Писмо до тялото ми. Писмо до характера ми. Писмо до живота ми.

Писмо до тялото ми

Здравей, мое скъпо тяло. До сега не сме си говорили. Все си мислих, че имам връзка с теб, но явно не сме си много близки. Сега като се замисля, би ми се искало! Знаеш ли, иска ми се да си добре, да си спокойно и щастливо, и да сме щастливи заедно, а излиза, че не харесвам много неща в теб. Сигурно това е причината да те наранявам толкова много. Та ти си моето тяло. Откъде идва това несъвместителство между нас? Имаше и много моменти, в които те харесвах, но това после сякаш изчезваше. Помня моменти, когато хора (непознати) се обръщаха да те огледат хубаво. Мъжки погледи те гледаха похотливо, съблазнително и жадно. И после пак всичко изчезваше, когато някой ме отхвърляше за нещо, каквото и да било, особено ако това беше мъж. Често те сравнявах с телата на други момичета и жени, докато започнеше да те боли някъде. Колко ли ти се е струвало, че съм била жестока с теб? Понякога търпях дълго унижение или досада, или ти налагах да издържиш до изтощение, а колко силно тяло беше... и толкова гъвкаво. Дори чуваше, че другите искаха да имат тела като теб. Все още го чуваш! Но все не вярвах, че изглеждаш достатъчно добре. Дойде време да те обвинявам, че остаряваш. А колко състезания печелехме заедно, помниш ли? Колко силно беше тогава? Нямаше кой да те спре и да те надвие.

Чудя се, защо не сме приятели? Какво ни пречи? Поне спрях да те тровя с цигари... Мисля, че отдавна го заслужаваше. И още има сила в теб! Можем да се съюзим и да покажем на жените на тази възраст, че могат да изглеждат доста добре. Може би трябва да си поговоря и с духа си! Предполагам, че той има доста какво да ми каже - какво ме спира да се движа напред щастлива, и да вляза във форма и в съюз с теб и с него! Ще ми е приятно скоро пак да си поговорим. А сега искам да обърна внимание и на една друга важна част от мен.

Писмо до характера ми

Здравей, характер мой. ще се радвам да си поговорим! Не ми е хрумвало до сега, че можем да си поговорим. Понякога се питам имам ли такъв. Но понякога съм усещала, че го проявявам с пълна сила. Уж съм умна жена, но има моменти, в които не мога да се оправя с теб! Правиш си каквото ти хрумне и като набереш скорост, нямаш стигане. Друг път те няма, все едно, че никога не те е имало. Има неща, които харесвам в теб. Има неща, в които искам да приличаш на някои хора, май то се случва и с тялото! Понякога ми се иска да удариш по масата, а ти затихнеш, затихнеш, та никакъв те няма. Май се сещам на кого приличаш. На този, на когото цял живот ме оприличават, а именно баща ми. Питам се защо аз работя върху себе си, пък 'тоз любимия син на мама (брат ми) е вечно по-недоволен от живота от мен. Не е прочел една книга в живота си! Въпреки ,че се опитвам да му дам това право, но ако зависи от мен, бих му препоръчала 2-3 ! А защо трябва да ми пука и да се сравнявам? Може би защото той проявява все пак характер спрямо мен, но само толкова. Тука вече се разпали характерът ми :). 

Защо ми е да се сравнявам? Важното е с теб, характер мой, в какви взаимоотношения сме. Понякога ми се иска да си по-прям, понякога по-открит, и понякога да си замълчиш. Все ми е трудно да те управлявам. И пак понякога успявам, но рядко! Питам се защо не се разберем. Да се споразумеем. Та ние зависим един от друг. Може би можем да си сътрудничим. Може би ще помогне ако по-често си говорим. Ако можех да знам какво ти е нужно, за да се проявиш в пълния си блясък, така че да си бъдем полезни... Може би живота би поставил нещата така, че да можем да си сътрудничим... А може би знам, но ми е нужно мъничко само смелост!

Писмо до живота ми

Здравей, животе мой! Искам да ти кажа някои неща. Благодарна съм, че те имам. Благодарение на теб се проявявам под различни форми и начини. Напоследък ми е много самотно и понякога тъжно. Питам се къде сбърках, че останах толкова сама. Загубих желание да се боря като преди и да творя, защото нямам вдъхновение, въпреки, че бих могла просто да се наслаждавам на живота. Но често забравям за това. Питам се дали не ми е писано да си остана сама, или това е временно положение. Чувствам се непълноценна. Мисля, че не правя достатъчно, че да ми предоставиш подходящи възможности. Или на нещо имаш да ме научиш. Благодарна съм, че децата са ми живи и здрави, но си мисля, че след цялата борба ако ме оставиш да умра сама, това ще им оставя - как безсмислено се борих за да умра сама накрая. Всъщност сега се сетих, че събрах смелост да напусна баща им, за да не умра в самота, както майка ми. А аз всъщност съм сама и със, и без него. Питам се защо ме държиш сама и докога. Не бих казала, че ми харесва да съм сама. Не съм се борила за това. Борих се за по-щастлив живот, но явно още уроци имам да уча. Но живот - младостта ми мина в борба и в търсене на истината. Мислех, че съм по-прозорлива. Явно някои уроци ги научавам трудно. Не искам да съм недоволна, но имам право да задавам въпроси. Та ти си моя живот. Какво си решил за мен? Около мен всички си имат партньори, а може би ти подготвяш най-подходящия за мен. Бих казала , че си доста интересен, доста пъстър. Напоследък си мисля, че намирането на партньор е най-важната ми мисия. А сега започвам да осъзнавам, че каквото е в мен, това е и около мен. Когато сама съм добър партньор на себе си, тогава и ти предоставяш такъв! Научи ме да бъда добра компания за самата себе си, животе! Чувствам, че вече се случва - благодаря ти! 

Л.М.