От оплакване към справяне

 Забележка: по-долу споделям свои непринудени отговори на въпроси за тревожните състояния. Въпросите са зададени в интернет група за взаимопомощ. Народът от групата, в която отговарям, общува и наживо – получава се добра социална среда. Ако обаче липсва фокус в справянето, се стига само дотам…

От оплакване към справяне

С долните си разсъждения давам мнение относно това дали безкрайното оплакване и фокусиране в симптомите, вместо в реалните задачи по личностна промяна водят до справяне или до още взаимно „заразяване“ и хронифициране на преживяваните тревожни състояния.

Преди време участвах активно в "Сдружение за инициативи по заекването". Нали съм пелтек. Отначало ми беше много полезно. От една страна разтуха за душичката, че не съм сам пе пе пелтечещ социален тревожняк, получаващ п.а. от извора си на генерализирана тревожност през правенето се на силен, потискайки страховете си... От друга страна, наистина полезно е да видиш себе си в другия. Отначало не можех да ги гледам - защото себе си не можех да приема като тревожен страхливец и пред самия себе си слагах маски на силен. Тежки маски изтласкващи страховете и така увековечаващи ги. Постепенно почнах да ги приемам. Странно, започнах и себе си да приемам все повече, да се уча от състоянието си, да се анализирам, да променям мисленето си от "аз съм жертва" в "уча се с благодарност". Свърших доста когнитивна, поведенческа работа - мощно и ежедневно умишлено предизвикване на страховете ми. Още не бях психолог - действах интуитивно. Предизвикване, като след всяка експлозия на тревожността изпадах с дни и седмици в депресия - защото "как си позволи да бъдеш слаб, мекотело такова, трябваше да си по-силен от страха!"... Но, продължих с предизвикването (exposure and response prevention), като все по-бързо започнах да излизам от депресивните епизоди след това - чрез работа с вътрешния диалог, промяна на отношението в пълно с доверие в характеровите уроци по смирение, посланията за които идваха от опита ми в медитацията... С течение на времето тревожността се стопи, а заедно с нея и огромна част от заекването - защото то беше просто връхчето на невротичния ми айсберг.Да, от 100 човека с неврогенно и наследствено заекване по-малко от един стига до устойчиво присъстваща и реално доловима промяна. Не поради невъзможност за такава обаче. Какво забелязах? Другите заекващи продължаваха да си заекват. Да, добри събирания с готини хора, чудесно. Да, информиране на обществото и премахване на стигмата – много добре. Но нали уж тези събирания се правят работа да се върши. Надявам се разбирате, че с това споделяне правя аналогия между това виртуално пространство, посветено на тревожните разстройства и събиранията, за които говоря. Добре е човек да намери себеподобни - да поплаче на рамото на някого, който го разбира, да сподели, да намери добри приятели. Дотук добре. Ако обаче само дотам се спре, а липсва активен вътрешен процес и цялостни, целенасочени усилия по промяна, такава общност дори може да спомогне хронифицирането на състоянието през подхранване на печалбите от него. Какви печалби? Внимание; аз съм различна; невинна жертва съм и вие сте длъжни да се грижите за мен и съобразявате с мен; зле ми е - защо точно на мен?; извинение за непоемане на житейски отговорности, задачи, ангажименти; извинение за провалите; намиране на желана среда в групата, която би била загубена, ако състоянието се промени и т.н. и т.н.... Разбира се, не всички и не всеки има всяко от тях... Групата е нещо мега полезно, когато е градивна. Ако не е, се превръща в част от проблема, като поддържа някои от споменатите несъзнавани и предсъзнавани печалби - например внимание, усещане за различност, приятелска общност, потвърждаване на извиненията при непоемане на отговорност от събратята по съдба... Защо пиша това ли? Някъде в групата прочетох мнение как професионалистите не пишат - честно казано, това ме жегна. Ще кажа защо. Отначало много се зарадвах на групата. Казах си - различна е, фокусирана е не в рев, извинения, бягане от учене на житейски уроци и потискане на симптоми чрез дрогиране, а в справяне. Като такава започна. Постепенно обаче все повече тръгна едно реване, едно оплакване, едно говорене за симптоми. Хубаво, а къде остана визията, че симптомите са дар, даден ни, за да се учим? Къде е визията, че тук в кратките си животи сме ученици и че тревожните ни състояния всъщност са благословия, защото разрешавайки казусите им, опознаваме себе си, намираме същността си, стигаме до нива на човечност, обич, мъдрост и светлина, които са наистина наситени със смисъл и щастие. Именно благодарение на тревожността си. Но, не когато до безкрай се оплакваме, търсим начини как да замажем симптомите през неразбиращото си невиждане на вложените в вложените в състоянието ни задачи по учене, промяна, развитие. Ще кажете - ама какъв дар, толкова е гадно и болезнено. А какво да бъде - как графитът става на диамант?! Отбягвайки страданието, се лишаваме и от радостта. Приемайки го благодарно и с разбиране, допускаме и доволството и щастието в живота си - такъв е този свят. Мисълта ми е - с рев до безкрай не се случва промяната, която уж търсим. Търсим ли я? Или хронифицираме преживяваното с потискане, изтласкване, с отричане на нуждата от характерово усъвършенстване?! Може би през личността си проецирам твърде високи критерии, може би изисквам твърде много, както го правя със себе си - но, говоря от сърце. Би ми се искало освен оплакване и вещи съвети за химическо замазване на житейските уроци, да видя съзнателност - защото тя ме разпалва и ме кара да се чувствам в свои води. Защото както скоро писах, непоисканото добро не е на добро. А е поискано, когато се види готовност в човека за учене и растеж. Иска ми се да видя тази готовност в повечко хора. Не че я няма и сега - преди време четох мнение от едно момиче тук, което ме изуми с разбирането си. Има и още неколцина. Но, на фона на хиляди, твърде малко. Иска ми се повечко огънчета да засветят в мрака и да се слеят в общ, по-голям огън на съзнателност и доверие в пътя на промяна. А такъв път има - отвъд оплакването, отвъд мрънкането и кривите вярвания "защо на мен" и "аз съм жертва на видите ли, гадното нещо."...

