За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

четвъртък, 4 юли 2019 г.

Айн Ранд или айн ранено недосмислие

Айн Ранд

Прочетох статия с разсъждения на Айн Ранд. Първата ми асоциация, когато зърнах заглавната снимка, преди да прочета кой е на нея, бе за образ на мъж... Опитва се да разсъждава Айн. Но, трудно и е, никак не и се отдава. Благодаря ѝ обаче за този тотално объркан поток от псевдоразум – тласка ме към творчески отзив. Благодаря за което!

Началото на статията е прекрасно:

Преди хиляди години първобитният човек открил как да запали огън. Сигурно са го изгорили на кладата, с която е подарил светлина на своите братя. Обявили го за злодей, сключил сделка с демон, от който човечеството изпитвало смъртен страх. Но оттогава хората имали огън, с който се топлели, приготвяли си храна и осветявали пещерите си. Той им оставил дар, чиято стойност те не били в състояние да оценят. Той разсеял мрака на земята. Векове по-късно първобитният човек открил колелото. Вероятно е бил разпънат на същото онова колело, което подарил на братята си. Обявили го за престъпник, позволил си да навлезе в забранена територия. Но оттогава хората можели да преминават всеки хоризонт. Оставил им дар, който те не оценявали, но той им отворил пътищата на света.

Този човек, непокорният, откривателят, е в началото на всяка легенда, разказваща за ранната история на човечеството. Прометей бил окован на скала и разкъсван от хищни птици, защото откраднал огъня от боговете. Адам бил обречен на мъки, защото опитал плода от дървото на познанието. Легендите са много.“

Намираш чудото на огъня и го връчваш за благото на хората, откриваш колелото, приемаш нелеките плодове на доброто и злото, за да бъдеш като боговете, светиш с виделина, разцепваща мрака… Човечеството обаче превръща огъня в ядрени бомби, ползва колелото, за да придвижи по-бързо лъжата и манипулативната си алчност, а от светлината на по-високата панорама бяга като прилеп от слънце. При това статуквото на квадратното мислене заявява сивотата си рационалиирано, извинявайки страха си от непознатото през проекцията му в демонично съглашение, а фалшивия си моралец, изтласкващ страхливи сенки, в образа на садистично социопатен „бог“, забраняващ развитието. Няма такъв бог, освен в малкия ум на примата, трансфериращ невежеството си в ужасяващата го непознатост и плашещи го мащаби на естествените закономерности. Естество, в което двуногият примат отразява опита си за защита от плашещата го бездна на собствения ужас. Опит за изнесена проекция на значимия друг, даващ правилата на „така трябва, а това е табу.“

Съществува Бог на любовта, мъдростта и творческата свобода, от която неотделима част е собствената и групова човешка индивидуалност. Любомъдри закономерности, не по различни от физичните, но познаваемо проследими чрез една вътрешна, качествена наука, диаметрално противоположна на външно количествената.

Дотук мисловният поток на Айн резонира с този на творческата река, за която тя се опитва да говори. Следва тотална ирационална ескалация – достигане до ирационални заключения, на базата на първоначално рационални такива.

..........................

Творците не са самоотвержени. Това е тайната на тяхната сила – че задоволява егото, мотивира се от егото, поражда се от егото. То е първоизточник, извор на енергия, жизнена сила, движещ порив. Творецът не служи на нищо и на никого. Той живее за себе си.“

Вярно е, че творческата сила задоволява егото. Но, през стихването му, през смиреното му доверяване на потенциала. Социалното его е нужно да бъде здраво, себезаявяващо се, да служи на творческия дух, да бъде в ролята на ледоразбивач на ледовитото невежество. Изворът на творчеството: егото – такова твърдение говори за актуално непознаване на реалния творчески процес от изразилия го. Егото на твореца решително, през здрав егоизъм заявява творчеството, често въпреки реакцията на стадната тълпа - да. Но основата на този здрав егоизъм е смиреното стихване, провеждащо нещо далеч надхвърлящо самото его – ресурса на безкрая. Социалното его и персона са добри слуги, когато се доверят на мъдростта на надхвърлящите ги принципи на любовта, мъдростта и творческата свобода, но лоши и безпросветни господари, когато в психопатното си невежество ги отхвърлят. В последния случай егото може да достигне до информация, не и до мъдрост, до интерес, не и до вдъхновение, до хитрост, нежели до гениалност.

