Страници

четвъртък, 28 юни 2018 г.

Обичам те, страх! (Отзив от Инес Райчева)

Винаги казвам, че с професията си психотерапевт съм благословен да работя с интелигентни, мотивирани и сърдечни люде. Заобиколен съм от такива и това ме прави удовлетворен и щастлив. Защото виждам как при преобразуването на страха, започва да протича все повече любов, мъдрост, творчество, вълшебството на потенциала. На групата ми идват почти изключително хора, минали или все още минаващи през лична терапия. Хора готови за силна, интензивна, истински променяща работа. Почти всеки път, когато на групата ги погледна и буквално преливам, изпълвам се с любов, която ако не отдам, сякаш ще се пръсна емоционално. Чудесни са хората, с които заедно работим в посока смисъл, цялостност, смелост, здрава самоувереност, доверие в Себе си, Бога, съдбата си и Живота. Нека бъда все по-хармоничен, за да протича през малката ми грешна личност онази сила, която прави който и да е терапевтичен метод работещ - силата на любовта, на Бога. Прекрасно е, когато виждаш как същата сила заживява в хората, на които помагаш! Текстът по-долу е отзив на Инес Райчева за този процес.

Благодаря, Инес! 

................................................................................


Страхът, този мой верен приятел, Ангел Хранител, пътеводна светлина!
Благодаря ти, Страх, за всичко, на което ме научи!
С главна буква пиша името ти, точно защото е име, а ти си ми приятел верен и любим!
Без теб нямаше да стигна до тук!
До къде ли?
До себепознанието, до себелюбовта. 



В началото 


Като се срещнахме, Страх, заради теб треперех, плаках, самосъжалявах се, мразех се! Самобичувах се и казвах: "Да, прав си, не заслужавам любов. Не мога да я заслужа, не ставам за нищо, аз съм една издънка, в живота ми няма смисъл." 

Години наред в това състояние как се живее? 
Живее ли се? 
Не бих казала. 

По-скоро бях ходещ труп, търсещ удоволствийца да позамажат положението, сламки, за които да се вкопча, че да не се пусна от стеблото на живота с цялата си насъбрана немощ и безсилие. Казвах си "Ето, сега ми е добре, тук ми е добре, ще поживея още." До следващия катаклизъм и рухване из основи. До следващия депресивен епизод, в който всичко става сиво, безлично и лишено от всякакъв смисъл. Казвах си преди, Страх, "Какъв Бог, какви 5 лева?! Какви са тези смотаняци, молещи се на някакъв измислен дядка, вместо да вярват в себе си! Ами да, животът е гаден, а хората тъпаци, БОРИ СЕ, разчитай само на себе си! И тук-таме на някой друг, но го дръж здраво, да не избяга! КОНТРОЛИРАЙ!
Ех, тогава не си давах сметка, че отговорът, който търся... 
Е в обратното.... 


Моментът на "Не мога повече"
И до тук ме докара, приятелю! От бездната на омразата, автоагресията, нагаждащия се към всеки мазохисъм, избягването на другите, за да не бъда отхвърлена... В тая бездна на безподобни мъки и самопричинена самота, неразбраност, потърсих Орлин Баев.  Благодарение на терапията с Орлин - лична и групова, два уъркшопа с него и Дора Прангаджийска, за има-няма 6 месеца, моят живот се обърна (няколко пъти). Нагоре-надолу, емоционално влакче на ужасите! Ту добре, ту зле и пак долу в бездната! Човек понякога може и сам да се справи, и без терапевт може, аз със сигурност можех. Но щеше да отнеме години лутане и още ненужно, неосъзнато страдание.
Бях мишка в капан.


Мога да изкача този житейски баир! 

Мога и го направих! С подкрепата на Орлин, който е Човек, намерил призванието си. Силен терапевт, страхотно подходящ за шубелии и шушуиги като мен!
Защото знае какво е да си точно това, живял го е.

От мазохистична, мразеща се страхливка, се превърнах в смела и уверена жена - ето пиша в блога си, правя видеа, които ми носят неописуем кеф! Обичам се и ми е готино в тялото ми! Не е перфектно, моето си е!
И си се грижа за него.

От мъжемразка, се превърнах в жена, прегръщаща нежно своя Анимус, своята мъжка страна. Нямам нужда да наказвам мъжете, нямам нужда да им се нагаджам, нямам нужда да им се харесам на всяка цена - общуването ми с тях е истинско удоволствие и топла обич! Уважавам ги, приемам ги.
И около себе си имам мъже, които ме вдъхновяват и зареждат с нови сили всеки ден! 

Фалшивата духовност...

От фалшивата духовностбез да съзнавам всъщност колко неискрено подхождам към себе си, желаейки с изфабрикуван позитивизъм, да замажа прозорчето, през което виждам света, да си помогна някак с патеричка, потъваща в скапаната ми собствена кал - се превърнах в човек, прегръщащ ИСТИНСКАТА ДУХОВНОСТ. А тя е в Смиреното приемане с Доверие. Няма и следа от моята осакатяваша тревожност, именно защото стъпих на едно същинско
Доверие към себе си, живота и смъртта.

