Извинения за трамбоване в зоната на комфорт - излизане

Напусни зоната на застоя - живей!

Извинения за трамбоване в комфортната зона, понякога до края на дните и минутите на тази земя...:

Извинения:

Не мога... Не знам... Не ми е времето... Нужно ми е още време... Не съм готов... Така съм си добре... То само ще се случи... От утре... От понеделник... От нова година... От следващия път, ще го направя...

Пречат ми хората... Спира ме ситуацията... Не го заслужавам... Нямам право... Системата не го одобрява... Ще е трудно... Няма да се справя... Така си ми е по-добре... Ако не опитвам, няма и да губя се провалям... По-добре да си трая... Мога да изгубя - по-добре да играя на сигурно, а още по-добре, въобще да не го правя...

Ако изляза извън извиненията, ми се налага да поема отговорност и изоставя външната локализация на контрола или удобното ми вярване, че съм жертвичка, с което се самоманипулирам и манипулирам...

Ще бъда под прицел, затова по-добре по-тихичко... Така съм си свикнал... Не искам да се провалям, а ако променя нещата... Много ми е непривичен успехът - някакси не съм аз ...

Ще трябва сам да си вземам решенията и по-добре не... Няма да имам на кого да се облегна, освен на себе си... Ще ме смачкат... Нямам право на успех и развитие... Не съм за това, то е за смелите... Какво ще кажат хората... Ще се изложа... Ще бъда постоянно изложен и прозрачен... Ще бъда видим, а оттам и обект на критика... Ако се разширявам, ще ме унижат... Мога да накърня нечии интереси, а най-малкото, някой може да не ме хареса - затова по-добре така...

Не, не, къде да гоня дивото... Ако променя нещата и се развия, ще бъда наказан... Не може, не трябва... Нямам право на развитие... Забранявам си прогреса - опасно несигурен е...

Всъщност:

Всъщност никога не сме напълно готови и изцяло научени, а умните и смели хора, които действително постигат, правят нещата, преди да са напълно готови и се учат в крачка. От утре... Нормално е да придобием опит и вещина в нещо, за да го надхвърлим. Когато обаче отдавна сме се врасли в правеното до автоматизирано втръсване и не продължаваме напред, това утре или следващия понеделник не идват, освен ако сами не поемем охотно страха си и не продължим.

Всъщност не хората и ситуацията спират, а собствените интернализирани вярвания за свръхважността на нечие мнение и самооковаността в статуквото на системата. Човек сам е роб в собствената си каторга, а най-интересното е, че дори целият свят и Господ Бог да дойдат да му казват колко ресурс има и колко може, ако самият той не се осмели да види, че веригите никога не са били заключени, а самосключени, продължава да си ги мъкне, при това някакси охотно - неговите са си, свойствени са.

 Ако не опитваме, не се и проваляме, но си стоим в познатата ни кочинка, а докато преклонена глава сабя не я сече, вече е самоотсечена... А грешките и провалите са нормални долини по пътя към върховете на постиганите цели - нужно е да се минава през тях спокойно, с познанието че са естествена част от пътя. А всъщност няма грешки - има обратна връзка и учене.

Да вярваш, че си жертва, е удобно - отговорността винаги е в някого другиго - родителите, партньорът, шефът, фирмата, ситуацията, държавата, папата, господ бог, лошите гени или късметът... Бидейки жертвичка, на която някой и е виновен, пасивната постоянно обвиняваща някого агресия върши чудесна работа - манипулативно завърта поддалия ѝ се в садо мазо въртележка. Какъв красив танц! И толкова познат и оакано ухайно наш си... :)

Като си подадеш главата над стадното блеене, ще бъдеш забелязан и под прицел - и още как. Със сигурност ще накърниш нечии болни интереси и отношения. Но ти се заявяваш асертивно, не нараняваш никого а просто разширяваш творческото си присъствие, готов си на кооперация и сътрудничество - а нечия комплексарска реакция не е твоя работа. Със сигурност се появяват много харесващи те, а още по-сигурно също толкова не можещи да те дишат. Но, това разделение не е твое, на света е - ти си консистентен в следването на целта си, идваща от пътя ти със сърце. С времето много от тези лаещите срещу ти, се оказва че са доста по-искрени, стойностни и способни на кооперация от възхваляващите те. Затова не се прехласвай пред похвалите!

