Емоционално хранене

Емоционално хранене – искам да отслабна, но искам ли го всъщност?!

Забележка: Текстът представлява въпроси и отговори в рубрика „Психотерапевтични насоки онлайн“ в „Порталът към съзнателен живот.“ Името Румяна е фиктивно.

.........................................................................................

Румяна: Здравейте!
Жена на 33 години съм, с наднормено тегло. Изключително трудно ми е да отслабна и се надявам, че тук мога да получа съвети относно психологическата си нагласа към този процес. Нямам никаква мотивация да го направя - опитвам се да си отговоря на въпроса защо? Защо искам да го направя, и честно казано не мога да си дам отговор. Дори отговор като "заради здравето ти!" не ме мотивира. Никога не съм спортувала и като цяло за мен фитнесът например е страшно скучно и досадно занимание и мога да се насиля да ходя около месец. Разбира се, мога да пробвам с друга физическа активност, която ми е по-приятна, като йога или танци, или плуване, но тогава, в случай, че не действам по определена изготвена програма (знаете, те включват фитнес и хранителен режим) и някак си не мога да следя калориен дефицит, объркам се и сякаш нищо не правя. Хем искам да следвам някакъв режим, за да имам отчетност, хем намирам това за адски случно и се насилвам да го правя. Не зная кой е правилния подход и само се саботирам и нищо не правя. Моля да ми помогнете относно нагласата и начина, по който да започна. Вярвам, че тялото просто следва мозъка и затова се обръщам към Вас, т.к. вярвам, че проблемът ми е психологичен. 

Орлин: Спортът, дори и редовен и интензивен, представлява едва 10-15% от поддържането на добро тегло. Останалите 90% зависят предимно от хранителния режим. Забележи, не от временна диета, а от естественото хранене. Разбира се, първо се изключват хормоналните и въобще биологичните фактори - проверявала ли си щитовидна жлеза, полови хпрмони, захар и т.н.? 

Като пиша, че спортът е "едва" 10-на % от поддържането на оптимално тегло, не пренамалявам значението му. 10-15% всъщност са доста. Та, ако ти се плува, плувай, ако ти се прави нещо друго, прави го. Фитнесът е действително суетен и скучен, особено ако се прави в неподходящата за теб компания и зала. Когато атмосферата на залата е красива, а хората наоколо са точни и добри приятели, дори скучният фитнес се превръща в радост - а и има много начини за изпълнението му. Примерно кръговите тренировки с умората, която генерират и нуждата от постоянно надхвърляне комфортната зона в значителна степен, никак не са скучни. Но, средата, компанията и твоето присъствие в нея са по-важните.

Като цяло, груповите кардио занимания са по-силният вариант: табата, кросфит, бодипъмп, тапаут, спининг, зумба, народни танци, канго джъмпс, тае бо и т.н. 

Цитат Румяна: „Изключително трудно ми е да отслабна и се надявам, че тук мога да получа съвети относно психологическата си нагласа към този процес.“

Орлин: Когато с ендокринната система нещата са наред и телесните фактори са отхвърлени, стигаме до психиката и социалния живот. Ако е така, става дума за т.н. емоционално хранене. 

Дори с жлезите да има известни отклонения, част от мерките отвъд механично медицинските, са именно грижата за собствения емоционален живот. Защото тяло-психика е двупосочна верига. 

Цитат Румяна: „Нямам никаква мотивация да го направя - опитвам се да си отговоря на въпроса защо? Защо искам да го направя, и честно казано не мога да си дам отговор. Дори отговор като "заради здравето ти!" не ме мотивира.“

Орлин: "Ако имаме достатъчно добър отговор на защо, можем да намерим как!", казва Ницше. Здравето е слаб фактор за повечето хора, както сама си забелязала - на всяка кутия с цигари стоят ужасяващи снимки и надписи, но такава негативна мотивация слабо помага. Помага истински позитивната мотивация. 

Наистина защо да искаш да отслабваш и поддържаш оптимално тегло, да живееш активно през добър носител? Защо? За да си красива? За да се движиш свободно? За да си по-жизнена? За да общуваш по-качествено и си по-добра компания? За да обичаш тялото си като част от собствената си психо-емоция и оттам партньора си? За да правиш по-качествен секс? За да дишаш по-свободно и ходиш в природата по-леко, докато общуваш с вътрешната си природа отвъд самосаботажа? За "какво ще кажат хората" или заради "аз искам да отслабна, защото така живея силно и леко!"?! 