Как стигнах до Доверието

С яка съпротива! Доброзорно, както казва Мадлен Алгафари. Исках всичко да си рационализирам, да ми щрака умчето, да ме пази, да съм в защита!
Умът ми си е винаги там, той КОНТРОЛИРА всич-ко
Да, ама не! 
Като те застигне земетресението, наречено "тревожност" разбираш, че умчето не действа... Луташ се, страдаш, премисляш и прегряваш, а ефектът е нулев - дори потъваш все повече..

Оставих се на усещанията си, Страх. От сърцето, от корема. 
Колко болка и сълзи се изляха! Дни и месеци рев и тяло свито на кравайче от болка.
Чух малкото хлапе в мен, 
детенцето Инес, което иска да го оставя да ОБИЧА, да ДОКОСВА, да ОБЩУВА, да се СМЕЕ на висок глас, да ПЕЕ, да РИСУВА с пръсти, да кара колело в ДЪЖДА. 
Окей, някой няма да я хареса. Някой ще чете сега и ще си каже: "Егати тъпото парче! Тая е луда!" Е, и? Никога няма да ме обичат и приемат всички. Това няма значение, не е цел, не е необходимо. 
Аз я обичам и я чувам! 
Аз и давам правото да е там, щастлива и усмихната, само защото е жива и диша - нищо не е нужно да постига, да бъде! 
Просто едно дете, това стига. 
Обичта не се заслужава, тя е безусловна. 
Така, както майката обича бебето си безусловно,просто, защото е на този свят.



Позволих си да ОБИЧАМ и ОБЩУВАМ искрено, близко, любящо, нежно, не защото се хващам за хората като удавник за сламка. А защото ми е приятно, любопитно, носи ми наслада.
Вече ми е хубаво и сама. 
Наслаждавам се на себе си, затова съм разтворена и към другите. 
Затова пиша и в момента. 
А щом аз имам какво да дам, значи там някъде има хора, които имат какво да получат!

Обичам те, Страх!

Мили мой, ти ме мотивира да стигна до тук! Прегръщам те! Ако не беше ти, нямаше да се намеря. Щях да се лутам, ли лутам в безмислено съществуване. А заради теб рових в калта, рових до Ада и обратно, за да стигна до чистото синьо небе!

Дървото на живота - с дълбоко стигащите до земята корени и високите силни клони, реещи се в синевата. 

Я, виж, Страх, разцъфнали са и цветенца! Красиви, шарени! Това съм аз - красива, шарена, "многопластова", ми е казвал Орлин. 
Да, обичам те, Страх - моя рожбо!
Обичам те, Страх - учителю мой!

Краят на пътя

Такъв няма! Не вярвам нито, че умираме, нито че се раждаме. Само се сдобиваме с тела и по някое време ги губим. Не съм приключила с ученето. Много чернилка изкарах от себе си - но тя никога не изчезва напълно. 

Разликата? Че сега съм готова, мили мой Страх, за всичко, което живота има да ми поднесе! О, да, знам, че ще имам вдъхновяващи възходи и болезнени падения. Болки, ужас, страхове. Част от пътя са. Няма да бягам, да се крия.

Буквално знам какво е да лазя на земята - Орлин ме е съветвал да го правя - лазя, влача се и съм едно незначително ла*но, сбогуващо се с живота. Без контрол - край, там няма контрол!Има усещането от корема, от сърцето! Смирение пред жестокия шамар на Живота! Когато си долу, смачкан, изоставен - или умираш, или се прегръщаш, съзнавайки дефицитите си, но готов да работиш по тях. Или се самоунищожаваш или се отпускаш и отваряш обятия към Страха, с Мъдростта, която ти нашепва "Има смисъл и в това, има. Стига борба, стига бунт и контрол, ти си просто едно малко човече, не разбираш всичко - това не го прави страшно, смъртоносно."

Желязната ръка на Страха, която те води нагоре към Силен Живот, Любящ Живот. От тази желязна ръка няма измъкаване, докато се дърпаш. Когато обаче отвориш очи и кажеш на този страх: "Хайде, готов съм да уча, дай да видим какво си дошъл да ми казваш, какво си дошъл на ми показваш?", това, точно това, е НАЙ-мощната трансформация в живота! 

И се РАДВАМ, че все повече хора са тревожни, имат паник атаки и са треперковци. Това е пряк път, хора, повярвайте! Пряк път към един съвсем друг живот.


Духовност, същинска, не позитивничка, розовка, а истинска и мощно трансформираща! 
Но и до нея има път, има етажи, стълби за качване.


П.П.: Мили читателю, това писмо можеш да разбереш само от позицията, в която страхът е вече желан мотиватор и приятел в мощната трансформация! Пътят до там е дълъг и трънлив, стъпалата не малко - качваме, пак слизаме, после пак качваме... Но стигнем ли... Цял един нов хоризонт се разкрива! Щом си тук, значи си на пътя вече! 

Ако ти звучи твърде емоционално, налято с патос... Такова е - защото след 25 години на тази Земя, в това тяло, аз най-накрая поех въздух, отворих очи и усетих с ходилата си почвата, направих първи крачки. Излязох от пъшкула. А, вярвай ми, това е винаги емоционален момент, катарзисен. 

Орлине, посвещавам това на теб! Убичъм тъ! 

Благодаря за всичко онова, на което си проводник, Човече. 


Посвещавам го и на моите приятели и близки, на всички сърца, с които се запознах по време на терапията. 

