечурлигата, мой!" Докато отворът на тоалетната чиния издърпва органичната протоплазма, клапанът към небесното царство засмуква малкото съзнание и даунлоудва божественото. В този момент Санчо Панса открива величието на дон Кихот, легенът на главата се превръща в изящен шлем, а Сервантес рязко променя курса на писане и заминава на ексчейндж програма в Бихар школо по йога, а Сатянанда преподава крия на Санчо, седнал върху обратната страна на легена. Е да де, ама цяла флотилия от анунаки избълва совалките си и каца в студентски град, за да търгува амрита срещу студентска красота. Един анунаки обаче остана свободен и се шляе като мотащ се електрон из Витошка. Разправя, че бил на 500000 години, ама че като бил млад и идвал насам да кърти златце за бубайко си на нибенциту и генетично мутирал местния примат, ама се изсекнал и добавил мукус в епруветката. Седнал на едно барче, опъва наргиле с грозде и вика копелето: "Ей, квот горе, таквоз и тука, все сополи..." А баба Керана доеше единствената си кравичка сабахлян и баш внимаваше, щото знаеше, че целийо Космос резонира и много се кефеше. А заквасеното от вчера породи няколко галактики от мъгляво съсирен тип, докато ангелите тананикаха на ангелиците "Хип хопът миъ и мноу по-добър от хип хопът тъь..."Господ се проявяваше през аватара си Чък и направи блог с котки - в психодиспансера пуснаха wi fi... 
.....................

В превод: всички сме пълни с л. - като си ги видим ясно, можем да наторим с тях съзнателно градения си живот. Баш квант, отвсякъде. Квот вътре и отвън... J

Деси, прочетох началото на темата ти. Нека приземим нещата отвъд „духовните“ интелектуализации, до психичните простичко проследяеми причини. Родители, които не показват обич помежду си, няколко връзки, но дали съм обичала, не съм сигурна, по-скоро не... В същото време робия на сигурното, не твърде обичана, но удобна работа, много трябва над страхове от безпомощност, загуба, самота... Има страх, докато няма любов. А паниката - учи на любов, твърдя го. Учи да се отдаваме, да се предаваме в неконтролираната безпомощност, превръщаща се в спокойно, смирено доверие в Себе си, Бога, живота, съдбата, творческия си потенциал. Отдаване на творческия си заряд, провеждането му. Евентуално способност за смяна на приоритетите - от залагане на социално, невротично сигурното, трябва потискащото автентичността, на жадуваното от душата и сърцето занимание. Паниката учи на такива отдавания, доверявания. Е, социалното умче си е там, разбира се, преценяваме си, но любовта става водеща. Интересното е, че като я пуснем да тече, се появяват освен желаещи да пият от нея, животът дава шансове и за сърдечни отношения. Каквото повикало, такова се обадило...

……………………………………………..

Рационализацията

Рационализацията често се бърка с интелектуализацията, но е различен механизъм. Тя е извиняване на собствено непоемане на отговорност за решаване на нежелани вътрепсихични съдържания и процеси чрез уж рационални обяснения, изнасящи отговорността във външни фактори. Свързана е с външна локализация на контрола, отказ от актуално себевладеене при липсващо съзнание за авторска позиция в живота си. От рационализацията до обвиняващото съдене, крачката е нищожна.

(N.B): Когато е казвал "Не съдете, за да не бъдете съдени", Йешуа всъщност е казвал (преведено през призмата на съвременния пси език) "Бъдете творци на живота си, поемете здрава отговорност за съдбата си, спрете да  рационализирате!". Такава визия автоматично пренася Бога от външен, във вътрепсихичен, централен обект, поставя го в ядрото на вътрешната цялост. 

В контекста на духовния байпас, рационализацията се явява извинение за липса на активно включен социален живот, за "аз съм над нещата и това не е важно" поведение, за непоемане на отговорност, за грубост, наричана искреност и духовна дисциплина, за равнодушно безлюбие, съвсем различно от равнозначната (equanimity) синтезираща визия на любовта, характерна за приложната духовност. Извинения за липса на сърдечна емпатия и помагане в нужда, оправдавани с карма (нищо общо - именно карма поставя в ситуации, в които любящата дхарма се проявява в помагане)... 



