"Ние сме същества на път към смъртта си. Ние не сме
безсмъртни, обаче се държим като безсмъртни. Това е недостатък, които ни
погубва като индивиди и един ден ще ни погуби като вид..."
Дон Хуан Матус, фиктивен персонаж на фентъзи писателя Карлос Кастанеда
Литературният герой на Карлос греши и е много прав в същото
време. Безсмъртни сме като вечни същности. Този физически апарат, през който се
проявяваме, за да се учим обаче, е жалко смъртен. Вместо да осъзнаваме Себе си,
когато се идентифицираме с тленната биология и смешните социални консенсуси за
реалност и цели на живота, тогава действително погубваме Себе си.
Страхът е нужен в малки дози - предпазва. Няма напълно
безстрашни освен онези с изядена от херпес амигдала... Когато е в повече обаче,
изяжда способността ни да бъдем творчески създания, сътворци, проявяващи
съзидателността на Твореца. Как се преодолява страха от смъртта? Със смел
живот, прегърнал смъртта като най-добър приятел и съветник. Мементо мори, помни
смъртта, казвал един съветник на ухото на великия римски пълководец. Само
прегръщайки смъртта, можеш да танцуваш с живота решително и красиво! А смъртта
- да, можеш да умреш след 100 години, но може и след минута, не знаеш, нали?!
Зад това незнание обаче стои едно знание, повече мъдрост, отколкото знание,
което се появява когато съумееш да преработиш страха си и оставайки смело в
непознатото, да разчиташ на потенциала си. Приемайки преходността си, само
тогава общуваш с вечността си! Има методи, има школи, има литература - но отвъд
всичко това е активният, смел живот, в който осъзнаваш тиктакането на часовника
и приемайки тленността си, живееш силно, сякаш всяка секунда ти е последната!
В душелечението, за да помогнеш, е нужно да се гмурнеш в
преживяваната болка и страх. Стоиш ли настрани, човекът се чувства сякаш гори в
огън, а ти удобно разположил се на хладничко, мъдруваш нещо си… Не, не така се
случва реалната и ефективна психотерапия. Нужно е да влезеш в резонанс с човека
- до мозъка на костите му, до самото ядро на болката и страховете му. Само
тогава си приет за дълбока помагаща част от самия него и можеш да помогнеш на
човека да си помогне. Това е същността на емпатията. Е, да - плюс силна
интуиция, интелект и разбиране както на човека, така и на самата структура на
помагането и вектора на цялостната посока. Методите са вторични и могат да
бъдат всякакви, но са само помощни. Да, изисква се стабилен център. Но, ако не
влезеш в бурята на страданието на човека, е като да му се правиш на спокоен и
загрижен по телефона, докато той е изгубен в мраза на тресавищата и блатата си
и хванат от възлите на комплексираните си коренища - дистанцията се чувства и
ако проблематиката е по-комплексна и изискваща цялостни усилия и сърцатост в
помагането, няма как така то да се случи, няма как така да му покажеш пътечката
на оцялостяването и спасението му, на изхода от невротичното тресавище. Иска се
сърцатост да влезеш енергийно и емоционално в тресавището на човека, само от
която позиция можеш да помогнеш в развързването на възлите на маладаптивните му
убеждения. Да влезеш, като имаш силата да запазиш светлината, любовта и
присъствието на духа си. Да състрадаваш емпатийно не означава да съжаляваш -
това е да потънеш заедно с човека в блатото му. Защото съжалението е страх, че
и ти можеш да бъдеш на неговото място. Няма нищо общо със състраданието. Не, да
влезеш плътно резонирайки в енергията му, но да привнесеш светлината на
разрешението на казуса му - това изисква сила, любяща сила!
Орлин Баев, душелечител
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук в коментарите!