Моята приятелка паническата атака

Кликни, за да си купиш книгата онлайн!

 Някои откъси от книгата на Ванеса Виденова "Моята приятелка паническата атака" (препоръчвам я горещо на хора с тревожни състояния и не само...):

...осъзнах, че единственото, което винаги ме е предпазвало от паническите атаки, е било моето лично вярване за това, кое ги причинява. Може хиляди неща да не са наред, може да нямаш собствен дом, работа, пари, може половинката ти да не е това, което си искал, но в края на деня ти сам определяш къде да поставиш летвата на щастието си. Известният цитат на Стивън Хокинг „Where there’s life, there’s hope” (Където има живот, има надежда) ни показва, че е достатъчно да си жив, за да бъде животът ти смислен. Ако твоят критерий за щастие и успех винаги е твърде високо, се обричаш на вечна неудовлетвореност и непрекъсната тревожност, с други думи – ти винаги ще смяташ, че имаш причина за панически атаки. Това е порочен цикъл, от който единствено кардинална пренастройка би те спасила...

...Оказа се (за мое щастие), че паническата атака всъщност е чудесен помощник по пътя към един по-добър живот. Тя само привидно се появява безпричинно. Истината е, че причина винаги има, просто понякога е много трудно забележима. Трябва да отсееш всички стресови фактори в живота си и да разбереш какво ти пречи наистина, защото ПА се появява, за да ти каже: „Концентрирай се. Виждаш ли какво правиш? Разбираш ли, че всъщност това не си ти. Стигнал си такъв момент, в който няма да ти позволя да направиш още една грешна крачка. Спри да правиш компромиси със себе си!“ – което само може да покаже как дори „лошите“ решения в живота ни се оказват точно толкова ценни, колкото и другите, и как „лошите“ случки служат, за да ни избутат в правилната посока.
Аз явно бях стигнала до крайности в илюзиите си, привлечена от усещането за комфорт, което изпитвах по онова време. И за да не говоря с недомлъвки, това се изразяваше в спокойствие в личните ми отношения. Чувствах се добре в средата, в която се намирах, в компанията, която се беше сформирала, намирах разбиране и в женските си приятелства, което за мен беше рядкост. По-късно обаче много неща се промениха.
Наложи се да се отдръпна от всичко, в което вярвах толкова силно, че ми помага. Видях нещо разяждащо в средата, в която се намирах – осъдителност, която дотогава не забелязвах, както и липса на прогрес. По-късно и женските ми приятелства започнаха да се разпадат. Различни неща излизаха на повърхността и осъзнах, че не просто не искам, а нямам сили да ги толерирам повече. Колкото до перфектната ми любов – нищо не остана от нея. В момента, в който осъзнах, че той отдавна не ме обича, бавно преминах от идеята за „перфектна връзка с голям потенциал“ към „връзка с цел учене”. Останахме си само с уроците, което погледнато рационално беше супер, но на емоционално ниво го усещах като фрапиращо, натъжаващо и нелепо. Всички тези илюзии се разбиха в поредната паническа атака. Хванах тефтерче и започнах да пиша. Опитвах се да я анализирам, бях подготвена не просто да я изживея, но този път и да разбера...

...Дишай сега... Ти ще се научиш да ги цениш, да заобичаш тези състояния. Те искат конфронтацията, те искат емоционалната ти реакция, искат да виждат как се бориш с тях и те изкарват извън релси, за да си позволиш да виждаш кристално чисто. Искат да те карат да се чувстваш безпомощна и уязвима. Най-лесният начин да се справиш с атаките е да ги заобичаш. Да чакаш с нетърпение появата им в живота си, както би чакала някой специален човек. Ще те научат на толкова много...

...Успокой се. Дишай дълбоко, бавно и цялостно. И не забравяй – всичко ще отмине...

...Не спирай, а трансформирай негативното мислене...

... Използвай готови фрази, които да ти помогнат да се справиш. 
„Ако се успокоя, тя ще премине до три минути.“
„Това е просто адреналин, скоро ще се изчерпи.“
„Справял съм се с това преди, значи мога и сега.“...

...
„Радвам се, че си тук. Искам да дадеш всичко от себе си и да се влошиш максимално!“

Знам, че звучи абсолютно налудничаво, но ако го кажеш и наистина го вярваш, ще подейства мигновено. Това действие на пускане на контрола, парадокално или не, ти дава пълен контрол. Вече няма и следа от отричане или бягане от случващото се, защото ти вече искаш да се случи и искаш да бъде по-лошо от всякога. Самата вяра и протягането на ръка към паническата атака блокира процеса в мозъка ти, който е стартирал цялата реакция. Стартирането ѝ е базирано на страх, тоест приемането ще блокира страха веднага, а оттам и физическите му проявления...

