Въглени и огън

 

Въглените в душата ме направиха болна. Любовта към живота ги възпламени до гориво за огъня ми

Забележка: Текстът представлява експлициращо осъзнаване и трансформиращо психотерапевтично домашно задание, сътворено от авторката на тези думи. Така умело и преобразуващо-осъзнато описващата конверзионно-соматоформните си психодинамики дама, е добре позната в България политическа и медийна фигура, като разбира се, самоличността ѝ остава анонимно-конфиденциална. В текста се говори за пътя на любовта: едновременно все по-радушно себеприемаща и себезаявяващо поставяща здравите си комуникативни граници. Красиво е обрисуван пътят по преминаване от третичната автоагресия и пасивната към света агресия, към вторичната болно садистична, насочена навън, до здраво асертивната агресия/ мотивация. Лечебен, творчески осъзнат път по себеобикване така, че любовта свободно да прелива и към ближния. Път превръщащ болката от възпитателните травми в мощна мотивация към себепознание и себеразвитие.

.....................................

 

Физическата болка е лечение за душата, защото й дава правото да си почива, докато тялото се мъчи с нещо, което на пръв поглед изглежда като независимо вмешателство, странично и напълно чуждо на менталното състояние.

Като болнаво дете, от най-ранна възраст, изключително бързо открих голямото преимущество на боледуването. След много тежка белодробна операция на 3 годинки и почти непрекъсната кашлица с години, можех да си докарам по своя воля белодробен проблем всеки път, когато нещо ми идваше в повече – уроци, тренировки и вечните скандали у дома, които бяха между родители ми, между нас с родителите – винаги и навсякъде, където бяхме като семейство.

Когато се разболеех, тайно си криех лекарствата, за да може боледуването да продължи възможно най-дълго и всичко около мен да е спокойно. Практиката прилагах успешно до момента, когато дойдоха първите сърдечни трепети и много исках едно конкретно момче да ми обърне специално внимание. Момчето страхотно се интересуваше от болести и от болници, напоително говореше за операции, за болки, за преживявания на хора след упойка. Старата ми белодробна операция не можеше да го впечатли и затова се самоубедих, че ми е възпален апандиситът. В продължение на няколко дни се превивах от „болка“, натисках мястото, където разбрах, че се намира този орган, напъвах се ужасно да ми стане много зле и когато най-накрая вдигнах температура, хванах автобуса, отидох в Пирогов и се тръшнах, че ми е спукан апандиситът. Прегледаха ме, бях с температура, с болки – как не, аз не спрях да натискам това място и хоп – заявиха да викам майка си да подпише за операция, че е време да влизаме в операционната.

Когато се събудих след упойката, въпреки болките (все пак тялото ми беше рязано), се свлякох два етажа по-надолу, където беше сложен телефон и се обадих на момчето, за да му се похваля, че съм оперирана. И на другия ден той дойде на свиждане. Е, бях болна, с болки, в болница и щастлива.

Това ме правеше специална – хората трябваше да се съобразяват с мен, да ме пазят, да се грижат, да ми мислят само доброто.

След като се прибрах у дома, нещата си станаха същите като преди, само след няколко дни. И тогава с всичка сила натисках операцията, писвах, че ме боли, нашите изпадаха в паника и отново наставаше мир и тишина.

Започнах трайно да свързвам миговете на грижа, спокойствие, добрина и покой с боледуването. Само две години по-късно, защото нямах резервни апандисити, започнаха болки в корема, подуване, гадене, повръщане, тежки болкови кризи. Заведоха ме в гастроентерологията и там ме приеха, защото с някакъв вътрешен нюх бях започнала да нарушавам куп естествени процеси на хранене и прием на течности и съответно изследванията ми показваха неясен проблем. Осъзнавах, че се пристрастявам към болниците, но ми беше така безгрижно и спокойно на душата! От време на време правех по някоя съвсем истинска болкова криза, колкото пак да включат системите и да не ме изписват.

За година лежах четири пъти по три седмици в гастроентерологията. Завеждащият отделението настоя да започна да уча по химия, биология и математика със студентите и така в десети клас се превърнах в съвършената ученичка по тези предмети. И бях щастлива!

След поредното постъпване в болницата обаче и след десетки изследвания, главният лекар пожела да говори с нашите, а те си спретнаха скандал пред него за около 3 минути, след като го чуха, че той им обяснява, че нямам здравен, а психически проблем. След десетина минути направих болкова криза и ми включиха системите. И до днес не знам дали този последен престой не е бил само на плацебо.