Какво символизира метафората за егото? Мислите, чувствата, волята, възприятието, вниманието, паметта – тоест, когнитивно-афективните функции. Именно функции обаче. В математиката функцията е свързана с аргумент, а той на свой ред със стойност. Как стоят нещата в математиката на живота? Функция идва от латински и означава изпълнение. Гьоте я нарича „Приведена в действие мисъл.“ Изпълняване на причинна аргументация, резонност, идваща от изначално смислена стойност. Запознатият с вътрешната символика на човешкия микрокосмос и аналогията му със съзнателните нива на макрокосмоса, веднага прозира паралелите в градацията на това живо понятие.

Целият домейн, през който преживяваме отелесената си съзнателност, е функционален – майа, холографска вселена. Една нереална реалност, субективна обективност, пуста в основата си феноменалност (будизъм, шунята), следствие от една по-висока причинност, произлизаща от космическия смисъл.

Функцията е целесъобразна и качествено реализираща предназначението си, когато изпълнява зададеностите на стоящия зад и над нея, причинил проявата ѝ смисъл.

Единичната клетка, явяваща се функция на органа, е дотолкова целесъобразна, доколкото изпълнява задачите на органа или тъканта си. Единичният, специфичен орган е дотолкова оправдано здрав, доколкото изпълнява собствените си конкретни цели, в служба на организмичното цяло. Творецът на високо ниво има достъп до творческия потенциал, когато живее според смисъла на любовта и мъдростта на комическия организъм, по законите на Дхарма. Дотолкова творецът твори, доколкото умее именно да смълчава и обезмълвява егото си в доверие пред безкрая от творчество. Тогава его функциите провеждат, единствено провеждат творческия дебит – нищо повече.

………………..

Човекът може да оцелее само чрез разума си. Той се явява на бял свят невъоръжен. Разумът е единственото му оръжие. Животните си осигуряват храна със сила. Човекът няма нокти, бивни, рога, няма груба мускулна сила. Той трябва да засее храната си или да си я набави с лов. За да засее, има нужда от мисловен процес. За да ловува, има нужда от оръжия, а за да изкове оръжията – от мисловен процес. От най-всекидневните неща до най-висшата религиозна абстракция, от колелото до небостъргача, всичко, което сме ние, всичко, което притежаваме, произтича от едно единствено качество на човека – функцията на мислещия разум.“

Интелектът е инструмент – нищо повече. Всеки компютър е по-логичен от кой да е човек, но това определено не го прави човек. Както Айн казва, човешкият ум е само функция – да, права е. Функция на същностния Човек. А целта на живота е оцеляването само за примитива. Когато самосъзнателният център на човешкия процес, през творческо-медитативен устрем, е прехвърлен в извора на творческия безкрай, в Бога, интелектът, чувствата, емоциите и малките интенции на социалната личност, се оказват в ролята именно на функции, на инструменти на Богочовека.

……………..

Разумът е присъщ на индивида. Няма такова нещо като колективен ум. Няма такова нещо като колективна мисъл. Съгласието, постигнато от група хора, е само компромис или средно аритметично от много индивидуални мисли. То е вторично следствие. Първостепенното действие – мисловният процес – се извършва от отделния човек.“


Четейки Айн Ранд, в мен се поражда отчетливото усещане за допир до относително социално функционална характеропатия, действително нито съзнаваща, нито умееща онова емпатийно-любящо, огледално-невронно свързване, а още по-малко имаща досег до общностния свят на прозрение, визия-логика, интуиция и недуално единство. Умишлено не споменавам единния свят на идеи (Платон…), поради относителната му приземеност спрямо споменатите по-високи от него общностни домейни. Без да се спирам на колективното несъзнавано на Юнг или груповото свръх и под съзнанието на Асаджоли, ще споделя само собствените си разсъждения и опит в мисловния и творчески процес. 

Съвременно-средновековната „геоцентрична“ визия на Айн произлиза от особеностите на собствената ѝ психична организация, която погледната от холистичната позиция на една интегрално-висинна психология, е не по-различна от разбирането на туземеца за плоската земя или на догматичните убеждения на инквизицията, пречупваща световъзприятието през нарцистичната си „непогрешимост“…

Напротив, личният опит в творческия процес познава единството с мащабен, колективно-общностен свят на безграничен потенциал, творчески дух и мъдри принципи, конкретизиран в по-приземена, също общочовешка идейна сфера, от която творецът учен, религиозен мистик или доайен на изкуството единствено черпи и егото му смирено провежда, но никак не е негово индивидуално достояние.

