Прокопи

Имало едно време един велик Човек, който гмуркайки се в телесния си носител, се разцепил от Себе си и започнал да се мисли за незначителен и малък. Това го уплашило и се опитвал всячески да се защити от разцепената си откъснатост чрез власт, пари, его налагане...

Казвал се Прокопи. Бил заровен в смъртно тяло, ограничено от пет сетива. Тялото било като скафандър, свеждащ възможностите до минимум.

Преди да слезе, Богочовекът дълго търсил привилегията, молил се за възможността да се въплъти във временно тяло, за да може ползвайки свободната воля, да се учи от земната бинарност, надхвърляйки я... Получил шанса, но нещата се оказали по-различни от ангелската му представа. Спуснал се в тялото и започнал да забравя...Себе си...

Човекът отначало знаел, че е нещо много повече – играел си, виждал приказността и вълшебството навсякъде. Обаче бил заобиколен от други погребани в скафандри, които забравили същината и целта на временното им ползване, упорито твърдели, че скафандрите, това са те. Всеки, който не се съгласявал, обявявали за странен. Дори си създали наука, нагодена по отцепеността им от величието на живота, с методи безумно орязващи всичко, определящо го като истински.

В началото Прокопи само кимал, но запазвал онова величествено присъствие от любяща мъдрост, дефиниращо го като жив. Постепенно обаче тълпата забравили Себе си двуноги го увлякла с илюзиите на алчността, похотта, потребителството, властността и егоизма си. Прокопи затрупвал Себе си под все повече страсти, подобно на всички наоколо си жаден за още и още. За вълшебната светлина останал само спомен, бавно избутван все по-надалеч и забравян като маловажен. Тъмнината му растяла прогресивно. 

Опитвал се да бъде щастлив, като издигал все по-високи огради, криейки се зад все по-големи имоти, пробвайки да избяга от тъмнината си. В себе си той не я виждал – нямал виделината, с която да познава и различава. Проектирайки собственото си несъзнавано, виждал лошотията наоколо си. Затова се стараел да бъде по-лош и по-силен, по-голям гявол от другите, за да се защити. Слепците наоколо му правели същото, виждайки параноидната си отцепеност от любовта в света и братята си.

Прокопи просто искал да бъде щастлив. Лъжел, за да постигне егоистичните си властови цели, за да може да се обгради още повече. Според него така един ден щял да бъде вече щастлив, да се разположи на мраморната си веранда с древногръцки орнаменти, да бъде обичан и да обича… 

Любовта и щастието обаче така и не идвали. Жените ценели състоятелността му, но не и него. Хората се страхували от заграбената му социална власт, но не го обичали. Казвал си, че не му и трябва ничия любов – опитвайки се сам да се обича, избягал в нарцисизма си, само за да стане още по-дълбоко параноичен и нещастен. Но, нали всички други наоколо му правели така…

.................................

Прокопи имаше късмет. Ангелът на съдбата закръжи наоколо му и виждайки скрития му потенциал, го благослови с … тежка болест. Лекарите бяха безполезни. Никакви пари, връзки и рушвети не помагаха – болестта болезнено мъчеше, постоянно пукаше и раздираше раздутия его балон. Прокопи се чувстваше размазан – всичко, което знаеше и можеше, целият му начин на живот и виждания за света, се срутиха като кула от пясък. Един ден шофьорът на лимузината му мина през малка уличка, за да заобиколи задръстванията – уви, там също не помръдваха. Прокопи погледна надясно – спрели бяха точно пред малка стара църквичка. Помоли шофьора да отбие и слезе, накуцвайки, облегнат на бастунчето си. Не знаеше защо. Бог, духовност – това за него досега бяха празни думи, вирус заразяващ глупаците и опиум за народа…  В ъгъла на църквата тихо седеше и се молеше свещеник. Почти незабележим, се сливаше с полюшващите се пламъчета на свещите.

Докато съзнанието на Прокопи се чудеше кой дявол го е пратил в тази глупава илюзия, ангелът хранител ръководеше подсъзнанието и стъпките му.

-          Всичко ще се промени! – прокънтя в ушите на Прокопи тихият глас на отчето. Всичко е преходно, синко. Рано или късно ще се завърнеш при Бога!

Прокопи застина, настръхнал в параноидния си нарцисизъм, готов за нападение. Някакси обаче мястото не подхождаше за проява на агресия, а в гласа на свещеника прозираше такава благост и фина сила, че целият болен психичен механизъм на бизнесмена даде на късо, замря, разпука се. Само за миг се отвори психичен процеп, през който онова детско, отдавна забравено вдъхновение и омая заляха посърналата, бизнес пустинна душичка.