Извинения

Замазващи извинения за какво ли не… Хубава духовност, няма що. Не ходя на работа, брадясал съм, нямам два лева в джоба, съпругата ми ме отглежда на дивана… защото съм много духовен. Пръскам цялата си заплата за „духовни“ семинари, екскурзии, дрехи, епилация, а децата нямат какво да облекат – но, аз съм духовен/на. Не се разбирам с колегите и шефа на поредната работа, от която или бягам или ме гонят. Не, не съм мързелив, хаплив или неадекватен поради тревожностите си, не – аз съм духовен и другите просто не са на нивото ми и не ме разбират. С лекота обвинявам всеки и всичко и им приписвам кривотийки, които в самия себе си не виждам, защото аз съм винаги прав – нали съм възвишено духовен! Не съм студено безразличен, не – какво от това, че давам вид на студен истукан – та това е истинската духовност, да си „над нещата“ шизоид. А защо ли да помагам на съседа с 20 лева или пък на онзи там да си бутне колата – това е кармата му. Е, бил съм саркастичен, обиждал съм хората – ами те от това имат нужда – аз съм инструмент на Бога за промяната им. Ние, духовните хора не се занимаваме с глупости – те са за миряните. Нека те поемат отговорност за социалните ситуации… Тя политиката е мръсна работа, а аз съм духовен – не, странейки от нея не я оставям в ръцете на психопати, не. Аз просто съм духовен и той Господ ги нарежда нещата. Ама жена ми/ мъжът ми иска интимност и твърди че това е нормално – не, аз съм духовен/а, това ме замърсява и отнема енергията ми. Или в друг вариант - аз съм тантрист – искам да правя секс с много партньорки, защото така се прекланям пред Шива Шакти… Време е детето да се води на детска градина – който иска да си го води, аз медитирам… Искам партньорът ми постоянно да ме води по „духовни“ места – Бали, Индия, Тайланд, Хаваите – не, не съм кифла, аз съм духовна и имам нужда да зареждам аурата си на високо енергийни места! Духовните хора се уважават – затова нося само бутикови дрехи и аксесоари – не, това не е алчен „кифла без пълнеж“ егоцентризъм, а себеуважение, нищо че съседката от входа на блока срещу частния ми замък едва преживява с 300 лв. месечно, грижейки се сама за сляпата си дъщеря с увреждания…

………………………………….

J Доховен чиляк: Мчи кво ся? Ти знайш ли кой съм аз ве, а‘съм много над тебе, духовен съм. Арогантен? Аз? Ти шегуваш ли се, аз съм изключително смирен, просто съм велик и много специален в огромното си смирение духовник!

Ама аз съм свръхпозитивен, щото ме е страх да не бъда негативен, нали какво ще кажат хората. Обаждам се по 300 пъти на ден и пиша по 300 месиджа на гаджето, защото съм духовен и много я обичам. Обаче съм много добър, грижовен, винаги помагам, макар и да се самонатиквам в 13 глуха, ползват ме, ама съм духовен алтруист, никакъв мазохист, не. Обаче затова пък знам кое е правилно и как трябва да се живее и само да посмее някой да не е в кутийките ми - бива веднага насечен на парченца. Избягвам да общувам и си седим пред компа - еми то аз съм си самодостатъчен, това ми е хималайската съвременна пещера - не, не бягам и не съм сцепен от емоциите си, от които бягам, просто съм ултрадуховен.  Е, кво да му помагам на тоя дет го пребиват. Негова карма си е – по-добре да снимам. Мдам.



Ма направо съм мегадоховен - знам, че съм специален, много специален, не съм като другите. Бе ква духовна гордост бе, аз съм просветлен човек! Често влизам в едни такива като на сън състояния, чета много ченелинг, знам че конспирацията на рептилиите ... майката на всичко.
Бок е льобоф - или бой и льобоф... 
……………………………………………………………………………………………


Формирането на реакция в байпасната „духовност“

Често "духовният" формира реакция, тоест изразява отношение противоположно на актуално наличното дълбоко в него. Изтласканите сенки на лошото момче/ момиче, курвата, курваря, глупака, бохема, насилника, безскрупулния, хищника, властния и т.н., биват "замазвани: чрез проявявано външно отношение на осъждането им при тръбене за доброта, чистота, интелигентност, аскеза, дружелюбна взаимопомощ, умереност, състрадание, алтруизъм. Не че в последните има нещо лошо - напротив, когато са част от реална, оцялостена духовност, са най-прекрасните нравствени достижения на Човека, основа за събуждането за Същността му. Разликата обаче между цялостната и байпасната духовност е голяма.


(N.B): В здравата духовност прегръщането на вътрешния насилник го канализира в мотивирано, здраво себезаявяване. При байпасната псевдодуховност насилникът, властолюбецът е изолиран, външно е виждан навсякъде в света и съден, защото несъзнавано поведението му е желано, колкото и да е замазвано това желаене чрез противоположни думи и механични действия - човекът е сцепен невротично (има и психотично, по-дълбоко сцепване, за което сега не говоря). 

(N.B): Когато вътрешната курва/ курвар са приемани, либидинозните заряди се вливат в доверие в собствената сексуалност като част от духовността, при естествено умерен сексуален живот. Когато са потискани, социално тръбим за чистота, осъждайки порока, но когато тапата на потискането бъде изместена от чаша алкохол или отслабване на невротичния свръхконтрол (а това закономерно се случва), нежеланите и компресирани сексуални заряди избухват в неовладяеми ексцесии, последвани от невротична вина, ново потискане и повтаряне на сценария... 

Когато бохемът и глупакът/ кухата лейка биват потискани, ако потискането е успешно, резултатът е сухо безжизнен аскетизъм, следващ дървено ригидна житейска философия. Зарядите на бохема и глупеца не изчезват обаче - активно са приписвани (проектирани) в света и другите с осъждането им. (N.B): Когато бохемът е осъзнато прегърнат, стремежът към удоволствието бива сублимиран/ трансформиран в нагона към смисъла, носещ проникалото всеки житейски миг блаженство. Интегрирането на глупеца пък се превръща в спонтанно доверие в непринуденото творчество, осъзнавано като неотделима част от това на Твореца.

Нерядко практикуващият дадена спиритуална дисциплина, е вегетарианец или веганец, суровоядец или дори слънцеяд/ бретарианец (приемащ енергия директно от слънцето и въздушната прана). Хубаво, чудесно, когато е естествена практика, достигната непринудено и нефорсирано – удивително, прекрасно.