Съзнавам обаче, че горното е възможно да бъде разбрано само когато преживелищният мироглед синхронира с висините и дълбините на сакралния творческия акт, нежели с профанността на окованото възприятие, макар и понякога обличано в богат лексикон.

………………

Ние наследяваме продуктите от мисленето на други хора. Наследили сме колелото. Правим каруца. Каруцата се превръща в автомобил. Автомобилът става самолет. Но през целия този процес онова, което получаваме от другите, е само краен продукт от тяхното мислене. Движещата сила е способността да се твори. Тя поема този продукт като суровина, използва го и поражда следващата стъпка. Способността да се твори не може да се преотстъпва или отнема, да се споделя или дава назаем. Тя принадлежи на отделни, индивидуални хора. Сътвореното от нея принадлежи на твореца. Хората се учат един от друг. Но ученето е само размяна на суровина. Никой не може да даде на друг способността да мисли. А тази способност е единствено ни средство за оцеляване.“

Разсъждението на Айн Ранд е валидно, но частично, докато е обявявано за цялостно истинно. Описва се процесът на отдолу-нагоре (Bottom up), индуктивно творчество. Изцяло се пропуска трансформативният и инспиративен, дедуктивен творчески поток отгоре надолу (Top down). В твореца на високо ниво едновременно присъстват и двата. Докато наличните данни и системи се изследват в комбинативното и експлоративно творчество през когнитивния акт на аналогията, за да сформират творческия гещалт на прагматично полезна новост, в същото време успоредно протича трансформативния и инспиративен творчески акт на „сваляне“ на познание отгоре-надолу, от споменатия по-горе свят на безкраен потенциал, любяща мъдрост и идеи. Погледнат през призмата на такова холистично творчество, индивидуалният отдолу-нагоре творчески поток представлява не толкова достигане, колкото индивидуално разтваряне за винаги съществували трансперсонални (надличностови) домейни от познание, надхвърлящи индивида и личното му когнитивно или социално-поведенческо усилие.

В думите на Айн Ранд прозира нещо повече от откъсната от цялото, относително вярна частичност. Прозира липсата на любяща мъдрост, която естествено единява с описвания общностен свят на високо творчество, в което аз и мое изчезва в ние и наше. Прозира трагедията на съвременния човеко-подобен примат, откъснат в безумно орязан от целостта краен индивидуализъм. Разцепеност от целостта, а оттам от единството на брата с брата, на човека от природата и живата планета. Оттук до потребителския безсъзнателен, самопогубващ и погубващ всичко около себе си егоцентричен ад, в който човечеството все повече тъне, стъпката е малка.
……………….

Творецът живее заради своята работа. Той няма нужда от други хора. Неговата първостепенна цел е вътре в самия него. Паразитът живее живот втора употреба. Той има нужда от другите. Другите се превръщат в негов първостепенен мотив.“

Тук съм напълно съгласен с Айн. Действително, когато твориш, от значение е единствено общуването с творческия потенциал. То е като включване към огромен генератор, към свят от красота, богатство, мъдрост и любяща сила, който преминава през научния ти устрем, четката, перото, танца, актьорските ти умения. Единствено мнението на този великолепен свят е важно – а той е отвътре ти. Ако хората оценяват, чудесно. Ако не, няма голямо значение. Творчеството е с теб - а чрез него се единяваш с Твореца, превръщаш се в едно с Него.
Парадоксът е, че колкото по-гениално и брилянтно е творчеството ти, толкова повече надхвърля времето си и шансът за стадно неразбиране, неприемащо заклеймяване и отхвърляне закономерно нараства.

Колкото мнението на света става по-важно, толкова творчеството става по-посредствено, докато отстъпва мястото си на пазарно-рекламни умения, паразитно стремящи се да засмучат максимално човешко внимание, признание и висока оценка, за да бъдат компенсирани дълбоко липсващите собствени такива, зад външното рекламно лустро от социално желателните маски.

………………………………………….