Във всеки случай, стана ми ясно, че съм изчерпала фантазията и възможностите да си въздействам чрез нови болести и затова се върнах към добрите стари пневмонии.

До 30-тата си година прекарах десетина и всяко постъпване в болнично отделение ми носеше покой и удовлетворение. Когато обаче се разболях от заушка на 31 години, това изобщо не беше планирано и наистина полудях от болка и мъки в продължение на дни. На такава възраст ефектът за жените и за мъжете е еднакъв – безплодие.

Отглеждах сама детето си, защото разводът се случи на твърде ранен етап след раждането и постоянно си мечтаех как ще срещна мъж, който много ще ме хареса, а мен ще ме блъсне кола или ще ме сполети нещастие и той ще ме гледа и ще се грижи за мен и ще ме успокоява.

Животът обаче ме срещна отново с онова момче от детството, което много обича болести и болници. Убеди ме или - не – аз реших да се убедя - че сме безумно влюбени и че животът ни ще протече заедно за всички времена. Когато само няколко месеца по-късно случайно научих, че всъщност е женен, че сме „избрали“ да се нанесем в общо жилище, което е на метри от дома на законната му жена, за да я следял изкъсо, мислех, че умирам. А той, щом научи, че съм разбрала, просто си тръгна.

Какво се случи тогава с тялото ми не знам, но когато късно вечерта повиках линейка, успях само да кажа, че май умирам. Когато лекарите пристигнаха, тялото ми беше напълно ледено, но ми премериха температурата и тя се оказа 42 градуса. Не можех да говоря, не можех да се движа. Свалиха ме на носилка, докато детето спеше в съседната стая и така оставаше самичко в дома, а спалнята беше обсипана с ръкавици и спринцовки. В болницата над главата ми се събраха ужасно много лица. Оказа се, че нито един орган в тялото ми не работел нормално – сърце, кръвно, черва, температура, способност да разбирам какво ми говорят… Ръцете се протягаха, правеха нещо по мен, някой ме галеше по главата. 

Когато на сутринта с усилие отворих очи, на леглото до мен седеше лекар и ме гледаше с цялата добрина на света. Усмихна ми се, погали ме по главата и каза, че съм прескочила трапа, но само защото съм с изключително здраво сърце. В първите два часа дори не били сигурни, че механизмът на тялото ще се върне в ритъм. „Не знам какво Ви се е случило – каза докторът – но не си струва да умрете за него. Още веднъж няма да оживеете, бъдете сигурна. Направете така, че да се пазите сама, защото иначе животът Ви просто ще свърши.“

Помолих за телефон, за да кажа на детето да помоли класната си да отиде при нея за няколко дни, докато съм в болницата.

Този път отново бях в болница, но не усещах покой, не бях на „свое“ място, а исках да избягам от този позор и да продължа живота си по какъвто и да е начин. Без да очаквам някой да ме спаси от моята болка, без да си представям как ме пренася на ръце и ме освобождава от въглените, които са се натрупали в душата ми.

Най-хубавото в живота, с всеки нов ден, е детето. Оттам насетне продължава всичко, за което си струват и тежките усилия.

 

Трансформацията от желание за постоянна деструктивност към съзидателност и светлина, не става с решителност, не се случва, защото искам вече да не съм такава, каквато съм била на практика цял живот. Потребността от болнава слабост неизменно изскачаше на повърхността и тогава плачех до изтощение, заспивах в унес, който е почти като безсъзнание. Вече обаче не позволявах да се разболея. Обикновените хреми ме радваха – човешко е да си с малко дете и да хванеш хрема, но не и повече. Ако се закашлях, веднага пиех сироп и търсех лекар, а не се готвех за ваканция в болнична стая.

Крачех напред към новото си аз и бавно и мъчително разтоварвах въглените, с които бях пълна чак до очите!

 

Но тогава минах в нова крайност – ненавист към себе си и самобичуване за всички слабости и всички грешки. Натрупаните през годините болки от обидите, унижението, мачкането агресията, страха, са ме научили да усещам със сърцето си потребността на всеки, който се нуждае от защита и вече наместо да боледувам, се хвърлях в каузи за спасяване на някого друг. В същото време се ненавиждах от всяка лична грешка, от всяка непремерена реакция, проявена слабост или професионален пропуск. Исках да протегна ръка към всеки човек или животно, стига да мога да съм от полза. И колкото и неща да правех, винаги ми се струваше недостатъчно, несъществено, незначително, защото онова, в което съм се намесила е твърде малко, на фона на голямото и непроменимо страдание на толкова много хора и толкова много напълно невинни живинки.