Често обаче сме свидетели на това как вегетарианецът твърде хищнически проектира потиснатия в самия себе си месояден звяр в околните. Започва се едно хокане, едни носения на вода от деветдесет и девет кладенеца, за да се докаже колко видите ли лоши и нееволюирали са тези чудовища месоядците. (N.B): В здрав вид обаче, прегръщайки вътрешния хищник, се оказва че тази болна емоционална агресия изчезва, а присъствието в света става по-спокойно. Ръмженето на вече осъзнатия и гален хищник се превръща в мъркането на здравата устременост към постигането на добри цели. А по отношение на храната всичко идва на мястото си далеч по-нормализирано от при претоварващия панкреаса си с въглехидрати емоционално хищен веганец, повече от вероятно въртящ се в инсулиново метаболитна въртележка…

...и т.н. ...
………………………………………………

Отреагиране

По-горе имплицитно споменах отреагирането - когато изтласкващият "духовен" механизъм на формиране на реакция претърпи крах, потисканото съдържание експлоадира в уродливи, изкривени ексцесии от сексуалност, насилие, грубост, безразличие, хистерични конверзии, зависимости, антисоциално поведение... 

Всички сме били свидетели на отреагиращите взривове в поведението на постоянно усмихнатите, силово позитивни, задължително добри и духовни люде. В даден момент потисканото и нежелано противоположно съдържание от либидо, агресия, циничност, вулгарност, подозрителност, грубост, невротичен смях, телесна симптоматика избиват на повърхността като взривена бомба. Всички наоколо се чудят „какво му стана на този така добър човек?“ Не след дълго той отново е усилно добричкият, розово позитивен „хармоняга“, борещ се със зарядите под съзнанието си – до следващата експлозия от бяс, напиване, компенсаторна хапливост, сексуални ексцесии, болна агресия, невротични изстъпления и т.н.
………….



Веднъж присъствах на събрание на едно известно духовно общество във Варна, България. На дневен ред се разглеждаха икономическите въпроси на братството. Какво вулканично изригване, какво емоционално изстъпление от болна агресия, параноидно съмнение, защитно ригидна скрупульозност и перфекционизъм над липсите от взаимно доверие и сърцатост, емоционални и вербални, прикрити и открити атаки между братя и сестри, двойни стандарти, неуважение и завист вместо чувство за единство и радост от успехите и активността на другите… Имах чувството, че портретите на уважавания Учител ще изпопадат от стените от неуместността на случващата се гадост.

Да, напълно естествено е при следвана духовна пътека да се проявяват и гняв и страх и тъга и завист и т.н., когато обаче са осъзнавани, приемани, присаждани от прегръщата ги любяща мъдрост към целостта. Не бяха съзнавани обаче, нито трансформирани, а нежелани и потискани под маската на перфекционистичен, „духовно“ горд позитивизъм, при формиране на реакция към приписваното на другите собствени неосъзнати минуси. Закономерно сринало се потискане, довело до отреагираща ерупция от лични нежеланости, проектирани в брата по особено зловещ начин…

Защо така? Защо такова неосъзнато потискане, вместо трансформация? Отговорът ми е: твърде много перфекционистична духовна гордост, приемаща се за повече, при отсъствие на осъзнаване важността от вплетена в учението активна психотерапия.

(N.B): Живял съм в център на същото братство, в скалистите планини, където смиреното братолюбие, великодушната толерантност на различието и приемането на другия бяха споделяни заедно със здравите и спокойно поставяни граници и взаимно уважение. В този център обаче липсваше перфекционистичен абсолютизъм, липсваха свръхизискванията, поставяни към себе си и брата. Вместо това, собственият ад бе смирено осъзнаван, прегръщан и активно впряган в служба на едно по-широко добро, включващо както светлината, така и сянката. Хората със спокойни, малки стъпчици и приемане на недостатъците си, ги трансформираха в плюсове така естествено, както естествено се случва дишането. Съответно, отношението един към друг бе подобно на клетките на здрав организъм една към друга – без големи приказки, но на дело хармонично. Освен смиреното фокусиране в пътеката, вместо в целта обаче, в тази братска общност, основен акцент бе поставян върху изучаването и прилагането на няколко психотерапевтични школи…





…………………………………………………………………

Властовата характеропатия 



Псевдодуховността се маскира и като алтруистична, всеприемаща, над нещата. Всъщност байпасът ѝ нерядко се проявява през проективна идентификация. Властовите импулси са замазвани от външно показвана доброта, мекота, усмихната уж човечност. Властността, алчността, садистичната социопатна агресивност обаче така не изчезват, но са активно проектирани като ригидно властови и манипулативно контролиращи опити другите да се подчинят на идейно и социално-поведенческите, финансово-властови и доминиращи попълзновения, на "аз знам кое за теб е добре и как трябва да мислиш, чувстваш и живееш..." проекции, интрузивно държащи обектите им (другите) да се идентифицират с и подчинят на съдържанията им. 

Замазани зад благовидно "духовни" рационализации, всъщност насилническо властови съдържания, автоматично стремящи се към пълна доминация над обектите си. Такъв "духовник" по-твърдо ригидно или по-меко психопатно-съблазняващо (стоманена ръка в кадифена ръкавица) всячески се опитва да наложи себе си, идеите и присъствието си в по-малък или по-широк мащаб. Какъвто и да е мащабът на такъв държащ социалната среда, сектантското подразделение да се съобрази с него или дори бидейки световноизвестен гуру, принципът е същият. А именно, маскирана властова психопатия, проявявана през уж духовно налагане. 