-        -  Кой сте вие, какво ми се бъркате? – сопна се продалият душевното си злато за шарените дрънкулки на мамона предприемач.

-          Казвам се отец Серафим, Божи раб и християнски психотерапевт – отвърна човекът с черното расо. Ела, излей душата си, сине! – настоя Божият служител и махна с ръка към малката изповедалня в ъгъла на храма.

Прокопи се зачуди – Какво пък, нали отецът бе длъжен да пази тайна. Отначало пестеливо, но постепенно все по-свободно, изсипа цялата си мъка пред човека пред него, иконите и присъствието на светия дух, който свещеникът невидимо провеждаше. Разказа как отначало е започнал с по-малки компромиси, но не след дълго, за да продължи службата на мамона, му се е наложило да престъпва все повече и по-често законите на любовта, мъдростта, човещината, естествената нравственост. Разказа как на мястото на предишната му сърцатост и любознателност уверено са се настанили алчността, похотта е изместила любовта, страхът и гордостта човещината му.

Свещеникът-християнски психотерапевт, просто седеше мълчаливо… Понякога насочваше меко. Тихото му присъствие беше различно. През безмълвието му преминаваше разумността на един различен, любящ свят. Малкият кабинет – изповедалня  сякаш се преобразува в пресечна точка между световете, процеп между мира сего и безпредела на Богоприсъствието.

В присъствието на Бога, Прокопи дори се отпусна, разплака се като малко момче, зарида хванал ръката на отчето, помоли за наставления.

-          Поп Серафим повтори: Рано или късно ще почувстваш Бога и ще заживееш по него, сине. Вървял си по криви пътеки, служил си на тъмните господари на страстите человечески. Душата ти плаче и те зове обратно в лоното на любовта, мъдростта и свободата да бъдеш съзнателен, обичащ човек. Сега, когато вече си готов, ще поискаш да отвърнеш сърцето си от илюзиите на света, за да пуснеш в себе си Бога. Не е нужно да бързаш, когато цялото ти същество вече го прави. Не само аз малкият човек ще бъда с теб. Когато ти направиш една стъпка къмто Бога, Той прави десет към теб.

-          Но аз съм грешник, знам. Толкова съм крал, мамил, грабил, подливал вода на конкуренцията… Имам пари, но нямам смисъл. Имам имоти, но нямам семейна задружност. Имам власт, но отвътре съм безсилен… - отрони Прокопи в акт на крайна откровеност, неприсъща му в последните десетилетия – дори и пред самия себе си…

-          Да, грешил си – каквото било, не може да бъде променено. Можеш обаче сега да ползваш камарата от въглищата на греховете, която си натрупал, за да разгориш огъня на духа си. Можеш да не знаеш, че е лесно, когато отвътре промяната, водеща те към живот по Бога вече тече необратимо. Да, лесно е да почувстваш колко красиво е да се превърнеш от собственик, в управител на имуществата, до които имаш достъп, разпределяйки благата така, че да помогнеш на мнозина и направиш света по-добро място. Да, когато сега пожертваш алчността, гордото собственическо чувство и лакомията на мамона, вече служиш на Бога. Знам, че дори когато в този момент ме чуваш, в душата и тялото ти разцъфтяват цветовете на смисъла и това удовлетворение, което сега преживяваш!

-          Да, наистина – олекна ми, стана ми светло и се появи тази топла радост. Но, какво, да раздам всичките си фабрики, имотите си в Палма де Майорка, частния си самолет и да опразня банковите си сметки ли? – колебливо изрече Прокопи.

-          Не, нищо такова, чадо. Да жертваш означава да отдадеш въглищата на страстите си в огъня на любовта, която те освобождава за живота по Бога, преливащ от смисъл. Външното имущество – когато знаеш, че всъщност никога не е било истински твое, когато живееш от сърце, душа и човещина, бидейки съсъд на Бога, ползваш ресурсите, за да проявяваш царството Божие на земята. Вече не си владелец, а просто разпределител на божиите блага. Защото знам, че вече знаеш дълбоко в сърцето си, че само любовта, преминаваща през смълчаното ти смирение, провежда любовта, без която всичко губи смисъла си. Първо търси царството Божие, а всичко друго ти се придава предостатъчно, приятелю!

