Конкретизация на диалектичния и дидактичния вектори/ подходи в Естествената Психотерапия

 

Автор на картината: Николай Рьорих

Диалектичният вектор

Диалектичният вектор в естествената психотерапия, това е бавната работа по характера, по промяната в разбирането и отношението към себе си, света и другите. Работа основно аналитична, психодинамична, когнитивно реструктурираща, психофилософска, разговорна. Една бавна, диалектична пътека по разширяване разбирането, промяна на маладаптивните характерови вярвания в здрави, изграждане на хармонична настройка и отношение към мястото ни в този свят. През мозъчното процесиране, това е дългият път стимули --> таламус --> мозъчна кора -->

емоционален мозък.

Тук се учим на метакогниция, лекситимия, назоваване процесната динамика и чувствата, говорим, осъзнаваме и описваме това, което става там вътре, но стоим надалеч от него. Сякаш сме на околовръстното шосе, разговаряме за ставащото в центъра на града, но си оставаме на същото разстояние от него. Диалектичният вектор е неизменна и важна част от коя да е уважаваща себе си, интегрална психотерапевтична модалност. Без него терапията прилича на мозък без мозъчна кора. Сам по себе си обаче е недостатъчен...

 

Дидактичният вектор

Дидактичният вектор невромозъчно корелира с бързия път за процесиране на информацията, през който именно действа травмата и се случва дадена психопатология. Стимули от социалната или вътрепсихична реалност --> таламус --> емоционален мозък.

 Още по-директен достъп до емоциите има единствено обонянието, което се свързва пряко с лимбичната система, като не минава дори през „релето“ на таламуса. Неслучайно в кабинетите си държим да ухае красиво и лечебно. Такава пряка връзка с травматичните ни характерови вярвания има психотелесната преживелищност, сензориката, хипнотичната трансова работа, хипнотичната реструктурираща молитва, приложно приземеният/ отелесен медитативен/ майндфулнес процес, поведенческият подход, йога и чи гун, ползвани психотерапевтично, дихателните практики, суфи въртенето, очните движения, биоенергийният подход, биоенергийният хипномасаж, психотеатърът и т.н. (споменатите са предимно главни принципни подходи – конкретните методи са стотици и хиляди, а в естествената психотерапия обикновено ги интегрираме и ползваме паралелно). Тук не борим симптомите, а виждаме, че са гласът на наранените емоции в нас. Когато ги последваме, получаваме пряк достъп до базисните си травматични вярвания, лекуването на които извлича най-здравите потенциали от характеровите ни коалиции, което пряко променя и съдбата ни.

През принципите на ненасилствената комуникация, желанието е здраво, а не невротично, зависимо или характеропатно компенсаторно, единствено когато води до задоволяване на подлежащите го автентични потребности. В естествената психотерапия реструктурираме механичната визия, виждането себе си като жертва, маладаптивното желание за „изрязване“ неврозата сякаш е нещо външно, а не част от собствената цялост, имаща нужда от прегръдка – преобразуваме ги до учебна визия, до желание за учене от синхронично случващото се с нас, в което преживелищно осъзнаваме, че когнитивните, афективни и соматични симптоми не са ни врагове, а пряка магистрала към най-дълбоките характерови травми. През такова разбиране и дидактична работа, по един изключително елегантен и пряк, вложен в самото работено състояние път се оказва, че „проблемът“/ казусът вече съдържа в себе си и решението и дори вече води към него. Нищо не борим, не преодоляваме, а смирено следваме мъдростта на състоянието, което се оказва, че ни насочва към характерова хармонизация с принципите на любовта, мъдростта и смисъла. Благата преработка на травматичните вярвания, до които така получаваме достъп от най-високо ниво, ни води до задоволяване на характеровите потребности, скрити зад травмите.

Структурирано накратко, през дидактичния вектор в началото развиваме (1) достатъчно добро метакогнитивно безоценъчно наблюдение, (2) реструктурираме невротичното маладаптивно желание за отбягване до учебно, (3) сприятеляваме се със симптомите, които вече виждаме като гласа на собствената си наранена емоция/ травма, (4) позволяваме им да ни заведат до травмата, лекуваме я чрез преживелищните, през тялото, транса, промененото поведение и майндфулнес подходи, характерни за дидактичния вектор, което ни позволява (5) да видим и задоволим вътрепсихично и социално базовите си характерови потребности.

