Не мога да оставам сама

 

Въпрос:

Привет!

От много време се чудя и обмислям, как точно да формулирам поста си, но накрая реших просто така…. Да си разкажа и попитам. Преди 5 години получих тревожно разстройство, което прерасна в паническо с непрестанни паник атаки. Развих много фобии-от открито, закрито, тъмно; да пътувам, да ходя в мола, на морето, на пазар в магазини като Метро, Билла и т.н. Като най-съществетана беше да оставам сама у дома-и денем и нощем. След дълга работа с психолози и психотерапевти, преработване на много травми, дихателни практики, йога, камъни, утвърждения, природосъобразен начин на живот и намиране на “моето” си нещо, постигнах огромни резултати. Промених се много и цялостно…. Нямам паник атаки, или може би една на повече от 3 месеца и то почти незначителна (Слава Богу). Излизам свободно, пътувам, правя всичко, което искам…. Но!….

Една единствена фобия ми остана…. Преспиването у дома сама…… И нямам идея как да се справя. 

 

Отговор:

Да поговорим за решението на казуса.

В естествената психотерапия ползваме успоредно и едновременно два подхода, два вектора на терапевтичния процес. Диалектичен и дидактичен.

Диалектичният - анализираме ситуацията, състоянието, социалните процеси, психичните движения, защити, травми, реструктурираме мислене и вярвания, работим по бавната, околовръстна, но чудесна пътека на постепенната характерова синхронизация с ритъма на смисъла.

Дидактичният вектор - там процесът е различен. Самото преживяване с менталните си, емоционални и соматични симптоми, със социалните си процеси и характерови дефицити, вече съдържа в себе си информация за това в каква посока е нужно да се действа и как човек да се справи. Двата вектора не са противоположности, а постоянно преплитащи се в единство подходи.

Защо почвам от далеч? Защото директните насоки създават нагласа за механичност. Като за махане на "гадното нещо", което мъчи и видите ли, едва ли не сме негови жертвички. Не работи такова отношение, нито техники правени с такава нагласа, колкото и най-добрите да са.

Та, самото състояние вече съдържа както това по което е нужно да се работи, така и посоката. Както върху какво, така и накъде. Ето, преживявате този регрес и фиксация в инфантилно страхуване от самота. С терапевта си евентуално вече многократно сте анализирали и стигали до ранно детските си травми от изоставяне, безлюбна самота, непрегърнато умиране, безпомощна липса. В зависимост от школата, която следва, терапевтът е облякал това познание в едни или други термини. Вие може би сте разсъждавала върху това, реструктурирала сте когнитивно... Но, страхът си е там и ужасява... Защото до него се стига прекогнитивно, не само през коровите висши когнитивни процеси, а следвайки директния му път таламус-лимбична система чрез методи, успяващи да повлияят на този директен неврален път. А именно, хипнотерапевтичните, медитативни, през тялото прийоми. Не и механично обаче.

Както казах, нужно е известно себепознание, известно следване на околовръстния диалектичен път, за да имате себеразбирането, подготовката и настройката за дидактичния, директен подход. А той е като квантов скок спрямо първия. За да сте готова за този скок в разбирането и практиката на преодоляване, вече знаете че не сте жертва, че нищо не махате, а се учите. На какво? По-горе намекнах към кои характерови травми води самото преживяване. Защото то е тук да лекува, не да мъчи. Лекува характера в дълбочина. А мъчи, ако човек мрънка и не си учи уроците. А те са под носа му, вложени са в самото преживяване. Във вашия случай, уроци по това да се научите сама да бъдете мама на ревящото, ужасено бебе. Така вие пораствате, а във вътрешното ви дете (това е само символ) се появява сигурност, сигурна свързаност с любовта.

Очевидно не се получава като вдигнете телефона, сърфирате постоянно в нета, пуснете телевизора високо, запалите лампата и се обаждате на приятелки, нито като отидете да спите някъде или викнете някого при вас. Самото умишлено, целенасочено предизвикване като оставате редовно сама, вече работи в посока справяне. Но, само ако го правите с точното разбиране по свързване съзнание и несъзнавано, преодолявайки изтласкването и извиненията/ рационализациите, като отидете отвъд визията за "ужасния страх" и се научите да се свързвате с него преднамерено, осънавайки че той сте вие, една дълбока част от вас самата, имаща нужда от търпеливата ви майчина любов и присъствие, която да го успокои.

Не опитване на това или онова - не работи. Техниките са чудесни и важни, но вторични - може с тях или без тях. Настройката ви куца, засега. Та, подходящите разбиране, нагласа, преживелищното свързване със собствения страх в кабинета на терапевта отначало, а после и оставайки сама.

Тази преживелищност на хипнотичния, медитативния и през тялото подходи се присъединява към споменатия бърз, директен път на процесиране на страха и през отношението на смирено и благодарно учене, получавате достъп до дебрите на подсъзнанието си. Оказва се, че не е чудовище, а сте самата вие. Не мама, не приятел/ ка, а разширеното ви съзнание е необходимо да присъства в тази част приемащо, погалващо, разбиращо, смирено топло. Тогава се оказва, че всичко се променя, при това не за огромни срокове. Не преживявате това, за да се мъчите. Мъчите се, защото не се учите. Но, преодоляла сте много. Браво. И с това ще се справите - по подходящия начин. Намерете психотерапевт, споделящ описвания подход и работещ по-преживелищно. Не след дълго ще се справите. Успехи!

...

Орлин Баев, естествен психотерапевт