 По-добре човек да чете само, отколкото да мрънка до безкрай. Защото е лесно да се мрънка, както и е много заразно - наклонена плоскост е. А не помага - носи временно облекчение, а стратегически залага и потвърждава маладаптивни вярвания, които поддържат оплакваното. Няма за какво да се оплакваме - имаме задачи за решаване. Да ги решаваме тогава!

Срещите между хора, преживяващи общи страдания, са полезни, разбира се. Получава се добра социална среда. Полезни са обаче само когато основната цел е действеното и резултатно учене, в резонанс с подаваните от мъдростта на Живота уроци, вложени в състоянието. Казвам, че ако са само срещи, се превръщат в приятелска група - което е хубаво. Но не и в активен процес по справяне. А ако се продължи само на приятелски начала, взаимно оплакване и съвети за легализирано дрогиране, без съответната ключова, психотерапевтична работа и фокус в стратегически устойчиви решения, процесът се променя, както съм писал в аналогията по-горе – ако липсва фокус в справянето, групата дори може да спомогне хронифицирането на невротичността.

 Разсъждението за парите се явява разционализация - тоест извинение на нежелание за справяне (отговор на възмутено писане, че видите ли, психотерапевтите изискват финансов еквивалент за познанията и усилията, вложени в работата им). Твърдя го. Винаги когато съм работил без пари (а го правя нерядко) съм виждал един немотивиран човек срещу мен - с много редки изключения. Защото заплащането, разбира се съобразено както с качеството на предлаганото, така и с възможностите на потърсилия помощта - то мотивира. А посещението е най-често е веднъж седмично, не три пъти (както човекът, към когото първоначално бе насочен този отговор смяташе). Аз съм върл фен на самопомощта - затова пиша и се радвам, когато получавам не едно и две писма как съм помогнал така. Но когато не се получава, докато в същото време има изход, но той не е търсен, това говори за съпротиви, поддържащи и защитаващи вероятни несъзнавани ползи от ставащото - невротични "възли", които човекът не желае да разплете, тъй като през псевдо защитните си механизми и когнитивни изкривявания се е "сраснал" с тях и си ги желае, каквото и да твърди съзнавано. Нещо, което никак не обича да чуе човек, който преживява такава психична динамика. Когато невротикът чуе това, реагира с носене на вода от N броя кладенци – интелектуализации, извинения и гневни нападки към опиталия се да помогне. Повечето от случаите, на които съм помогнал, а за девет години това са хиляди, промяната в осъзнаването (а не боренето на симптомите, което е кауза пердута - защото изчезват, когато човек си научи урока - но тогава това въобще не е важно) - промяната се е случвала в рамките на 6-12, рядко повече, до 24 сесии. А понякога и за една-три. Най-често се стига в рамките на няколко сесии до известна промяна в осъзнаването, в промяната на възприятието, след което се преминава в периодични, много по-редки сесии - защото аз или колегите фасилитираме собствената работа, собствените усилия на човека, но не можем, а и не трябва да ги правим вместо него. Можем да помогнем на потърсилия помощ да си помогне, да покажем пътя, но не да вървим по него вместо него... Затова, когато ви чета, виждам неразбиране, съпротиви към реална промяна, не и готовност за актуална работа. Дано греша... 