Диалектичният и дидактичният вектори/ начини на работа постоянно се преливат един в друг, а ползването им е подобно на спирала – преплитат се аналогично на ДНК двойна спирала. На практика това означава, че в естествената психотерапия работим преживелищно по описания по-горе дидактичен път, но и лекситимично осъзнаваме, вербализираме, даваме си обратна връзка, описваме, анализираме и синтезираме опита си в лечебния процес. Понякога редуването на двата работни вектора е в отделни сесии, а по-често във всяка, дори успоредно-паралелно.

 

Диалектично-дидактичната спирала при някои невротични състояния

Панически атаки

Докато не са преминали в паническо р-во, могат да бъдат преживявани от всички характерови структури, коалициите и маските им. В началото диалектично анализираме историята/ автобиографичната памет на човека, социалната му и партньорска динамика, дефицити и т.н. Ако преценим, насочваме към медицински изследвания – това важи за всяко състояние, затова няма да го повтарям. Правим т.н. оценка на случая – събираме данни за наследственост, родова история, медицинско минало, социални фактори и т.н. Преминаваме към т.н. формулировка – виждаме динамиката между характеровите движения и поставяните маски, ползваните защитни механизми, а най-важното, виждаме как симптомите на даденото р-во се явяват не бич, а един вид магистрала, водеща ни директно към характеровата травматична маладаптивност. Симптомите са само „гласът“ на едно уплашено и тъжно вътрешно дете, в чиято онтологична фаза се е случило „счупване“ в потока на любовта, а невротичното състояние представлява регрес до този  момент. Описваната оценка и формулировка са обща част от работата по клиничния случай, затова по-долу в този текст няма да ги споменавам повторно.

Преминаваме към реструктуриращата работа по случая.

Ето ги паническите атаки, този вик отвътре, събарящ невротичния его контролец и пряко хвърлящ точно в най-ключовите характерови травми. Според личната характерова структура, травми от самота, изоставеност, отхвърляне, дефектност, нараняване и злоупотреба, унижение и социално излагане, слаба безпомощност и предателство, нередна несправедливост. Травми, до които паническата атака пряко води през една обща за всички характери загуба на невротичния контрол и страх от самия страх. В началото на процеса диалектично се опитваме да реструктурираме мисленето на човека за ставащото до описваното. Паниката обаче помита целия рационален процес, към който въпреки това упорито се връщаме. Докато потърсилият помощ е готов за по-директната, дидактична работа. В нея нищо не борим, от нищо не бягаме, а само следваме с доверие вече случващия се лечебен процес. Защото, както се оказва, самите панически атаки лекуват. Как? Събарят его въздъшните кули и болни компенсации, учат на смирение, хвърлят човека право в тази травматична част от характеровия му процес, в която любовта онтологично е прекъсната. Не само, че не борим, а активно съдействаме на паническите атаки. Искаме ги парадоксално, зовем ги, ползваме преживелищни практики, които ни доближават до тях и дори предизвикват състояния, надхвърлящи силата им. Носим се по течението на загубата на невротичния контрол, преминаваме през усойните подземни водовъртежи на страха от страха, с разновидностите му от полудяване, смърт, а всъщност страха от самия живот. При това гмуркане в собствените подземия, се учим на дълбоко смирение, на приемане дълбоката мъдрост в това пътешествие към Себе си, спуснато именно от цялостната личност, от Себе си в пътя на героя. Егото често буксува, хваща се за подстъпите в началото на спускането, опитва се да излъже процеса, да го имитира, ужасява се от него. Докато не се научи на въпросното дълбоко гмуркане в бездната отвъд себе си. Психотерапевтът е минавал през тези подсъзнателни подземни реки милиони пъти и искрено се любува на свещеността в спукването на его балонестия контрол, докато плътно следва човека в пътуването му. В това пътешествие гордостта се стапя, ражда се доверие. Паниката се оказва не враг, а водач към един по-цялостен и хармонизиран характер. Пътуващият започва преживелищно да осъзнава травмите си, през доверието му протича любовта. Тогава потребностите зад лекуваните травми се задоволяват здраво. Отвътре чрез самия любящ смисъл, който пълноводно протича и изпълва с доволство и стабилност, а партньорски, професионално и социално чрез нужните смело и спокойно предприемани промени. Подсъзнателната психична „река“ отново изплува на повърхността, вече обогатена с елементите на смирения опит. Травмите от предателство, унижение, изоставена самота, отхвърлен наранен ужас и несправедливо безсмислие се лекуват от любовта, която изпълва потребностите зад тях с дружеска лоялност, приемане,прегърната принадлежност, дълбоко усещане собствената ценност като част от Бога, мъдър смисъл... Психотерапевтът помага на самопомагането, в което клиентът все повече вижда, че главният учител и урок са самото му състояние. Просто подаръците му са били скрити като диамант в дрипи, като сладка ядка в бодлива черупка. Характерът постепенно следвайки пътя на героя (както се изразява колегата Юнг), се преобразува до най-добрите му потенциали – чрез лекуване травмите и задоволяване същинските нужди, скрити зад тях. Човекът се синхронизира с принципите на любомъдрия смисъл, поставени като ядро на житие-битието му.

