Страници

понеделник, 24 март 2014 г.

ОТИДЕ, ДОЙДЕ, ОТИДЕ, ДОЙДЕ ...

Представи си, че си на прага на смъртта си! Какво би казал за живота си? За какво би съжалявал? На какво би се радвал? Пренасяйки знанието за преходността и помнейки, че животът е наистина много кратък, как би го живял сега и във всяко следващо сега до прехода на смъртта си?

Съзнаваш ли Себе си, точно в този и всеки следващ миг!? Отива си старият миг, идва новият. Отиде, дойде, отиде дойде, се пее в брилянтната песен на българския вълшебник Беинса Дуно... Преходност и Вечност, малкост и голямост, величие пред хората и Величие пред лицето на Вселената... Богатство от банкови импулси, имащи социалната стойност на едно подивяващо човечество или богатството на спечеленото доверие в погледа на едно коте, свързващо те с Безкрайното богатство на Любовта... Цитираме мъдростите на някой си - няма лошо... А собствената ни дълбинна мъдрост будим ли я? Пожелавам на мен и теб едно все по-събудено любомъдро сърце през всяко сега от живота ни! 

Пожелавам на себе си и теб с все по-отворено сърце да възлюбим страха си! Неговите лица са много... Тогава от него пониква дървото на мъдростта! Расте и става все по-високо и силно! Растежът му няма предел, а почвата на страха му помага да се въздигне до Небесата на Любовта ни! Да бъде!



понеделник, 10 март 2014 г.

Психотерапия и духовност

 Психотерапия и духовност


Написах долния текст по повод  думите на психотерапевта Роберто Асаджиоли, създател на метода „психосинтез“, за взаимовръзката между, най-общо казано, душевните болести и духовността. Ето линк към неговия поглед над нещата: http://orlinbaev.blogspot.com/2014/03/blog-post_8.html

 Нерядко невротичността се случва и без човекът да има какъвто и да е досег до каквито и да е съзнателни духовни интереси и стремежи, независимо дали ще ги наречем израстване или напъване... През опита ми знам, че независимо как ще бъде наречено, именно разширяването на осъзнаването е това, което решава алгоритъма на неврозата. В някои случаи са достатъчни аналитичните, когнитивни, поведенчески, хипнотични и т.н. методи в психотерапията. Дори и тогава обаче се наблюдават промени в цялостната психична структура на индивида - развива се толерантност, доверие в тялото, живота, другите, себе си. Човекът става по-благ и мек, притъпяват се "зъбите" на гордостта. Или пък, когато е нужно, се научава да бъде по-твърд и себезаявяващ се, но отново на фона на благото себедоверие. Забелязал съм, че в хода на ефективната психотерапия се развиват характерови нагласи, които могат да се нарекат както хармонични, така и ... духовни. Зависи от гледната точка и разбиранията.

Обаче има и много упорити случаи на генерализирана тревожност, паническо р-во, много натрапчива хипохондрия, обсесивно компулсивно р-во и т.н., при които и анализата и когнитивно-поведенческите и психотелесните методи стигат до някъде, но състоянието персистира. Ако тук се приеме чисто материалистичен подход, то се явява болестно, нежелано, а терапията метод за премахването му. Това обаче е много слаба гледна точка, сама по себе си пораждаща неразбиращо отричане и изтласкване на напиращите отвътре наличности, преодоляването на които е възможно само с помощта на една по-обемна позиция на осъзнаване. От такава позиция неврозата се явява просто добър и целесъобразен, адекватен повик от същностната ни природа за израстване, а симптомите биват разбирани единствено като нужна аларма, подтик към себеразбиране. Това себеразбиране включва осъзнаване на случващата се психодинамика, защитни механизми и когнитивни изкривявания, съзнателното реструктуриране на генерираните автоматични когниции и базисни схеми, предизвикването им през ролеви игри, поведенчески експерименти и психотелесни опити. Но, както казах, в много от клиничните случаи, ако се спре дотук, неврозата упорито се завръща, дори и да се постигне известно, но недостатъчно подобрение.

Такива случаи в практиката не са никак малко. В моята практика те са поне 70% от всички (в България обикновено човек отива на психотерапия след доста време носене на състоянието си, след пробване на врачки, билки, психиатрични лекарства, докато най-сетне осъзнае нуждата от съзнателна работа). В последните пет от вече  осмата ми година практика на психотерапия (към момента на писане на тази статия: март, 2014-та год.) работя с приблизително константен брой пациенти - средно 40 "поети" случая. С едни приключвам, идват други. Това прави 28 случая, при които ако се работи единствено конвенционално, подобрението е минимално, а неврозата настойчиво се завръща (съответно 12 по-леки случая, при които работата е piece of cake - тоест ординарните методи, през един добър харизматичен рапорт и умишлено фасилитиран от терапевта подходящ трансфер, работят добре). При останалите, преобладаващи случаи обаче, тревожността, натрапливите мисли за болести, остри предмети, паниката, депресията сякаш само за миг биват изместени, но не и разрешени. Получава се нещо като ходене в кръг. Или по-скоро като битка за изход, когато си потънал в блатото. Повече се бориш, повече потъваш. Колкото повече анализираш, реструктурираш, толкова по-болезнено става състоянието. Не че тези методи нямат мястото си - напротив. Те са началото на едно по-цялостно себепознание, разширение на съзнанието през плоскостта на интелекта. Но, това не стига. Нужна е преживелищност. Тук една стъпка по-напред достигат психотелесните и поведенческите методи. Говорил съм за дългия и къс, когнитивен, през мисълта и прекогнитивен, на подкорово ниво пътища на процесиране на информацията. Дългият: страхов стимул - таламус - мозъчна кора - лимбчина система, през съзнателното мислене. Директният път: стимул - таламус - лимбичен мозък. Краткият път е многократно по-бърз. Когато в психотерапията пробваме да работим единствено аналитично или когнитивно, се опитваме да въздействаме върху състоянието през опосредствения, дълъг път. Да, но директното протичане на сигналите мощно подрива опитите ни за промяна и никак не се поддава на усилието на работната памет (съзнателната логичност) да извлече „верните" паметови следи от дългосрочната (нсъзнаваното, прекогнитивният път) и да ги реструктурира... Тук е подходяща метафората за скока с бънджи, която вече съм давал. Човек, който няма опит с височините и има нормален страх от тях, застава на ръба на моста, с добре прикрепено за него и абсолютно сигурно ластично въже. Колкото и да се убеждава рационално в безопасността си обаче, страхът, процесиран по директния неврален път в огромна степен срива всеки логичен опит за самоубеждаване... Отвъд метафората, аналогични процеси се случват и при тревожно - депресивните състояния. Затова, както казах, тук на ход идва преживелищността - през психотелесните и поведенчески методи. Вживяване и усещане през тялото с помощта на ролеви игри, опити, дишане, разговорна хипноза, поведенчески експерименти. Тук успеваемостта в психотерапията драстично се повишава. Към споменатите 30%, при които работата се върши с лекота, се добавят още около 30-на процента. Тоест, от посещаващите терапевта 100 човека, истинска полза вече имат шестдесет! Не е малко! Както твърдя по-горе в този текст, дори да не се споменава каквато и да е духовност експлицитно, актуално се разтварят и сформират духовни качества - по-висока интуитивност и ниво на самосъзнателност, себедоверие, а оттам и доверие в света и другите, смело себезаявяване на базата на тази спокойна самоувереност, вече свързана с дълбочината на интуитивната ни природа. Развива се, или по-скоро се отключва и магнетичен чар и харизма, привличащи качествени хора, случвания и съответности, резониращи с ингредиентите на този чар... Остават обаче въпросните 40% неразрешени случаи...