Когато мотивиран човек потърси психична помощ, помагащият може да помогне на човека да си помогне, но не може и не трябва да върши неговата работа. Помагащият осветлява, трасира и показва пътя, мотивира, посочва капаните и урвите, драките и рисковете. Помага в процеса на сприятеляване между 'дракона" на страха и героя, търсещ спасение на принцесата/ душевното си щастие. Често помага и като силно и интензивно провокира човека, като го поставя в директен контакт с този дракон, учейки го да го гледа в очите... със спокойно доверие и смелост. Докато се окаже, че той е бил страшен само защото е било бягано от него. Това са метафори, разбира се. Благодаря за провокацията да напиша тези редове!

Аз силно бих се радвал, ако нямаше нужда от лекари соматични и лечители психични... Но, такава нужда има, за жалост. Животът е наистина кратък. Когато човек има проблем - добре е да опита да се справи сам. Когато не успява обаче в продължение на години, според мен признак на смелост и интелект е да си признае, че има нужда от помощ. Когато не е търсена, това говори за факти, за които загатнах по-горе. А понякога дори когато е търсена, то е с цел да бъде прехвърлена вината, да бъде прехвърлено нежеланието за лично поемане на отговорност за собствения живот във външния друг. Или пък човекът като дете, като малко птиче чака "наливане на смляна и наготово" помощ в "психичното му гърло" с нагласата "завинти ми гайките, сякаш е при соматичен механик (както механично практикуват повечето съвременни соматични лекари). Но, в психотерапията, при душелечението е различно...

Психофармация при тревожни състояния?

„Искам да споделя с вас ,моята история и ако може някой да ми даде съвет ,защото не знам към кого да се обърна и дали съществува човек ,който може да ме извади от това състояние. Вече 5 г. съм на антидепресант. Преди 9 месеца с моят психиатър решихме ,че след толкова продължителен прием и без поява на никакви симптоми съм се излекувала.От сероксат минахме на сеталофт с цел да ги спра безпроблемно и така 2 месеца със сеталофт , по-половин и ги спрях.Два месеца всичко беше наред... ,но тогава всичко се върна със страшна сила.Сърцебиене,безсъние,отмалялост,не можех да ям с дни.. и това не беше най-лошото.При всяка криза получавам акатизия ,и проблема не е като при повечето от Вас да е по 10 мин.една криза ,а е дни наред.Така на ново започнах с лекарствата и пак съм на сероксат. След 1 седмица вече всичко бе наред,чувствам се така все едно не съм болна.Но аз не искам да съм вечно на лекарства,искам вече да имам дете , но съм твърдо против да съм бременна и да приемам лекарства.
Не знам някога дали ще отминат тези състояния и дали ще съм пълноценен човек.Само този който е изпитал това усещане знае какво му е коствало.
Има ли някой който да даде мнение какво се случи с мен,и от какво се върнаха симптомите,дали от спирането на АД или недоизлекуване ,според моят психиатър е от времето,тъй като горещото време не влияе добре.
Благодаря предварително!“