• Заради хората, та дори заради партньор, е някаква, но външна мотивация.
• Ти добър партньор ли си на себе си? 
• Ти обичаш ли се?
• Вярваш ли си?
• Според вътрешното ти себеусещане ставаш ли?
• Заслужаваш ли да бъдеш щастлива?
•  Какво би станало, ако не се самонаказваш, самосаботираш и самопречиш? Как би живяла тогава? Можеш ли да се осмелиш да поискаш такъв живот? Поне да помечтаеш като старт, а после да осъзнаеш, че е възможен, когато си го позволиш! 
• Какво ти дава самосаботирането - от какво те пази да не правиш и бъдеш?
• От какво те спира самосаботирането, от каква теб и какъв живот те държи надалеч?
• Можеш ли да обичаш? 
• Да приемаш обич, знаейки че я заслужаваш, можеш ли?
• Умееш ли да се себезаявяваш спокойно, да даваш здрав отказ или да утвърдиш становището и социалната си посока, дори да противоречат на тези на повечето? Или това умее самото затлъстяване по невротичен начин?
• От какви житейски студове те "пазят" мазнините? Вътрешни и външни мразове...
• Работиш ли толкова интензивно, че да забравяш за храната понякога по цял ден? Работиш ли обичана работа?

Цитат Румяна: „Не мога да следя калориен дефицит.“

Орлин: Такова следене постепенно се превръща в натрапливо и само по себе си в проблем. Подходящо е само в началото на началото, като най-общо запознаване. В противен случай се превръщаме в някакви броящи и изчисляващи калкулатори, нежели в смислени хора. Аз също не го мога, нито искам да го следя. Не че е за отхвърляне, но както казах, е само едно интелектуално начало на началото. 

Във вътрешното ниво на щастие, любов и смисъл, проявявани качествено в различните житейски сфери е разковничето. 

Цитат Румяна: „Вярвам, че тялото просто следва мозъка и затова се обръщам към Вас, т.к. вярвам, че проблемът ми е психологичен.“

Орлин: Така е - това е силно осъзнаване. Следва мозъка ,сърцето, коремния мозък... Следва психодуховната и психосоциалната ни личност!

Румяна: Благодаря за отговора! Точно тези въпроси вътрешно знаех, че трябва да си задам и точно от тях ме беше страх. Израстнах в много консервативно семейство, в което думата “секс” не се споменаваше дори и аз някак си израстнах с идеята, че това е нещо срамно. Вътрешно в себе си знам, че съм много активен човек, който иска да общува с хората, да се закача, да провокира, да бъде сексуален обект (както вярвам всяка жена), и килограмите ми пречат да бъда себе си. Защото ако например съм на плажа и харесам някой мъж, аз не бих му дала сигнал, защото първата ми мисъл е: “да бе, кой ще обърне внимание на дебелана като мен” и се свивам в себе си. Сякаш килограмите ми пречат да порастна, оставам си едно дете, което е “горкото то”. Страх ме е да порастна и да стана жена, да изразявам своята сексуалност и да бъда обект на желания. Просто защото в моята глава това е “срамно”. Това съм виждала и ми е трудно да се откъсна от този модел. Сякаш ако съм себе си, ще живея коренно различен живот от майка ми и все едно я предавам. 

А относно любовта, разбира се, ако се обичах, едва ли щях да бъда това. Да, честно казано не смятам, че заслужавам любов. Но мисля, че по-основно за мен е, че ме е страх, че няма да бъда приета. Когато бях дете, обичах да пиша и рисувам и това за семейството ми, което се занимава с точни науки, си беше странно. Не питаха от какво се интересувам, какво ми харесва. Някак си понеже бях по-различна от тях и от брат ми, те не се интересуваха от мен в контекста на това за какво мечтая, какво искам. И сега разбирам, че аз нямам тотално доверие на себе си, че това което аз искам и това, което съм, е окей. Че моята представа за мен си, е вярна и трябва да и се доверя и да постигна тази представа. Сякаш ако го направя, ще живея много щастлив и свободен живот, а родителите ми живеят бедно и скромно. Не мога да се откъсна от това, че аз трябва да съм като тях и изпитвам вина, че ще съм щастлива.

Цитат Румяна: „Израстнах в много консервативно семейство, в което думата “секс” не се споменаваше дори и аз някак си израстнах с идеята, че това е нещо срамно. Вътрешно в себе си знам, че съм много активен човек, който иска да общува с хората, да се закача, да провокира, да бъде сексуален обект (както вярвам всяка жена), и килограмите ми пречат да бъда себе си.“

Орлин: Килограмите всъщност задоволяват несъзнаваната забрана да бъда себе си. Защото ако съм закачлива, сексуална, себезаявяваща се, флиртуваща, даваща и получаваща любов, активно развиваща се и присъстваща социално силно творчески, се налага нарушаване детските вярвания, поемане отговорност за собствения живот и съдба, опълчване не само и толкова на външните родителски фигури и модели, но преди всичко на вътрешните забрани в самата себе си. Това порастване, това позволяване представлява един вид отслабване (стопяване на) от автоагресивните самоцензуриращи забрани, съдържащи се психотелесно в килограмите ти.