Мнозина гурувци са такива духовни байпасници, обличащи амбициите си към власт, пари, социален контрол, социална значимост в привидна духовност. Вълци в овчи кожи са такива и никак не са малко. Познават се по огромните им, широко рекламирани организации, сладковидно-хипнотичното им, даващо каквото тълпата иска да чуе писане и говорене, по нарцисизма им, прикрит зад уж скромни думи.

Далеч повече са нереализираните в широк мащаб властолюбци-нарцисисти сред духовните общности. Такива държат да бъдат слушани, търсят трибуна на всяка цена, представят се за постигнали и реализирали еди си какво си, докато всъщност са просто властови невротици и социопати под прикритие.

(N.B): Адекватната духовност е смирена. Когато такъв изявява творчеството си, не само казва „не съм аз, Бог през малката ми грешна личност е…“, но и реално провежда далеч по-мащабни от нищожността на егото импулси, именно поради смирението си, което се чувства осезаемо.

………………………………………………………………………………………………….

Розово бонбонен позитивизъм на всяка цена

Наивният позитивизъм е също вид байпас, през който нежеланите импулси и съдържания се замитат под съзнанието чрез на всяка цена позитивно мислене и чувстване, откъдето необезпокоявани се акумулират и започват да се процеждат като невротични емоционални и телесни симптоми. (N.B): Има зрял позитивизъм - самата дума positum означава цялостност, нежели частичност чрез отричане на нерешености и изместване (друг защитен механизъм) на вниманието в его желаното.

В американското общество сякаш трябва да си 24/7/ 365 щастлив, усмихнат, позитивен. Позитивен до невротично инвалидизиране. Защото такъв плитък позитивизъм недовижда естествеността на тъгата, страха, гнева и т.н. и ги потиска, което с течение на времето невротизира само по себе си. Да не говорим, когато невротичността вече присъства в по-голяма степен, а човекът се вкопчи в розово-бонбоненото позитивно мислене, отричайки нерешените си казуси – ускоряването и задълбочаването на неврозата при такъв инвалидизиращ подход е въпрос само на време. Пишат се книги за някаква вселена, дебнеща и чакаща да резонира с „ужасната“ негативна мисъл. Вселена, стоварваща нежелания кошмар върху главата на милия наивен позитивист. Разболяващи книги, които в течение на годините на практиката ми като психотерапевт, са ми довели стотици и стотици невротизирали се в следствие на прочитането им клиенти. О‘к, резонантна вселена, закон на привличането – чудесно. Авторите на подобни психобози с айрян обаче пропускат да отбележат, че еволюцията, част от същата вселена, е заложила в живите същества механизъм на обратно, отразено пораждане на мисли – механизъм, целящ оцеляване и защита, идващ от любов към живота, но просто показващ страхуваното, за да се предпазим от него. Мисли, в основата на които съществува добро намерение, което именно разумната, а не подскачаща по его прищевките вселена регистрира. Описал съм този механизъм в доволно много от текстовете си.

Американски инвалидизиращ позитивизъм


В обществото като цяло, дълбоко е залегнал образът на някакъв винаги позитивен, всепозволяващ, с размити граници, ултратолерантен до толерастия „духовник“. Сякаш да се ядоса или да прояви естествена сексуалност, да се почувства уморен или скапано раздразнителен, да прояви природния си примерно холеричен темперамент, вече дисквалифицира духовността му. Такова клише е откровен булшит! (N.B): Духовният човек е преди всичко … човек. Плаче, смее се, тъжи, страда, обича и мрази. Разликата е в перспективата му на възприятие, от която по-бързо и по-качествено впряга нормалните човешки преживявания в опита на Христовата си/ Буда природа, с която през отдадената си практика се идентифицира все по-пълно.
………………………………………………………………….

Шизоидното бягство във фантазия. 



Друг псевдодуховен байпас е шизоидното бягство в "духовна" фантазия. Фантазията е нещо прекрасно, когато е творческа, приземена, свързана със социалната реалност, градивно въздигаща и подпомагаща я. Бягство е, когато служи за заместване на комуникативни липси чрез фантазен метаудоволствен сурогат. Такова бягство е показател понякога за липса на смелост за активен социален живот или в още по-отдалечена от адекватната духовност позиция, за липса на желание за такава включеност. 

Пещерите в хималаите, манастирите, ашрамите и духовните общини често служат за приют на шизоидна динамика, представяна за духовност, каквато не е. Всичко се развива, а промяната прави духовните общности, отстранени от света, все по-неадекватни на ритъма на епохата. Не за манастирско оттегляне е време, а за трансформиране и на най-малките дела в духовен акт чрез промяна в съзнателността.