Класика в жанра. В психотерапията се твърди, че медикаменти се започват самостоятелно, без психотерапия (или самостоятелна такава), когато човекът бяга от решение на казуса си. А правилото е следното – човекът търси път сам, чрез личното си осъзнаване и усилия. Ако се случва целевата промяна в осъзнаването, чудесно. Ако ли не обаче, интелигентният човек търси вещ психотерапевт, с помощта на когото разбира задачите, които има да решава, промените които тревожното състояние налага да бъдат направени в начина на мислене, чувстване, възприятие на себе си, света, другите. Как да бъде решен казусът, когато психофармацията потиска заедно с добрия и нужен за трансформацията страх и всичко, което е нужно да бъде преобразувано?! Естествено, че в 99% от случаите след спиране на психофармацията, всичко се връща - това е закономерност. Затова работя с дрогиращи се с легализирана дрога само по изключение, а по правило не. Когато човекът е "на чисто", собствената ми отговорност е с пъти по-висока, а изискваното от човека е много по-голямо и постоянно тестващо мотивацията и на двама ни. Но резултатите в стратегически план са устойчиви и сигурни. Има единични случаи, по преценка на база работата ми, около 3-5% от всички, при които действително освен психогенна етиология, могат да се хипотезират евентуални биологични фактори като активирана генетична предиспозиция и относително базисна/ причинна промяна в мозъчната биохимия, които се преплитат с психогенните фактори. По наблюденията ми това са не повече от 5%, при които приемът на химия е донякъде оправдан. Но, забележете, дори и при тях, чисто соматичната етиопатогенеза е само част от общата картина, а психичните фактори са не по-малко важни. При тези три-пет на сто човека психотерапията се провежда на фона на медикаменти. Това обаче я прави два пъти по-продължителна, именно защото при спирането им, се налага да се продължи, тъй като мозъкът и несъзнаваното се е опирало на химията, не на активирането на личното осъзнаване, ресурс и усилия по промяна. Като един рационализиран отговор на извинение на нежеланието за реално поемане на отговорност за собствената промяна и учене от тревожното състояние, мнозина биха се самопоставили в границите на тези 3-5%, което обаче би било лъжа. Те са изключение от правилото, нищо повече. 

Тревожните състояния не са болест, която е нужно да се премахне с хапче, а са път по характерово съзнателно израстване, себепознание и оцялостяване, път по сливане с потенциала на Човека извътре ти!

Болки в главата, дереализация, деперсонализация и замайване при тревожни състояния

Стягането в главата, замайването, усещането за люшкане, дереализацията и деперсонализацията са класически симптом при тревожните състояния. Причини: първо, при повишен адреналин кислородът в мозъка намалява (покаченият адреналин, освен че причинява изброените симптоми разширява зениците и причинява и дразнене от светлина). Втора причина е изтласкване на телесното налягане (не на кръвта, а на тялото, което е като тръбна система) нагоре от т.н. мускулни брони. Те пък се причиняват от автоматизиралата се битка с несъзнаваните страхови вярвания (комплекси, програми). Тоест, от постискането на страховете в несъзнаваното с нежелание за общуване с тях. Потискане, "избутването" им с невротичен контрол, нащрек, стягане, битка и бягство отношение. Механичният подход - коремно дишане, релаксация, заземяващи практики като тай чи, паневритмия, хатха йога, свещена сексуалност, които практикувани достатъчно редовно и качествено, създават хармонична настройка, прехвърляна в ежедневието като постоянен ментално-емоционален патерн. Така повлияват и цялостната психика. Разбира се, спортувате ежедневно, нали?! Това е задължително условие, абсолютно нужен фон. Цялостният подход включва осъзнаване на страховите програми и работа с тях. Как? Чрез работа с вътрешния диалог и автоматизираните мисли, със самите базисни вярвания, чрез редовна практика на провокиращи и успокояващи дишания, които "вадят на бял свят" тревожните програми и на принципа на парадоксалното намерение човек има шанса да ги преобразува чрез промененото си отношение към тях - отношение на любов, смирено и пълно с доверие приемане и прегръдка. Защото са част от него и битката с/ бягството от с тези страхови програми ( с тревожността) е като гоненето на опашката от кучето, като бягане от сянката си - кауза пердута е. Отношението на смирено доверие се гради и установява в редовна практика на молитва (ако човекът импонира с нея) и медитация: в началото водена (хипнотерапия, нидра, нлп), а впоследствие чиста медитация - майндфулнес/ дзен/ исихия. Майндфулнес се ползва и в най-научната психотерапия - когнитивната. Исихия обозначава същия процес, но идва от исихазма, вътрешното православие. Помощни техники много, но тези, които споделих, са ключови.

Важното е да се осъзнае, че не сме биороботи, симптомите не са болестни, не сме болни, а се намираме на пътя на ученето, на себе-опознаването, по който е добре да вървим с разбираща благодарност и доверие!