Описвания дидактичен процес редуваме с диалектичния. Анализираме, свързваме с възпитанието и синтезираме опита в работата по себе си, реструктурираме вярванията си рационално, описваме, назоваваме, интегрираме през езика, през семиотиката на словото.

 

Паническо разстройство

Паническите атаки преминават в диагнозата паническо р-во, когато персистират повече от шест месеца. Всякакви характерови структури могат да изпитват п.а., но истински за продължителен период от време се плашат от тях тези с преобладаващи орални елементи в характеровата си коалиция. Тук липсва и его силата да бъдат потискани и разстилани до генерализирана тревожност, както се случва при ригидния, садо-мазо и психопатния типажи. И по-добре. Паниката е далеч по-лесна за работа, а това че его инатът и налагането тук не достигат, всъщност се явява добра новина. Така капитулирането пред имплицитно вложените от житейската мъдрост в състоянието уроци, се случва с отосителна лекота.

Разбира се, отначало следваме диалектичния вектор – анализираме житейската биография, въпитателните модели, присъстващите в клиента родителски образи, интроекти/ когнитивни схеми. Реструктурираме нужното рационално, подготвяме за по-директния дидактичен процес.

Оказва се, че самите панически атаки вече са част от лечението. Защо? Защото са викът и плачът на едно чувстващо се необгрижено, само и необичано, непрегърнато емоционално бебе в човека. Не отхвърляме симптомите – напротив, следваме ги – водят ни право до това ревнало за любов и сигурност, закрила и ласка бебе. Съответно през хипнотичните, психотелесни, медитативни и т.н. методи, имащи пряк достъп до телесната памет, успокояваме и възпитаваме тази дълбоко детска емоция. С майчина любов, хипнотични детски приказки и напеви, сензорика, дъх, усмивка, думи, люлянки (детски песнички) и сърцато майчино присъствие. Не премахаме паническите симптоми. Точно обратното. Търсим ги, искаме ги, доближаваме се до преживяването им – вече с това смирено, любящо приемане, което променя всичко, превръщайки човека в мама на самия себе си, на тази базисна бебешка емоция. На малко по-високо ниво от преживелищния психотерапевтичен процес, дори не терапевтът или клиентът лекуват. Съзнанието (клиентът) смирено стихва в приемащата прегърдка на уплашеното подсъзнание (вътрешното дете), за да бъде то обгърнато не толкова от него, колкото от протичащата любов и присъствие на духа. Оралната яма от зависимо безлюбие постепенно се преобразува до сигурната свързаност с любовта (т.н. сигурна привързаност), до ядро от преливаща, здрава емпатия. Тогава паническите атаки вече не идват, макар и отдавна сърдечната ни и душевна врата да са широко отворени за тях, виждани като безценно вътрешно съкровище.

Разбира се, гореспоменатата дидактична работа се редува с диалектична. Резтруктурираме събуденото, назоваваме, свързваме с ранните години, развиваме разбирането, себепознаваме се интелектуално - все важни за нас хората умения. Без същностния дидактичен процес обаче, едната вербална терапия е като много познание за пътя, но малко или никакво ходене по него.

 

Обсесивно компулсивно разстройство (ОКР)

За разлика от други състояния, при окр работата е основно дидактична. Да, в началото си позволяваме известно структурирано инвентаризиране на автобиографичната памет, периодично и за малко се връщаме към него, но за кратко, пестеливо. Дори реструктурирането на вътрешния диалог, нормализирането и преформулирането интерпретацията на натрапливите мисли тук има опасност да се превърне в част от състоянието, камо ли обичайното анализиране. Затова не отхвърляме диалектичния процес, но го ползваме премерено, а в по-обхватна степен, когато окр вече е на път да бъде разрешено. Разбира се, винаги адресираме подходящо социалните, партньорските и професионалните процеси, насочваме към необходимите медицински изследвания и двигателна активност.