Да не можеш да помогнеш на 4 от 10 души, потърсили облекчаващата ти грижа, не е малко... Поради личните си интереси и разбирания, още от началото на практиката си работех с водени молитва, медитация, работа с транс (хипноза, водена медитация), дихателни методи от йога и тантра. Работех и през призмата на личния си дългогодишен опит в току що споменатите практики, както и през познавателния контекст на философските и духовни системи на теософията, будизма, бялото братство, санкхя, адвейта веданта, езотеричното христянство. А философията, а още повече езотериката (ако въобще може да се направи някакво твърдо разграничение) предлагат на търсача на себепознание глобални принципи, които приложени имплицитно и локално към прагматичния процес на психотерапевтична промяна, създават устойчив идеационен контекст, въз основа на който работейки, в душевността на терапевта присъстват стабилни аксиомни устои - още повече, ако са многократно потвърждавани през собствената му житейска битийност. Наричам ги именно аксиоми, поради липсата на възможност за пряка доказателственост през методите на твърдата наука. Съществуват обаче и методите на една различна, вътрешна наука, която може да бъде преживяна и от позицията на която човек отлично знае, че съвременната когнитивна наука едва прохожда по отношение на изследването на човешката душевност. Засега тя не може да проследи и една единствена мисъл... Макар, че може със средствата на съвременното сканиране да проследи кои мозъчни зони се активират при определени когнитивни процеси, това са наблюдения , чрез които само индиректно може да се съди за изследваните актуални когниции, както глухият се опитва по доловените през тялото си вибрации да отгатне и усети музикалната симфония. То е като да изследваш една книга през измерването на теглото на мастилото, вида шрифт, дебелината на отложеното вещество, вида хартия, типа корица, издателството... Така обаче и представа си нямаш за вложения феноменологичен смисъл, витиевидност и качество на творческия потенциал, майсторство на словото и въобще, света на идеи, интуиции, прозрения и вписани в самата тъкан на съзнателната вселена принципи. Научният подход все пак, макар и през подобна много плоско-двумерна призма, може да оправдае ползването на методи като медитацията. Има вече направени многобройни изследвания с ЕЕГ, fMRI и др. съвременни технологии, чрез които обстойно е проучена мозъчната дейност и психотерапевтична стойност при различни видове медитация и съзерцанието (mindfulness). Аз твърдя, че древен метод като молитвата също има дълбоко психотерапевтична роля - писал съм за това в тази си статия: http://orlinbaev.blogspot.com/2010/11/blog-post_29.html . С това заявявам, че дори да приемем такива ядрени методи като молитвената вяра и медитативното присъствие на недуалната когниция единствено през призмата на съвременната когнитивна невронаука, имаме пълното основание за ползването им! Молитвената вяра примерно се превръща в удивително трансформиращ способ при когнитивното реструктуриране, в който е добавен елементът на онази съзнателна отвореност за законите на битието и доверие в тях, наричана простичко... Бог. В практиката си осъзнах, че там, където всички съвременни психотерапевтични методи завършват, там започва ... съзерцанието. В съвременната научна психотерапия (MBCBT - mindfulness based cognitive behavioral therapy) с него се работи през призмата на привнесената от будизма практика на пълносъзнателност (mindfulness). Медитацията обаче стои в самото ядро на световните религии и системи за психодуховно развитие: будизма, индуизма, йога, даоизма, суфизма, съзерцателното православие (Исихия) и езотеричното християнство, шаманизма, толтекския път и т.н. Колкото и различни теоретична догматика да имат изредените системи, ядрената ползвана практика е именно медитацията. Пълносъзнателността съвсем не отрича предхождащите я психотерапевтични методики. Не, тя просто ги надхвърля, служи като един съвсем различен етап, ниво от съзнателната промяна. Там където, без грам преувеличение, повечето психотерапевтични похвати буквално търпят крах, когато е практикувана упорито и сърдечно интелигентно, тя успява да ресвърже човек с потенциала му, да даде различна визия и гледна точка, да "залее" вече умишлено лишеното от оценка и категоризации познание на напрягащата емоция с любящата мъдрост на безкрая. Съответно, да превърне невротичното състояние в "стълба към израстване" на съзнанието. Тази "стълба", разбира се, също е само метафора не толкова за растеж, колкото за разкриване на винаги налични, но прикрити от обусловеността на интроецираните социални условности вътрешни потенциали. Повечето ми статии, касаещи тревожните разстройства, са писани въз основа на опита ми в медитацията. Базисните принципи и отношения, които споменавам в тях, идват от това любомъдро пространство на спокойна интуиция... Но то не е мое. То просто Е! Практиката на медитация не предопределя различност в практикуващия – тя е най-обикновеното нещо. Просто се променя гледната точка.  Когато в психотерапията работя по този цялостен, по-всеобхватен начин, чрез водена медитация, към въпросните 60% успеваемост, се добавят още 20-на. Така, от десет човека, потърсили помощ, реално може да се помогне на 7-8. При останалите двадесет процента обикновено присъстват следните причини, осуетяващи придвижването към спокойствието на ясното съзнание: вторични печалби от поддържане на проблематиката; недостатъчна мотивация и инертност; липса на достатъчен когнитивен капацитет; свързаната с предходно споменатия факт липса на способност за самосъзнателна, метакогнитивна нагласа за наблюдение; наличие на личностово разстройство (характеропатия), с почти винаги силно флуктуираща и нестабилна личностова структура; прикрита или започваща психотична продукция... Но, както казваше дядо ми Сашо: "Берекет вересин - правим каквото можем, пък да става каквото ще!..." J

 Иска ми се малко по-описателно, приземено и преживелищно, не толкова през теорията, а през практиката и личния ми опит, да се спра на връзката между някои невротични състояния и симптоми и повика на безкрая към синхрон с една по-цялостна, да я наречем духовна визия, начин на живот, разбиране и съзнателност. Например, паническите атаки, дереализацията, деперсонализацията, "стягането" в гърдите и т.н. и т.н… Преди време преживявах силна социална тревожност, дълбоко свързана с говорната ми специфика - заеквах почти до невъзможност за говорене. Всеки път, когато ми се наложеше да кажа дори и дума пред някого, тялото ми мощно се сковаваше. Коремът ставаше "на топка", дишането плитко гръдно и учестено, в гърлото сякаш засядаше буца, налягането мощно се покачваше към главата. Почти неизменно, заедно с всички други симптоми, получавах силна дереализация и деперсонализация. Сякаш всичко ставаше като в мъгла, като насън, виждах хората пред мен като през тунел, а всичко наоколо бе размазано. Чувах заекващия си, силно накъсан глас, борещ се с всяка фонема, сякаш от метри разстояние - отстрани. Опитвах се да кажа една - две думи, докато сякаш не бях в тялото си. Да, можех да мръдна частите му, но усещането е сякаш си настрани, отгоре и извън него. Понякога се получаваше и едно усещане, сякаш твърдата реалност се размива, стените се накланят и ... сякаш всеки миг щях да падна и се изложа. Това падане никога не се случваше, но субективното усещане бе за едно вътрешно люлеене, разминаване между възприятията и консенсуса за реалност. Съответно гърдите притискаха, като че трудно си поемах въздух. Нерядко тревожността ми, особено когато трябваше да застана пред повече от един човек, стигаше до ситуативна паническа атака. Имал съм хиляди такива през тридесетте си години на пелтечещо съществуване. Докато получавах тези п.а., в тялото започваше вътрешен тремор. По-скоро вибрация, отколкото външно треперене. Пресичаха ме мощни вълни, преживявани като насочено движение на енергия отдолу нагоре. Понякога в ушите се появяваше специфично съскане, а в тялото освен фината вибрация и едно усещане за клатене - напред назад или покрай оста на гръбнака, наляво - надясно. Това клатене дори ставаше видимо, ако се вгледаше човек. Разбира се, на никого, освен на мен самия, не му пукаше за това и не го забелязваше...

Самите физически симптоми мен самия никога не са ме плашели. Защото през практиката си на дишане, оттегляне на сетивата във вътрепсихичната феноменалност (пратяхара), дхарана (фокусиране), съзерцание (дхияна), хиляди пъти съм предизвиквал същите телесни случвания. Същото оттегляне на сетивата навътре, еднонасочена фокусираност, промяна в зрителното възприятие, вибрации (парестезии), дереализация и деперонализация, съскане в ушите, люшкане, промяна на перцепцията за реалност (транс), спиране на ума и т.н. Всички тези преживявания някои наричат "кундалини синдром" - когато са видяни през призмата на преживяване на тревожно състояние... При йога методологията обаче, тези случвания са желани, търсени и преживявани с благодарната умствена настройка на разширяване спектъра на съзнанието. Тук някои ги именуват не синдром, а "Кундалини ефект"! Тоест, реакция на задвижването на психодуховната, основна либидна енергия: кундалини шакти. В йога се твърди, че тази базисна сила, виря, се преобразува до духовна, оджас, благодарение на усилията по трансформация, свързани с психодховното разширяване на съзнанието. В даоската йога същата сила се нарича дзин, а в трансформиран, духовен вид, шън...