 

В този период откривам чудно място за простор на мислите: гледката, която се разкрива над София под телевизионната кула на Копитото. Мястото е окаяно и разбито от години, но когато седна там, сякаш гледам към космос от души, които стоят зад почти невидимите стотици хиляди прозорци долу и съзнавам, че единствено от мен зависи ограниченото ми житейско пространство да бъде изпълнено със смисъл. Точно в мига, когато гледам надолу, там някой плаче, някой умира, ражда се, някой се разделя с някого, прави секс, яде бой, прави далавера, взима наркотици, готви вкусна манджа, играе с децата си, страхува се за бъдещето. А аз съм горе, над всички тях и мога сама да избера дали ще се потопя в тъга или ще изплувам над всичко и ще си измисля нещо свежо и щастливо. Докато съм горе, се зареждам с енергия и съм убедена, че е най-важно да допринасям с нещо мъничко всеки ден, за да може моята добра енергия да се пренесе през някого към някого друг. Но силите ми са твърде слаби и затова лесно се изтощавам и в умората си знам, че това са някакви емоционални пристъпи, а не последователно и резултатно действие. Всъщност нищо и никого не мога да променя към каквото и да било.

„Можеш да излъжеш всекиго, но никога не можеш да излъжеш себе си, защото винаги знаеш каква е истината!“
Това е завещанието на баща ми, който беше наясно, че като дете лъжех страшно много, дори по силата на навика. Нито той, нито моята майка поискаха да разберат защо. А когато човек получава само обиди, агресия и неочаквани (и очаквани) удари, отговаря с най-лесното – с измама. Дори заради принципа.

Обидата и умората преобръщах в болест и това също беше малко отмъщение.

Но знаех истината, винаги я знаех и я помнех. Още тогава знаех, че болестите също са лъжа.

И се разделих на две: едната аз, която е външна, уверена във всяко твърдение, способна да го защити във всяка ситуация, независимо колко оплетена е лъжата и другата аз – угнетена, уморена, тъжна, неудовлетворена и пълна с истини, които не водят до никъде, но се крият зад болести.

Започнах да ненавиждам себе си заради обективното знание на нещата и дълбоко да се съмнявам във всеки, който ме хвали горещо. Не защото този човек не е искрен, а защото не вярвах, че е достатъчно умен, за да проникне в дълбочината на некадърността ми. Освен това бях убедена, че тези хора успешно лъжат себе си, като си мислят, че казват нещо искрено. По тази логика започнах да ценя само хората, които умеят да ме унижат и да ми показват безмилостно грешките и да подценявам всеки, който ми показва, че ме харесва каквато съм. Това значи, че този човек е безкритичен и няма да ми е от полза да стана по-добра.

Вътрешното озлобление към себе си се превърна в инструмент за разбиване на всеки, който ми се струва недостатъчно силен, за да защити своята позиция, без значение за какво се отнася. Всеки може да е глупав, невеж, необразован, умствено недоразвит, дори в някаква степен дивак, но това е следствие от начина му на живот или дори на заболяване. Такъв човек не може да ме подразни, защото стига да е добър по душа, другото няма значение. Чувствам се прекрасно в компанията на автентични люде, чиито мисли и начин на живот произлизат от простото битие. Мога да бъда селянче, да ям с пръсти от чинията, седнала на земята, да говоря на диалект, да не се изкъпя три дни и пак да се радвам на компанията, в която съм, от цялото си сърце. Душите на хората лесно предават своите истински ценности. Когато обаче се изправя пред човек с претенции, който имитира компетентност, мога да го смажа с думи, да го преследвам с години, да го пресрещам при всяко ново начинание и с неспирна агресия да раздавам крошета. Щом мога да ненавиждам всяко свое неумение, нищо не ме спира да презирам и преследвам тези, които имитират, че притежават някаква компетентност. Презирам нерешителността и такива хора отнасят агресията ми в пълен размер.

Възпитанието чрез насилие ме убеди, че стига да не ме пребиват от бой, всяко насилие над мен е не само основателно, но и задължително, защото иначе ще загубя правилната посока и няма да ценя истината. По същата логика се държа с другите хора.