...МЕДИТАЦИЯ  И ТЕХНИКИ ЗА ДИШАНЕ

Това е тази част от книгата, която, след като прочетеш, разбереш и приложиш в живота си, ще бъде напълно достатъчна, за да те отърве от паническите атаки, и може би от още много други неща като стреса в живота ти, склонноста към себеотрицание и цялостната липса на вяра на всяко ниво. Не е случайно, че думата медитация става все по-популярна – говори се за това по телевизията, в дузина self-help книги на пазара и се споменава в случайни приятелски разговори с близки и познати. Сякаш е поколенческо нещо или някакъв тип мода, нямам представа, но не мога да отрека, че съм изключително щастлива от факта, защото това е практиката, която ме спаси. Заедно с всички останали неща, които изброих дотук, но в най-голяма част дължа оздравяването си на нея. Една от причините беше заради солидното количество доказателства, които намерих в подкрепа на тезата, че паническите атаки, тревожността и дори депресията могат успешно да се лекуват единствено и само с медитация. Може да звуча като излетяло хипарче, но не съм глупава. Уроците съм си ги научила – без факти не предприемам действие в никоя посока. Оказа се, че скъпата амигдала, отговорна за отделянето на адреналин в кръвта, е увеличила „стандартния“ си размер при хората от „новото технологично поколение“...

...Форуми, сайтове, теми, групи в социалните мрежи, въобще – усещах, че ставам част от нещо голямо, когато общувах с тези хора. Те всички имаха моя проблем, всички се бореха с паническата атака ежедневно, всички искаха да разберат какво помага, какво не и да споделят опита си с другите, които имат нужда от помощ. Всяка сутрин ставах, четях новите публикации с интерес и жадно попивах информация, но решаващо за моето оздравяване се оказа това... да спра да го правя.
За да оздравее човек, трябва да си позволи да оздравее. Да си позволи да „забрави“. Паническата атака и тревожното разстройство са психосоматични и са до известна степен състояния на навик. Спомням си, че постоянно носех в чантата си хартиен плик, който да използвам за дишане където и да се намирам. Изхвърлих го на втората седмица. Нямаш нужда от напомняния, те ще върнат всичко. Когато четеш за ПА, когато пишеш всеки ден за ПА, когато общуваш с хора, които ти разказват колко им е тежко и ти споделят симптомите си в такава детайлност, че в един момент имаш чувството, че започваш да ги усещаш, тази тема остава жива в живота ти и няма шанс да си отиде. Ако трябва да съм напълно откровена, тази книга можеше да бъде издадена с година по-рано, ако не си оставях толкова големи паузи между моментите, в които сядам да пиша. Още в началото, когато се ентусиазирах страшно много да я създам и започнах да драскам по нещо всеки ден в продължение на седмица, забелязах, че психичното ми здраве се влошава. Пишейки за това, върнах част от симптомите в съзнанието си – неща, които явно бях позабравила с времето. И тогава се сетих защо спрях да влизам във всички теми и групи за панически разстройства – спрях от раз, защото осъзнах, че там има хора, които не искат да се лекуват. Имаше хора, които всеки ден пишеха: „Умирам, ужас, помагайте, кажете какво лекарство да пия, моля ви, помогнете!“, които получаваха вниманието и времето на другите, получаваха отговорите, съветите и искрената им загриженост и десет минути по-късно пишеха: „Ох, размина се, благодаря ви, кажете все пак какво да пия“. На следващия ден всичко се повтаряше. Отново и отново, до безкрай. Съветите? Без смисъл. Някои от тези хора просто искаха внимание и валидация. Запознайте се с архетипа „жертва“ – човек, който обича да бъде съжаляван, човек, чиито здраве и щастие зависят от това колко отзива ще получи. Човек, който всъщност не иска да бъде по-добре. Той намира призванието си в това да бъде в тежест на другите, но за сметка на това развивайки алтруизма им, което все пак да кажем е плюс. Но тези хора ми пречеха, а помощта ми пречеше на тях. Колкото и безчувствено да звучи това, аз не исках да се хабя и да им споделям неконвенционалните си методи, защото те просто искаха да не си мръднат пръста, да изпият едно хапче и да бъдат о’кей. Или пък бяха дотолкова свикнали със състоянието си, че това да се чувстват добре вече беше абнормално и май си бяха изградили „зоната на комфорт“ в константната липса на такъв. Може да ти звучи нелогично, но съществува като принцип в психологията. Човек е толкова парализиран от страх при идеята за промяна, че предпочита да остане там, където е, с това, с което е свикнал, дори то да не е близко до живота, който всъщност би искал да води. Всеки ти казва: „Искам да бъда щастлив! Искам промяна в живота си!“, ти му казваш какво трябва да направи и по реакцията му разбираш, че вече не иска. Никой не иска промяна, никой не иска да бъде истински щастлив. Всеки очаква да е лесно и когато не е, когато е свързано с тежък труд, когато заради една „нищо и никакава“ паническа атака трябва да изчетеш книга и осъзнаеш, че трябва да промениш начина си на живот генерално, много хора веднага отиват в аптеката. Лесно и бързо. Но бързата работа, е казал българският народ, е срам за майстора. Всяко лесно решение е отлагане, но не и приключване с проблема. Както ти споменах, то действа като „лепенка върху светещата лапма на таблото“. Всеки трябва да го знае, запомни и напомня на всеки, за когото го е грижа. Другото важно нещо, което трябва да запомниш, е, че няма кой да ти помогне. Никой не е длъжен да се грижи за теб, да те обича винаги и на всяка цена и да ти бъде опора в трудни моменти. И да, хубаво е да е така, но в никакъв случай този човек не е длъжен да бъде това за теб. Никой няма да те спаси, защото никой не може да те спаси. Няма как някой отвън да разреши всичките конфликти вътре в теб най-малкото защото има да работи по своите. Хората се вкопчват в лекарите си, духовните си учители, партньорите си и всички хора, заради които веднъж са се почувствали добре, в желанието това „добре“ да се задържи. Но ти не можеш да уповаваш щастието си на присъствието на конкретен човек в живота си. Здравето, както и щастието, са избори, независещи от външни обстоятелства. Така че спри да го играеш жертва, излез от високата кула и удари два-три ритника на огнедишащите дракони, които те чакат навън.
Точно това направиха един малък процент от хората в тези групи и форуми. Осъзнах, че онези, които вече не засичах из тях, бяха единствените, които всъщност се справяха с проблема. Тези които оставаха и мрънкаха всеки ден, търсейки магическото решение, без да желаят да работят по въпроса, бяха хората, които по някакъв начин намираха успокоение и смисъл в подобен тип живот.
Е, аз реших да съм от първите. И се махнах и прекъснах почти всякакъв контакт и връзка с „болестта“, без да се самобичувам и да чувствам вина. Най-основният ми контакт с паническата атака в момента е писането на тази книга, но вече до някаква степен владея мисленето си и съумявам да го насоча в друга посока, ако усетя, че се налага...