Горните разсъждения естествено ме водят до заключението, че събудените през неврозата преживявания биха могли да бъдат видени и като повик за разширяване на съзнанието! Събуденият "Кундалини синдром" се преформулира като "Кундалини ефект" (виря, дзин) а оттам идва и назрялата необходимост от съзнателно "догонване" на този ефект от страна на цялостното разбиране и личност и метаморфозирането му до духовна опитност (оджас, шън)! 

Горното заключение по никакъв начин не оспорва невронаучните, когнитивно - поведенческите и аналитични факти и хипотези. Просто ги допълва, надхвърля, надстроява и обогатява с една различна, по-цялостна позиция на разбиране! 

След две и половина десетилетия преживяване на вътрешни катаклизми, реших да променя нещата. Имах дълъг опит в медитацията, но когато ми се наложеше да имам социална и речева изява, тревожността експлоадираше като озъбен рев на хищник... Започнах да се анализирам, да работя с мисленето си, Но, преди всичко, да се предизвиквам поведенчески. Правех всичко най-вече интуитивно, сам, без външна терапевтична помощ, далеч по-слабо структурирано в сравнение с начините, по които се води през коя да е психотерапевтична модалност. За сметка на това обаче имах огромна мотивация, неотклонно намерение, търпелива последователност. Всеки път, когато се поставях в предизвикваща ме ситуация, подсъзнанието ми буквално се сблъскваше със смъртта. Реално не умирах, да. Но се сблъсквах с ужаса от смъртта. Защото старите мозъчни структури, продуциращи страха, не правеха разлика между социалната ситуация и реалната заплаха. Съзнателно се само - поставях в предизвикващи ме ситуации почти ежедневно и ежедневно... "умирах". След всяка подобна ситуация, буквално приемана от мен за излагане, но и действаща през научно проучения механизъм на излагане на стимули и превенция на отговор (exposure and response prevention), попадах за няколко дни в "черната нощ на душата", депресирах се жестоко. Но и все по-бързо излизах, с помощта и на анализа, но преди всичко на допира до духа си, който имах от опита си в медитацията. Постепенно ситуацията се промени - поведенческите методи систематична десензитизация и наводняване се оказаха най-важни! Важни, но практикувани на фона на една дълбока вътрешна стабилност, криеща се зад външната социална уязвимост. Стабилност, разкрита в годините опит в съзерцанието. На практика, поведенческото ми предизвикване, подкрепено от анализ, служеше само като стимул за съединяване на тази дълбока вътрешна опитност, със социалната ми персона и характерова, социално обусловена структура... Отне ми няколко години, но тези години промениха живота ми. Отключиха се потенциал, творчество и фина радост, които извираха и извират от дълбочината на вътрешната ми свобода.

Имаме пряка и двустранно зависима, двупосочно действаща корелация. От една страна, предизвиканите чрез психотелесни (йога и др.) практики преживявания, отключват непреработени маладаптивни когниции (комплекси, базисни схеми, програми) и невротизират. От друга страна, самите дезадаптивни, невротични базисни схеми/програми провокират телесни симптоми, аналогични на преживяванията при психофизиологичните практики на системите за разгръщане на човешкия потенциал. Такава корелация се наблюдава само когато системите за работа с потенциала работят на принципа отдолу - нагоре, bottom up. За bottom up и top down (отгоре - надолу) принципите на работа при практика на медитация говоря в тази си статия (в средата и): http://orlinbaev.blogspot.com/2008/04/blog-post_5873.html
 Ще разгледам корелацията и от двете и страни. Когато психофизиологичните практики извадят "на бял свят" комплекси, то преработката им чрез методите на психотерапията разрешава стремежите на търсача вече да бъдат прехвърлени на друга плоскост. Правените практики се превръщат единствено в катализатор на разгръщането на духа. С времето по-ниските, форсиращи и катализиращи нива на практиката стават излишни, като тя се превръща в top down, отгоре надолу случване. Потенциалът, безкраят сам разгръща себе си в носителите си: интуиция, ум, чувства, тяло, енергия и действия. В такъв случай, събудените чрез практиките тревожни програми всъщност стимулират вървящия по пътя (на дело няма път и вървене, а състояние на съзнанието, но метафората е такава) да преобразува събудените трудности освен чрез методите на ума (стандартната психотерапия) и чрез пълносъзнателното присъствие на безкрая си (т.н. медитация, съзерцание), тоест в хода на това преобразуване, да намери Себе си!

 Когато маладаптивните базисни вярвания събудят когнитивен дисонанс и причинят тревожност, водеща до физиологични симптоми, тогава се случва следното. Ако разбудените комплекси са слаби, човекът сам или с помощта на специалист по ментално здраве ги преработва чрез средствата на ортодоксалната психотерапия или чрез методи за самопомощ. Самите усилия да го направи, както вече споменах, събуждат в него духовни качества, независимо дали самият човек го разбира и съзнателно ги нарича такива. Когато обаче дезадаптивната психодинамика, травми и въобще, невротичност, имат по-дълбоки и силни характерови "корени", тогава не само, че личните усилия по самопомощ, но и конвенционалните психотерапевтични методи, прилагани от специалист, се провалят в опитите за помощ. Тогава идват на ход две възможности. Или цял живот прием на психофармация, която замазва, но не разрешава "подводните" характерови проблеми (а често дори и въпросното замазване не успява да постигне), или цялостна характерова преработка и личностов растеж (пак казано само като метафора) чрез методи, надхвърлящи плоскостта, от която проблемите са създавани. Такава различна плоскост, е погледът от позицията на метакогнитивния зрител, осъществяван в практиката на пълносъзнателно присъствие, тоест, най-грубо казано, т.н. медитация. В този случай от разискваната корелация, отново адаптивният вариант, е разкриването на същностната природа, на духовността.

Ето защо твърдя, че и при единия и при другия случай, невротичността се явява само тласкащ стимул за себепознание от позицията на безкрая!


Горните ми заключения са имплицитно вложени в предходните ми написани материали, както и в целия ми метод на психотерапевтична работа и личност. Чудесно е да знаеш, че страхът ти не е плод на злощастна случайност, нито си някаква илюзорна жертва, а неслучайно преживяваш най-нужното за разгръщането на духа си!

Орлин Баев

събота, 8 март 2014 г.

Нервните заболявания при духовното израстване (Автор: Роберто Асаджиоли)

