Господи, ние ли сме следващите?

МАКЕДОНИЯ    2011г.

Македония, такава каквато я видях през прозореца на автобуса 2011г.

Навлизайки през българската граница към Скопие са започва поредица от обезлюдяващи, бедни, малки селца. Неизмазани къщи, огради, дворчета, в които ако има останали живи баби и дядовци чоплят нещо в градинката да си набавят прехраната. Пустош, позната гледка. От време на време се минава през някое градче, също доста обезлюдено.

Стигаме Скопие – има нещо величествено да гледаш как се строи нова столица. Сградите са в стил, все едно, че ги е имало вечно там. Правителството се опитва да възроди духа на македонците, да събуди самосъзнанието им и да запази, колкото се може по-дълго, възторга от последната извоювана свобода, да подтисне спомените им за по-добри отминали години. Но свободата сгрява, храни и е скъпа на тези, които са воювали за нея, а какво правят децата им само петнадесет години по-късно? Продават душата си, сменят гражданството си и напускат страната.

Минеш ли Скопие изведнъж нещо се променя – оградите изчезват, появяват се зелени поляни с накацали по тях къщи. Големи, нови, всякакви стилове, една от друга по-хубави. Нещо като нашето черноморие – скъпи, лъскави хотели - инфраструктурата липсва. Острите върхове на новите джамии започват да ти бодат очите и разбираш какво е станало. Когато Македония преди петнадесет години бе принудена от американските бомбардировки да приеме албанските бежанци, те са съставлявали 25% от населението на страната, сега са 40%. А след още петнадесет години? До колкото разбрах мъжете ходят да работят в западна Европа по-голямата част от годината, а албанките живеят в къщите и раждат деца. А това, което крепи тези семейства е мисълта за „Велика Албания” и вярата. „Вярата, която славяните са загубили и затова ще изчезнат” – така ми каза един продавач на бижута край Охридското езеро. Подари ми едно сърчице имитиращо перла, направено от прах от рибени люспи. Има много такива перлени украшения по централната улица в Охрид. Нося го винаги със себе си. Може би наистина загубата на вярата е причина да не можем вече да раждаме деца. И все пак колкото до албанците – светът е на тези, които ги има тук и сега. Земята е на тези, които живеят на нея. Ако нас ни няма ще дойдат други. Боли ме, но е така, това е естествения ход на света.

Впечатляваща бе разходката с лодка по езерото Черни Дрин. Дълбоко е само няколко метра и виждаш растителността и водните обитатели. Красиво е и Охридското езеро и манастира край него и планините и природата, беше май и всичко беше зелено, зелено... А срещу нас в лодката седеше хубаво македонско девойче, женено за англичанин и му показваше бившата си родина. Какво да се прави, някъде зелената трева само я гледат, а другаде успяват да я превърнат в зелени хартийки, а кой не иска да има от тях. При липса на други идеали в идеал се превръща култа към удобството.

По време на престоя ни в Македония течеше предизборната кампания. На връщане от Охрид към Скопие бях задрямала в автобуса. В един момент се събудих и полусънена помислих, че сме объркали автобуса и сме в някой турски град (ах това подсъзнание). По всички стълбове имаше албански знамена, всички надписи бяха на албански.

На излизане от Македония в ума ми изплуваха последните думи на Вазов от повестта „Немили-недраги”:

„Една дълга агония!...

-       Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?...”

Господи, ние ли сме следващите?

Автор: Ралица