Обикновено се говори за страха от провала, но страхът от успеха е дори още по-голям. Защото е същият страх от провал, недостойност, не ставам и т.н. и т.н., но поставен под постоянна активация. Стапя се, когато страхът от провала е разтворен в любовта. Тогава мотивацията вече не е вечно гонене на успешни моркови, при бягане от страхови сопи, а творческа автентичност!

"Не съм за това - то е за смелите!"... Да, но смелостта не е липса на страх, а прегръщането му и действането заедно с него. Страхът е емоция, а куражът е решение! А то не зависи от никого другиго - единствено от вземащия го! В този път започваш все повече да си вярваш - смирено, естествено, като част от провеждането на потенциала в този свят. Смирена самоувереност, в която страховете са напълно допускани, обичани, прегръщани!

.............................................

Тъй като статията произлиза от фейсбук пост и коментарите му, ето някои бисери за извинения, задържащи ни в комфортно дефекираната кочинка на статуквото ни:

М.Р.: Липса на доверие в себе си и собствените си възможности - недоверие в избора, оттам несигурност и недостатъчна мотивация за промяна. Страх от неизвестното, страх от средата. Вкоренени убеждения, които не позволяват разширяване на периметъра на действието. При евентуален крах, чувство за вина, че си прекрачил нечии чужди, вменени ти, граници и съответно си претърпял провал. Това ми хрумва на първо сутришно четене.

К.М.: Точно така се чувст в момента,че се въртя в кръг и съм на прага на промяна
Тази ситуация има две страни- едната е че ми е комфортно,защото всичко е познато,движ в релси хаби малко енергия ,рядко нещо те изненадва, удобно е като стар пантоф...но ...си давам сметка ,че ситуац е изконсумирана,няма какво да науча,въртя се в кръг така,че на моменти ми се завива свят...
Дилема ..

М.С.: Да отраснат децата, пък тогава…

М.Р.:  "Другите знаят по-добре от мен.","това е прекалено идеалистично", "една птичка пролет не прави, къде съм тръгнал", "Пешо не успя, и аз няма да успея", "няма пари сега"....

М.Н.: Когато съм зле - не, не, сега съм много зле и ми трябва време да се пооправя малко и тогава започвам. Когато съм по-добре - е, аз не съм чак толкова зле... няма нужда. Не е времето сега, има нещо по-важно.. пък и колко по-зле има от мен... няма нужда.. няма смисъл.

То сигурно е кармично.. а то срещу кармата никой не може да върви.. карма от минали животи.. така е, такъв е живота. Няма какво да се направи. Те и другите са така. Така ще е този живот, ама следващия може би.. за този вече е късно нещо да се променя. Такава ми е съдбата и така е било писано. По-добре е да си приема съдбата вместо да се боря с вятърни мелници.. така е било, така ще бъде. Важното е децата да са добре..

В.Б.: "Ами, ако успея за сметка на това после ще дойде нещо лошо като компенсация, защото винаги така става - след доброто идва лошо". Много хубаво не е на хубаво. По-тихо от тревата, по-ниско от водата. Колкото съм по-зле и неуспешен, толкова съм по-невинен и не се слйучва лошото, затова забранявам си успеха и щастието…

Е.К.: Условието, зададено ни "по подразбиране" още в първите години на възпитанието ни - "не се катери по дървото, ще паднеш!" 

Родителите ни, всъщност, са основателите на физическата ни зона на комфорт, чертаят границите й трайно в продължение на години, разбира се с цел да ни предпазят от чисто физически опасности. Рано или късно падаш от дървото, боли те, плачеш, и разбираш, че те са прави. И вече официално те е страх от високо.

Години по-късно копираме този страх като страх от провал, привикнали вече с него, си мислим, че всеки скок е обречен. Не разграничаваме инстинкта за самосъхранение, завещан от родителите ни, от обикновените притеснения от провал.