           Нервните заболявания при духовното израстване

Роберто Асаджиоли

В трудовете на известния италиански лекар - психотерапевт и философ се говори за различни нервни заболявания като неизбежен спътник, съпровождащ  процеса на духовно израстване. Предлагат се профилактични мерки и методи на лечение основно от психотерапевтичен характер. Статията представлява интерес за всички, чийто стремеж кьм духовните проблеми прераства в практическа работа по самоусьвьршенстване.
Предисловие
Роберто Асаджиоли (1888-1974) е широко известен в Европа като лекар-психотерапевт и философ, създател на техника за реконструкция на личността, която се нарича „психосинтеза”. Изходно начало за Асаджиоли е стремежът му да проникне в духовния центьр на човека, в областта, която религиозните и източни философски доктрини обозначават като висшето Аз на човешката индивидуалност, като сврьхсьзнание. Незачитането на сврьхсьзнателните и духовни аспекти, които психологията е оставяла преди на философията и религията, сьздаде болезнен разрив, а често и конфликт между различните подходи кьм човешката природа. Зигмунд Фройд се опита да преодолее този разрив, но неговите лечебни и философски концепции свеждаха човешката природа до подсьзнанието, до сексуалните комплекси. Юнг, Фром и Асаджиоли, опирайки се на ведическата традиция, успяха да обогатят европейската наука за човека чрез по-плодотворни подходи.
Своите идеи за психосинтеза Роберто Асаджиоли е взаимствал не само от Ведите. В 1940 година, арестуван от фашистката власт в Италия, той е бил около месец в единична килия и впоследствие е разказвал на приятелите си, че това бил интересен и ценен опит, който му дал възможност да проведе ред специални психодуховни упражнения. Асаджиоли също толкова ефективно използвал принудителното си затворничество през 1943 година, когато се крил от режима на Мусолини в отдалечени планински гори.
В труда “Духовното развитие и нервните разстройства“ се повдига проблема, който от каквато и да е гледна точка днес придобива все по-голямо значение. И не само за тьрсещите духовно, но и за масовото сьзнание, тьй като нахлуващите космически енергии направиха необходимо духовното придвижване на всеки човек без изключение.
Може би, затова отделни моменти, които при Асаджиоли са само бегло отбелязани, си струва да се подчертаят. Например, авторьт само намеква за това, че не трябва изкуствено да се форсира духовното развитие. В условията на сегашното духовно вьзраждане, сьпьтстващите този процес негативни следствия имат характер на истинско планетарно бедствие. Стотици "институти", дори "академии", школи, общества и крьжоци, рьководени от местни и чуждестранни "гурута" обучават доверчивите граждани да разкриват екстрасензорните си способности. Така психиката на тьрсещите безжалостно се деформира. Не ведньж са наблюдавани посетителите от подобни курсове – сьс слаби астрални тела или с безнадеждни аурични пробиви.
Асаджиоли е лекар, специалността му е лечение на нервни заболявания, вьзникващи в резултат на духовното израстване на хората. Но словосьчетанието болест и духовен рьст изглежда странно - за какво ни е такьв духовен рьст, ако е сьпроводен с болести? И действително, повечето нервни заболявания вьзникват не в резултат на духовното израстване, а като следствие на изкривяванията, които го сьпьтстват. Асаджиоли ни показва колко трудно и дьлго е  "психосинтетическото" лечение, докато елементарната профилактика позволява да се избегнат много психологически капани.  И преди всичко категорично недопускане на насилствено нахълтване на когото и да било или на каквото и да било в човешката психосфера. Така наречената екстрасензорика изобщо не е цел и не е заслуга, а е неизбежен болезнен спьтник на духовното ни израстване – контролируем, ако се стремим да се приобщим кьм Божия свят и опасно неконтролируем, ако нашите стремежи са свьрзани с тьнките светове.
Капаните и подмяната на единия свят с другия са разгледани от Асаджиоли достатьчно подробно, но има един важен проблем, до който той не се докосва напьлно или го докосва само в общ енергиен план. Това е проблемът с Учителя. Именно Великият Учител, разбиран и като Висша Индивидуалност, и като Висша Вибрация, ни помага да преодолеем много опасности по пьтя на Духа, особено при пьрвите стьпки.
Великият Учител, ако нашето сьрце е устремено кьм него постоянно, е гарант за нашето духовно придвижване, охранител от нежелателни посегателства от тьнките светове или от атаките на бесовете, казано на християнски език. Той винаги може да ни изпрати вьлна от психична енергия, когато чувстваме опасност или изтичане.
С тези малки забележки препорьчваме труда на Роберто Асаджиоли на масовия читател.
 Юрий Ключников
                       
