Същества на път към смъртта си

 "Ние сме същества на път към смъртта си. Ние не сме безсмъртни, обаче се държим като безсмъртни. Това е недостатък, които ни погубва като индивиди и един ден ще ни погуби като вид..."

Дон Хуан Матус, фиктивен персонаж на фентъзи писателя Карлос Кастанеда

Литературният герой на Карлос греши и е много прав в същото време. Безсмъртни сме като вечни същности. Този физически апарат, през който се проявяваме, за да се учим обаче, е жалко смъртен. Вместо да осъзнаваме Себе си, когато се идентифицираме с тленната биология и смешните социални консенсуси за реалност и цели на живота, тогава действително погубваме Себе си.

Страхът е нужен в малки дози - предпазва. Няма напълно безстрашни освен онези с изядена от херпес амигдала... Когато е в повече обаче, изяжда способността ни да бъдем творчески създания, сътворци, проявяващи съзидателността на Твореца. Как се преодолява страха от смъртта? Със смел живот, прегърнал смъртта като най-добър приятел и съветник. Мементо мори, помни смъртта, казвал един съветник на ухото на великия римски пълководец. Само прегръщайки смъртта, можеш да танцуваш с живота решително и красиво! А смъртта - да, можеш да умреш след 100 години, но може и след минута, не знаеш, нали?! Зад това незнание обаче стои едно знание, повече мъдрост, отколкото знание, което се появява когато съумееш да преработиш страха си и оставайки смело в непознатото, да разчиташ на потенциала си. Приемайки преходността си, само тогава общуваш с вечността си! Има методи, има школи, има литература - но отвъд всичко това е активният, смел живот, в който осъзнаваш тиктакането на часовника и приемайки тленността си, живееш силно, сякаш всяка секунда ти е последната!

В душелечението, за да помогнеш, е нужно да се гмурнеш в преживяваната болка и страх. Стоиш ли настрани, човекът се чувства сякаш гори в огън, а ти удобно разположил се на хладничко, мъдруваш нещо си… Не, не така се случва реалната и ефективна психотерапия. Нужно е да влезеш в резонанс с човека - до мозъка на костите му, до самото ядро на болката и страховете му. Само тогава си приет за дълбока помагаща част от самия него и можеш да помогнеш на човека да си помогне. Това е същността на емпатията. Е, да - плюс силна интуиция, интелект и разбиране както на човека, така и на самата структура на помагането и вектора на цялостната посока. Методите са вторични и могат да бъдат всякакви, но са само помощни. Да, изисква се стабилен център. Но, ако не влезеш в бурята на страданието на човека, е като да му се правиш на спокоен и загрижен по телефона, докато той е изгубен в мраза на тресавищата и блатата си и хванат от възлите на комплексираните си коренища - дистанцията се чувства и ако проблематиката е по-комплексна и изискваща цялостни усилия и сърцатост в помагането, няма как така то да се случи, няма как така да му покажеш пътечката на оцялостяването и спасението му, на изхода от невротичното тресавище. Иска се сърцатост да влезеш енергийно и емоционално в тресавището на човека, само от която позиция можеш да помогнеш в развързването на възлите на маладаптивните му убеждения. Да влезеш, като имаш силата да запазиш светлината, любовта и присъствието на духа си. Да състрадаваш емпатийно не означава да съжаляваш - това е да потънеш заедно с човека в блатото му. Защото съжалението е страх, че и ти можеш да бъдеш на неговото място. Няма нищо общо със състраданието. Не, да влезеш плътно резонирайки в енергията му, но да привнесеш светлината на разрешението на казуса му - това изисква сила, любяща сила!

Орлин Баев, душелечител