Как да преодолея страха от напишкване?

„Здравейте, имам въпрос към психолозите в групата за нещо, което продължава да ме притеснява. Не съм сигурна дали някой би се припознал в този симптом, защото не е обичаен май и дори ми е малко неудобно и се чувствам глупаво. Веднъж преди години получих една от най-ужасните ми панически атаки докато много ми се пишкаше много и помислих, че ще се напишкам, а пътувахме, не можехме да спрем колата просто на пътя и имаше други хора в колата, които не знаеха за паниките ми. Оттам голям ужас, че ще се изложа и започна един страх винаги, че мога да се напишкам. Което много засили и без това неизлекувания ми страх от обществен транспорт, та дори и едно просто возене в кола с други хора продължава да ме шашка. Да не говорим , ако има задръстване, това дори ми е трудно да си го представя . Не знам дали си внушавам или не, но непрекъснато започна да ми се пишка абсолютно реално физически и винаги дори ако съм пеша мисля за всички възможни тоалетни по пътя или бензиностанции, ако сме с кола и ако не съм пишкала непосредствено преди да изляза, започвам да се притеснявам. Вече когато пътувам някъде винаги карам хората (а това става доста досадно за тях всеки път) да ми спират на час, час и нещо за тоалетна , защото ако после ми се пишка, а няма бензиностанция по пътя, си мисля, че наистина мога да се изпусна в колата и да се изложа пред хората. И вярвам, че по време на ПА няма да получа инфаркт, няма да се задуша и да умра - вече съм убедена в това, но за пишкането си мисля, че е напълно възможно, защото човек нали може да се напишка от страх и се ужасявам от това. Въпросът ми е глупав, но бих искала да зная какво мислите, възможно ли е според вас това да се случи? Моля ви, насочете ме какви стъпки да поема, за да го преодолея.. Сега се страхувам много дори да пробвам да се возя в автобус за повече от една спирка, защото в главата ми веднага си представям как се излагам. Много ми е трудно да преодолея този страх. Преодолях много други, но точно този ме тормози с години вече. Скоро мисля да започна лека-полека да свиквам да се возя с автобус и въпросът наистина ме вълнува. Решила съм, че искам да действам по проблема, защото вече дълго време нямам напредък. Благодаря предварително!“

Никак не е глупав въпросът ти, а описваното от теб е по-скоро класика, въобще не е рядко, поне в практиката ми. Пикочният мехур принципно реагира на повишената тревожност - тоест, донякъде позивът за уриниране е реален. Донякъде обаче. Защото през призмата на обусловения от пътуване страх от напишкване филтрираш преувеличено негативно. Фактът, че издържаш час и половина, при това в страхувана ситуация, говори че отвъд малкия процент реален позив, по-голямата част от притеснението ти е фантомно. А това е чудесно, защото това означава, че можеш да работиш с него ефективно. Как? В психотерапията имаме много методи като психотелесни опити, умишлено излагане в група, при което претръпваш и приемаш страха си. Но, те се правят в кабинета на терапевта... Това, което е не по-малко ефективно и можеш да правиш и сама - комбинация от визуализация и поведенческа работа.