     
Духовното развитие на човека е продължителен процес, пътешествие по чудесни страни, богато не само на удивителни събития, но и препятствия и опасности. То е свързано с процесите на дълбоко морално очистване, пълна трансформация, пробуждане на много не използвани по-рано способности, израстване на съзнанието до немислими преди висоти, разширението му до нови вътрешни пространства. Затова не е удивително, че толкова важни изменения преминават през различни критични стадии, които не рядко са съпроводени с нервни, емоционални и умствени разстройства. При обикновеното клинично наблюдение лесно могат да се сбъркат с разстройства, произтичащи от съвсем други причини. Тези разстройства, за които ние говорим имат съвсем особен смисъл, те изискват друга оценка и друго лечение. В наши дни тези разстройства, предизвикани от духовни причини, се срещат все по-често. Появяват се все повече хора, които съзнателно или несъзнателно изпитват вътрешно духовно напрежение. Освен това, за духовното развитие на съвременния човек  е в сила голямо разнообразие, особено вследствие на съпротивлението, което оказва критичният ум, стават все по-трудни и все по-сложни вътрешните процеси, в сравнение с отминалите времена. Затова е целесъобразно да се направи обзор на нервните и психически разстройства, които могат да възникнат през различните етапи на духовното развитие и да се покажат най-действените методи за тяхното преодоляване.
По пътя към постигането на пълно духовно съзнание човек преминава през пет критични стадия: криза, предшестваща духовното пробуждане; криза, предизвикана от духовното пробуждане; спадове вследствие на духовното пробуждане; кризи през стадия на духовно пробуждане и накрая „тъмната нощ на душата”. Ще ги разгледаме   подред.
Кризи, предшестващи духовното пробуждане. 
За да оценим правилно смисъла на странните вътрешни преживявания, явяващи се като предвестници на духовното пробуждане, ще кажем няколко думи за психиката на средния човек. Той се носи по течението на живота. Той приема живота такъв какъвто е, без да задава въпроси за смисъла му, ценностите му и целите му. За човек на ниско ниво на духовно развитие всичко се свежда до осъществяване на личните желания, например да се стреми към богатство, да удовлетвори своите влечения и честолюбие. Човек, чието ниво на духовно развитие е малко по-високо, подчинява своите лични склонности за изпълнение на тези семейни и граждански задължения, които е възпитан да цени. При това той не се замисля над това от къде са се взели тези задължения, как те се съотнасят между себе си и т.н. Той може да се смята за вярващ, макар че неговата религиозност е повърхността и стереотипна. За да живее с чиста съвест, му е достатъчно формално да изпълнява предписанията на своята църква и да участва в установените ритуали. Накратко казано, обикновеният човек се опира, без да се замисля, на безусловната реалност на ежедневието. Той здраво се държи за земните блага, които са ценни за него. По този начин, земното съществуване практически се явява самоцел за него. Дори и да вярва в бъдещия рай, вярата му е чисто теоретична и академична. Пък и да попадне  в този „рай” той може да започне да се стреми и по-късно.
При все това може да се случи, а и от време на време се случва, този „обикновен” човек да претърпи в своя живот внезапна трансформация, която го сварва неподготвен и го плаши. Понякога тази трансформация настъпва в резултат на много разочарования, а често и в резултат на силен душевен стрес, например при загуба на близък човек. Обаче понякога протича без външни причини: сред пълно благополучие и благоволение на съдбата възниква неопределено безпокойство, чувство на неудовлетвореност и вътрешна пустота. Човек страда поради отсъствието на нещо неопределено, нещо, което не може да назове или опише. Постепенно се появява чувство на нереалност, суетата на ежедневието. Личните интереси, които са го занимавали до този момент и са запълвали целия му живот, започват да бледнеят и да губят своята ценност и важност. На преден план се появяват нови въпроси: човекът започва да размишлява за смисъла на живота, за причините на явленията, които преди са се възприемали като подразбиращи се – той размишлява за източника на собственото и чуждото страдание, за човешкото неравенство, за произхода и целта на човешкото съществувание.
Заблужденията са чести на този етап. Много, не разбирайки смисъла на това ново състояние на душата, го разглеждат като прищявка и болезнена фантазия и доколкото това е много мъчително, се опитват всячески да го подтиснат. Страхувайки се да не се „побъркат” те правят всичко възможно да се потопят отново в конкретната реалност, която им се струва, че им се изплъзва. В хода на тази борба някои с удвоени усилия се хвърлят във водовъртежа на живота и жадно търсят нови занятия, дразнения и усещания. Понякога по такъв начин им се удава да заглушат своето безпокойство, но почти никога не успяват напълно да се избавят от него. Това безпокойство броди в дълбините на техните същества, разклаща устоите на ежедневието и след известно време, понякога след няколко години, с нова сила изплува на повърхността на съзнанието. Сега това безпокойство става по-мъчително, вътрешната пустота – още по-непоносима. Човек се чувства унищожен, всичко, което е съставлявало  живота му, му се струва сън, пада като празна обелка. В същото време новият смисъл не се е появил още и понякога човек не само нищо не знае за него, но дори и не подозира за съществуването му.
Често към това страдание се добавя и моралната криза, пробужда се  и се задълбочава етичното съзнание, човек се терзае, чувства вина и се разкайва за стари свои дела. Той се съди сурово и изпада в пълно униние.
Естествено, в това състояние лесно се явява мисълта за самоубийство, прекратяване на физическото съществуване се струва логично разрешение на вътрешния крах.
Ще отбележим, че това е най-общата схема на протичането на подобни преживявания. В действителност са възможни различни индивидуални особености: някои въобще не преживяват стадия рязко, други се оказват в него съвсем внезапно, без предварителни етапи, при трети господстват натрапчиви философски съмнения, при четвърти основна роля играе моралната криза. Тези проявления на духовния прелом са много подобни на определени симптоми при неврастенията и психастенията. В частност, един от симптомите на психастенията не е нищо друго освен загуба на функционирането в реалността, а друг – деперсонализацията. Сходството на духовната криза с указаните заболявания се засилва и от това, че те имат едни и същи физически симптоми: изтощение, нервно напрежение, безсъние, разстройство на храносмилането и кръвообращението.
Кризи, предизвикани от духовното пробуждане.
 Установяването на връзка между личността и душата, съпътстващите с това потоци светлина, радост и действена сила се съпътстват с чудесно състояние на освобождение. Вътрешната борба, страданията, неврозите и физическите разтърсвания може внезапно да изчезнат и често с такава удивителна бързина, че става очевидно, че това не е вследствие на материални причини, а на душевните страдания. В такива случаи духовното пробуждане е изцеление в пълния смисъл на думата.
Но не винаги пробуждането става толкова просто и хармонично. То може само по себе си да предизвика усложнения, разстройства и отклонения. Това се отнася за тези хора, чийто ум не е напълно уравновесен, чийто емоционален живот е прекомерно екзалтиран, чиято нервна система е доста нежна и чувствителна, за да издържи безболезнено на рязкото усилване на духовните енергии.
Когато разумът е твърде слаб и неподготвен, за да издържи на духовната светлина, или когато човек е склонен към високомерие и егоцентризъм, вътрешните събития може неправилно да бъдат разбрани. Възниква така нареченото изместване на нивата, пренасяне относителното върху абсолютното, сферите на личността – в духовния свят. По този начин, духовната сила може да доведе до раздуване на личностното „Аз”. Преди няколко години ми се предостави случай да наблюдавам типичен, краен случай от този род в психиатрическата болница във Ванкон. Един от обитателите, симпатичен старец, спокойно и упорито настояваше, че той е Господ Бог. Около това убеждение, той нарисува картина от фантастични идеи за небесните войнства, на които заповядвал, за велики дела, извършени от тях и т.н. Във всичко останало той бе прекрасен и приветлив човек, винаги готов да услужи на болните и на лекарите. Разумът му бе ясен и буден. Бе добросъвестен, така че го направиха помощник на аптекаря. Аптекарят му повери ключа от аптеката и приготвянето на лекарствата и нямаше ни най-малки неприятности с него, ако не се брои изчезването на захар, която той взимал от запасите, за да достави удоволствие на някои пациенти. От обикновена медицинска гледна точка на нашия болен  би следвало да се постави диагноза: обикновен случай на мания за величие, параноидално заболяване.
Но в действителност тази формулировка е доста описателна, вкарваща го в някакви клинични рамки. Така няма да узнаем нищо определено за природата, за истинските причини на даденото разстройство. А е важно да знаем дали зад идеите на болния не се крият дълбоки психологични мотиви. Знаем, че възприемането реалността на духа и вътрешното му единство с човешката душа извиква в човека, който го преживява, чувство за вътрешно величие, ръст, съпричастност към Божествената природа. В религиозните учения на всички времена намираме безброй свидетелства за това. В Библията е казано кратко и ясно: „Знаете ли вие, че сте Богове?”. Блаженият Августин казва: „Когато душата на човека обича, то тя става подобна на това, което обича”. Когато обича нещо земно, тя става земна, но когато тя обича Бога, не става ли тя Бог?
По-силна от всичко е пълната тъждественост на човека – духа в неговото чисто битие – с висшия дух изразен във философията на Веданда. Как ще възприемем това отношение между индивидуалното и универсалното – като пълна тъждественост по същност или като подобие, като причастност или като единство, - и в теорията и в практиката трябва ясно да се осъзнава безкрайната дистанция между духа в чистото му битие и обикновената личност. Първото е основа, център, второто е нашето малко „аз”, нашето ежедневно съзнание. Пренебрегвано това различие води до нелепи и опасни последствия. Именно това позволява да разберем описаното по-горе душевно разстройство и други, не толкова крайни форми на самовъзвеличаване и самообожествяване. Болезненото заблуждение на тези, които стават жертви на подобни илюзии, се заключава в това, че те приписват на своето преходно „аз” качества и способности на висшия дух. Става дума за смесване на относителната и абсолютната реалност, за личното и метафизично нива. Подобно разбиране на определени случаи на мания на величие може да даде ценни указания за тяхното лечение. А именно: съвършено безполезно е да се доказва на болния, че той не е прав, че се заблуждава, да му се присмиваме. Това може само да го раздразни и да го възбуди.
За предпочитане е друга линия на поведение: да се признае реалността, която се съдържа в неговите идеи, а след това с голямо търпение да се направи опит да му се обясни заблуждението му.
В други случаи пробуждането на душата и съпътстващото внезапно вътрешно просветление може да предизвика емоционално претоварване, което да се прояви бурно като викове, плач, песни или възбудени действия.