Творецът има нужда на първо място от независимост. Мислещият разум не може да работи под никаква форма на принуда. Той не може да бъде обуздаван, жертван или подчиняван на каквито и да е съображения. Той изисква пълна независимост на действието и мотива. За твореца всички отношения с хора са второстепенни.“

Творецът, когато е действително талантлив, а още повече, когато е гениален, дава вид на странен. Творецът не може да бъде тотално вписана част от квадратната норма – ако можеше, не би бил творец. Творецът осъзнава  сиво-бозавата пародия на тази норма и прекрасно модерира според нея социалната си персона, играейки психосоциалната пиеса на живота си.  Средоточието на реалния му живот е дълбоко вътре, там във високото творчество, което всячески разчупва параметрите на малкото социално статукво. Творческият ресурс дава на твореца една уникална способност – да ползва всяка житейска кал и руда, за да извлече от тях вещества, подхранващи семето на творчеството и златото на духа му. Когато творецът добави към оловото на делника електроните на потенциала си, алхимичната трансформация на изгарящия го извътре огън произвежда златото на гения му, материализиран в конкретно-прагматични приложимости. В тази си способност за вътрепребиваване в един особен свят на любов, очарование, смисъл и хармония и умението му с неговите елементи да сублимира земната кал, творецът е относително независим, превръщайки трудностите в растеж, а кризите в шанс.

За твореца, най-важен е самият творчески акт, мира не му даващ, докато протичайки, го изпълва с удовлетворението на мира. А хората… Той прекрасно познава стадната психика на тълпата, искаща не брилянтите на безкрая, а хлябът и зрелищата на делничния грухтеж. Знае, че ако твърде резонира с тълпата бестселърно, прекалено се е нагодил към исканите от нея трици, губейки зърното на духа си. Затова, творецът свети като слънцето и е част от слънцето. Важен е собственият му процес на творчески ядрен синтез, който вижда и катализира навсякъде с присъствието си, доколкото човекът може да го понесе, неизбягал в сянката на статуквото си.
……………………………..

„Посредственият човек има нужда на първо място да си осигури връзки с хората, които да го „хранят“. За него отношенията с хората имат първостепенно значение. Той твърди, че човекът съществува, за да служи на другите. Той проповядва алтруизъм.

АЛТРУИЗМЪТ Е ДОКТРИНА, КОЯТО ИЗИСКВА ЧОВЕК ДА ЖИВЕЕ ЗА ДРУГИТЕ И ДА ПОСТАВЯ ДРУГИТЕ НАД СЕБЕ СИ.

Никой не може да живее за другите. Човек не може да споделя нито духа, нито тялото си. Но посредственият човек използва алтруизма като оръжие за експлоатация и преобръща фундамента на нравствените принципи. На хората са натрапвани всевъзможни правила за унищожаване на твореца. Натрапва им се, че зависимостта е добродетел.

Човекът, който се опитва да живее за другите, е зависим. Той е паразит поради своя мотив и превръща в паразити онези, на които служи. Това взаимоотношение не поражда нищо друго освен взаимна поквара. То е невъзможно по същността си. Най-близкото до него състояние в реалността – човекът, който живее, за да служи на другите, е робът. И след като физическото робство е отблъскващо, мигар подчинението на духа не е още по-отблъскващо? Завладеният роб има остатък от чест. Той има заслугата, че е оказвал съпротива и че смята положението си за унизително. Но човекът, който се заробва доброволно в името на любовта, е най-низката от всички твари. Той принизява човешкото достойнство и представата за любовта. Но точно това е същността на алтруизма.“

Чета Айн Ранд и се възхищавам. Искрено се възхищавам на уникалното умение на блеещата тълпа да не мисли, докато въздига в култ тотално изкривено немислене, приемано за брилянтно. Айн е сложена от тълпата в позицията на авангарден мислител. Всъщност, за мислещия човек е очевидно, че в думите ѝ именно мислене, следващо не само логични и семантични връзки, но изхождащо от човещина, липсва.

Алтруизъм означава божествена истинност. Накратко, Бог. Обсъжданата авторка свързва алтруизма с посредственост, себеунижение при въздигане на другите, тоест мазохизъм и зависим паразитизъм.

Бих казал, че Айн е твърде права, когато разсъждава относно човешката вкопчена, орална зависимост, която предопределя и мазохистично поведение. Никак не е права обаче в свързването на оралния мазохизъм с алтруизма. С тази си илюзорна корелация болно феминистката писателка показва единствено умението си за скачане към заключения при нагаждане на хипотезата си за психични и социални процеси към собствени предубеждения и липси. Предубеждения относно наличието на един по-мащабен божествен ред и липсата си на лична преживелищност в познанието му.