Обличаме страховете си в предварителни условия - "то в тая държава нищо не става" и не започваме частен бизнес, макар че не харесваме работата си - това е всъщност страх от провал и мързел. "То аз мога да се захвана, ама кой ще ми разреши - ако беше толкова лесно, досега всички щяха това да правят" - страх от провал и прехвърляне на предварителното условие за този провал в чужди неидентифицирани ръце - това е бягство, облечено във "всичко е обречено".

С годините трупаме неимоверно голям набор от пътища за бягство от себе си, а то се оказва, че изобщо никой не ни гони. Всички пътища ни водят обратно в зоната на комфорт, където всъщност е изворът ни на недоволство - от там извират всякакви оплаквания колко е несправедлив и труден живота ни и как, видиш ли, нямаме късмет.

Истината е, че сами си го правим - не работим със страховете си, защото не ги признаваме като такива. Много често те не ни водят, напротив, те ни "връщат" назад.

Лично за мен, пътят извън зоната на комфорт е директно скачане в средата на големия страх, по възможност от някое високо дърво. Правила съм го - не излязох от там по-силна, но вече съм наясно, че страховете са си мои, доста си приличат с тези на съседа и не са нищо повече от представи - наши собствени. 

Не съм чула някой досега да е умрял от страх. Но в зоната на комфорт са заклещени ужасно много предварително обречени провали - скокове, приземени с трясък, който не се е случил. Извън нея те щяха да са полет.

Т.Б.: Защо да действам спонтанно, не, трябва да планирам, сега не е време за сбъдване на мечти, за какво са пък тези мечти, пълни глупости...Работи нещо, просто взимай заплата, бъди наблизо, на разположение, как точно ти ще намериш нещо по-интересно и по-добре платено...я си стой на “сигурното” Не можеш, не ставаш...

М.Д.: Съсипаха я тая държава! 😊

..................................................................................................

Също от фейс темата - някои шлифовани брилянти относно преработката на тези рационализирани вярвания, напускането на комфортната каторга и навлизане в зоната на възможностите: 

Р.И.: Преди доста време, на едно представяне, си позволих да се проваля. Точно така трябва да се каже, позволих си. Не го планувах. Но съм от хората, които се подготвят добре за всичко и усетят ли, че не са готови, остават за следващия път. Този път обаче отидох. И ...ми се наложи да мълча пред всички. Около 10 минути виждах как останалите се чувстват неудобно заради мене и си мислех колко пъти, още от началното училище, съм била свидетел други да са в тази ситуация. Не се паникьосах, не се изчервих. Изживях го. Точно така беше, не изпитвах удоволствие, но го изживях.

Това за мен бе много силен отскок от комфортната зона. И сега, след време, си мисля, че трябваше да го направя много, много по- рано. И...не знам как да го обясня - докато стоях, мълчейки, за момент ми стана хубаво. Разбрах, че не е толкова лошо да се провалиш и да не си от най- добрите винаги. Така допускаш всичко за себе си . След този случай направих скок в живота си, какъвто не бях правила поне последните 5 години, взети заедно. И сега като се сетя за него, усещам ...умиление. Скъпа ми е тази мълчаща, но несвиваща се от срам Р., която пак се старае да се подготвя добре за всичко, но не се бои да се провали.

М.П.: Нищо и никой не ни държи в комфортната ни зона , единствено ние самите се държим там и пак само ние може да се извадим от там. Не е лесно да преодолеем всички "оправдания", в които си търсим причина да останем там, но си струва да направим крачката навън...така виждаме по-добре себе си и оценяваме потенциала си.

К.М.: Наблюдавам себе си и при мене е така...ако самата аз не направя промяна,се появява човек или ситуация която ме изритва от зоната ми на комфорт. Естественно, се съпротивлявам ...След не много време разбирам,че е било за добро.

М.Р.: Имаше една много хубава мисъл от един филм - "Животът няма да те чака да се изправиш, той си продължава."

А.И.: Оправдания винаги се намират. Характер, астрология, всякакви етикети и квалификации на едно нещо - страх от неуспех.

...........................................................

Орлин Баев