Шизоидът е далечен, разцепен от собственото си тяло, либидо, емоции и сърдечност. А оттам и от чувствата и страданията на заобикалящите го. (N.B): Пълна противоположност на дълбоко емпатийната, наситена със сърцата обич и единство с брата духовност.
……………

Скоро участвах в интензивно медитативно оттегляне. Прекрасен ритрийт, силна практика, великолепна организация и хора. Водещият, в позиция на гуру, беше от чуждестранен произход… В течение на времето работата ми ме научи автоматично да се вчувствам в хората наоколо си, да усещам емоцията, енергията, психичната им динамика по най-малките им психоемоцинални и телесни прояви. Принципно се доверявам на хората, както и на себе си – автоматично и дълбоко. Разумът ми обаче също е на мястото си. Без да се впускам в подробности около процеса си на правене на заключения и достигане до решения, по телесната структура, отразяваща характера, поведението, отговорите на човека в минутите, в които му се налагаше да каже някоя дума и т.н., видях че пред нас в залата седи на пиедестал (буквално) не сърцато напреднал в себепознанието будистки йогин, а шизоиден типаж. Човекът през цялото време не проведе дори една единствена мотивираща лекция, не установи емоционално свързване с когото и да е. Правилата за забрана на говорене, визуален контакт и инструкциите за спазване на вътрешно уединение въпреки присъствието на околните, бяха добре дошли, идваха му дюшеш, както би казал дядо ми… 

Шизоидът живее във вътрешна, изолирана от света наблюдателна кула, от която пасивно възприема протичащия покрай него живот. Живот както външно социален, така и вътрешен, собствен емоционален, телесен и либиден. Шизоидът е разцепен спрямо различните проявяващи човечността „етажи“ на чувствата, тялесните си усещания, сърдечността и сексуалността си. Безразличен е както към похвали, така и към порицания. Колко прилича това на духовност, нали?! Но няма нищо общо с такава. Защото реалната е винаги дълбоко преливаща от любов, дружелюбие, чувство за единство с чувстващите същества, емпатийно състрадание, социална включеност и въвеждане на топлата сърдечност в бита. На това учи и всяка качествена медитация.

Разликата между преживелищната, непривързана равнозначност на духовната диалектика и студеното безразличие на шизоида, е в любовта. Шизоидията имитира духовна безпристрастност и непривързаност, докато всъщност преживява разцепено от Себе си и живота безлюбие. Защото безпристрастността (вайрагя, санскрит) не е безчувственост, а протичане на любомъдра истинност. Ако някой в съседство с него страда, шизоидът просто ще затвори вратата, за да не му пречи шумът, при отсъствие на какъвто и да е съчувствен импулс… „Красива духовност“, мхм…

Шизоидната байпасна имитация перфектно намира мястото си в много духовни общности, където дава вид на качества, които всъщност ѝ липсват тотално. Човек обаче трябва да е вещ в душевното здраве клиницист-практик с десетилетен опит, за да направи разликата…

……………………………………………………………….

Пасивната агресия

Пасивната агресия/ мазохизмът е клише за фалшивото представяне на невротична динамика и поведение за духовност. Не е - байпас на страха от излагане, унижение и отхвърляне е такава "духовност". Поради страха от директното себезаявяване, индивидът трупа автоагресия, рационализирана като "аз съм добър и духовен". Мазохизмът обаче представлява прикрита садистична агресия към обекта си. Агресия, зад която стоят себеунижаващи, малоценни себеотносни вярвания. Тези вярвания, ведно с автоагресивното, себемаргинализиращо поведение, са директно долавяни от подсъзнанието на така значимия за мазохиста друг. Автоматично отношението и поведението на другия става по-агресивно, маргинализиращо, потъпкващо, което задоволява и на принципа на самоизпълняващата прогноза, реализира мазохистичните вярвания. Прикритата агресия на мазохиста също се чувства от подсъзнанието на заобикалящите толкова, колкото и подлежащите я страхове, което поражда защитно дразнене и ответна емоционална реакция. Тогава мазохистът получава "пълномощно" да действа садистично, пораждайки вина в рецепиента на породената от него самия садо-мазо динамика. Завърта се порочен, емоционално гноен кръг, нямащ общо с никаква доброта и духовност, макар и често да се прикрива зад такава.

(N.B): Здравата доброта започва от самоуважението и директното, на мига и на място заявяване на потока на любовта, протичащ през смиреното себедоверие. Има здрав егоизъм и той е проява на автентична духовност! 

В една популярна арамейска книга се казва: „…да възлюбиш ближния както себе си!“ Е, как да обичаш ближния, ако себе си не обичаш? Перефразирани, думите на Месията звучат така: да обичаш Бога в ближния, както Бога в себе си. Когато егото смирено позволи потока на любовта да протича, себезаявяването се превръща в Себезаявяване, а доколкото любовта протича, дотолкова е виждана в брата и давана му.

Вкратце, фалшивата доброта, прекомерната мекота, трудното казване на НЕ, когато е нужно, не са проява на духовност, а на аморфна мекушавост, проява на автоагресивна и прикрито към другите агресивна психодинамика.
…………………………………………………………………….

Идеализацията


Идеализмът и идеализацията, така типични за масата духовни системи, сами по себе си представляват регрес на психиката до инфантилно състояние, въздигащо големия друг или принципите му на пиедестал, за да бъдат интроецирани, интернализирани като собствени. Идеализмът е първи братовчед на перфекционизма, при който идеи са въздигани като свръхценностни. Не винаги идеализацията е деградираща (ползва се дори в Гуру йога и т.н.), но винаги е инфантилно регресивна. С лекота преминава във фанатизъм, когато "духовността" е байпасна...