Да, зависимият човек е паразит, представящ прилепналата си липса за любов. Да, такъв се нагажда мазохистично, за да не бъде изоставен и манипулира през вменяване на вина. Да, докато представя поведението си за живеене за другите, посредствено зависимият човек всъщност вкопчва „пипалцата“ на липсите си, за да смуче внимание, присъствие, грижа, защита, енергия. Точно така. Какво общо обаче такава невротична пиходинамика и социално поведение има с алтруизма? Нищо извън болното свързване, правено поради повтарям, предубежденията на авторката спрямо Бога и липсата на познанието Му.

Айн е много права за невротичните процеси, които засяга. Интересно е обаче как стъпвайки на първоначално здраво разсъждение, продължава като по учебник с ирационална ескалация, като илюзорно взаимосвързва качествена логична нишка със собствените си некачествени предразсъдъци спрямо живота. 

Какво всъщност е алтруизмът? Божествена логика, божествена истинност. Думата е идентична с източните понятия Дхарма или Дао. Алтруизмът – това са психодуховните закономерности на битието. Извечните принципи на любвта, мъдростта, творческата свобода – тях отразява семантиката на алтруизма. Алтруизмът всъщност е равен именно на творческата независимост. Отхвърляйки алтруизма, с мръсната вода на неразбирането си, човек отхвърля и бебето на същинското, високо творчество, идващо не от крайно раздуло се до откъсване от Бога его, а от същината на Богочовека.

Нищо общо няма алтруизмът нито със зависимото залепване и страхът от изоставена самотност в основата му, нито с автоагресивното нагаждане, водено от ужаса от унижено отхвърляне Напротив, лекува ги. В преживяването на сливане с Твореца извътре, се ражда любомъдра пълнота, свободна независимост на творческия, но и като емоция и чувство потенциал. В пустинята да си, в най-дълбоката килия да си, тази преливаща от любяща светлина и жива мъдрост пълнота е с теб – когато алтруизмът е с теб, можеш да бъдеш физически сам, но не и самотен. Тогава имаш спокойната смелост да заявиш не някакво инфлирано, разцепено от Бога его, а Богочовешката същност на творческия си ресурс, чийто напор естествено напоява нивите на социалното ти присъствие, канализирано в здравия разум и смислени дела.
………………………………………

На хората се натрапва, че егото е синоним на зло, а себеотрицанието е идеал за добродетел. Но творецът е егоист в абсолютния смисъл, а самоотверженият човек не мисли, не чувства, не преценява и не действа. Това са функции на егото.

Действително, нищо лошо в егото – абсолютно важно е да е здраво и здрав егоизъм има. Здрав е, когато егото умее смирено да притихне, да наведе глава пред безкрая. Тогава заявява не малките си отразености, а величието на свят, пред който малкият човешки интелект е прашинка пред Хималаи. Свят, който егото може да отрази дотолкова, доколкото смълчи в доверие вечното си бръщолевене.

Не егото твори – единствено може да резонира с идеи и смисъл, които вече съществуват. На по-ниско ниво творчеството е комбинативно-изследователски акт, с вектор отдолу-нагоре, от вече познатото и достигнатото, към непознатото. На по-високо равнище обаче, творчеството е трансформативен и инспиративен процес, който ползвайки предходния (отдолу-нагоре), стига до границите на комбинативния и изследователски съпоставящ човешки ум и го надхвърля, като вдъхновено „сваля“ принципи, модели и закономерности от един вътрешен свят на любомъдра свобода. Именно този роден свят съдържа Богочовека, по същността си много повече от интелекта на изправения примат. Егото е неспособно на истинско, високо творчество, Може да комбинира подобно на бит пазар, с телта на пробите и грешките си да свърже някои напипани от него закономерности, но толкова. Същинските познанийни пробиви ползват този отдолу-нагоре его процес до края му, само за да бъде надхвърлен от вдъхновения, отгоре надолу творчески вектор, трансформиращ цели системи от познание от висотата на причинността си, спускаща се до многобройни творчески следствия.