 (филмова техника/ дисоциация с променено отношение и десензитизация) Представи си, че сякаш си седнала пред 3D телевизора си у дома, с дистанционно в ръка и 3D очилата на носа си. Отпуснала си се много добре, спокойна си и някакси проникнала в онова ресурсно състояние на свежест и заряд, което винаги си познавала и от което си черпела сили в моменти на трудност, а още повече в творчески мигове. Виж, че кликаш на дистанционното и започва филм. Казва се "Аз се напишквам". Виж как буквите проблясват, завъртат се и изчезват - филмът започва. Винаги можеш да го спреш на пауза, да го забързаш или върнеш назад, както и да го редактираш, сякаш си режисьорка - вълшебница, за миг само. Филмът започва да си върви, но ти, наблюдателката, си напълно релаксирана, спокойна, отпусната и в нова състояние на доволство и заряд, на потенциал и светла мъдрост. Знаеш, че гледаш субективния си филм и че това е просто филм, какъвто и да ти се струва, че е той. Ето, виж как се напишкваш и виж как жената, която наблюдаваш, ти самата, се паникьосва и силно засрамва от това. Спри на пауза за малко и осъзнай - това е просто филм, а това което сега правя, е да го извадя от главата си и да видя, че ... това е просто филм. Пак го пусни. Виж се как пак пътуваш в рейс, в кола, в микробус, във влак със заключени тоалетни, в междуградски транспорт. Всеки път във всяка такава сцена се напишкваш. Отново се почувствай като спокоен, страничен наблюдател, отпусни се и се свържи с ресурсното си състояние. Пак пусни филма и стуациите с напишкване - осъзнай как все по-малко ти пука, как все повече претръпваш на "какво ще кажат хората". Сякаш дори се приемаш като пикла - една смирено напикаваща се пикла. Спри филма и отново се отпусни навътре в себе си - осъзнай, че това е само филм! Отново го пусни и осъзнай - вече съм напикана, вече са се случили страховете ми - тогава това тревожно усилие да ги предотвратя вече не е нужно, хората вече са казали всичко, вече си пълна излагация. Осъзнай как нещо в теб се променя - все повече не ти пука, все повече можеш да се отпуснеш в провала с едно смирено, любящо приемане, идващо от релакса на тялото и любовта на душата ти, когато сега умът се успокои в образа и отвъд него, в доверието на тишината. Филмът свършва - бял екран. Отпусни се в тази спокойна белота. Не е нужно ти да осъзнаваш, когато тялото и душата ти вече знаят как само приемането на излагането и провала водят до спокойствие и успех.

Допълнение към филмовата техника: докато въртиш филма в състояние на спокойно наблюдение от позицията на зрител (дисоциирано), всеки път когато докато се напишкваш, ако избухва страх и псевдозащитни мисли (защитни механизми ,когнитивни икривявания), прожектирай пародийни образи. Мики Маус, който ти прави чупки и ти отвлича вниманието; баничка бунтар ,която поставя на международна конференция исканията си за спада на цените ѝ спрямо милинките; Налъми, които са се събрали и разсъждават за разцъфтяването си в дълбоко задушевен разговор; Марсианци със зелени антенки, смеещи се на баба Марийка от село долно нанагорнище, която хока кравата докато уринира с огромна струя и я пръска... - можеш да си измисляш на мига. Важното е да са пародийни, гротескни, нарушаващи линейната логика.

 В духа на горното - гледай няколко клипа с Камен Донев. Запомни усещането. Всеки път, докато прожектираш филма "Гергана се напишква", когато се появи страха, напрежението и "защитните" мисли, заливай с това усещане, сякаш го държиш на специално за теб място в тялото си, отваряш шлюз и то помита с хумора, пародията, надлогичността си старото страхово усещане! Почувствай промяната!

 Swish pattern, NLP: След като се отпуснеш добре, отиди на твоето сигурно, любимо място. Там си напълно защитена, сигурна и спокойна, някакси свежа и релаксирано заредена с усмивки и обич, с творчество и заряд. Можеш да поканиш там всички любими хора, ангели, Бог. Това е твоето място и можеш да правиш каквото пожелае душата ти. Изпълни се с това чувство на любяща хармония - закотви го, като сложиш ръка на сърцето си, или двете ръце една върху друга върху него. Почувствай как от сърцето ти протича блажена топлина, обич и радост, които са свързани с твоето магично място и идват от него. Повтаряй това често, за да бъде наситена енергията и да протича. Сега се виж в страхувана ситуация в транспорта. Постави ръце върху сърцето си и почувствай как мира, спокойствието, доверието на любовта заливат възприятието, усещането и емоциите ти. Чувстваш как ги променят и въздигат страха до собствената си енергия, преобразуват го до себе си. Не е нужно ти да го правиш - не ти, любовта го прави! Забележи, че колкото по-често повтаряш това заливане, толкова по-трудно и невъзможно става да се страхуваш по стария начин. Защото си творец на живота си и променяш страха в любов с творчеството на любовта си!

Има много други техники, наистина много: наводняване, тес, матрица, съзерцание... Въпросът е, че не техниките са важните, а събуждането на доверието в Себе си, в творчеството си! Знам, че вече го имаш и просто е нужно да се увеличи дебитът на това усещане за себе си като свободен творец. Не с битка и отричане, а с обич и доверие!

Описаните техники биха били полезни за широк диапазон от страхове - човек просто може да промени съдържанието на представността с ирационално страхуваното от него.

Орлин