Цитат Румяна: „Сякаш килограмите ми пречат да порастна, оставам си едно дете, което е “горкото то”.“

Орлин: Докато мислиш, че ти пречат килограмите, съзнанието ти е дисоциирано от несъзнаваното ти. Всъщност килограмите идеално задоволяват несъзнаваната "изгода" от непорастването. Тоест, помагат на подсъзнанието ти. Защото има ли го порастването, се налага да бъдеш себезаявяваща се, творческа, решителна, себеотстояваща се, чаровна, сексуална и позволяваща си сексуалната наситеност на харизмата ти да свети около теб в живота ти като помитащо слънчице. Целият живот е сексуално-любящ и любящо-сексуален, самият смисъл на живота е любящо-сексуално обагрен и само осъзнаването илюзията на тези "печалби", случвани по невротичен начин, може да доведе до реална промяна. Реална промяна, да! 

Подсъзнание, което смята, че "съм защитена, чиста, невинна, правилна, добра, когато продължавам инфантилно да бъда нездраво нагодена към стара автоцензура, асексуална, свита, фалшиво скромна". 

Цитат Румяна: „...Ако съм себе си, ще живея коренно различен живот от майка ми и все едно я предавам... ако се обичах, едва ли щях да бъда това. Да, честно казано не смятам, че заслужавам любов. Но мисля, че по-основно за мен е, че ме е страх, че няма да бъда приета. Когато бях дете, обичах да пиша и рисувам и това за семейството ми, което се занимава с точни науки, си беше странно. Не питаха от какво се интересувам, какво ми харесва. Някак си понеже бях по-различна от тях и от брат ми, те не се интересуваха от мен в контекста на това за какво мечтая, какво искам... нямам  доверие на себе си, че това което аз искам и това, което съм, е окей... Не мога да се откъсна от това, че аз трябва да съм като тях и изпитвам вина, че ще съм щастлива...“

Орлин: Да, не се обичаш и килограмите ти "прекрасно" задоволяват подсъзнателната забрана за биване порасналата себе си, която е нормално да бъде обичана, сексуална, да живее свя си живот. Да, изпитваш вина, сякаш си лоша и предаваш, нарушаваш табута не само родителски, но и интернализирано свои, когато поискаш да бъдеш порасналата себе си - творческа, рисуваща картините и живота си по своя си, уникален, богат на любов, богато мислене и световъзприятие начин. 

Имаш да се учиш да се обичаш и да приемаш обичане, да преодоляваш автоагресията, която да преработиш до доброта към себе си и твърди граници навън, позволяване чара, творчеството и харизмата, които дремят отвътре ти. Това се случва предимно през осъзнаване и любов - да си говориш с любов, да се обикнеш ведно с килограмите, виждайки в тях въпросните програмки. Обиквайки ги, те се стопяват до здрави, а оттам и килограмите се стопяват лесно. Е, с помощта на 4 седмични здрави тренировки, много ходене като навик, малко тичане,  махане захарта и тестото в по-голяма степен (без фанатизъм...), слушане вече здравите потребности на тялото, много радване, смисъл и вдъхновение, обич...! 

...

Звучиш кчествено разсъждаваща. Ходила ли си и ходиш ли на психотерапевт?

Румяна: Отговорите ви са толкова мъдри и изпълнени с истина във всяка дума, че се наложи да препрочитам коментарите над 10 пъти, за да осмисля всичко.

Да, ходила съм на терапия, имах доста стабилни ПА, които са зад гърба ми. Израстнах доста (особено на база, на това, което бях). Също чета страшно много психологическа литература - от там научих за мазохизма като част от петте травми. И в него се припознавам точно заради срама. Препрочитайки коментарите, усетих в себе си следната истина: харесвам се. Харесвам се на едно по-дълбоко ниво тип “знам коя съм” или намерила съм своя център. Например, ако някой ме обиди, на по-повърхностно ниво мога да се изнервя, ядосам, разстроя и т.н., но след 10мин. ще успея да се върна към себе си и да се балансирам и да ми мине. По същия начин в момента, благодарение на коментарите ви, осъзнах, че аз вътрешно знам коя съм, как искам да изглеждам, какво да правя, как да се държа и т.н., но на едно по-повърхностно ниво, точно като дете си казвам: няма пък! и правя на инат. Сякаш колкото повече се опитвам да се променя, толкова повече съпротивата е по-голяма. Вътрешно усещам, че това е единственото нещо, което ме отделя да бъда себе си и сякаш затова ми е най-трудно. 