Руската еврейка представа си няма за този по-висок творчески процес и за този, който го провежда, тази липса е явна в разсъжденията ѝ, набеждаващи отражението за реалност.
„Алтруизмът е доктрина,  която изисква човек да живее за другите и да поставя другите над себе си.“

Нищо подобно. Алтруизмът е върховният егоизъм – егоизъм в чист вид. Здрав егоизъм. Когато даваш, получаваш – не толкова и само от реципиентите на даването ти, а отвътре, от Бога. За Айн алтруизмът е еквивалентен на мазохизма – себепотискане, себепринизяване. Така подменяйки същността на понятието, последващите ѝ разсъждения са валидни. Но относно невротичните динамики на авто и пасивната агресия, не и за същността на алтруизма.
Буквалната етимология на думата алтруизъм идва от Ал – Божествен и труизъм – истинност. Божествена истинност.  За преживяващия божествената логика, далеч надхвърляща малката човешка, нужда от обяснения няма. Но, нека от позицията на едно преливане между таи божествена и земна логика, обясним алтруизма. Динамиката му е ясно видна в прочутата сентенция на еврейския дърводелец:

„Възлюби Бога и ближния като себе си!“

Любовта слива, единява (йога). Да възлюбиш Бога в себе си, означава да осъзнаеш единството си с Него, да прехвърлиш самосъзнателното си средоточие във вътрешния человек, в Богочовека, в бодхисатва природата си.

В цитираната крилата фраза се съдържат три направления на когнитивно-афективния процес: любов към Бога, към себе си и към другите. Любейки Бога, се оказва не само, че външният телесен човек и социална личност са преходни и само относително индивидуализирани (само нерушимо вечното е истинско), но и че вътрешната азова себеидентификация (душата, същностната природа, вътрешният Богочовек, бодхисатва трикая…) също е твърде относителна в самостоятелността си, докато всъщност е единна с Бога, искра от огъня Му е. Тоест, да обичаш себе си здраво, означава възлюбвайки Бога, да се единиш със собствената си божественост, неделима част от Бога. Относно обичта към ближния – предикатното условие тук е „като себе си“. Тоест, за да обичаш другия, е нужно първо да обичаш и уважаваш себе си. А, както се оказва в дълбоко молитвения и медитативен процес, да обичаш себе си здраво, означава да смириш социалното его, за да осъзнаеш тъждествеността си с Бога. Това е божествен егоизъм – здрав и качествен такъв. Такъв човек знае: „Да, обичам се, поставям Себе си, божествената си природа на първо място и затова обичам и теб, моя ближен!“. Нещо повече. В процеса на единение с Бога и осъзнаване тъждествеността на същинския Богочовек с Него, виждаш тази божественост и в ближния и общуваш с нея, зад външните му социални роли, маски и его идентификации.

Да възлюбиш Бога и ближния като себе си! В няколко само думи е описана изконната цел на човешкия живот – единението с реалността, с безпределната същина отвъд булото на непостоянството. Даден е и пътят – любовта (бхакти йога). Имплицитно е заложено и социалното и глобално следствие на един свят и живот, случван от позицията на любящата мъдрост – царството божие на земята.

Както споменах, алтруизъм означава божествена истина. За да прозреш същината на алтруизма, е нужно познание на вътрешния път към Себе си, вървян отдадено и упорито. Разсъжденията на Айн Ранд показват пълна липса на актуално себепознание, при идентификация на себесъзнателността със социалното его, при пълно разцепване от същината, определяща Човека като такъв. Дори на ниво елементарна логика, както проследих току що, думите на Айн скачат към заключения, резониращи единствено със собствени невежи ограничения, нежели със семантиката на алтруизма.

Никакво поставяне на другите над себе си няма в алтруизма. Именно собственият самосъзнателен център, единен с Бога, е поставян в ядрото на вътрешната качествена, феноменологична вселена. Затова алтруизмът е един здрав, върховен егоизъм.

................................................................

Никой не може да живее за другите. Човек не може да споделя нито духа, нито тялото си. Но посредственият човек използва алтруизма като оръжие за експлоатация и преобръща фундамента на нравствените принципи. На хората са натрапвани всевъзможни правила за унищожаване на твореца. Натрапва им се, че зависимостта е добродетел.

Човекът, който се опитва да живее за другите, е зависим. Той е паразит поради своя мотив и превръща в паразити онези, на които служи. Това взаимоотношение не поражда нищо друго освен взаимна поквара. То е невъзможно по същността си. Най-близкото до него състояние в реалността – човекът, който живее, за да служи на другите, е робът. И след като физическото робство е отблъскващо, мигар подчинението на духа не е още по-отблъскващо? Завладеният роб има остатък от чест. Той има заслугата, че е оказвал съпротива и че смята положението си за унизително. Но човекът, който се заробва доброволно в името на любовта, е най-низката от всички твари. Той принизява човешкото достойнство и представата за любовта. Но точно това е същността на алтруизма.“