Някои силни натури в резултат на подема, предизвикан от духовното пробуждане, могат да се обявят за пророци или реформатори. Те оглавяват движения, основават секти, отличаващи се с фанатизъм и стремеж да обърнат всички в своята вяра.
При някои хора от високо ниво, но твърде силни, в резултат на преживяното откровение на трансцендентната и божествена страна на собствения дух, възниква претенция за пълна и буквална тъждественост със своята духовна част. Всъщност такава тъждественост може да бъде достигната само в резултат на дълъг и сложен път на трансформация и прераждане на личността. Затова тази претенция не може да бъде удовлетворена – от тук и депресивните състояния стигащи до отчаяние и импулси за самоунищожение. При някои хора вътрешното пробуждане може да бъде съпроводено с различни паранормални явления. Те имат видения на висши ангелообразни същества, слушат гласове или автоматично писане. Значението на такива съобщения може да бъде различно. Във всеки случай е необходима трезва проверка и анализ без съзнателно отхвърляне, но и без предварителен пиетет, който може да внуши необикновеност на източника на тяхната информация. Особено внимателно трябва да е отношението към съобщения, които съдържат преки заповеди и изискват сляпо послушание, а също и към тези, в които се превъзнася възприеманата информация – истинските учители никога не прибягват до такива средства.
Следва да се отбележи, че независимо от това доколко са истински и значими тези съобщения, те винаги са вредни за здравето, тъй като могат в значителна степен да нарушат равновесието между чувствата и разума.
Спад след духовното пробуждане. 
Известно време след духовното пробуждане обикновено възниква спад. Вече говорихме, че хармоничният процес на духовното пробуждане предизвиква усещания за радост, просветление на ума, осъзнаване на смисъла и целите на битието. Разсейват се много съмнения и се решават много въпроси, появява се усещане на вътрешна увереност. Всичко това се съпътства с преживяване на единството, красотата и светостта на живота: пробудената душа излива поток от любов към всички хора и към всички земни твари.
И в същност няма нищо по-радостно за сърцето и по-утешително от съприкосновението с пробудения, който се намира в състояние на благодат. Сякаш предишната личност с острите ъгли и неприятните страни е изчезнала и ни се усмихва нов човек, изпълнен със симпатия, стремеж да принесе радост и да бъде полезен на окръжаващите, да раздели с тях духовните съкровища, които той не може да обхване сам.
Това състояние на радост може да продължава много дълго, но и това, разбира се, има край. Ежедневната личност с нейния дълбок фундамент временно се е оттеглила, тя сякаш е заспала, но не е изчезнала и не е преобразена напълно. Освен това, потокът от духовна светлина и любов, както и всичко останало в този свят, е ритмичен и цикличен. Следователно, рано или късно след прилива на светлина, следва отлив.
Преживяването на напускането на благодатта е много мъчително и в някои случаи влече след себе си много силен спад и сериозни разстройства. Отново се пробуждат и с нова сила се утвърждават низките влечения. Целият „боклук”, погълнат от потока, отново изплува на повърхността.
Между другото процесьт на пробуждане е направил по-фино етическото сьзнание, засилил е стремежа кьм сьвьршенство, човек се осьжда по-строго и безжалостно, струва му се, че е пропаднал много повече от преди. Това заблуждение се дьлжи на обстоятелството, че на повьрхността излизат дьлбоко скритите  преди наклонности и влечения: духовният стремеж ги е пробудил и извлякьл от безсьзнателното.
Спадьт може да стигне толкова далеч, че човек започва да отрича духовното значение на вьтрешния си опит. В неговия вьтрешен свят царят сьмнение и самоунижение, той се поддава да счита за изкушение всичко, което му се случва, да счита всичко за илюзии, сантиментални “приказки“. Той може да стане ожесточен и саркастичен, цинично да се присмива над себе си и другите, да се отрича от идеалите си и стремежите си. Но въпреки всички положени услия той вече не може да се върне в предишното си състояние със силата на волята си. Красотата и чудото на това, което е преживял си остават в него и не се забравят. Той не може вече да живее суетния ежедневен живот и тьгата по божественото не му дава покой. Като цяло реакцията е много болезнена, с пристьпи на отчаяние и мисли за самоубийство.
Подобни крайни реакции се преодоляват с ясното сьзнание за това, което се случва и сьс самото осьзнаване на единствения пьт за преодоляването на тези трудности. Именно за това на човека е необходима странична помощ.
Необходимо е да му се помогне да осьзнае, че сьстоянието на благодат не може да продьлжава вечно и че следващата реакция е естествена и неизбежна. Прекрасното сьстояние, преживяно от него, е било подобно на полет кьм озарените от сльнцето вьрхове, от които се вижда целия свят като на длан. Но всеки полет рано или кьсно свьршва. Отново се врьщаме в равнината и след това бавно, стьпка по стьпка, преодоляваме стрьмния пьт, водещ кьм вьрха. И осьзнаването на това, че преживяното спускане или “падение“ е естествен процес, през който трябва да минем, утешава и ободрява странника, помага му да сьбере сили, за да започне уверено да се изкачва.
Кризи на стадия на духовното преобразяване. 
Същността на споменатото изкачване всъщност се състои в пълна трансформация и прераждане на личността. Това е дълъг и сложен процес, състоящ се от различни фази: фаза на активна чувствителност с цел да се отстранят препятствията пред потока на духовните сили; фаза на развитие на вътрешните способности, досега скрити или слабо изразени; фази, в течение на които личността трябва безмълвно и кротко да дава възможност на духа да работи със себе си, като понася неизбежните страдания мъжествено и търпеливо.
Това е време наситено с промени, когато светлината и тъмнината, радостта и болката се сменят постоянно. Често силите на човека на този етап дотолкова са ангажирани с тежки, и понякога мъчителни вътрешни събития, че той не успява да се справя както трябва с разнообразните изисквания на външния личностен живот. Страничният наблюдател, даващ оценка на този човек от гледната точка на неговата нормалност и практическа ефективност вероятно ще стигне до извода, че той, някакси, е станал “по-лош” от преди, “по-нестойностен”. По този начин вътрешните проблеми на духовно развиващия се човек се задълбочават от неразбирането и несправедливите оценки на семейството, приятелите и даже лекарите. До него неведнъж стигат неодобрителни забележки за пагубното въздействие на духовното стремление и идеали, намаляващи пригодността на човек за практическия живот. Подобни съждения често предизвикват дълбока подтиснатост, душевен смут и униние.
Това изпитание, както и всички други, трябва да бъде преодоляно. То учи човек да се справя с личната си чувствителност и му помага да постигне твърдост и независимост на съжденията. Затова човек не трябва да се съпротивлява на такова изпитание, а да го приеме с търпение. Ако близките му разберат състоянието му в тази ситуация, те могат да му окажат важна помощ, да го избавят от излишни страдания. Става дума само за определен преходен период, когато човек е излязъл от предишното си състояние, но още не е постигнал ново състояние. Така и гъсеницата, която се превръща в пеперуда, трябва да премине през стадия на пашкул, стадий на безпомощност и безсъзнателност.
За разлика от гъсеницата човек е лишен от безопасността и тишината, в която пеперудата прекарва своята метаморфоза. Той трябва, особено в наши дни, да остане на своето място и според силите си да изпълнява дълга си пред семейството и обществото, да изпълнява професионалните си задължения по начин,  все едно, че нищо осбено не се случва в неговия вътрешен мир. Това е много тежка задача. Тя може да се сравни с проблема, стоящ пред английските инженери, които били длъжни да реконструират сградата на лондонската гара без нито за час да прекъсват движението на влаковете.
Разбираемо е, че  тази толкова сложна задача понякога предизвиква такива нервни и душевни разстройства като изтощаване, безсъница, подтиснатост, раздразнителност, които от своя страна, поради тясното взаимодействие между духа и тялото, могат да доведат до различни физически симптоми. За да се помогне в такава ситуация е необходимо преди всичко да се идентифицира истинската причина за болестта и да се окаже на болния правилната психотерапевтична помощ, в противен случай физическото лечение и приема на лекарства само ще смегчат неблагополучието, но по никакъв начин няма да подействат на душевно-духовните корени на проблема. Понякога тези разстройства са следствие на претоварване – от прекомерните усилия да се ускори духовното развитие. Резултатът на тези усилия е не трансформация, а избутване на низшите компоненти, изостряне на вътрешната борба със съпътстващото я нервно и духовно пренапрягане. Тези, които прекалено ревностно се стремят към съвършенство трябва  постоянно да помнят, че работата по тяхното вътрешно прераждане се осъществява от духа и духовните енергии. Тяхната личностна задача е да привлекът към себе си тези сили чрез вътрешно самоотхвърляне, медитация и правилно състояние на душата, да се стремят да отстранят това, което пречи на свободното въздействие на духа. Ако изпълнят тази задача им остава само да чакат с търпение и доверие разгръщането на духовното действие в душата.
Другата, в определен смисъл противоположна трудност е да се справи човек с мощния поток на духовната сила. Тази скъпоценна енергия може лесно да се прахоса в излишни чувства и излишна трескава дейност. И обратното - в някои случаи тази енергия прекалено много се сдържа, натрупва, недостатъчно се реализира в дейност, така че в крайна сметка нейното налягане също поражда вътрешни разстройства. Точно както силният електрически ток при късо съединение разтопява проводника. По този начин човек трябва да се научи разумно да управлява потока на духовните енергии; да ги използва в плодотворна вътрешна и външна дейност без да ги разпилява.
Тъмната нощ на душата. Когато процесът на трансформация достига връхната си точка, неговият решаващ, последен етап често се съпровожда със силни страдания и вътрешна мрачност. Християнските мистици наричат това състояние “тъмната нощ на душата”. Външно то прилича на болест, която психиатрите наричат депресивна психоза или меланхолия. Нейните признаци са: състояние на тежка подтиснатост, стигаща до отчаяние; ясно изразено чувство на собствена недостойност; остро самоосъждане – съвършено безнадежден и прокълнат; угнетяващо чувство на парализираност на ума, загуба на сила на волята и самоконтрола, съпротивление и възпиране по отношение на всякаква активност. Някои от тези симптоми могат да се проявят в по-малко изразена форма и в предшестващите стадии, без обаче да достигат нивото на “тъмната нощ на душата”.
Това своеобразно и плодотворно преживяване, каквото и да си мислим, не поражда болестен процес. То има своите духовни причини и дълбоко духовно значение.
След това така наречено “мистично разпятие” или “мистична смърт” настъпва победното възкресяване и с него свършват страданията. То носи със себе си пълно оздравяване и награда за всичко преживяно.