Обичам ви! 

Благодаря ви от сърце и до живот! 

За край ще поместя част от едно стихотворение на Мадлен Алгафари: 

Мой вечен любовнико -
честен и чист,
мой точен часовнико,
мой верен бял лист!
 (...)
До край ме познаваш -
до зъбите кътни!
Затуй ти оставаш,
а те са безпътни! 

За пръв път разбирам какво е да не те е страх от Живота. 


Да си с отворени обятия и топло сърце, 

да прегръщаш и докосваш с наслада и смелост. 
Благодаря, Страх, че си до мен!


Знахари и Вълшебници


Текстът по-долу е извадка от тази тема.

.............................................................................

Горски Вълшебник

Toni: 

Не знам от къде да започна...На 36г съм, семейна с две деца на 10 и 2 години.Кърмих малкото дете до март месец и малко след това започнах да изпадам в някакви състояния на страх и тревожност.Една вечер малко след като приспах малкото започнах да плача, появи се ужасяващ страх, че ще умра, започнах да я целувам, появи се сърцебиене, изпотяване, задух, не можех да се успокоя...не знам как успях да заспя изобщо.В следващите дни бях под постоянно напрежение това да не се повтори...съответно това ми се отразяваше на ежедневието, започнах да се вглеждам в несъществуващи симптоми, постоянно ми се виеше свят.Отидох до личната лекарка, тя ми изписа Деанксит.Пих го 3 седмици и ми каза да го спирам.Бях осезаемо по-добре.Може би трябва да вмъкна нещо, което е важно.Няколко месеца по-рано голямата ми дъщеря преживя стрес - едно дете я беше накарало да и разкаже за свои любими предмети, места, песни и т.н и после с тази информация и разказало страшна история, в която тя е главен герой и в която тя се хвърля от 8-я етаж, на погребението и звучала любимата и песен и имало от любимите и цветя.Детето беше много травмирано, ние също...не можеше да спи, само плачеше и във всичко виждаше само смърт.Представяше си първо как тя умира, после се прехвърли на малката си сестра и на нас...говорихме с детски психолог и ни посъветваха да и обясним за смъртта в прав текст.Лека полека, може би в рамките на месец нещата се овладяха и тя забрави.Така...

След спирането на Деанксита имах няколко седмици на спокойствие и мир.Една събота, докато правех закуска ми прилоша, зави ми се свят и се строполих на земята, не съм губила съзнание, просто ми стана лошо.Мъжа ми се притесни и ме заведе до дежурен кабинет, където установиха само ускорен пулс и ми препоръчаха да изследвам щитовидна жлеза.Още в понеделник бях при личната, пусна ми изследванията, но от притеснение ли какво вечерта получих криза...задух, сърцебиене, страх да не полудея, страх да не умра и новото...страх да не полудея и да се хвърля от 8-я етаж...или изобщо от високо.Това ме изплаши толкова много, че не можех да спра да мисля, предстоеше ни влизане в болница /на 8 етаж/ с малката за изследвания.Със щитовидната всичко е наред, но това вътрешно треперене и страх ме побъркват.Обадих се по телефона и ми изписа Стрезам 3*1 

Пия го втора седмица, на моменти съм добре, на моменти пак ме обхваща това отвратително чувство на безсилие и тревожност.Знам, че тези страхове са ирационални, но въпреки това ме плашат ужасно много.Не мога да се отпусна, тялото ми е пренапрегнато, най-малкото ме ядосва, събуждам се сутрин в 6 и не мога да заспя повече.Дайте ми моля съвет, как да се справя с това състояние.Искам си отново спокойствието и усмивката...

Орлин:

На дъщерята сте обяснили, остава и на вас да го обясните. От съзнание, към подсъзнание, да си разкажете една по-цялостна приказка за Живота:


..........................

Знахари и Вълшебници

Имало едно време в едно далечно царство на края на света, една майка с две деца. Обичала децата си много, обичала и живота си. Била майка-дете. Дете, родило две деца, което само било дете. Отвън жената съвсем си приличала на жена - хубава, разумна, пораснала. Отвътре ѝ обаче живеело едно уплашено дечко, което се стряскало лесно. Било го страх от какво ли не - от високото, от слабостта, от непознатото, от познатото, но неконтролируемото, от болестта, слабостта. Особено го плашела смъртта - струвала му се като изчезване, като тотална, черна и необичана, несправедливо натрапена самота в нищото.

Детето живеело вътре в тази майка. Понякога се обаждало, но по-често си играело наполовина спокойно. Майката се мислела за голяма, но това била само маска, на която се опитвала да вярва. Когато нещо отвън се сторело страшно на детето, маската на възрастен се пропуквала и детето отвътре започвало да се паникьосва, да крещи, плаче и се тръшка...

Майката на двете деца живеела в добра колибка досами тъмната гора. Бащата на двете отрочета се грижел за всички - вечер заедно сядали край огнището и гледали кристалното кълбо, по което се излъчвали вълшебни приказки от през девет земи в десета. Веднъж, едно от съседските дечурлига разказало страшна история на голямото дете: "Ето, аз смъртта те познавам много добре, коварна съм, знам какво обичаш, знам всичко, което ти е любимо - затова сега ще вляза дълбоко в теб и ей сега ще те накарам да скочиш там, в тъмната гора, от осмата, най-висока скала. А после, победата ми ще е пълна, когато на погребението ти звучи любимата ти песен, ха ха хаааааа!..." 