Ако в цитираните разсъждения на авторката, думата алтруизъм се замени с „орален мазохизъм“, всичко идва на мястото си. Думите ѝ са твърде верни, когато иде реч за зависимата незрялост (оралност), компенсираща безлюбната си празнина с прилепнал паразитизъм, представян за любов, при опити за автоагресивно нагаждане към значимия друг, за да се избегне централният тук страх от изоставена самота. Колкото повече обаче оралният се нагажда, поставяйки сам себе си в унизена позиция, толкова повече дава масирани несъзнавани сигнали да бъде маргинализиран, неуважаван, приеман за даденост и в крайна сметка, необичан и изоставен. Така присъстващите в оралния мазохист несъзнавани съдържания, имат тенденцията да се самореализират, на принципа на самоизпълняващата се прогноза. Каквото отвътре, това и отвън. Често наблюдавана на терапевтичната кушетка невротична динамика.

Докато така се нагажда, оралният мазохист трупа пасивна агресия. Започва да приема собственото си поведение на автоагресия, за агресия от страна на този, към когото се нагажда. Съответно прикрито агресира към обекта си на прилепване, като започва да го наказва с типичните тук механизми на цупене, обвиняване, заобикаляне, вменяване на вина, саботиране, дразнене. Поради липсата в такова отношение на директно себезаявяване, започва да му се струва, че не е разбиран, докато очаква едва ли не мислите му да бъдат прочитани, докато той самият, завладян от страховете си, не разбира и не чете себе си. Едва когато дразнещата му пасивна агресия породи ответна реакция в обекта на смучещо залепване, се чувства делегиран да изригне в непропорционален на ситуацията гняв, наказващ нищо неподозиращия обект на собствените му невротични взаимоотношения…

Айн е съвсем права, що се отнася до описваните зависима, паразитна и нагаждаща се психодинамика и поведение. Алтруизмът обаче няма нищо общо с тях, а изпълването на значението му с подобно съдържание, идва от отсъствие в авторката на същнската Богочовещина, дефинираща алтруизма през понятийна семантика на човешката цялост. Райнд разсъждава частично вярно, но позицията ѝ прилича на тази на малката локвичка, опитваща се да приравнява океана към калните си изкривявания.

......................................................

На хората се натрапва, че егото е синоним на зло, а себеотрицанието е идеал за добродетел. Но творецът е егоист в абсолютния смисъл, а самоотверженият човек не мисли, не чувства, не преценява и не действа. Това са функции на егото.

Познатото вече частично мислене, започващо от половинчата полуистина, ирационално ескалираща в случая през фалшива дилема, в прибързано заключение, идващо от изумително тясна, невежа панорама на световъзприятие.

Кой натрапва, че егото е зло? Не, нищо такова. Егото е чудесен слуга, прекрасен изпълнител. Когато обаче човешкият процес е орязан откъм Човека, а егото сложено на пиедестал, егото се превръща в ужасен, психопатен господар, лишен от нравствените ориентири на Дхарма. Господар, за който единственият движещ мотив е нагонно-интелектуалният интерес, за постигането на чийто цели всякакви средства са оправдани. Психопатия, прозираща в текста на Ранд под тънък слой повърхностна псевдологика. Добре е да имаме здраво его, интегрирано обаче около любовта, мъдростта, творческата свобода, добродетел, алтруизъм и смисъл на Богочовека.

Когато опитващият се неуспешно да мисли, разсъждаващ от позицията на тотална откъснатост от всичко, правещо двуногия примат човек – когато такъв когнитивен поток бърка любящото смирение на безкористната самоотверженост, провеждаща любовта, с мазохистичното примирение, без да може да погледне от диалектично-синтетичната висота, от която двете са ясно различими, тогава его смирението е обявявано за липса на мисли, чувства, преценка и действие, а за център на творческия импулс е набеждавано егото. Социалното его обаче, когато е психопатно самоотрязало се от безпредела, е способно само на изключително ниско, комбинативно, но не и инспиративно и трансформативно творчество. Последните са функция на Богочовека, ползващ когнитивния капацитет на егото до краен предел, но надхвърлящ го в по-високата и ядрена самоопределяща, самоотнасяща и саморегулираща позиция на Бога, на Дхарма.