(N.B): Здравата духовност е като добрия мениджмънт – хоризонтални са. Няма по-висши и по-низши, а всеки изпълнява функцията си скромно и отдадено. Нито мравката е по-низша, нито ангелът по-висш – всичко е относително. Мъдрите казват, че всички сме ангели (и да не сме, ще бъдем и всичко е относително), слезли в тази земна бинарност, за да извлечем заряди от играта на противоположностите. Казват и че, за да се получи човешко въплъщение, отличаващо се със свободната си воля, на опашка се чака… Разбирайки това метафорично или не, здравата духовност ппознава относителността на горе и долу, знание и незнание, нирвана и самсара и вместо да поставя някого или нещо над, а себе си под, смирено усвоява нужното от равностойна позиция. Така и абсолютисткото позоваване на авторитет (вид когнитивно изкривяване) на фанатизма става невъзможно.
………………………………………………………..

Фанатичният „духовен“ байпас

Фанатизмът в „духовността“ е чест сателитен байпас, компенсация на дълбока характеропатийност. От статията ми „Фанатизмът в есенция“:



Фанатизмът е липса на постъпателно движение, разчитане на мъртвата буква, липса на развитие, жив труп, липса на връзка със Себе си, вкопчване в правилата, законите и рамките; сляпо следване на авторитет вместо зачитането му, но със свободно мислене; отказ или невъзможност да се види и разбере друга гледна точка; тесногръда зависимост от парадигма, авторитет, рамки и установени коловози; тревожна невротична напрегнатост, постоянно състояние нащрек за отбраняване на идентификацията с авторитет и позиция, която замества автентичната връзка със собствената вътрешна цялостност; филтриране на информацията през собствения вътрешен фанатичен пристрастен познавателен филтър; скачане към заключения и свръхгенерализации, черно/ бяло инфантилно мислене от типа добро/ зло, приятел/ враг, мое/ чуждо, наши/ ваши, правилно/ неправилно...; дълбока вътрешна неувереност, компенсирана чрез вкопчването в дадена система, авторитет, правила, норми, парадигма...; обсесивно прилепване към „правилната” парадигма и компулсивното защитаващо неувереността на фанатика цитиране на източници и авторитети; липсата на свободно независимо творческо мислене от по-висш тип; свръхзачитане на авторитет, но не и на съдържанието на информацията; затруднено осъществяване на дълбинни аналогии между различни познавателни системи, гледни точки и позиции; агресивна нападателност към „чуждото” и „различното”, липса на емоционална толерантност и приемане на различията и противоположностите; дълбока емоционална травмираност, компенсирана чрез зависимостта от идеи, авторитети и позиция; нарцистични личностови характерсистики; емоционална зависимост към авторитет и парадигма, система от знание, емоционална „отдаденост” на тази система, на когнитивно ниво проявяваща се в когнитивни изкривявания; кучешки защитен инстинкт за нападателна агресивна защита на господаря си – приетият его-идеал в лицето на авторитети и парадигма; тесногръдие; непознаване на себе си – вкопчване в спасителните сламки на норми, рамки, правила, познавателни системи, авторитетни фигури, робство на едно ригидно суперего, ригидни правила/ допускания; често искрена добронамереност в правотата на агресивната си защита на „правилната” гледна точка при получаване на перверзно удоволствие от нараняването, причинено на „друговерците”; силен съзнаван или не стремеж за приобщаване на инакомислещите към приетите убеждения; емоционално обгрижване на „своите” – приелите същата ценностна и познавателна система, но презрение, агресия или съжаление към различните; закостеняла когниция – липса на истинска независима от вече достигнатото творческа свобода в съжденията – липса на способност за творческо надграждане и пробив, на свобода в полета на съзнанието; съзнанието, тоест работната памет + вниманието е винаги до известна степен фанатично, ако е лишено от връзка с цялостната интегрална личност и способност за самосъзнание, метакогниция, полет над себе си, ако е лишено от гъвкавост в разбирането на себе си и другите, от „влизането в обувките”, разбиранията на другия; ригидно суперего, ригидни, лишени от възможност за развитие правила, норми и идеали; преследване, но никога достигане до идеала, поради невъзможността за смелото му независещо от вътрешни (суперего) и външни (авторитети) фактори преоткриване и свободно собствено преживяване; вкопчване в приетата „истина” и липса на намерение, желание и способност за реална промяна;…
………………….

Фанатизмът в духовността не се изразява само в имбецилно поставяне на бомби. На по-фино ниво се проявява като неприемане на различието, властолюбие, маниакалност, садистично „лаене“ и хапане, недовиждане на аналогичното, същностно подобие и еднаквост зад нужните външни разнообразности, неприязнено отхвърляне на непознатото и чуждите, двоен стандарт за свое и чуждо, принизяване на неразбираното при дебилно въздигане на познатото свое, без реално разбиране в широта, висота и дълбочина, духовна гордост и арогантен нарцисизъм при параноиден страх от другостта…

Всичко друго, но не и духовност е фанатизмът! Характеропатийна проява е.
………………………………………………………………………………………

Духовните общности, дори и тези с най-центрираният и прекрасен мироглед, са като магнит за хора с шизотипна, магическо и пожелателно мислене идеация (юродиви, както са наричани в православната терминология), личностови разстройства и психози. Ведно със заземената, сърдечна човечност, определяща реалната духовност, в такива общности може да бъде наблюдаван грязен фанатизъмотричане на различието, нарцистична, „духовна“ арогантност и гордост, зависимо прилепване... Добре е човек да умее да различава, да пресява зърното на духовността от представяното за такава гнила плява. 

