МАКЕДОНИЯ 2011г.
Македония,
такава каквато я видях през прозореца на автобуса 2011г.
Навлизайки
през българската граница към Скопие са започва поредица от обезлюдяващи, бедни,
малки селца. Неизмазани къщи, огради, дворчета, в които ако има останали живи
баби и дядовци чоплят нещо в градинката да си набавят прехраната. Пустош,
позната гледка. От време на време се минава през някое градче, също доста
обезлюдено.
Стигаме Скопие
– има нещо величествено да гледаш как се строи нова столица. Сградите са в стил,
все едно, че ги е имало вечно там.
Правителството се опитва да възроди духа на македонците, да събуди
самосъзнанието им и да запази, колкото се може по-дълго, възторга от последната
извоювана свобода, да подтисне спомените им за по-добри отминали години. Но
свободата сгрява, храни и е скъпа на тези, които са воювали за нея, а какво
правят децата им само петнадесет години по-късно? Продават душата си, сменят
гражданството си и напускат страната.
Минеш ли
Скопие изведнъж нещо се променя – оградите изчезват, появяват се зелени поляни
с накацали по тях къщи. Големи, нови, всякакви стилове, една от друга
по-хубави. Нещо като нашето черноморие – скъпи, лъскави хотели - инфраструктурата липсва. Острите върхове на новите джамии започват да ти бодат
очите и разбираш какво е станало. Когато Македония преди петнадесет години бе
принудена от американските бомбардировки да приеме албанските бежанци, те са
съставлявали 25% от населението на страната, сега са 40%. А след още петнадесет
години? До колкото разбрах мъжете ходят да работят в западна Европа по-голямата
част от годината, а албанките живеят в къщите и раждат деца. А това, което
крепи тези семейства е мисълта за „Велика Албания” и вярата. „Вярата, която славяните са загубили и затова ще изчезнат”
– така ми каза един продавач на бижута край Охридското езеро. Подари ми едно
сърчице имитиращо перла, направено от прах от рибени люспи. Има много такива
перлени украшения по централната улица в Охрид. Нося го винаги със себе си.
Може би наистина загубата на вярата е причина да не можем вече да раждаме деца.
И все пак колкото до албанците – светът е на тези, които ги има тук и сега.
Земята е на тези, които живеят на нея. Ако нас ни няма ще дойдат други. Боли
ме, но е така, това е естествения ход на света.
Впечатляваща
бе разходката с лодка по езерото Черни Дрин. Дълбоко е само няколко метра и
виждаш растителността и водните обитатели. Красиво е и Охридското езеро и
манастира край него и планините и природата, беше май и всичко беше зелено,
зелено... А срещу нас в лодката седеше хубаво македонско девойче, женено за
англичанин и му показваше бившата си родина. Какво да се прави, някъде зелената
трева само я гледат, а другаде успяват да я превърнат в зелени хартийки, а кой
не иска да има от тях. При липса на други идеали в идеал се превръща култа към
удобството.
По време на
престоя ни в Македония течеше предизборната кампания. На връщане от Охрид към
Скопие бях задрямала в автобуса. В един момент се събудих и полусънена
помислих, че сме объркали автобуса и сме в някой турски град (ах това
подсъзнание). По всички стълбове имаше албански знамена, всички надписи бяха на
албански.
На излизане от
Македония в ума ми изплуваха последните думи на Вазов от повестта
„Немили-недраги”:
„Една дълга агония!...
-
Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при
Гредетин?...”
Господи, ние
ли сме следващите?
Автор: Ралица
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук в коментарите!