Затова още от ранна възраст създавах кръгове на защитени хора, които обичам толкова много, че независимо какво се случва, те няма да получат вътрешната ми критика, нито външните й проявления. Очаквам обаче и тези хора да ме обичат по същия начин, да чувстват, че са защитени от мен и когато не усещам да ми отвръщат със същото, се отчайвам бездънно, страдам, плача и се чувствам ограбена, отритната и изоставена. Явно не съм заслужила тяхното толкова искрено одобрение, защото по някакъв начин съм ги разочаровала. И следват дни, месеци и години на спомени какво се е случило и дилеми дали по един или друг начин съм предизвикала отчуждение. В редките случаи, когато искрено съм говорила с някои от тези хора, те дори не разбират за какво става дума и как е възможно напълно незначителни случки да са ме разлюлели до степен да изчезна с месеци или с години.

А аз съм чувствала вина за нещо, което по силата на вменените ми вечни вини, съм набедила за моя отговорност.

От мига, в който напуснах отровното семейно гнездо на ненавиждащи се родители и съвсем чужда сестра, където сигурността ми беше облечена във всевъзможни лъжи и прецизни дребни измами, истината се превърна в болезнена потребност. Каквото и да става, просто казвах истината, изричах мислите си, емоциите си и се превърнах в откровено луда – кой казва в очите всичко, което си мисли?!

Започнах нов процес: спиране на истината до приемливи граници, задържане на думи.

За да не изпадам в нелепи ситуации, реших съзнателно да страня от всяка компания, в която бих могла да се впиша и накрая вече никой и никъде не ме канеше, защото винаги отказвах поради някаква причина. Не исках да бъда сред хора, които мога да разочаровам или които да нападна, защото чувам, че бълват глупости.

Научих се залогът за мое участие в каква да е публична дейност, да е обезателно победа. Каквото и да правя, то да води до категорично надмощие над всички околни и ако споря, да съм толкова права, че да не могат да ме пипнат от никъде. А това означаваше да ровя за всевъзможна информация, да чета много, постоянно, за да бъда необоримо аргументирана. Това е сладък спорт, който донякъде трансформира злобата в надменност над незнаещите – желанието за физическа агресия се превърна в кротко размазване с факти. Но винаги намирах някой, който знае повече от мен, който разбира повече от мен и отново се намразвах, отново с болезнена острота осъзнавах истината – че съм посредствена и само си придавам важност, дори в собствените си очи. Това беше време отново да се намразя и да се хвърля с нови сили в усвояването на непозната материя.

Целият ми живот се концентрира в това да завещая на детето си свободата да мисли, да избира самостоятелно, да мисли и да знае, за да не може да става жертва на такива като мен.

Клетва номер едно в живота ми беше детето никога да не се страхува от мен. Показах силата на честността още докато беше съвсем мъничко детенце, толкова открито и вярващо, че малко беше нужно, за да разбере, че между нас не може да съществува по-силна връзка от истината. Никога в живота на моето дете не замахнах, за да нанеса „заслужено“ шамарче.

С цялата си душа знаех какво е свободата да направиш собствен избор и колко голям може да е ужасът от това. Затова на своето дете завещах само свобода и ясното послание, че всеки избор означава да поемеш отговорност за решението си. Тоест въпросът не е в това какво си решил, а да помислиш какво ще последва след време и дали това в момента ще е правилно и после.

Колкото по-уморена се чувствах от системното недоволство от себе си, толкова повече ми се искаше да се заредя с добра енергия от нещо ценно и добро, което да свърша за някого и да се убедя, че съм полезна. Пазарувах на възрастни съседи, ринех сняг, доброволствах при всяка възможност и това ме успокояваше за момент.

Не е нужно да доказвам, че алтруистичната защита и помощ винаги трябва да идват в правилния момент – не като награда, не за назидание, не дори като премислено решение, а като реакция – на мига, светкавично, незабавно, без мислене дори.

Един път получих такава безусловна помощ от баща си, когато бях на 20, а майка ми ме прокле, че дори съм го помолила.