…………………………………………………………………………………..

...Мистикът Руми...
Има здрава духовност – и още как…

Защото говорейки за духовните байпаси, можем да останем с впечатлението, че духовността се свежда до псевдодуховността. (N.B): Не, има истинска, заземена, топло сърдечна, братолюбна, естествена духовност, съвсем простичка в същността си, така както гениалните неща са простички и естествени! Тя не зависи от теоретичните рамки и терминологията на бялото братство, християнството, йога, адвейта веданта, будизма и т.н. Тя е спонтанната проява на човечност, дружелюбие, взаимопомощ, любящо доверие в Себе си и дълбоко истинното в брата. Любомъдра истинност не говорена, а живяна е! Оттам, през каквато и система да са практикувани себепознавателното съсредоточаване, съзерцание и мъдрост, няма голяма разлика, стига изначалната Човещина да е налице! 
………………….

Дай две водки и усили чалгата, мани тея психарии

Бе кви са тея пси механизми, кви пет леа? Облачна духовност или облачен коктейл мента с мастика, все тая. Ето, в кошчето – написваме на листче нежеланото и изгаряме, прихващаме подсъзнанието със симпатична магия - яку колкуту аку, мъ айде како с мерако... Народо му дай леп и зрелища - де кракотопка, де пси дузпичка (статията е писана по време на световното първенство по футбол, 2018-та год.). Ся, цялостно съзнание, тва зарежи... Цялостност, развитие - а, не, тва сваля рейтинга, няма ни зрители, ни желаещи. Колкото по-лесничко, бързичко и примитивничко, повече зрители - де футбол, там и пси футбол. Вършинният алпинизъм никой нито го гледа, ни рейтинг носи... Леп и зрелища…
………………….

Транскултурална, същностна духовност или социокултурни индокринации

"В общността всеки трябва да се подчинява на другите, за да може тя да просъществува, защото се нуждаете от нея. В самотата всеки трябва да стои по-високо от другите, за да може всеки човек да достигне до самия себе си и да избегне робството. В общността нормата е въздържание, В самотата – разточителството. Общността е бездна, самотата е връх. Точната мяра в общността пречиства и съхранява.Точната мяра в самотата пречиства и прибавя. Общността ни дава топлина, самотата ни дава светлина." Карл Юнг, из Septem Sermones ad Mortous


В текста на Карлитос се засяга много важен въпрос. Освен общата насока за баланса между уединена Самоувереност и общностно смирение, практически темата стига до следните прагматично-социални и икономическо-властови движения. А именно, доколко дадена духовна общност се явява среда за споменатия баланс и доколко за налагане на национализъм, език, национална култура, традиции, обичаи, ритуалност, облекло, понякога и на финансови интереси, прикрити под маската на духовността (за пари не ми се говори обаче).

Ето, отиваш в някоя йога или будистка школа. Казват ти, че йога е като шперц, приложим към коя да е религиозна или научна нагласа (будизмът в същността си е една прекрасна и изчистена йога система). Дотук добре. Принципно е така. Постепенно обаче започват да се промъкват санскритски, тибетски, бирмански, тайландкси, цейлонски или каквито там са мантри, молитви, обичаи... Дори и висшите медитативни практики като Дзогчен/ Махамудра в естеството си са мега простички и изпълними, когато човек има натрупана опитност от този и не само животи. Обаче, оказва се, че се налага между другото да се понаучи санскрит или тибетски, да се поживее десетина годинки в манастир или ашрам на школата, да се получат титли, твърде градирано-светско кариеро подобни и йерархично постигани къде със смирение, къде с примиренчески мазохизъм и допускане на затриване на собствена култура. Практиките умишлено се дават мега тегаво, първо се минават подготвителни, после тантрични, докато се стигне до същинските медитативни, които се оказва, че от началото си познавал отвътре си, но си бил спъван не от реална духовност, нито от желание за постепенен прогрес, а всъщност от индоктринирането на дадената деноминация. След години се оказва, че в твоята местна/ родна система, която някога си пренебрегнал, тези висши практики вероятно са присъствали същностно, както и че си по-скоро избягал от мястото, където съдбата те е поставила, за да гониш Михаля, вместо да се уважиш достатъчно и практикуваш качествено през школите, където Животът те е засадил от раждането ти. Оказва се, че дадени лами или гурувци нито са по-духовни, нито са по-напреднали, нито по-просветлени, а просто от деца са присъствали в дадените традиции, език, писания, култура, което им е дало силен старт. Старт и продвижение, неизменно силно преплетени с езика, културата, писанията, историята, традициите на дадената деноминация, нямащи нищо общо с евентуално провежданата през нея същностна духовност и транскултурална методология. 


(N.B): Според мен, въобще не е нужно да обличаме будистки или хинду роби, да пеем техните мантри, да се идентифицираме с културата им. Добре е да вземем есенцията, същностната методология и духовна червена нишка, но да ги прилагаме през собствената си култура и духовни традиции. 