Майката се опитвала с всички сили да успокоява детето. Колкото повече пробвала да се показва силна обаче, толкова повече вътрешното ѝ хлапе започвало да трепери от страх. Майката започнала да ходи при горските знахари - дали ѝ силни билки, които обаче само потискали и упоявали това упшашено дете. Когато се посъвземало от горчивите сокове на отровните корени, детето се страхувало още повече - защото ужасът му не бил преобразуван, а само изолиран, от което още повече растял. 

Майката чула, че има и друг тип горски вълшебници, които учели на съзряване, смелост, обич и самообладание. Отишла при един такъв и започнала да плаче. Той обаче се смеел благо, с една ръка на сърцето, а с друга на корема - направо се разтресъл целият от смях така, че вълшебният му корем заподскачал. Нали бил вълшебен, прихванал погледа на жената и тя също започнала да се усмихва. Отначало през сълзи, после по-широко, докато накрая прихнала заедно с този странен, весел вълшебник. Той настоял да спре отровните корени на механо-знахарите! 

Тогава я хванал за ръка и започнал да я води из черната гора. Оказало се, че въобще не е толкова черна, а пълна с полянки, птички, горски добри животинки, даващи обич, смелост и сила, красота и доверие. Дори дърветата били живи и ѝ нашепвали приказки за целостта и смелостта на любящото ѝ сърце. Клоните се разтваряли пред нея, слънчевите лъчи галели и прегръщали детето в душата ѝ, което вече започнало да наднича с интерес и въодушевление. Оказало се, че от "най-страшната" осма скала, тръгвала пързалка, водеща към езеро с жива вода. Жената погледнала вълшебника, а той ѝ кимнал усмихнато. Тогава тя се спуснала по пързалката на доверието.

Пързаляла се дълго. Понякога ѝ се искало да се върне нагоре, но веднъж тръгнала, смелостта ѝ напирала и превръщала страха ѝ във вдъхновение. Тогава, когато и тя вече не знаела къде е, цопнала в живата вода на любовта.

Оттогава тя самата разказвала весели и смели приказки на децата си. А нейното вътрешно дете вече не било толкова вътрешно. Постоянно общувала с това игриво, любопитно и вече смело дете, като вратата между съзнанието и подсъзнанието ѝ оставила широко отворена за дъгата на любовта. 

П.п: а любовта и казала, че когато обича, смърт няма! 
..............

Потърсете психотерапевт! 

...

Орлин Баев

Личен опит в справянето с ОКР


Здравейте,

Това, което ще опиша, е моят личен опит в справянето с ОКР. На тези, които не вярват в това, което ще прочетат по-долу – ваше право, всеки си върви по свой път. Това е моята история, и нещата, които са проработили при мен.

Дълги години – повече от 15, не помня вече точно, страдах от паник атаки и тревожност. Какво точно ги е “отключило” - вече дори не си спомням, а и не мисля, че е от голямо значение. Първо си мислех, че нещо се разболявам, кръвно, вестибуларен апарат, някакъв хормонален дисбаланс, мозъчен тумор, абе какво ли не. Постепенно обаче разбрах, че всичко е в главата ми (и не е тумор в мозъка). Това не само, че не ме успокои, ами дори напротив – още повече ме спече, реших, че сигурно имам някакво умствено разстройство, и че рано или късно ще свърша в лудница. “Изписах” си сам някакъв антидепресант, и нещата се позакрепиха – пия го няколко дни/седмици, пооправям се, спирам го, мисля, че съм се оправил, карам така няколко седмици/месеца, и изведнъж тряс – ПА се завръщат с двеста, до степен да не мога да се покажа от къщи. Пак хапчета, пак временно успокояване, и т.н., циклите се редуваха в продължение на тези дълги години.

Междувременно животът ми си течеше, дори сравнително нормално, гледано отстрани – добра работа, жена, деца, жилище и кола – абе направо Българската Мечта :). Да, ама отдолу вулканът си е къкрил, и една прекрасна сутрин просто изригна! Ужасът, който тогава преживях, няма смисъл да го описвам, предполагам всеки, който чете това, е минал или минава в момента през подобен момент от живота си.

Отчаяно започнах да търся в Интернет нещо по въпроса, но нямаше за какво да се хвана. Тогава случайно видях няколко изречения някъде в сайта на Орлин, които разко ме върнаха в действителността. Съвсем накратко – тези мисли са нормални, и всеки ги има, погрешна е реакцията ни към тях. Причините за това са много, няма да изброявам тук, в процеса на терапията излиза всичко.

С известни трудности успях да се свържа с него - графикът му беше пълен, започнах да ходя на групови, а по-късно и лични сесии. Промяната, нужна за да се победи/приеме/реструктурира реакцията към натрапливите мисли изглеждаше проста, но определено не беше лесна, и в процеса на няколко пъти бях на ръба да се откажа. Радвам се, че не го направих, защото в момента усещам огромна промяна в себе си – мислите, дори и да се появяват, вече не могат да предизвикат този ужас, който беше преди, може би в най-тежките моменти само за няколко милисекунди опитвам да се шашна, но с техниките и осъзнаването, което вече имам, е сравнително лесно да се вкарам обратно в релси.