 

Когато съставих цялостна картина на униженията, омразите, ненавистта към себе си, безсилието спрямо другите и надменността над низшите осъзнах, че е време да се обърна само към себе си и като задача номер едно: да се харесам. Не да се одобрявам безпринципно – Боже, опази – това би било престъпление спрямо самобичуващата ми се личност, но като начало да не допускам други да ме газят вътре в душата ми. Да вирна брадичката и да си кажа, че успявам много по-добре от мнозина други; че винаги ще срещам по-знаещи от мен и това е причина да се уча, а не да искам да издера лицето си с нокти. И да се пазя от всеки, който би се упражнявал в душевен тероризъм над мен.

Несъмнено огромна част от вдъхновението ми се превърна собственото ми дете, което ми показа как възпитанието с добро, с доверие, с поощрение и с другарство се отплаща в честност, последователност, трудолюбие и дълбока взаимна връзка.

Е, след като съм постигнала най-важното в живота, вече е време да бъда щастлива.

Тогава срещнах мъжа, за когото съм мечтала винаги: умен, наистина много умен, мъжествено достоен, самоуверен, спокоен и всеотдаен. Отне ми около две години, за да свикна с обстоятелството, че не само се обичаме искрено и истински, а надграждаме отношенията си. Аз – внимателно, с притеснение, с неверие, с колебания, тайно излети сълзи, а той – търпеливо, последователно и с откриването на все повече хоризонти, които показват изцяло нова страна на живота.

На третия месец от началото на връзката ни обаче, аз се разболях. Толкова неочаквано, толкова непредвидено, че изпаднах в паника. Една сутрин ставах от леглото, но загубих равновесие и се строполих. Наложи се той да ме вдига на ръце, да ме държи, докато безпомощно повръщам. Оказа се неврологично заболяване и след две седмици с лекарства, отново ходех самостоятелно и почти без залитане. Чудех се дали съм си пожелала точно този мъж да бъде моя гледачка и откровено си признах, че не съм го и мислила. Но то се случи. Онзи подъл, стар навик, онази изкривена потребност, че ако някой ме обича, трябва да се грижи за мен и да ме носи на ръце така бе проникнала в мен, че тялото ми надви и над добрите ми мисли. Около половин година по-късно претърпях още по-тежък инцидент и тогава останах на легло в отделение по неврохирургия с поражения по гръбначния стълб и вътрешни органи за две седмици. После се наложи той да ме води всеки ден на физиотерапия. След още два месеца се наложи вътрешна операция, в резултат от основната травма.

Бях парализирана от ужас. Не исках това. Не исках да съм повече болна, исках да съм здрава, пъргава, весела, добра, любяща, грижовна и красива, а не вещица с изкривено от болка лице, която дори не може да се движи сама!

Тялото ме предаде с болести още три пъти, макар и не така драматично и после изведнъж болестите секнаха. Напълно. Никога вече не помислих за това как той се грижи за мен до болничното легло, как ме носи на ръце, докато аз съм отпусната и безпомощна.

Само преди година, докато пресичахме заедно на пешеходна пътека и на зелен светофар, с огромна скорост ме блъсна кола – буквално съм излетяла от ръката му. Но прелитайки през две платна така се приземих, че ми нямаше нищо – ако не броим натъртване и тридневен отток на ударените места.

Май само аз мога да разбера гигантското си щастие: не ми се случи нищо фатално, защото аз не го позволих. Това не е просто късмет – не е! Това беше моята готовност да се справя с идиотските предизвикателства и да живея своя живот, без да се налага да бъда жертва!
Докато на първата вечер спях след удара, облегната върху купчина възглавници, съм стенела – ами то си боли да те удари летящо ауди. Но не ми пукаше. Бях цяла и здрава! Победих онова голямо, драматично нещастие, което исках да ме спохожда.

 

Десет години след началото на връзката ни, съм коренно различна жена, с друго излъчване, самочувствие, поведение, контрол. Когато греша, неизменно от мен извират мислите, които ме карат да се чувствам неуспяла и нищожна; страдам дълбоко, когато правя глупости, когато съм нерешителна, когато се страхувам – все пак съм същия човек. Но в мен вече няма нито един въглен, нищо не ми гори душата. Не плача до изтощение, а само подсмърчам на трогателни сцени във филми. В началото на надвиснала критична ситуация умея да спра, да я осмисля, да си поема дъх, да призная, че мога да правя грешки и глупости и да не се ненавиждам заради това.

Когато видя как черни мисли се задават, буквално спирам онова, което правя, усмихвам се и си казвам: „А, не – сменям посоката!“ И точно така става.