С ОКР се работи предимно поведенчески, парадоксално, хипнотично, медитативно, психотелесно, в умерена степен и когнитивно. Алгоритмите на възможните ефективни третирания съм описал подробно в статиите си, посветени на това.

От каквито и характерови коалиции и травми да „е изплувало“ едно окр, в него винаги без изключение присъства силна ригидност. Ригиден свръхконтрол, ригидно-натрапливо мисловно предъвкване, ТРЯБВА, невротичен постоянен нащрек, скованост и контрахираност. Самите натрапливи мисли, вкопчени в дадена идеация и страхът от тях при липсата на доверие в естествения механизъм на обратно защитно пораждане, а зад това в себе си, вече насочват към справяне. Към загуба невротичния контрол, приемане нещата каквито са отвъд редно и нередно, доверяване природния ред, към прегръщане страховиte и „искам, но не ми стиска“ сенки. Макар и честичко да се връщаме към когнитивното разбиране, претълкуването и преформулирането на натрапливите мисли, реалната работа започва с предизвиването им парадоксално, с хипнотичното прозиране доброто намерение зад плашещата им повърхност, загубата на контрола, допускането нещата каквито са, медитативното приемане и доверие. Целият този дидактичен процес, в който методологията е разнообразна, води до пропукване ригидния характеров слой и маска, и достигане директно до дълбоките травматични установки. Така дидактичната пряка работа по окр състоянието далеч не се ограничава до симптома, а води целия терапевтичен процес към преработка на най-дълбоките характерови травми, всъщност причиняващи повишения тревожен фон, резултирал в окр. Когато така ядрените травматични характерови вярвания бъдат трансформирани, се отваря достъп до изконните потребности зад тях. Както травмите, така и потребностите имат лични нюанси според индивидуалните подлежащи характерови коалиции. Когато справянето с окр вече е налице, в процеса се включва активно и диалектичният вектор на работа.

 

Социофобия

Социалната тревожност съдържа в себе си социалната самоувереност. Когато дидактично-преживелищно човекът ежедневно предизвиква социалните си страхове, получава пряк достъп до най-дълбоките си тревожни характерови вярвания. Съответно се премахва механизмът на изтласкване и се разтваря уникалната възможност за преобразуването им в дълбочина. В рамките на не много време, такава диалектично-дидактична работа, когато е вършена отдадено, с отворено за опита сърце, преобразува характера до смело автентичен, което тотално променя и съдбата на човека. Работата тук е паралелно преживелищно-предивикваща (дидактична) и когнитивно умозрителна (диалектична).

Основната работа отново е дидактичната. Социално поведенчески експерименти, участие в групи, психотеатър, психотелесна работа с вярванията заложени в ранните години през автобиографичната памет и проявявани сега, умишлено търсене на говорене пред публика, танци, заговаряне, излагане на стимули с превенция на отбягващото поведение. Този дидактичен процес се фасилитира от диалектичния – реструктурираме така разбунените автоматични мисли и базисни вярвания, анализираме, трансформираме и синтезираме до качествено нови и здрави характеровите интроекти и образи, заложени през възпитанието. Работим хипнотично и медитативно, резултатът от което ползваме при продължаващото поведенческо предизвикване...

Отново не борим симптомите и самото състояние. Следваме ги. Симптомите вече ни водят към уплашената детска емоция, трепереща в ужаса си от излагане, унижение и отхвърляне... В началото дори дидактичната работа протича в кабинета – психотелесно, хипнотично, психотеатрално човекът се научава на достъп до ужасеното си вътрешно дете, да го успокоява, прегръща, приема и преобразува страховете му до стабилна социална смелост. Постепенно работата е добре да премине на терен във вида на поведенчески експерименти, в психологичната група на фасилитиращия процеса психотерапевт, в групи за реторика, презентации, театър, импровизации, танци, езици. Малко по малко процесът започва сам да води себе си. Тогава задачата на терапевта е „да поддържа огъня“ на мотивацията за продължаване. Процесът отново става диалектичен, като се анализира, осъзнава и когнитивно се преработва експлицираният от дидактичната работа психичен материал.

