Памет и невротични разстройства

 Памет и невротични разстройства

В долните редове отговарям на питане на жена, натрапливо фиксирала се в усилието си да запомни всичко, тъй като при незапомняне се активират характеровите ѝ травми и сценарии за безпомощност, неуспех, глупост и слабост, отхвърляне и т.н. Самото фиксиране в непременното припомняне на всеки малък детайл води до невротичната динамика на изтласкване на споменатите тревожно наситени когнитивни схеми, което ги увековечава, а на принципа на самоизпълняващата се прогноза и филтрираната негативна визия на субективното потвърждение и нагаждане на хипотезата към собствените предразсъдъци, реализира страха от забравяне. Извън конкретния случай, при тревожните, соматоформни и афективни разстройства е нормално да се наблюдават известни когнитивни промени в сферите на вниманието, мисленето, паметта, селективната перцепция, синхронираща с базисните негативни вярвания в когнитивните схеми. Когато тревожността бъде преработена, тези промени се нормализират!

…………………………………………………………………………………………………...............

 Когнитивната наука има цяло подразделение: паметова психология. Ще спомена знанията си оттам - все пак съм учил тази наука цяла бакалавърска и две години магистърска степен в едно от най-добрите за изучаване на психология учебни заведения в света: Нов Български Университет. Въпреки разхилядоеното ми внимание, може да е останало нещо в дългосрочната семантична памет, преминало през сензорната/ иконична и буфера на краткосрочната/ работната памет. (От доста десетилетия не се ползва терминът краткосрочна, а работна памет). 

Няколко общи думи за паметовия процес. Външна информация --> иконична (сензорна) памет (няколко секунди) --> внимание и работна памет(до 30 сек.), които са научният модел на съзнанието --> буфер между краткосрочната и дългосрочната памет, преминаван предимно от фокусирано внимание --> Дългосрочна памет: декларативна (експлицитна, съзнателна) - епизодична, автобиогафична, семантична; процедурна (имплицитна, несъзнавана, праксис) - асоциативно двигателна. 

Общо взето, три причини за това, което става в теб, като нито една от тях не е реално патологична:

 1) Паметта е изключително неточен процес. Преди време, в началото на когнитивната революция, се е смятало, че е нещо като склад, а извличането на паметовите следи е като ваденето на стока от него. Или като компютърна памет, оформена в папки и спомнянето е като отварянето на папка. Пиша това, защото в твоето мислене има очакване припомнянето да се случва именно така - сякаш изцяло можеш да разчиташ на него и в най-малък детайл, сякаш гледаш филм, с образ, звук, обоняние, осезание, вкус и емоция да си спомниш ясно, едно към едно. Това не е така обаче при никого, освен при единици, при един на хиляди. Но дори и при такива гении, припомнянето е отново пречупено, не е изцяло точно. В експериментите паметовите психолози (В НБУ, София има такива на световно ниво и аз самия съм работил в тази насока) установяват, че аналогията със склад или компютърна памет е изцяло невярна, макар и Холивуд да я е вече популяризирал чрез филмите си за хипноза и хипнотизатори, които карат субектите си да си спомнят точно като във филм - което е фарс и мит. Оказва се, че извличането на паметови следи представлява не точно възпроизвеждане, а конструиране! Паметта е конструктивна, реорганизираща чрез новата информация вече съществуващите в нас когнитивни сценарии, а не точно възпроизвеждаща. Правени са милиони експерименти. Например, пуска се запис на катастрофа между две коли. После се отвлича вниманието с разговор или други въпроси. Когато хората са помолени да си спомнят и опишат точно видяното, се оказва че то въобще не е реалното, а са добавени вътрешните очаквания какво би трябвало да се случи и как да се случи. Например, повечето разказват за пръскащи се стъкла, докато колите са били въобще без стъкла. Разказват за червени и жълти цветове, докато колите са били сиви, за високи скорости и дълга предистория на изминат път, докато реално са показани няколко метра преди катастрофата. Разказват за кървища и трупове, докато всъщност шофьорите са били спокойни и невредими... Това е само един от многото експерименти, които показват, че паметта нито е точна, нито чак пък кой знае колко надеждна. Друго - спомняме си преди всичко началото и края на подаваната информация, а основното съдържание по правило се замазва... Трето, спомняме си по-добре, когато имаме искрен интерес и вдъхновение, обич, която струи през еднонасоченото ни фокусирано внимание. Припомняме си по-качествено, когато сме поставени в същия или в подобен контекст, в какъвто е протекло запаметяването (context dependent memory).

 Изводите - нормално е да забравяме подробностите, както и е нормално да помним схематично, само някои главни факти, както и да добавяме много от вече съществуващите в дългосрочната ни памет когнитивни схеми. Айнщайн, когато е бил питан за номера на телефона си, го е търсел в бележника си. Когато е бил питан за дреболии и несъществени неща, никога не си ги е спомнял и е казвал, че умните пишат, а глупавите се стремят да помнят.

Всеки истински паметлив и интелигентен човек има прекрасната способност да забравя или въобще да не запомня малки фактологии, тъй като вниманието е фокусирано в далеч по-съществени неща (метафората за разсеяния професор). Но не е нужно да сме професори или гении, за да знаем, че така работи паметта ни и въпросното забравяне е нормално. 