Не разказах за себе си, защото четейки тук, толкова добре разпознавате хората, че го сметнах за излишно. Както споменах, съм на 33, необвързана, с много добра реализация по професията ми. Харесвам живота си, но това е нещо, което ме тревожи и някак си вярвам, че ще ме освободи да бъда себе си на 100%, а не както сега на 50. 

Това, което ме притеснява от промяната, е това, че може би ще бъда себе си, ще бъда щастлива, ще повярвам, че заслужавам любов и ще я срещна. И това буди у мен мисъл: и какво?! и като я срещна какво?! Все едно това е единствената и последна цел на живота ми и тя като се случи, за какво ще мечтая? За какво ще копнея? 

Сега докато пиша ясно виждам, че просто ме е страх да бъда обичана, желана, забелязвана. Последното е доста парадоксално - понеже ме е страх да бъда забелязана за това, което съм, ще стана 100кг, да ме забелязват, но заради кг. и вместо положителни емоции, да будя съжаление.
Относно терапевта, ходих, но това е твърде болезнена тема за мен и остана неизказана. Ще потърся терапевт да започна да ходя пак. 

Благодаря ви за отговорите, точно тях исках да намеря! Надявам се, ако някоя друга жена прочете моята тема, да намери смелост в себе си, да бъде себе си. Започвам и аз!

Определено имах нужда да прочета тези неща, безкрайно благодаря за което.
В процеса на терапия, се научих да се заявявам като професионалист и наистина виждам как това работи и постигам страхотни успехи.

Имам и увереност като човек, че както се изрази Орлин - че ставам.

Липсва ми увереността ми като жена. И определено сега още повече виждам колко работа имам по това. Относно това дали заслужавам, ще дам един пример: може би няколко месеца се самонавивам да си купя скъпа дамска чанта и не го правя - в главата ми са мисли като “не е честно”, “майка ти не си е купувала нова чанта от години”, “има деца умиращи от глад, ти мислиш за скъпи вещи” и сякаш цялата световна икономика зависи от това дали аз ще имам красива, качествена, маркова чанта. Сякаш съм някакъв страшен егоист незачитащ другите. Аз наистина вярвам, че не заслужавам това, нищо че от над 15 години живея сама и се грижа сама за себе си. Просто вкъщи имам пример за жена (майка ми), която е толкова отдадена на работата си и децата си, че никога не е правила нищо за себе си като жена. И все едно когато 30 години си гледал едно поведение, изведнъж да го променя/сменя, ми предизвиква доста стрес. Объркана съм, не знам от къде да започна. Преанализирам и не правя нищо. Защото когато е нещо ново за теб, постоянно си задаваш въпроси: ама правилно ли е, ама сега какво ще стане, пък какво ще кажат другите.

Наистина, време е да се сепарират и да имам доверие в себе си, че щом искам нещо и го постигам, то то е вярното за мен.

Благодаря, че провокирахте тези мисли в мен!

Цитат Румяна: „Това, което ме притеснява от промяната, е това, че може би ще бъда себе си, ще бъда щастлива, ще повярвам, че заслужавам любов и ще я срещна. И това буди у мен мисъл: и какво?! и като я срещна какво?! Все едно това е единствената и последна цел на живота ми и тя като се случи, за какво ще мечтая? За какво ще копнея?“

Орлин: Тогава хоризонтът за мечти става много по-голям и докато вече живеем някои от мечтите си, превърнали се в постигани цели, мощния поток от смисъл през нас генерира все нови и нови мечти, весело спускащи се до реални и силни цели. 

Цитат Румяна: „Осъзнах, че аз вътрешно знам коя съм, как искам да изглеждам, какво да правя, как да се държа и т.н., но на едно по-повърхностно ниво, точно като дете си казвам: няма пък! и правя на инат. Сякаш колкото повече се опитвам да се променя, толкова повече съпротивата е по-голяма. Вътрешно усещам, че това е единственото нещо, което ме отделя да бъда себе си и сякаш затова ми е най-трудно.“

Орлин: Колкото повече искам, повече "не трябва". Повече опитвам, повече забрана. Повече газ, повече спирачка. Още искам, още не ми стиска. Когато почнеш от анализ просто релаксирано да правиш и си позволяваш, :давайки свободно" на ригидната тапа от трябва, спирачката се отпуска и живееш. Живееш, вече себе си! В терапията с колежка ще се реализира! 

Румяна: Благодаря! Понеже споменахте "колежка" - смятате ли, че трябва да е жена, за да ми помогне в това начинание?

Орлин: За самосаботирането може да е просто добър терапевт, независимо мъж или жена. За женската самоувереност също, донякъде. За по-фините настройки обаче, жена малко по-добре може да научи жена да бъде женствена и се харесва като жена, така като мъж да научи друг мъж да бъде мъжествен мъж. Не е твърдо правило - и мъже и жени сме на едно по-високо ниво, но все пак... 

.......................

Орлин Баев