Желанието за защита чрез бягство се преобразува до желание за активно себепредизвикване. Изплуват базисните характерови травми – работи се по тях, лекуват се. Тогава се стига до основните нужди от приемане, принадлежност, социално утвърждаване и включеност. Просто следваме посоката, вече вложена в самото състояние, а целият ни нужен ресурс вземаме не толкова и само отвън, колкото от общуването със самия страх, в който потенциалът е бил заключен и постепенно се освобождава.

 

ЗАВИСИМОСТИ

 

Зависимостите представляват изкривенo неуспешен опит за бягство от собствени несъзнавани травми и сурогатното псевдо задоволяване на подлежащите ги потребности от принадлежност, утвърждаване и признание, емоционална и социална сигурност, радост от живота, вдъхновение, лекота и в крайна сметка, любов...

Преди години, докато бях нов терапевт и работех с човек с алкохолна зависимост, се консултирах с приятел психиатър, който поддържа общност за зависимости. Като млад терапевт, очаквах че ще ми даде насоки за дълбинна работа по характера и т.н. Отговорът му на това беше от сорта: „Да, работиш и по характера, но ако не адресираш зависимостта директно, шансовете за реално справяне клонят към нула!“ Този отговор повлия разбиранията ми силно. Какво е при зависимостите да се работи по характера? Това е диалектично да се анализира, да се свързват точки, да се проследят връзките между предразположеността към зависимост и възпитанието, да се осъзнаят заложените пси установки и бавно да се придвижваме към трансформирането им. Процес без който не може да се мине в коя да е качествена психотерапевтична модалност. Разбира се, ползва се и при зависимостите. Ако се чака само на тази работа обаче, кауза пердута за персона нон грата е, освен в много редки случаи. Затова се работи дидактично. Как? Когато човекът е готов, след известен изминат път през диалектичния вектор (преплитат се двата постоянно), самото усилие по промяна на зависимостта до здраве, самите опити за спиране на веществото или компулсивното поведение, вече сблъскват директно с травмите зад зависмостта. Травми от отхвърляне и безсмислие, нараняване и кошмар, изоставено самотно безлюбие, безсилно отчаяние, слабост и нищожност... Както казва народът: „Някой пие от мъка, друг от радост, трети от сутринта!“. Тоест, травмите са различни. Някой се опитва да компенсира чрез зависимостта шизоидното си дълбоко чувство за собствена дефектност и нараняващ свят, друг оралната си безлюбна празнота, трети дълбоките си мазохистични вярвания за несправедливо унижение и социално низвергване, четвърти травмата си от безсилно раздиране в предадената слабост... През диалектичния и дидактичния вектори подлежащите травми бъро се виждат. През диалектичния се разбират интелектуално, а през дидактичния се преживяват през цялото тяло. Съдържащите се в тях вярвания и афекти се реструктурират както диалектично когнитивно, така и дидактично визуално и психотелесно преживелищно. В началото на този път реалните потребности са виждани само интелектуално. Достъпът до тях е блокиран от травмираните афекти и когниции/ вярвания. Нуждите от приемане, принадлежност, смисъл, системна включеност, сигурност, значимост, доверие, обаяние и вдъхновение, радост и красота, постепенно биват осъзнавани и директно задоволявани вътрепсихично-психодуховно и социално в съответствие със степента на преработка на травмите.

Според тежестта на зависимостта, прилагането на двата терапевтични подхода в началото е възможно да бъде реализирано през оттегляне в общност за зависимости, където освен ежедневните лична и групова психотерапия, се практикуват дисциплина, дневен режим, уважение пред йерархичната структура, трудо и арт терапия, мотивационно интервюиране, спорт, йога, здрава духовност и чи гун, общуване с природата, уважение към чувстващите същества, колективен общностно-семеен дух и т.н.

Двата вектора, когнитивно-аналитичният и преживелищният, постоянно се редуват и практикуват успоредно. При зависимостите важно е да се помни, че представляват изместено неадаптивно желание за задоволяване на актуални потребости и бягство от травми. Желанието е адаптивно само когато истински задоволява потребността. Неадаптивното вкопчено желание при зависимостта удържаме, но и трансформативно съдържаме. Тоест докато удържаме (подобно крака на спирачката на автомобила, не можем да разитаме само на това), виждаме и преработваме травмираните си установки, активно и качествено задоволяваме насъщните си потребности (тоест трансформативно съдържаме). Задоволяваме ги вътрепсихично, социално, биологично и здраво духовно. Ресурсите за тази работа освен психодуховни и системно-общостни, се крият в самата зависимост. Колкото повече я преодоляваме, толкова повече от самата нея в душата и живота ни се влива ресурс, който допреди това е бил засмукван от пристрастеността.

