Когато сълзите лекуват

 Когато сълзите лекуват

В ролите: 

- Саша - Саша
- Ник - Орлин

        

    Саша седеше спокойно на дивана и водеше относително спокоен и приятен разговор с Ник – своя терапевт. Нищо не предвещаваше бурята. която щеше да се разрази след малко в ума и в душата ѝ. Само след няколко минути, спокойният разговор щеше да се превърне в истинско изпитание за нейната сила.

            Неусетно и спонтанно разговорът се завъртя около смъртта на баща ѝ. Често се случваше, но тя трудно говореше за това. Болеше я да си спомня и да мисли за случилото се преди седем години.

-          Какво си спомняш от деня на погребението? – попита я Ник.

Той седеше спокойно на обичайното си място –срещу нея.

-          Много хора в черно. – отговори тя тихо и трудно.

Самият спомен я тормозеше страшно и искаше да избяга от него с  всички сили. Мълчеше, докато се бореше срещу изникналите картини.

-          Разкажи ми още. Какво виждаш? Какво е времето? Кой е до теб? - настоя терапевтът.

Купчина  въпроси. Тя знаеше всички отговори, но не разбираше, какъв е смисълът да ги даде. Всеки въпрос достигаше до съзнанието ѝ и се превръщаше в ключ за още болезнени подробности, заключени дълбоко в паметта. Нямаше сили да разказва, а Ник продължаваше да пита и да настоява.

            Саша изпита необходимост да се защити. Разкрещя се. Побесня до такава степен, че едва се сдържа  да не започне да псува „като каруцар. Наговори един куп глупости, които изобщо не мислеше, по адрес на Ник. Спря да му крещи и опита да се успокои, защото трепереше и бе останала без въздух. Беше уморена.

-          Знаеш ли какво виждам в теб, в момента? – попита я, когато тя успя да се поуспокои.

-          Какво? – попита уморено и троснато момичето.

-          Едно малко и много изплашено момиче. – отговори той, с усмивка.  

  

Предложи ѝ да се отпусне. За нея това изглеждаше невъзможно в такъв момент, но реши да опита. Така, водена от гласа на Ник, тя започна да се отпуска и да потъва в подобно на сън състояние. Тъкмо си мислеше, че е оставила напрежението някъде зад себе си, когато се върна в най-кошмарния ден от живота си. Преживя отново емоции, усети миризмите, видя картините. Видя и себе си – малка, безпомощна, неразбираща и ужасно сама, макар и заобиколена от много хора. Виждаше лицата им като маски, всичко беше черно. Студът струеше от всякъде, въпреки жаркото слънце, Студ, който идваше не отвън, а отвътре – от пустошта останала в детската душа след загубата, от страха.

Саша не издържа. Младата жена, която до тогава се бореше със сълзите и тъгата, се сви и рухна. Смали се, а сълзите се търкаляха по лицето ѝ. Не можеше да ги спре, всеки опит сякаш ги удвояваше. Остави ги да текат, нямаше сили да се бори повече. Едва тогава усети, че някой се опитва да я прегърне и успокои. Осъзна, че онова, което вижда е само спомен, а не е реалност.   Преди седем години никой не бе направил дори опит да я утеши с дума или прегръдка, но тук и сега Ник беше до нея. Усещаше го чуваше гласа му, но не можеше да осмисли думите. Беше заета, да изплаква цялата насъбрала се през годините мъка. Едва не се задави от сълзите.

Това я извади малко от вцепенението. Започна да разбира думите на Ник и да следва гласа му. Загледа се в пламъчето на оставената на масата чаена свещ. Откри, че вече не я мрази, а дори ѝ харесва да я гледа. Преди това беше почти невъзможно.

Бавно и полека бурята в душата на Саша отмина. Последните сълзи сякаш отмиха от нея цялата болка от спомена, Саша успя, в мислите си, да си прости и да благодари на баща си за всичко, на което я научи, докато физически беше до нея. Благодари и за това, че духът му продължава да е с нея, да я пази и напътства.

След това се отпусна, Не беше усещала такова спокойствие и лекота от много време. Усмихна се.

Автор: Саша