Много ми хареса това, което казва Орлин за ОКР – това е като малки пъпчици, които избиват отгоре. Сравнително просто (да не се бърка с лесно) е да се отървете от тях, но ако искате наистина да промените нещата в себе си – а вероятно ще поискате – чака ви дълъг и не лек път. 

Под натрапливостите ще откриете толкова много неща в себе си, които сте кътали с годините – страхове, наранявания, обиди, тъга. Освен тях обаче, ще откриете и много доверие, обич, смирение, щастие. Вероятно ще откриете, че всъщност сте благодарни за състоянието, което ви е повело по този път – знам, че ви звучи абсурдно, но поне при мен е така. Накратко – ЗАСЛУЖАВА СИ!

На тези, които в момента се лутат така, както аз се лутах преди време, искам да кажа няколко неща:

- НЕ СТЕ ЛУДИ, и няма да полудеете! Ако мислите, че полудявате, това е чудесно – означава, че сте нормални, вероятно просто ви е страх от нещо, върху което мислите, че нямате контрол.

- Това, което мислите, вероятно няма да се сбъдне. Мислите не са действия, ако ви става гадно от някаква мисъл за нещо, което можете да направите – много вероятно е да не го направите.

- Вероятно ви е страх, че нямате контрол над тази ситуация – тук ще се намеси добрият психотерапевт, няма да ви издавам тайните на процеса :)

За да успеете успешно да се избавите от ОКР ви трябват само няколко основни неща:

- Мотивация – добрата новина тук е, че неприятното, понякога ужасно усещане, не ви оставя голям избор, и вече сте доста мотивирани да успеете.

- Добър психотерапевт – имах късмет да попадна от първия път на човек, който успя да ми помогне. Пожелавам този късмет и на вас.

- Доверие в процеса на психотерапията, и доверие като цяло! Дори и на моменти да ви се струва странно, или да усещате голяма трудност в това, което правите – вярвайте, че ще стане. А то ще стане, бавно или бързо (абе няма да е чак толкова бързо, колкото вероятно ви се иска :) )

- Групите на терапевта ви са чудесен инструмент – там можете да се срещнете с хора (между другото прекрасни <3 4="" nbsp="" o:p="">

Накрая искам да благодаря на Орлин за това, че го има, и че е това, което е. Искам и да благодаря и на всички много скъпи за мен хора, които срещнах по този път – те си знаят кои са – обичам ви! Благодаря и на прекрасната си съпруга, че не ме изостави и вярваше в мен през цялото време.

Успех!

В.

неделя, 17 юни 2018 г.

Месоядният вегетарианец


Забележка: долният текст е от тази тема на форум http://beinsadouno.com

......................................

Повече от 20 години от живота си съм бил стриктен вегетарианец - по етични съображения. От 2+ години съм месоядец. Чувствам се чудесно и въобще не ми омръзва. От два месеца съм на нисковъглехидратна диета - супер ми е, свалих 7 кг., а се надявам и още няколко, докато тялото ми просто пее от кеф и не само, че нищо не ми липсва, а се чувствам прекрасно. Оказва се, че поне на емоционалното ми тяло месото и енергията, която носи, му харесва много. Виж, с нравствеността имам сериозно противоречие и знам, че отново ще спра месото. Но, слушам си се отвътре, отвъд теориите и бля бля.

Питат ме вегетарианци: „Като си бил толкова време вег, не ти ли е гадно, нямаш ли противно усещане?“

Кое усещане - че ми е супер вкусно като ям вратна пържола ли? :) Или че изяждайки парче месо или яйца със сирене, се чувствам супер удовлетворен, тялото ми се радва и мога със съвсем малко количество, докато с веджи храните ядях с килограми и качвах до 300кг. (е, почти... :) ) и никакво усещане за удовлетвореност нямах? Понякога се шегувам, че поне при мен, да бъда вегетарианец означава да съм угоено прасе, освен ако не си наема специална готвачка да ми бърка ядки, кълнове и т.н. специално внимание, което аз няма как и не искам да отделям на манджите. Като не ям месо, ям ляп и кашкавалки, ориз, картофи, спагети, варива и т.н. А това са въглехидратни "ядрени" бомби, които обаче не ме насищат никак, ама никак и ям много,  започва да ме дърпа сладкото, ставам угоено прасе и се завърта метаболитен инсулинов цикъл на освиняване... 

А с парче месо, салата, малко кисело мляко и т.н., ям веднъж на ден, а цял ден на работа буквално забравям за това и се чувствам супер заситен. Пак съм малко отгоре с килата, може още пет-шест надолу, но то е защото ям по най-неподходящото време - преди лягане. Но това си е моят режим, така си ми харесва и за мен е о'к. Та, с едно парче месо от 100-200 грама веднага нуждата ми от тъпчене изчезва, желанието за сладко се изпарява, а тялото си пее балади на металика, при което просто забравям за яденето, до следващата вечер... 