-          Как да го направя, отче? Страстите ме мъчат! Като обсебен съм. Сега прозрях, но като изляза от храма, старите навици да газя, да се дуя и трупам егоистично, пак могат да ме завладеят. – промълви под носа си Прокопи.

-          Не бързай да се връщаш при Бога, сине. Когато веднъж си го почувствал, знаеш че без Него всичко е прах и пепел. Можеш сега да го живееш или да наблюдаваш как без Него си само отцепена от цялото сянка. Не бързай! Сега, когато познаваш вкуса на Бога, можеш да се върнеш назад, само за да установиш, че не можеш да бъдеш предишния и да живееш като преди. Защото не може да е твърде бърза промяната, идваща от състояние на съзнанието отвъд времето, сега в този момент и всеки следващ миг, завинаги. Знам, че знаеш, че няма нужда да се съгласяваш или не с мен, когато духът ти познава истинния живот от сърце! Представи си амазонката на любовта, заливаща малкото кално поточе на старите ти разбирания! Как би се почувствал, ако знаеш, че блаженството на любовта е твое рожденно право, за да я живееш във всеки миг? Любов, вливаща се в океана на Бога, преобразуващ живота ти в свещенодействие.

Прокопи излезе от храма. Всичко външно бе същото, но в него изцяло различно. Честичко се връщаше в църквата и сядаше на диванчето в кабинета-изповедалня. Отец Серафим веднъж му разказа следната история:

Имало едно време тибетец на име Миларепа. Живеел обикновен мирски живот – работел, търгувал, мъждукал и димил, потулил потенциала си някъде далеко под светските илюзии. Провидението обаче имало други планове за него. Случило се така, че разбойници навредили силно на нашия герой и семейството му. Покрусен, той овладял тъмното изкуство и станал велик черен магьосник. Отмъщавайки, се превърнал в мащабен убиец – цели села били изпепелени от гнева му…

Отец Серафим поглади брадата си и вмъкна:

-          Ето, виж себе си и собствената си робия на страстите! А сега чуй остатъка от историята:

Колкото по-силен ставал в черното изкуство, колкото повече власт, пари и имущество придобивал, колкото повече хората се страхували от силата му, толкова по-нещастен ставал Миларепа.

Отецът погледна Прокопи и проследи в очите му как аналогията в историята на йогина се свързва във възприятието му със собствения му живот.

Миларепа имал всичко външно, но се превръщал във все по-лишен от смисъл човек. В него обаче тлеел потенциал. Потенциал затрупан от властовата му психопатия, но жив и активен, подобно на ядрото на външно заспал вулкан. Вулканът на тягата към любовта и мъдростта започнал да клокочи все по-често в корема на Миларепа. От дълбините, все по-често се надигал до повърхността на съзнанието и еруптирал до висините на свръхсъзнанието му. Вътрешният му огън го свързал с духовния му Учител, Марпа. Миларепа се проснал пред Учителя си в акт на отчаян зов и стремеж към истината. Попитал:

-          О, велик йогин, о Учителю Марпа. Ето ме пред теб, мене грешника, аз престъпникът. Мога ли аз жалкият черен маг, да се завърна обратно в чистата земя на просветлението, да се очистя от страстите и да се събудя за любящия смисъл, който единствен носи непреходното щастие в истината?

-          Слушай, Миларепа! – отвърнал Марпа. – Някога в едно далечно царство, имало един човек, вътрешно дълбоко човечен, но послушал гласа на мирската социопатия и отдалечил се от истината. Грешил, престъпвал, мамил, лъгал, крал и злоупотребявал, за да угоди на сетивните си страсти и нагони, водени от сухия, отделен от любовта интелект. Постигнал много материални богатства и светски почести. Но загубил същинското, което истински можело да го направи щастлив. Тогава потенциалът в него закъкрил, заискрил и го насочил към освобождаващото учение на истината. Намерил добър наставник и се отдал на чист и силен живот, молитва и медитация. Огънят на любовта му се събудил, изсушил блатната тиня на невежеството и я превърнал в храна за пламъците си. Така причинно следствените натрупвания станали гориво за виделината на свободата му. За тази свобода всичко е възможно, Миларепа! – засмял се Марпа.

Отец Серафим завърши разказа си и притихна. Беше обикновен старец, поне външно. Но отвътре му бликаше нещо различно. През смиреното му смълчаване премиваше живата тишина на Бога. Наоколо цветята цъфтяха по-красиво, ангелските йерархии се промъкваха през енергията му, а в присъствието му грехът се отмиваше, за да освободи душевното, непреходно имане на любомъдрата човещина.