 

Партньорски казуси

 

Има различни подходи за терапия на партньорската двойка. Някои от тях се фокусират върху аналитичната индивидуална и партньорска работа. По подобен начин други подходи търсят източника на проблематиката в семейните когнитивни схеми/ модели във всеки от участниците. Изключително ценни диалектични подходи, в които се редува личният прием с партньорския. Практиката обаче показва, че такъв диалектичен процес, ползван сам по себе си, изисква доста продължителен период от време, както и мотивационен ресурс, за да се случат конкретни взаимоотношенчески промени, така че да намери двойката хомеостазата си. Когато успоредно с диалектичния вектор се работи дидактично, всичко идва на мястото си.

Как при партньорски двойки се работи дидактично? Самият конфликт, породен между двамата, вече съдържа в себе си взаимодействието между семейните им модели. Когато двамата са учени да удържат, да трансформират реакциите и променят поведението си, да овладяват собствения си гняв като адресират подлежащите страх и тъга, да се обичат самите себе си и взаимно, да поставят границите си, да планират партньорския си процес, разпределят ролите, да правят здрави компромиси и т.н. – в такъв дидактичен, насочен към самия комуникативен акт помежду им процес, вече се експлицират преждепроучените диалектично семейни модели/ схеми. Съотвено конфликтът се вижда не като нещо нежелано, а като шанс за преработката на собствените дълбоки семейни, дори родови модели, което предопределя предаването в поколението на вече здрави такива. Така семейната академия се превръща във важна част от обучителния тренажор в земното училище. Семейната терапия често се съпътства от системните констелации, чийто диалектичен себепознавателен процес създава качествена подложка за дидактичната комуникативна работа в настоящо случващото се между партньорите.

 

Автор на картината: Николай Рьорих

Диалектичният и дидактичният вектори в живота

Гореспоменатите невротични разстройства са просто някои измежду множеството примери, в които двата вектора си взаимодействат. Протичат при работата с практически всяка нозологична единица и състояние. Нещо повече – двата подхода присъстват в самия живот. В неврокогнитивния процес, а оттам в коя да е житейска сфера. Едновременно преживяваме практически и се учим от опита си, както и осмисляме, схематизираме, категоризираме теоретично-лекситимично.

В изкустевния интелект (AI) двата вектора се наричат отгоре-надолу (Top down processing) и отдолу нагоре (Bottom up emergence). Изкуственият интелект обаче просто следва принципните закономерности, които вече съществуват в света на естествения такъв.

Във всяка житейска ситуация извличаме както информация от преживелищния си опит, така и постоянно я съпоставяме с наличните ни когнитивни схеми. Но, да напуснем общата ситуация и суховатото описание на когнитивната наука и се насочим към проблемните житейски кризи, към трудностите и катаклизмите в живота. Както от древността се знае, всяка ситуация се явява диалог със смисъла, случайности няма, а ставащото отвън точно резонира на вътрешния ни процес така, че по най-добрия начин да насочи възприятието и решенията ни към резонанс с любовта. Някой би видял това като магическо мислене и от позицията на механичния интелект, то е такова. От една по-висока призма на разумен живот и вселена, надхвърляща едното повърхностно възприятие, такова сърцато мислене се нарича синхроничност.

Не бива да се борим с трудните ситуации, а да съдействаме на вложените в тях уроци. Когато ги учим, те пряко навеждат към най-дълбоките ни подсъзнателни съдържания, което позволява трансформацията им до здравина, стъпила стабилно на канарата на любовта – ето я житейската дидактика. Когато успешно свързаме преживелищно-сърдечния опит с метакогнитивната си самосъзнателност, осмисляме го, назоваваме и извличаме мъдрост, такъв диалектичен процес ни служи като готова матрица и мъдър когнитивно-афективен филтър за бъдещите ни опитности. Трудностите, болестите, враговете всъщност се явяват най-големите ни помощници в пътя по себепознание и себерегулация. В пътя по синхрон с любовта, мъдростта и смисъла на живота ни като Човеци с главно „Ч“.

 

...

Орлин Баев