...ДУХОВНО ПРОБУЖДАНЕ

Малко известно е, че психичните проблеми всъщност са неправилно интерпретираните промени, които се случват с тялото, когато то навлиза в период на преход, а в момента ние всички сме в период на преход. Но той е както пубертета – при всеки човек идва в различно време, но е неибежно да се случи и няма как да „пропусне“ някого. Преходът е свързан с ерата на Водолея. „Айде, лудата астроложка има планетарно обяснение“ – мислиш си в момента. Предупредих, че рацио-мозъкът ти ще се бунтува много срещу нещата, които са написани в тази книга, но аз наблюдавам отблизо промяната, изживявам я с всеки изминал ден и не знам от какво по-добро доказателство се нуждая. Ерата на Водолея е реален процес. Някои смятат, че е започнала в началото на миналия век, други – на този, а трети смятат, че има още доста вода да изтече. По мое мнение обаче, ако се чудиш още какво беше онова с края на света през 2012^-а, това беше. Първата по-стабилна крачка в новата ера. Един символичен апокалипсис, след който оцелелите започват нов живот. Но както и да го гледаме, един такъв дългосрочен период от около 25 хиляди години едва ли има точна граница, затова аз лично смятам, че вече сме навлезли, но сме в самото начало и тепърва започваме изкачването, докато стигнем пика и пълното разгръщане на темите, свързани с него. Може да не отчиташ драстична промяна, но с времето ще става все по-кристално ясно какво точно се е променило и ще продължава да се променя. Трансформацията, която ще изживеем, ще е на духовно, но и на физическо ниво, защото те са неразривно свързани, което някак все още ни е трудно да осъзнаем напълно, въпреки че уж на теория започваме да разбираме. Със сигурност няма да ни израсне втора глава, но неизменно ще има промени. Бавно ще започнем да осъзнаваме връзката между духа и материята, между метафизичното и „истинското“, а именно – че разлика няма. Че болестите всъщност не съществуват и че всичко, което изпитваме, е плод на страхове и предразположеност на мозъка ни към модели на мислене...