                                                                                                                                                                              Ключовата роля на психотерапията като част от духовната пътека 

http://robertmasters.com/writings/spiritual-bypassing/ - източник на следния текст:


 „…Всяка духовна пътека, източна или западна, която не адресира в дълбочина психичните несъзнавани сценарии и не се занимава с тях в по-специфичен от духовния контекст (тоест, през интегрирана в духовния път психотерапия, бел. ред.), е обречена на изобилие от духовни байпаси. Ако духовното учение или учителите му не окуражават студентите си да преминат през значителна, дълбинна психоемоционална работа и ако тези от тях, които наистина се нуждаят от такава работа, не я свършат, единственото което им остава ще е да се опитват да разрешат травматичните си съдържания, като ползват предоставените им духовни практики, сякаш те по някакъв начин са по-висши от ангажирането в качествен психотерапевтичен процес.“… Робърт Мастърс, PhD

Робърт Мастърс е стигнал до заключение, до което съвременните прагматични и гъвкави изследователи в духовната област без изключение достигат: психотерапията е от ядрено значение за успешността в продвижението по духовния път. Свами Сатянанда, този брилянтен йога учител, директно я включва като йога крия (практика) от решаващо значение.
Както собствените ми наблюдения в психотерапията, така и аспирациите ми в духовността, сочат същото. Молитвата, медитацията и духовните практики въобще, могат да бъдат практикувани с десетилетия и десетилетия без реално продвижение в разкриването на потенциала, когато в аспиранта живеят неразрешени травматични конфликти, съдържания и динамики. Когато такива съдържания от невротичния, характеропатийния и психотичния спектър присъстват масирано, духовният път автоматично се превръща в байпасна псевдо духовност.

Както твърди Мастърс, с когото съм изцяло съгласен, здравата духовна пътека включва в себе си качествената психотерапия. От няколко десетилетия съществуват трансперсонална, будистка, православна, католическа, йога и т.н. психотерапевтични модалности, които интегрират в холистичността си както научните достижения на когнитивната наука, така и духовните похвати, ползвани в психотерапевтична посока. Практически винаги шаманизмът е ползвал ключови хипнотерапевтични и психотерапевтични елементи. Въпреки това, съществуват духовни учители с атавистични недоразбирания, които не приемат факта, че психотерапията е наложителен елемент в който и да е духовен път. Опитът ме води към заключението, че такива фатално грешат.

От байпасно разцепваща, към прегръщаща молитва и медитация/ духовна практика
Невежата молитва е с външна локализация на контрола. Неведоми сили са те запокитили в незнайно защо лоши неща, докато ти от его позиция искаш от външна сила хубавичък, сладичък и розовичък захарен памук (метафора, разбира се).

(N.B): А молитвата на езотеричната, актуална духовност изхожда от там, откъдето и медитацията и готви за медитацията. От вътрешната цялост, от вътрешния Христос, Аз/ Буда/ Селф. Как? Като психодуховен метод за реструктуриране на вътрешния диалог в посока акордиране с целостта, прошка, себезаявяване, благодарност, смирено доверие и адекватно планиране от позицията както на божествената, така и на приземено социалната реалност. В такава молитва локализацията на себевладението е вътрешна, при съзнанието за авторска позиция в живота си. Въпреки това, от позицията на его малкостта, социалната личност продължава да настоява за преработване на натрупванията така, че да не я боли твърде много - нормална его реакция. малкото социално его не може да разбере целостта - може да се смири и я провежда, да ѝ бъде слуга, но да я разбере не може. 

(N.B): Молитвата води до умствената молитва, до фокусирането, което на свой ред я превръща в сърдечната тиха молитва, в медитация/ съзерцание. На фона на цялостно себеразбиране обаче, като ключовият елемент на това себепознание, обсъждано в тази тема, е осъзнаването на естествените еготични пси механизми на потискането, изтласкването, отричането, фрмирането на реакция, отреагирането, изместването и т.н., тоест на изолацията на съзнание от несъзнавано. Изолация, от която псевдодуховността може и става част, когато имаме тенденция да бъде ползвана през наивен позитивизъм, перфекционистичен абсолютизъм, през нежелание за виждане и прегръщащо трансформиране на вече наличните или постепенно натрупващи се през такова изолиращо и подхранващо ги отношение подсъзнателни маладаптивни заряди и съдържания.

Та, медитацията също може да бъде разцепваща, pill like и оцялостяваща, според начина на ползването ѝ. Това се отнася до всяка духовна практика, правена в контекста на духовен байпас или през психо(авто)терапевтично оцялостяване/ интегриране/ психосинтез. Човек може цял живот да практикува медитация, която сама по себе си да е най-чудесната, като зен, дзогчен, махамудра, джнана и раджа йога, бхакти, исихазъм и т.н. Ако обаче психичната му настройка е подобна на тази при изтласкващия психични съдържания, плитко-плосък наивен позитивизъм, такава ще бъде и медитацията му: плитко-плоска, дисоциираща и разделяща, умножаваща и подхранваща така нежеланите и избутвани навътре противоречия и конфликти. Може да се окаже, че е част от такъв изтласкващ псевдодуховен байпас, въпреки брилянтността на дадената следвана школа – не поради школата, а въпреки нея, в следствие от психичната нагласа, избутваща неприятни за егото съдържания.



(N.B): Същинската медитация психосинтезира, диалектично обхваща болката и удоволствието, като ги надхвърля преживелищно в синтезиращата ги позиция на любовта, мъдростта и творческата свобода.

.................

Орлин Баев, психолог-психотерапевт



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук: http://www.beinsadouno.com/board/forums/forum/157-%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%B9%D0%BD/

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.