Във възприятието и ума на Прокопи се прокрадваха отдавна отхвърлените като ненужни усещания на любов, виждане и оценяване на красотата, свързаност и единство, братолюбна добросърдечност и светло, великодушно добродушие. Докато старият социопатен модел силно се колебаеше и отвръщаше от любомъдрието, заливащото преживяване на блажен смисъл и дълбоко удовлетворение го караше неусетно, но необратимо да се доверява на любовта, докато представата му за живота бе тотално метаморфозирана от нея.

Странна птица бе отец Серафим. Носеше расото и кръста си с отдадена преданост на Бога. Далеч не винаги откликваше положително на църковната ограничена догматика, а преживяването и разбиранията му за Бога обхващаха всички световни религии, науката, изкуството и културата като единен път. Отецът се стараеше да балансира и изразява широтата си през подходящи за деноминацията му идеи и език…  Широтата му го тласна към психологията, анализата, когнитивната и естествената християнска психотерапия. В малката поверена му църквичка, се усещаше особено присъствие – Бог живееше през него и се проявяваше в храма и служението му.

-          Отче, знам с цялото си тяло и душа, че живот без Бога е дим без огън – мъртвило е. Не го искам вече! Но, въпреки това страховете ми от хората и света се обаждат и пак ми се приисква да обиждам, да се налагам, да наранявам, да трупам, да се запасявам, да мъстя защитно… Прости Боже мене грешния. Настави ме отче, насочи ме как да преодолея страхливите си страсти! – изповяда се Прокопи.

-          Слушай, синко! – благо се усмихна старецът. – Някои хора пускат Бога в живота си като разпалват преданоотдадеността в сърцето и живота си. Други следват пътя на мъдростта, в който умствената тиха молитва прераства в сърдечното благословено безмълвие, проявяващо тихия шепот на Бога. Има и по-сетивно ориентирани люде, за които самият ежедневен труд се превръща в богослужение. Тези отдават всяка дейност на Бога, превръщайки труда в молитва – отказват се от резултатите на делата, съсредоточавайки се безкористно в процеса. А по-цялостните съчетават трите пътя в единство. Ти си такъв – интегрално-холистичен човек, Прокопи! – погледна го сарецът благо в очите, а погледът му проникна до дълбините на сърцето му, доразтапяйки всеки лед и студ.

Старецът потъна в себе си – в паметта му изплува свиден спомен. Погледна Прокопи и му разказа:

Имаше време, бях млад и грешен. Никакви човешки страсти не ми бяха чужди. Зад всичко това обаче, нещо ми липсваше. Колкото и да търчах подир момите, колкото и да увеличавах стадото си, тази липса никак не се засищаше. Родителите ми бяха атеисти. Ако влезнеха в църква, то бе проформа. Така и ме възпитаваха – материалистично, бездушно… Но някъде там, дълбоко вътре в мен, винаги имаше един устрем, стремеж към величието на Космоса. Не го свързвах с Бога – поне отначало. Понякога свирех на овците и звукът от кавала ме пренасяше в особено състояние на захлас и възхита. Случваше се нощем да не ме свърта и ставах, сядах навън и се взирах в звездите. Ходих на училище до 11-то отделение – винаги науката съм приемал като особено вдъхновение. По-късно разбрах, че е един от езиците на Бога…  

Бях изтърсак, най-малкото дете от седем. Много-много не ми обръщаха внимание. Отраснах в природата, с книжка в ръка. В селото ни имаше библиотека. За малко оставях овцете на един от братята ми и влизах в нея – сякаш пристъпвах прага на светилище… Четях всичко, което ми попадаше. Веднъж в ръцете ми се оказаха разказите на Лев Толстой – те бяха първото ми духовно кръщене. Монахът Сергий… Попрочетох и това онова от Достоевски – „Сънят на смешния човек“ ме пренесе там, където винаги съм знаел, че принадлежа в сърцето си – в света дом, в царството Божие. 

Годините си вървяха – станах на 18, а родителите ми вече настояваха да се задомя, да оставя потомство. Не исках да ги разочаровам – сгодих се за момата, с която тогава се бях залюбил. Казваше се Мая. Ех, каква кръшна снага имаше само, какви устни, а погледът ѝ караше кръвта ми да закипи… Ако не ми се беше случило това, щях да се оженя и да водя мирски живот. Но, плановете на Бог за мен са били други.