Имам нравствено противоречие, въпреки че със сегашния ми режим съм супер на ниво усещания. Обичам животните, а ги ям. Съзнавам и това ми е конфликт. От друга страна тялото ми буквално се кефи на месото и се отвращава от варивата, хляба и пр. - бях на един ритрийт. Там ядях супер малко - по една купичка на ден, но все зърнени - овес, ориз, булгур... - за 12 дни качих три кила, при положение, че ядях шепа на ден, при това разделно, без сирене и т.н.... С годините метаболизмът се забавя и ако на 20 ядях 10 пъти на ден с кила всеки път и бях 20 кг. надолу, сега е различно... Едновременно мога да ям много по-малко, но и трябва да внимавам повече. 

Та, нравствеността казва едно, тялото друго. Ако някой каже, че хлябът и варените зърнени са мъртви и затова не носят усещането за задоволеност, освен изядени в промишлени количества, ще е прав. Хубаво, нямам нищо против суровите ядки, семена, кълнове и от сорта, когато са добавка към салатка. Ама това да папам само – не съм там.

Повече от 20 г. бях вегетарианец по вътрешно убеждение. Никой не ме е карал да го спирам. Напротив, спрях го в най-неподходящия момент - в казармата. А след нея родителите ми бяха твърдо против - тогава никой не беше и чувал за вегетарианство. Но се отстоявах - поради ненасилието, поради любовта ми към животните. Сега от 2 г. късам плът хищнически - хищникът в мен се кефи яко. Ангелът, който също присъства, при това осезаемо, се хваща за главата. Тялото се радва, а на кантарчето му олеква. 

В последните години на веджи папкане, в мен се появи т.н. формиране на реакция. Започнах да виня месоядците - да ги виждам като изроди-убийци с ниско съзнание, долни твари... Всъщност на мен самия ми се е ядяло месо, но потиснатото и изтласкано несъзнавано желание се процеждаше като реакция към тези, които го правят. Интересното е, че след като започнах да раздирам плътта на съществата, ... се смирих, станах по-толерантен. Може би съм недорасляк-низша душичка, low life creature, но просто споделям динамиката си. Ангелът в мен иска режим офф месо. Тялото обаче изключително силно се кефи на месото, нормализира си метаболизъмчето и килограмките, изчезва му нуждата от голямо количество папо, стабилизира си хормоните, тананика си любовни мелодийки... Тоест, на клетките, на физиологията ми и е добре на месо. На Човека не. 

Както казах, над 20 год. бях на вегетарианско хранене - по вътрешен повик. Последните няколко обаче си давам сметка, че в мен се е появила нуждата от месо - в началото съм я потискал автоматично, после се прояви като агресивна реакция към месопапкащите, която осъзнах и започнах да го ям.

Какво се промени в мен и живота ми, се питам - частични отговори мога да си дам. Дали съм жалък безлюбник, алчен и безскрупулен, нехаещ за живота човек? Нищо такова - рева при вида на насилието, супер горещо сърце имам, фина душичка, обичам силно, дълбоко, отдадено и истински, мога да жертвам, доста съм решителен, имам достъп до вътрешните си ориентири и дори светът да крещи в точно обратната посока, си ги следвам с пълна увереност. 

Тогава уот дъ ф.. става с жалкото ми грешно битиенце? Интроверт съм. Правя се на екстраверт, но принципно съм си интроверт. От 17 годишен мечтая за монашески живот, но думите на Петър Дънов, че вече светът е манастирът, са ме спирали и монах в този си живот няма да бъда. В доста предишни съм бил... Интроверт съм, старая се да намирам баланса между навътре и навън. Но, вероятно съм го позагубил, въпреки липсата си на шумна реклама. По-скоро никаква реклама - не съм дал досега и лев за такава, но просто си творя. Въпреки това, може би малко се престарах с публичността си. А тя изисква много агресивна енергия, замазана от красиви усмивки и думички.

Протича процес в мен и на мен самия ми е интересно да го наблюдавам. Не искам съвет, а по-скоро мисля на глас (на писане) - имам си вътрешните насоки и жалони. Тече процес някакъв в мен - намиране на баланса комай. Сега ям месо, но знам, че ще го спра. Нравствеността, низхождаща от любовта, го иска. Тялото физическо и емоционално точат зъбки за кръвчица и много им харесва месото, включително до клетъчно ниво - чувствам, усещам го. Защо това противоречие в грешния ми животец?

Обичам силно, имам достъп до вътрешна, естествена нравственост, много животи съм бил монах, свещеник... Тогава какво, по дяволите? Защо клетките ми са така щастливи от месото, нормализират се, направо танцуват брейк, танц със саби и хип хоп с кеф? 

Балансът! Златната среда, хармонията, центрирането по отношение на житейското ми присъствие. Дълго време се нагаждах към разни школички, буквално потисках целостта си, за да се впиша в малките им разбирания и критерии. Интровертно преглъщах кривотийките и посредственостите им - за да получа дипломното им одобрение и успея професионално. Особено в една от тези школи с най-много часове в нея - външно лъскава, но отвътре гнила в алчността, неуспешността на актуалната си работа с реални разстройства и неразбиранията си. Натрупах автоагресия. Постепенно ми се появи нуждата от месо. Клетките ми започнаха да си го искат, за да изкрещят бунтарски, за да се прояви енергията на здравото себезаявяване и собствено присъствие в света - не нагодено, но автентично. Пиша и осъзнавам в момента на писането. Временно е това с месото. Помага ми да изкарам натъпканото разочарование от теснотията на психологията и психотерапията, да преобразувам автоагресията в здрава, насочена навън агресия. Процес на преобразуване на автоагресия в автентична асертивност. Този процес си върви в мен. Когато достигне преломна точка, нуждата от месо сама ще отпадне - знам го и слушам интуицията си. Имам я и си я слушкам.