Всъщност именно през смиреното смълчаване на егото, се създава обезмълвяващ, медитативно-творчески процес, превеждащ Богоприсъствието на Богочовека в практични и приложими творчески приложности – безкраят се спуска до най-малката ежедневна битийност. Можем да ползваме християнската метафора за слизане на царството Божие на земята, или будистката за осъзнаването на Буда природата в мухата на стената или вътреприсъствието на нирвана в самсара, но това са само описания. Практическият процес споменах току що. Не само, че при смирената самоотверженост не отсъства мисъл, чувство, преценка и действие, но се заражда гениална, осветена от присъствието на Бога мисъл, любящо чувство и вдъхновено Богодействие. Умственото его се насища, осветява се от потока на по-висшите Богочовешки принципи, на които само по себе си се явява единствено отражение. Тоест, не само че егото не е съзидателно само по себе си, но самото то е следствие, функция на Богочовека, творец в същността си.
……………………………..

Някой казва: "Айн Ранд е провокативна, подобно на Ошо. Тя пише за процеси, не за духовност!"... 

Да, провокативна е - донякъде... Сравнението с Ошо - спрямо нея е звездичка. Мъничка, но все пак, светеща. А Айн - "ухайна" лоена свещ, раждаща повече пушек, отколкото светлина - понякога дори е качествена - но рядко, за съжаление. За четящото я мнозинство - ами, каквото повикало, такова се и обадило и "...ако светлината ти е тъмнина, каква ли е тъмата ти..." ... 

Конкретно в текста, който коментирам, ме порази болното преиначаване и неразбиране на понятието алтруизъм - изпълването му с невротичното съдържание на зависимостта и мазохизма. Обяснявам защо има здрав алтруизъм, че всъщност алтруизмът е най-здравият егоизъм и че това, което Айн нарича алтруизъм, няма общо с него. Конкретно относно когнитивните ѝ изкривявания и чисто логически сривове в мисловния и процес, в коментарите си насочвам директно към тях - а в половинчатите ѝ, крайно неуспешни опити за мислене, във всеки ред те са легион, докато неспособният да ги види, се прехласва пред "провокативността" ѝ. Не я долавям толкова като провокативна, а като болно наранена, оградила се в безлюбието на краен егоизъм жена, бягаща от една към друга крайност, а всъщност изразяваща собственото черно бяло разцепване от същността си. Вътрешна динамика, характерна за личностовите разстройства - в текста си намеквам и по-ясно и точно кои такива прозират през редовете ѝ. 

Да, пише за процес, но за творчески, свеждан от нея до логическия его ум - а творчество без здравата духовност на цялостната личност, е само извратено отражение. Нещо повече - самият его ум, откъснат от същината на Бога, навлиза в деградиращ от невротичен, до психопатен процес. Ако за една сравнително социално и законово богата и стабилна Америка индивидуализмът на Ранд върши работа, макар и по болен начин, то в условията на гето икономика като българската, автоматично деградира до студено и страхливо откъсване на човек от човека. 

Но, в здравото мислене и свят, отсъства противопоставянето между индивидуално и колективно. Именно за да има здрава заедност, е нужен здравият индивидуализъм със силно обособено его. Айн е права, че творецът е такъв и аз знам това. Но, докато външно сме различни и индивидуализирани, дълбоко в същността си сме единни. Тази дълбочина Ранд не само недовижда, но никак не вижда. А само през баланса между нея и външната его обособеност, е възможен диалектичният интегритет, съчетаващ двете. Права е за много - но, частично - липсва и цялостност, а с това повлича читателя в собствената си наранена бедна ....

...........................................


Въпреки искреното ми намерение да продължа коментарите си върху текста на Айн, в мен се надига също толкова автентично емоционално повръщане, водещо ме към прекратяване общението ми с подобието на мисъл, подлежано от имитацията на творчески акт на авторката. Имитация, всяка фраза от която гравирана с твърде прозрачни сривове не само в когнитивния, но и в психодуховния процес, за да събуди предизвикващ ме интерес към комуникация с такава изопаченост, отразяваща много за наличностите в познавателния апарат на писателя.. Четейки текстовете ѝ, в мен се заражда образът на средно функционален аутист, фундаментално шизоидно-нарцистично (прикрито шизоиден) нито способен, нито разбиращ автентичното свързване и единство със събратята си, природата и живота въобще – визия за когнитивен процес, върху който личат дълбоко гравирани психопатни характеристики. Разбира се, говоря за текста на писателката – не се съмнявам в красотата на характеровата ѝ структура и процес, но единствено коментирам конкретен неин текст…
….

Орлин Баев


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук: http://www.beinsadouno.com/board/forums/forum/157-%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%B9%D0%BD/