Мечтата или "Защо не раждат българските утроби?"

MEЧТАТА

Когато си трето поколение едно дете момиче по майчина линия осъзнаваш, че си изгубил близките си, рода си, останал си почти сам. Започваш да растеш, всички имат братя, сестри, ти си сам. И игрите ти са за един човек – слушаш плочи, четеш книги, редиш конструктори. Не играеш с кукли, не ги повиваш и храниш, не си виждал как се прави това. Ставаш сериозен, самовглъбен, по-мълчалив, малко темерут, повече егоист. Започваш да се страхуваш да спиш сам. Знаеш, че родителите ти искат да имат още едно дете, но не се получава.

И най-после след толкова години майка ти е бременна, всички са щастливи, започват да мечтаят, ти си на тринадесет, но възрастта изобщо не те притеснява. Майка ти я няма, почти цялата бременост е в болница. В края на осмия месец бебето е мъртвородено с малформации. Диагнозата – химическо увреждане, може би Чернобил, а може би от обгазяванията на родния ти град с хлор. Какво представлява обгазяването ли, бяла мъгла, която през деня не изчезва и миризма на развалени яйца, мирише ли наистина, никой от местните жители не усеща, толкова са свикнали с нея. Отрова – дни, месеци, години. Майка ти преживя достатъчно, няма да има друго дете ще си останеш сам, взимат ти куче, улично, но за теб е най-красивото. Галиш го, прегръщаш го, дори го целуваш. То те обича безусловно, много ти се иска да проговори, но не говори.

 Порастваш, отиваш да учиш в университет, кучето умира. Питат те, каква е мечтата ти? Ами каква да имам две деца и куче – голямо семейство. Не е ли твърде обикновена?  Не, за мен не е! Срещаш съпруга си, жените се. Страхът, че мечтата може да не се сбъдне се прокрадва, веднага заявяваш на съпруга си: „Ако до една година не забременея, на лекар няма да ходя, ще си осиновим дете.” Отговора е:”Да  да  добре, как може да си мислиш такива неща, ние току що се оженихме?” Не се налага да чакаш, бременна си. Леле, какво щастие мечтата май ще се сбъдне, може да нямаш проблемите и ористта на три поколения преди теб. След петия месец бебето започва да изостава, не се кръвоснабдява добре. Кръвното ти започва да се покачва, организма не може да понесе бремеността.

В осмия месец изваждат бебето, за да спасят майката, такъв е закона, тя ще си роди друго, а може ли? Бебето тежи килограм и четиристотин грама, спада до килограм и триста. Остава в болница един месец. Риска да има последици за здравето му е голям. Какво правиш един месец – ревеш. Отиваш на свиждане, разрешават ти да го подържиш, толкова е леко, подкосяват ти се краката, а мислеше, че това е само метафора.

Изписват го, най-щастливия ден, за теб този е най-щастливия ден, не раждането. Като изписват недоносените ги извеждат тихичко през задния вход. Чувството за вина е убийствено. Преживяното не може да се забрави. Започваш да сънуваш кошмари, че не можеш да износиш докрай следващото си дете и рискуваш здравето му, а и своето собствено. Е не си идеален, не си достатъчно силен, страхливец си, не искаш да поемеш рисковете, ами ако това дете се роди с увреждания, за да спасят теб може и в шестия месец да го извадят, как ще живееш после с тази вина? Започваш да четеш, да търсиш, да питаш, вероятността всичко да се повтори е огромна.

Отказваш се, опитваш се да забравиш, но как толкова е хубаво да имаш дете, като го гледаш и толкова много ти се иска да имаш още едно. Времето минава, четвъртото поколение едно дете е факт. Да се примириш ли с това, не можеш, та ти не си сбъднала мечтата си.

Решаваш да си осиновиш дете. Започваш да говориш в къщи за това, първо само баща ти те разбира, не си знаела, че и той е мислил да си вземе едно талантливо циганче и да го направи музикант. Постепенно, най-близките ти решават да те подкрепят. Може би желанието за още едно дете надделява над това то да е биологично.

Подаваш документите. Страхуваш ли се – ужасно. От какво, от каквото и другите – от първата среща, от това дали ще се харесате, ще те приеме ли като своя майка, а ти ще го приемеш ли като свое дете, а съпруга ти, ще се справиш ли? Страхуваш се, но знаеш, че трябва да опиташ, защото мечтата си е мечта и те преследва и ако не я постигнеш няма да отстъпи място на друга...

Автор: Ралица