Извън разсъждаваното, познавам професори, които са твърде далеч от високото ниво на когнитивни способности, а титлата им се дължи преди всичко на достатъчно време "търкане на училищната скамейка" и прислужаване на подходящите, стоящи над тях в йерархията личности. Този социален факт е по-скоро правило, отколкото изключение. Споменавам го във връзка с метафората за разсеяния професор, която не е твърде точна, тъй като свързва професорския пост с висок интелект и памет, което в реалността никак не е вярно. По-точната метафора би била "разсеяният талант" или "разсеяният гений". 

 2) Страхът! Когато изпитваме повишена тревожност, подкорието действително черпи огромен неврален ресурс и блокира в голяма степен помненето, мисленето, вниманието. Наблюдавал съм го в самия себе си. Когато дълги години бях много тревожен, буквално бях тъпичък и като мислене и като помнене. Когато разреших тревожните си казуси и станах смел, мотивиран и щастлив, IQ-то ми скочи с десетки единици, а паметта ми за важните за мен неща стана достатъчно качествена. Наблюдавам същото в масата от пациенти. Хора интелигентни (защото на психотерапия ходят такива), но вплетени в невротични механизми, когнитивни изкривявания и динамики, пораждащи високо ниво на тревожност, комбинация от ситуативна и личностова. Когато тревожността бъде трансформирана в смело доверие в себе си, паметта отново става услужлива, но както е описано в точка (1). Страхът в твоя случай е породен от натрапливото ти желание за помнене. Колкото повече те е страх, че не помниш и се напъваш да помниш, толкова е по-висок той. Съответно и запаметяването бива повлияно. Когато си позволиш да бъдеш най-провалената и глупава, непомнеща нищо глупачка и се смириш в този си страх, приемеш го (защото е само страх, а битката ти с него битка с вятърни мелници), тогава той се стапя, преобразува се в пълна с вяра в себе си смелост и паметта става нормална. Така преобразуваш и дълбоките си характерови страхове зад външното, уж защитно "трябва" на перфекционизма.

 3) Вниманието! Ето как става запаметяването. Стимулите от реалността преминават през сензорната памет (иконична), където се задържат за няколко мига като послеобрази, звуци и т.н. Тази чисто перцептуална задръжка дава възможност на вниманието, процесирано през работната памет, да се фокусира в подаваната информация. Работната памет плюс вниманието са научната представа за съзнанието. Колкото това внимание е по-фокусирано, толкова по-устойчиво данните преминават от иконичната в работната, а оттам в дългосрочната памет. Работната памет подава сигналите през нещо като буфер. Всъщност буферът е само метафора за отпечатването на паметови следи от работната в дългосрочната памет. Случва се, когато вниманието е еднонасочено и устойчиво фокусирано. А е такова, когато към обекта на запаметяване има интерес, когато вдъхновява, когато вълнува и привлича удоволствено. Също и при страхуван обект, което цели добро запаметяване с цел защита и оцеляване. Когато обаче страхът е прекомерен и постоянен, вниманието се срива.

Тук идват на ход проучванията на Маслоу за битийната и дефицитарна мотивация. Дефицитарно мотивиран е човек, когато е тласкан от страх. Това е изключително слаб, невротичен, незрял вариант. Битийна е мотивацията, когато е заредена с потенциала на вдъхновението, на любовта. Ако аналогизираме с температурата, студът на страха стига до (-) 273.15-тте  градуса на абсолютната нула. А температурата на вдъхновението, на потенциала, до милиони градуси. Тоест, полезността на страха е твърде ограничена и когато премине една не много висока граница, преминава в пагубност. Устойчиво е вниманието, което е поддържано от потенциалите на радостта и здравия, пълен с обич към паметовия обект интерес. Тогава, такова фокусирано внимание с лекота прехвърля информацията от работната в дългосрочната памет. Въпреки това, дори при най-гениалния индивид, припомнянето е конструктивно, конструиращо, а не възпроизвеждащо точно паметовите следи и информация. Какво се случва, когато човек го е страх, че не помни и поставя едно огромно перфекционистично "Аз ТРЯБВА да помня всичко и на всяка цена!"? Случва се, че това "ТРЯБВА", тласкано от страх, нарушава нормалните паметови закони, при които забравянето на безполезности е природно правило. Случва се и това, че това "ТРЯБВА" изтласква страха, че може да се забравя, забранява го. Тъй като обаче паметовата природа е такава, че "увяхването" на паметови следи, тоест забравянето, е естествен и несъобразяващ се с невротичния перфекционизъм факт, то човекът, поставил си това пагубно "ТРЯБВА" се ужасява още повече. Страхът така се преподдържа и черпи невро-паметов ресурс, кара вниманието да се разкъсва. Разкъсва се между външно получаваната информация и поддържането на нерешимия, ако не бъде преработен вътрешен конфликт "Страх ме е, че ако забравя, съм провален, слаб (и т.н. комплекси, когнитивни схеми) и затова си забранявам да забравям въобще!". Конфликтът се решава, когато човек си позволи да бъде провален безпаметник! :) Защото никога не е бил реално такъв!

 Изводите: за да помним добре, е нужно да приемем нормалността на паметовата неточност и да обичаме, да имаме еднонасочено и пълно с интерес фокусирано внимание, а не страх към обекта на запаметяване! 

От горното следва важността на преодоляването на страха, на преобразуването му в пълна с доверие и творчество мотивация и смелост! 

Орлин Баев