Избраната тема ни накара да се занимаваме почти изцяло с негативните и необичайни страни на вътрешното развитие. Това съвсем не означава, че хората, вървящи по пътя на духовен ръст изпитват нервни разстройства по-често от другите. Нека отбележим следното.
Първо. При много хора духовното развитие протича по-хармонично, отколкото в описаните случаи, вътрешните трудности се преодоляват и човек преминава от етап на етап без нервни реакции и без особени физически проблеми.
Второ. Нервните и психически разстройства при обикновените хора често протичат по-тежко и по-лошо се поддават на лечение от тези, които имат духовни причини. Разстройствата на обикновените хора често са свързани с мощни конфликти между силните желания, които изпитва човек или с конфликтите на неосъзнатите влечения с осъзнатата личност, или се пораждат от нечие противодействие на собствените им егоистични изисквания или желания. Обикновените хора по-трудно се лекуват тъй като техните висши аспекти са прекалено слабо развити и няма на какво човек да се опре, за да ги убеди да се подчинят на такава самодисциплина, която ще им позволи да си възстановят вътрешната хармония и здраве.
Трето, страданията и болестите на тези, които вървят по пътя на духовното израстване, в колкото и тежки форми понякога да протичат, в действителност са само временни реакции, така да се каже “отпадъци” от органическия процес на израстване, водещ към вътрешно прераждане. Затова често те изчезват от само себе си с преминаването на породилата ги криза или сравнително лесно се елиминират при правилно лечение.
Четвърто. Страданията, предизвикани от отлива на духовната вълна се компенсират с лихвите не само от периодите на прилив и вътрешен подем, но и от вярата в значимата и висока цел, заради която е започнато това вътрешно пътешествие. Предвкусването на победата е много голяма мотивираща сила и утешение, несекващ извор на мъжество. Това е чувството, което трябва да генерираме в себе си колкото се може по-ярко и по-често и да помагаме в това на нашите спътници. Защото това, едва ли не, е най-добрата помощ, която можем да им окажем. Ние трябва да се стремим колкото се може по-изразително да си представим благостта на победилата и освободена душа, която съзнателно се е причислила към мъдростта, силата и любовта на Божествения живот, да съзрем с вътрешния си взор осъществяването на земята на Царството Божие во славе Его, да видим картината на съвършенството излъчвано от освободеното човечество – новородено творение, пълно с божествено ликуване. Подобни видения са помагали на великите светии и мистици да понасят с усмивка вътрешните страдания и физически мъки, те са вдъхновили свети Франциск Азиски да изрече “Когато чакаш блаженството всяка мъка е наслаждение...”
Сега да се спуснем за известно време от тази височина в долината, където хората се трудят “с пот на чело”. Ако този проблем се погледне от гледната точка на медицината и психологията, то трябва да се уточни един въпрос. Както вече казахме, въпреки че разстройствата, съпътстващи кризите на духовното развитие напомнят на някои болести, а понякога даже е трудно да се отличат от тях, в действителност техните причини и значение са съвършено различни, а в определен смисъл даже противоположни. Съответно и тяхното лечение трябва да бъде различно. Нервните симптоми на обикновените болни имат, като правило регресивен характер, тъй като тези болни са неспособни на тази вътрешна и външна адаптация, която е необходима за нормалното развитие на личността. Например някои не успяват да се освободят от емционалната си зависимост от родителите и остават в това състояние на детска зависимост от родителите си или от тези, които ги олицетворяват дори и символично. Понякога на болните не им стига собствена воля да се справят с трудностите на обикновения семеен или социален живот. Без да го осъзнават те търсят в болестта освобождение от задълженията си. В други случаи причина за болестта може да бъде емоционална травма, например, разочарование или загуба; човек няма сили да приеме нормално ситуацията и реагира на нея с болест.
Във всички приведени случаи става дума за конфликт между съзнателната личност и низшите импулси, които работейки в сферата на безсъзнателното започват частично да преобладават над силите на съзнанието. Страданията, от своя страна, предизвикани от хода на духовното развитие, обратно на това, започват да придобиват изразено прогресивен характер. Това е следствие  на напрежението свързано с израстването или борбата между личността и висшите енергии.
Така тези два типа заболявания трябва да бъдат лекувани по съвършено различен начин. При болестите от първия тип лекарят трябва да помогне на болния да се върне в състояние на нормален човек. За това пациентът трябва да бъде совободен от ограниченията и заповедите, от чувството на страх и зависимост, от прекомерния егоцентризъм  и грешни оценки, от изкривената представа за реалността. Задачата на лекаря е да доведе човек до състояние обективно и разумно да вижда нормалния живот, напълно да осъзнава собствените си задължения и правата на другите. Незрелите и конфликтиращи между себе си фактори трябва да бъдат развити и синхронизирани, по този начин се реализира успешният личностен психосинтез.
Що се касае до втората група болести, то задачата на вътрешната хармонизация – лечение се основава на това, че новите са били вече асимилирани от вече формираната нормална личност, т.е. става дума за духовен психосинтез около по-висок вътрешен център.
Очевидно, че методите за лечение, подходящи за болни от първата група са непригодни, а понякога и вредни за пациенти от втория тип. Ако лекарят не разбира проблемите на последните, не знае за възможностите за духовно развитие или даже ги отрича, може да затрудни, а не да облегчи лечението. Такъв лекар е в състояние да обезцени или да осмее несигурните още духовни стремежи на пациента, да ги разглежда като празни фантазии, или в най-добрия случай, като чиста сублимация. С негова помощ пациентът може да стигне до извода, че за него ще бъде най-добре, ако втвърди личностната си защита и напълно игнорира гласа на душата. Но от това неговото състояние само ще се влоши, борбата ще се изостри, освобождението - забави.
Напротив, лекар, който сам върви по пътя на духовното развитие или поне осъзнава духовната реалност, може да окаже огромна помощ на пациента. Във времето, когато човек още се намира на стадия на неудовлетвореност, тревога, безсъзнателни стремления, когато вече е загубил интерес към всекидневния живот, но още няма представа за висшата реалност, докато търси облегчение съвсем не там, където е възможно и бие на камък, тогава, разкриването на истинската причина за неговите страдания може да му помогне да намери правилния изход в пробуждането на душата. И това ще бъде истинското лечение.
На човека, намиращ се на втория етап на духовния път, чустващ се щастлив в духовния мир, в атмосферата на блажени полети на неосъзнаваеми висоти, много важно е да му се разкрие природата и целите на неговите преживявания, да бъде предупреден за тяхната временност, за превратностите на чакащите го странствания. Тогава този странник ще бъде подготвен за състоянията на спад, няма да се разочарова, няма да бъде подвластен на съпътсващите спада съмнения и униние. Ако това предупреждение е закъсняло и на човека му трябва лечение през периода на депресивна реакция, то много важно е да бъде убеден в това, че неговото състояние е временно и той непременно ще излезе от него.
На четвъртия етап, когато човек попада в “яма” по пътя си нагоре е особено сложно да му се помогне. Трябва да се решат следните задачи. Първо, да му се обясни смисъла на неговото вътрешно преживяване и как трябва да се държи в дадената ситуация; второ, да му се покаже как човек може да управлява дълбочинните си влечения без да ги избутва в сферата на безсъзнателното, трето, да му се помогне в преобразуването и използването на собствените му психически енергии; четвърто, да се научи да овладява влизащия в неговото съзнание поток духовни енергии и как да го използва; пето, да се сътрудничи и ръководи пациента в процеса на пресъздаване на личността, т.е. при собствения му психосинтез.
В периода на “тъмната нощ на душата” помощта става още по-трудна заради това, че човек като че ли се намира в плътна мъгла, той е потопен в своите страдания и светлината на духа не достига до неговото съзнание. Единственото, което може да се направи е да му се повтаря непрекъснато, че състоянието му е само временно, а не постоянно, защото мисълта, че е постоянно хвърля пациента в дълбоко отчаяние. Препоръчваме също така устойчиво да му се внушава, че тези мъки, колкото и тежки да са, имат такава духовна ценност, съдържат в себе си зародиш на такова високо щастие, че ще дойде време, когато той ще ги благославя. Така ще помогнем на пациента да понесе страданието  с покорност и смирение.
Следва да се отбележи също така, че описаните психологически и духовни средства по никакъв начин не изключват физическото лечение, стига то да облегчава страданията. Особено ценни са тези средства, които поддържат целителните сили на природата: здравословно хранене, упражнения по релаксация, съприкосновение с природата, подходящ ритъм на различни видове физическа и психическа дейности.
В някои случаи лечението се затруднява от това, че при пациента се наблюдава смес на прогресивни и регресивни разстройства. Това са случаите на неравномерно и дисхармонично вътрешно развитие. Такива хора могат да постигнат високо духовно ниво с една част от своята личност, докато с другата да остават роби на детска зависимост или на безсъзнателни “комплекси”. Впрочем, може да се каже, че проблеми от регресивен род могат да се открият при повечето вървящи по духовен път и почти при всички така наречени “нормални” хора. Въпреки това, обикновено регресивните или прогересивните прояви на заболяването решително преобладават. Заедно с това винаги трябва да се съобразяваме с това, че в заболяването могат да се наблюдава обединение на симптомите на двете групи. Затова всеки отделен проблем трябва да се изследва и интерпретира, за да се разбере неговата истинска причина и да му се намери подходящо лечение.
От горепосоченото става ясно, че за ефективна помощ при нервни и психични разстройства, възникващи в хода на духовното развитие, са необходими знания и опит на две нива: на лекар, специалист по нервни заболявания и психотерапия, и на сериозен изследовател на духовния път, а още по-добре – на странник по този път. В наше време едното и другото рядко се обединяват в един човек. Но тъй като все повече хора имат нужда от такива целители, то тези, които са способни да бъдат такива трябва да се готвят за това.
Лечението би могло да бъде по-ефективно, ако персоналът има съответната подготовка да осъществява всички детайли на лечението. И накрая, важно е хората, обществеността поне в общи черти да знае за основните взаимовръзки между нервно-психическите и духовни кризи. Тогава семейството би могло да помогне на болния и на лекаря, а не да създава допълнителни трудности с невежеството си, със своите предразсъдъци и съпротива. Ако можехме да осигурим такава подготовка на лекарите, персонала и обществеността, това би предотвратило много излишни страдания и много странници по духовния път по-леко биха постигнали своята висока цел: единение с Божественото.