Беше зима и с двама от братята ми бяхме отишли на гурбет с овцете на юг, да дирим тучни пасбища. Един ден валеше силно и оставихме овцете във временната кошара, която им бяхме спретнали. Наблизо имаше малък храм. Най-често беше затворен – нямаше свещеник. Този ден обаче кепенците на храма бяха вдигнати, а камбаната заби. Дъждовните капки пренесоха тътена сякаш право в сърцето ми. Просто станах и отидох.

Службата бе свършила, хората разотишли се, а свещеникът изчезнал нанякъде. Казах си: „Е, така било писано… но, ако е волята Божия, да ми се отвори!“. Тогава на глас се помолих: „Господи Исусе Христе, сине Божий, помилуй мя! Сърцето ми е разкрито за теб, отвори ми и Ти портите си, ако е волята Ти!“ Почувствах в сърцето си как Господ отговори на молбата ми. Иззад стария бук досами черквата, изникна попът, подрънквайки с ключовете. Вика: „Забравих нещо, та се върнах.“…

Отчето ме покани вътре, запалих свещ, прекръстих се, направих няколко поклона и се помолих в тишина. Нямах никакви очаквания. Случи се нещо, което преобърна живота ми. Не външно, а в душата ми, преживелищно. Умът ми замлъкна, смълча се, а в безмълвието се появи една жива топлина в сърцето ми и виделина в съзнанието ми. Почувствах го сякаш Господ слезе в душата ми. Знаех, че от този момент животът ми не можеше да е същият. Онази празнина отвътре изчезна, наситена с благодатта на Бога.

В далечината се чуваше мученето на крави, а овцете от стадото ни се обаждаха, сякаш ме викаха. Но, не бързах – почувствах зов, който никога не стихна в живота ми. Зовът на Бога, викащ ме при Себе си. Отчето заключи храма и двамата седнахме на прага, на пейката под бука. Дъждът беше спрял, птичките пееха, а въздухът бе свеж, вълшебно пръскащ особена енергия в кръвта при всяко вдишване. Отецът ми заразказва за повика на Бога и призванието да Го следваш. Поговори ми за вярата, за любовта, за Богочовещината, за подвизите на светиите. Човечецът бе съвсем обикновен, почти неук, но изцяло искрен и с цялото си сърце отдаден на Бога. В присъствието му се чувстваше погалването на божественото. Даде ми една книга „Велики руски старци“. В мен трайно се настани онзи непреодолим зов, който ме поведе към собственото ми духовно сподвижничество…

Четях „Велики руски старци“ при всеки удобен случай. Носех я в пазвата си, под ямурлука, до сърцето си. Съпреживявах живота и подвизите на всеки от монасите, за които четях – за юродивите, за аскетите, начетените богослови и неуките, но огнени по сърце безмълвници. За гоненията и пламенността им в отдаването им на Бога. Огънят им запали сърцето ми и все повече се превръщаше в основа на живота ми. Тази зима бе дълга – ходех често в малкия храм и говорех със свещеника с часове. Оказа се, че книгата има още три части – четях и ги препрочитах. 

Чувството ми беше за отдавна чакано завръщане у дома, там откъдето сенките на светския живот беднееха все повече… Не се върнах в суетата на мирската тълпа. Написах прощални писма до Мая и родителите ми, предадох ги на братята ми и по указанията на свещеника от малкия селски храм, се запътих към Света гора. Ето ме сега тук пред теб, Прокопи, след 60 години…

……………….

Нещо в Прокопи се преобърна. Отдалечи се от старите си „приятели“ социопати. Все по-често се усамотяваше с книга в ръка, в тиха молитва и съзерцание. В живота му изплува смисъл, радост, а омаята от общението с Бога бе тъй сладка, че виделината на появилата се мъдрост караше душата му да пее и непрестанно да хвали величието на Бога. Животът му стана простичък, непредвзет, смирен и искрено отдаден на въдворяването царството Божие на земята. 

Не с ума, а с душата си знаеше, че не само имотите и парите, но и тялото му дори не е негово, а на Бога. Почувства, че без Бога е мъртва пръст, а безбожният живот е пустиня и смърт… Заживя по Бога, а смисълът караше очите му да светят с онзи блясък, който единствен пълни дните с непреходна радост! 

От потиснато-тревожните му състояния и болестта не остана и следа… Ангелът, който тихо насочваше стъпките му, спокойно се засмя...

Орлин Баев