Ако Господ е рекъл да задържи грешното ми житие битие, пак ще бъда веджи. Ако не, готов съм във всеки момент да си одим. Да бъде волята Му!  

Орлин, нищожен грешник


вторник, 5 юни 2018 г.

Прозиране - Випассана


Върнах се от 12 дни медитативен ритрийт. Един следобед, 10 пълни денонощия и една сутрин. През цялото време без телефони, нет, комп, тв, ръчен часовник (аз поне нямах), без говорене и общуване дори невербално. 11 дни гонгът удря в 4 сутринта – ставане, хигиена, сутрешна гимнастика, малко физическа йога и от 4.30, в Дхарма помещението, в залата за медитация, седнал на земята с кръстосани крака, прав гръб, застиване в мълчание не само външно, но и ментално. Седяща медитация по 12 часа на денонощие. Не след дълго, другите дейности също се превръщат в медитативен процес – ходеща медитация, ядене медитация, вземане на душ медитация, медитативно слушане на вечерна лекция. Като махна часовете на неосъзнат, автоматичен сън и неизбежното разсейване, се събират 12 часа статична и около 6 часа динамична медитация – общо 18 на ден.

Първият ден – болката… Болят краката, та се късат. Не само коленете и изтръпването до невъзможност за ставане преди протичането на кръвта отново, но и нервите, идващи чак от кръста и преминаващи през целите крака. От странната за бял човек поза се получава някакво усукване на тези нерви и боли – отначало леко, но постепенно се усилва. Сякаш боли зъб, но в краката и кръста – все болка, идваща от нервни окончания. По някое време става чиста агония – много ценно преживяване, откъсващо от така привичното закачане към удоволствието и отбягване на трудността. Не, няма мазохизъм и аскетизъм, не. Има намиране на златната среда. Отначало, първите дни, през цялото време е позволено да се сменя позицията – тихичко и бавно, безшумно и внимателно, като фокусът остава в медитативната техника през цялото време. Учудващо, само за няколко дни телцето започва да свиква и можеш да поддържаш позата неподвижно все по-дълго. От четвъртия ден три пъти по час нямаш право да мърдаш – абсолютна застиналост.


Първите дни мълчанието в присъствието на другите вади травмички – отхвърляне, самота, изоставяне, необичаност, неразбрана изложеност… Налага се да осъзнаваш и пускаш тихото медитативно присъствие да прегръща и разтваря зарядите им. Също болезнен, но ценен, психотерапевтичен процес. Някои почват да окапват – намират си извинения и бягат, напускат процеса. Постепенно обаче всичко си идва на мястото – по-тежките травми се постапят, седенето става по-лесно, появява се все по-силна решителност, воля, издържаща трудностите мъжественост, дисциплина на тялото и ума. Мощна психотерапевтична стойност има медитацията!

Силен курс – интензивно хвърляне в процеса на оттегляне на сетивата в медитативен транс, съсредоточаване, медитативен полет и самадхи – пратяхара, дхарана, дхияна, самадхи. Без големи приказки, на практика, сякаш е най-естественото преживяване в човешкия живот. А не е ли, когато онзи стремеж към истината те е разкъсвал отвътре, замазван от крещящите писъци на страстите и привързаностите, на „аз и мое“ невежеството, на стремежа да имаш, нежели да бъдеш…  Споменавам санскритски термини, но всъщност на този курс през цялото време се ползваше пали – ритнал камбанката циг….. , пардон, древен език, развивал се успоредно със санскрит. Да, но го недолюбвам, не ми харесва нито звученето му, нито свързаността му с южния, теравада будизъм – хинаяна. Да, този курс също беше свързан с хинаяна будизма... Ако махаяна, ваджраяна/тантраяна и дзогчен/махамудра будизмът са като ролс ройс, самолет с вертикално излитане и совалка, то хинаяна/теравада е като счупено детско колелце. Но, само казвам, че пред пали предпочитам санскрит...

Шийла, Самадхи, Праджня – нравственост, себереализация, мъдрост. Така през цялото време се обобщаваха осемте стъпки на будизма до тези трите. Добро обобщение! За да прогресираш в самадхи, е нужна основата на нравственото поведение. За да спазваш по естествен начин нравствеността и да я познаваш не като външна наложеност, а като идващи от дълбините на мъдрото ти сърце закони на Дхарма, прогресът в самадхи е наложителен. Няма мъдрост, не може да съществува Праджня без такава любящо истинна себереализация. Трите са неделими и условно разделени, както качествата на огъня – както силата, топлината и светлината са едно.