Превод В. У.

петък, 7 март 2014 г.

Няколко думи за хомеопатията

Няколко думи за хомеопатията

Личната ми практика на ползване на хомеопатия е над двадесет години. В началото вярвах в нея сляпо - не действаше. По-късно я ползвах с искрена надежда и молба за помощ - не действаше. В последните години съм я употребявал без определена ментална нагласа - никакъв резултат. Ползвал съм хомеопатия с отворено към нея сърце и въпиюща, наситена с тонове изстрадана болка молба за подобрение при разнообразни проблеми - заекване, социална тревожност, панически атаки, безсъние, грип, зъбобол, натравяне, възпаления и др. При всички случаи "лекарствата" са ми били предписвани от смятани за добри специалисти - хомеопати. Без грам свръхобобщение - никога и за нищо не съм имал ефект от нея, дори при настинка... По-долу изказвам кратко и никого неангажиращо лично становище относно действеността на хомеопатията. Мнението ми е дадено през призмата не на познавач, а на ползвател на този "метод". Просто споделям личен опит и размисли. В тази кратка статия също така не засягам твърдо-научното отношение и изследователски подход, приложени към хомеопатията - например double blind study... Никъде обаче и не казвам, че хомеопатията не върши работа. Само изказвам хипотези, защо понякога въпреки всичко върши. Хващането за косата и завъртането три пъти на ляво също може да помага на някои хора...

Клатенето и разреждането на хомеопатията действат също така, както и примерно вярването, че лечебната сила на тигъра се предава на магическото хапченце или течност, сложени в малко шишенце, ако го глътне и дефекира! Зависи в какво вярва човек. В подобни методи именно вярата лекува!  Когато хомеопатичното "лекарство действа" върху животно или дете, това няма нищо общо със самото "лекарство", а с психичната енергия на далия го.

Енергията се предава, водата помни, безспорно! Но с методологията, тоест средствата на гуру Ханеман, се постига толкова лечебна стойност, колкото и с тридесет секунди подържана и молена, структурирана с помощта на мисълта вода или какво да е друго вещество. Защото не само водата помни... Но тук средствата, методите наистина са само патерица. Действието им е ефективно единствено когато в тях се вложи вяра, убеденост. За това спомага обширната теория, каквато присъства в хомепатията примерно. Умът обуславя вярата си, кондиционира я, закотвя я чрез поддържането на вниманието в теоретичната обяснителност. Съответно я прехвърля на простичките методологии, които без прихванатата към тях теория, могат да бъдат наистина всякакви. Не те работят, а силата на духа, интуицията, чувството и в крайна сметка, качеството на инвестираната в съответния метод енергия! Затова твърдя, че клатенето и разреждането, за което умът на Ханеман се е хванал, могат да бъдат заменени с какво да е действие, в което се вложи съответната вяра - пак ще работи "методът". Но може да се мине и без проходилката на подобни умствени "котви" и да се въздейства директно с когнитивно афективна наситеност. Било то върху твърдо вещество, течност или просто имплицитно, интраперсонално или интерперсонално, при междучовешкото общуване, евентуално в процес на психотерапия. Защото самото ни тяло съдържа всички нужни течности и вещества, които, казано популярно - помнят, приемат психичния еквивалент на субстанциалната наситеност директно!

Със сигурност хомеопатията действа при някои хора. Това обаче не отхвърля тезата ми, че начините за залагане на информациони послания в посредник могат да бъдат различни. Както и че, психоенергетичните движения на дадено растение или минерал вече са съдържани в самия човек, бидейки част от цялото, което прехвърля плоскостта на лечението в огромна степен към психичните и духовни методи. Споменах и продължавам да го твърдя, че цялата хомеопатия може да бъде заменена от чаша структурирана от подходящ човек, по подходящ начин вода. Но и тук водата е само "котва" за ума. В самия човек водата е предостатъчно! А и огънят на духа му!

 Не пиша този текст, за да отрека презумпциите на Ханеман. Просто се е появил в подходящото време и място и е прихванал естествената склонност на ума за магическо мислене - в което лошо няма, стига да води до резултати. Явно при някои има такива. При други, такива като мен - хомеопатията ще си остане полезен като цяло, но безполезен за самия мен опит за екстернализиране на естествената способност на човешката система за самопомощ и помощ чрез допира до безкрая от полето от възможности/ есенции, до самата същност на лечебните есенции извътре. Или по-скоро и по-точно казано, патерица, на която се подпира невъзможността за автентичен и автономен достъп до собствения потенциал!

Какво реално ми е помагало в хода на метаморфозиране на проблемите ми?

Помагала ми е интуицията ми, способността ми за отстранен и безпристрастен, честен самоанализ, визията на битийността ми от позицията на духа ми (дхарана, дхияна...), волята ми за промяна, възнамерявана и практикувана неотклонно и търпеливо с малки стъпки в нужната и резонираща с духа ми посока. Помагала ми е онази фина сила, промъкваща се през думите на молитвата и преминаваща директно през съзерцанието. Помагали са ми себеразбирането, себепознанието и себе-преобразуването чрез тихата мощ на намерението ми. Помагали са ми обичта ми към Бога, Природата на нещата и външната природа, сърдечната ми разтвореност и извиращите от нея способности за благодарно учене, смирена прошка и здраво себеуважение. Помагали са и знанията ми за глобалните принципи на Живота, идващи от източната философия, но и познанието на онези принципи, които само тихият глас на безмълвието извътре може да нашепне. Помагали са ми познанията ми по психология и психотерапия и по-специално тези за директната взаимовръзка между психе и сома - психоневроендокриноимунология или по-простичко казано, психосоматика. Помагала ми е и съвременната медицина. Помагала ми е способността ми да падам, но и да ставам. Помагало ми е приемането на грешките и провалите, на загубите и липсите, през които съм се учил и се уча. Помагала е и много високата ми мотивация и жажда за живот, но през наситеното с доверие приемане на смъртта. Помагала е способността ми да резонирам с фините, неписани на хартия, но писани в книгата на живата природа закони на Живота. Помагали са ми хора, които са вярвали в мен - много по-често непознати. Това ми е помагало!

Орлин Баев