Да бъдеш нищо, за да бъдеш нещо - смирено приемане

 Отговор на момиче с тревожност:

Докога ще продължава ли? Докато се научиш да се проваляш с кеф, да се приемеш като най-изложената, неуспяла и непостигнала никоя. Дотогава. Не се шегувам, сериозен съм :) ! Защото от това те е страх и докато потискаш тези си страхове с високите изисквания към себе си, те се поддържат, невротизират, депресират, карат те да не спиш, когато през нощта махнеш "тапата" от контрол и изплуват... Като ти казвам "да се научиш да се проваляш..." и т.н., нямам предвид умишлено да го правиш в живота ти, а в психотерапевтичната работа по виждане и приемане, прегръдка на тези ти страхове в сянката ти. :) Когато наистина не ти пука за социалното клише на някакъв си успех и можеш да се кефиш на провала с усмивка, тогава именно си готова за реален успех, в който всяка стъпка от вървенето по пътя на постигане на целите ти носи радост. Когато истински и дълбоко се приемеш за нищо, само тогава си нещо, през което тече потенциалът на любовта ти. Тогава виждаш хиляди възможности, преливаш от енергия и животът те потупва приятелски по рамото, казано алегорично... 

Старите модели (схеми, програми) в нас действат на принципа на статуквото на заучената безпомощност, подхранвана от илюзорни несъзнавани печалби.  Бурканът с бълхите - отначало имат капак. Когато им се махне, продължават да скачат на същото ниво, но не излизат. Заучена безпомощност. Или слончето, привързано към малко колче. Когато порасне, могъщият слон продължава да стои, сякаш колчето е стоманена греда. Не е, освен в същата заучена безпомощност в ума му. Така и ние, често стоим привързани към някое такова ментално колче. Или направо сме приковани от програми, които ако въобще осъзнаваме, приемаме за собствени, каквито никога не са били.

"Не разбирам - как да приема страховете, да ги прегърна и заобичам, много е трудно!"

Не, приемането е лесно. Трудно е продължаването на бягането от страховете, което ги увековечава!

Навътре към нас самите не важи външният, бизнес подход. Ако отвън можем да се борим, да сме по-силни и да побеждаваме, опитваме ли да прилагаме такава стратегия по отношение на самите себе си, става по-зле. Защото бягаме от сянката си. Не познавам някой успял. Или я борим. Или застиваме в ступор. Същото. Но страхът е в нас, той не е нещо външно. Нито е само нещо механично - адреналинът и кортизолът са просто корелати на емоцията страх, която пък е завишена поради криво мислене и базисни, маладаптивни несъзнавани програми. Та, страхът е в нас, в това което в психотерапията метафорично се нарича подсъзнание. Или сянка. Страхуваме ли се от него, го потискаме, така го натикваме по-надълбоко навътре в себе си и всъщност го подхранваме. Когато обаче се осмелим да го погледнем директно, виждаме че той ни води право към обсъжданото криво мислене и програми. За което можем само да му благодарим. Само през неговото водачество се досещаме, че имаме такива програми за разрешаване и си даваме усилие да го извършим. Защото иначе приемаме за наши посоки, разбирания, цели и себевъзприятия, които никак не е задължително да са наши, а са продукт на външно програмиране. Както и да е... Казвам, че освен в психоанализата, в народната мъдрост отдавна е известна безплодността на отвръщане на вниманието от страха, бягането от него или потискането му.

Приемането? Горе насочих към това ЗАЩО. Защото насочва към уроците, носени от самия него. Защото когато работейки по тези уроци с отношението на приемане, страхът си отива. Второ, КАКВО да приемем? Уроците е общо казано. По-конкретно, какви са кривотийките в мисленето и базисните програми зад тях, които има да се чистят, е персонално. Трето, КАК? Тук идват хилядите методи на психотерапията, на фона на това отношение на смирено, любящо приемане с благодарност на страха.

Как се постига това приемане? Първо, с разбиране на смислеността му. Второ, искаме да го постигнем - с помощта на молитва, работа през тялото, визуализация в транс и т.н. Трето и най-важно, разбираме, че не можем да го постигнем чрез его напъни и всичко, което се иска, е да оставим егото да се смири, за да се случи това приемане. Смиреното приемане... През тялото то е телесно отпускане, отдаване. През ума, е медитативното му спиране. През емоциите, е едно усещане за пълна разкритост, през която протича дълбоко доверие, смирено доверие, дори в центъра на бурята на страха. Доверие в неслучайността на преживяваното, в уроците, които учим през него, в Бога, в съдбата ни.

 Трудно описуемо е смиреното приемане. То не е овчо примирение, а наситено с мир доверие в потока на Живота, на Бога, проявяващ се в случая през уроците на тревожността. То е едно усещане за пълна слабост, в която предаваш всичко в ръцете на ... Душата си, на Бога. Тогава се ражда истинската сила, само тогава!

Орлин Баев