През тези десетина дни, масираното практическо усилие дава осезаеми резултати. Неусетно медитативният транс стана все по-дълбок. Секунди след сядането, сетивата се оттегляха навътре в пратяхара, потъване осъзнато в тета, че и делта мозъчни вълни. Умът крещи, не иска този процес, мрази го. Егото ненавижда медитацията – защото тя го смирява, отпуска го, губи се невротичният му контрол и напрегнатото му състояние на тревожна битка, през което поддържа въртопите на псевдоважността си и подхранва дълбоките си когнитивни схеми (самскари). Сядаш да медитираш, потъваш, фокусираш се, литваш в дхяна – по някое време обаче осъзнаваш как умът те е захванал и завъртял в някакво „свръхважно“ разсъждение, планиране, визуално мечтаене, копнеене, страстно желаене… Тогава се връщаш обратно. Пак осъзнаваш отнасянето, пак се връщаш, пак и пак и пак и пак. Постепенно умът става все по-фокусиран, все по-смирено спокоен.

Първите 4 дни – съсредоточаване в дишането - анапана. После в усещането на носа и ноздрите, в телесна зона. Малко по малко, се дава практиката на същинската випасана (випасана е палийското звучене. Санскритското е випашяна: Vipasyana). Започвайки от фонтанелата, сканираш тялото надолу. В началото само отгоре-надолу, част по част, постепенно все по-цялостно, паралелно, интуитивно непринудено и в двете посоки. Простичка техника, която в този курс се дава парченце по парченце, стъпчица по стъпчица. Простичка и именно затова прекрасна техника е випасана. Ако имаш опит с крия и кундалини, с тантрично осъзнаване на тялото, на вътрешната си енергия, канали и центрове, се получава с лекота. Фокусът е в усещанията. Отначало випасана прилича на прогресивна мускулна релаксация или автогенен тренинг а ла Сидхарта Гаутама. Постепенно обаче се оказва, че е много повече. Няма възнамеряване на отпускане, въпреки че наблюдението води до такова. Наблюдаването на телесните усещания служи като динамичен обект за съсредоточаване и медитация, за дхарана и дхяна. Буквалният превод на думата випасана означава прозиране, ясно виждане, инсайт.

Интензивната концентрация в усещанията придвижва в посока самадхи. Това придвижване е осезаемо, преживяемо е практически, отвъд всякаква теория – само така може да бъде разбрано. Практиката на самадхи постъпателно превръща медитативното наблюдение на телесните усещания, в осъзнаване на вибрацията, на енергията зад тях. Започва да се случва реалната випасана – прозиране на истината отвъд привидността. Изразено през термините на махаяна будизма, съзиране на Буда природата зад телесната, лишена от субстанциалност илюзия. Ом Мани Падме Хум: скъпоценността на истината в лотоса на тялото. Осъзнаване на шунята, празнотата, на липсата на постоянство и преходността на наблюдаваното – анитя. Прозиране на преходността, водещо до осъзнаване на същината отвъд.

Прозиране, випассана, при което водещият двигател е диалектиката на развиващото се съзнание. Будистка, събуждаща от илюзията на вкопчването в удоволствието и отбягването на неудоволствието диалектика. Спокойно осъзнаване преходността и приемане на болката, при все по-развиваща се непривързаност към жаждата и закачането към страстта. Теорията на тази събуждаща/ будистка диалектика, е следната. Причината за страданието е невежеството, в основата на което стои зависимото вкопчване, желаенето на удоволствието, при отбягване на неприятното, на болката. В същността на отбягването на трудността и болката седи страхът. Страхът всъщност е спомен за болката и опит за отбягването ѝ. Това е разсъждение с ключово значение за разбиране не само на будизма, а на човешкия живот въобще.

Практиката на осемте будистки стъпки, разрешаващи противоречието между вкопчването в удоволствието и отбягването на болката в приложен диалектичен синтез, се свежда до вече споменатите три: шийла, самадхи, праджня. Нравственост, идваща от Дхарма, практика на интензивно фокусиране и осъзнаване, водещи до мъдростта на истината, на реалността. Випасана съдържа и трите – прави се върху фундамента на нравствения живот, за да може интензивният процес на самадхи да разкрие мъдрото прозиране на реалната природа на нещата.

А чисто прагматично – ето, сядаш да медитираш. Започва да боли. Наблюдаваш болката и не отговаряш нито с действие, нито с ментална реакция, но продължаваш самадхи практиката си на фокусирано осъзнаване, прозиращо преходната празнота на болковите стимули. Болката мощно води до истината и е инструмент на истината. Никакви визуализации, ментални разсъждения и изкуствено предизвикани емоции не помагат – сриват се като замък от карти пред болката. Оставаш ти, духът и болката – лице в лице. Само истината издържа пред нея, нищо друго!

Нека стане ясно – в практиката на випассана и в будизма въобще отсъства какъвто и да е мазохизъм. Присъства намиране на златната среда. Твърде дълго животинската ни природа и социалното ни его са ни карали жадно да залепваме за наслаждението и страхливо да бягаме от трудността. Дори съществуват психологични теории-недорасляци, приемащи че главният човешки мотив е страстният стремеж към удоволствието. Не, смисълът, любомъдрата истина е първичният мотиватор на Човека!

Няма фанатизъм – когато болката, усещането за невротична шугавост или взривяващо нетърпение станат твърде големи, променяме позицията, ставаме, раздвижваме се, правим малко йога, разтягаме се, даваме си почивка, за да продължим не след дълго медитативната работа отново.


По същия начин, непривързано равнозначно (вайрагя, equanimity), реагираме на приятните усещания. Същото себевладеене, но в обратната посока. Ако при болката ни се иска да избягаме, но оставаме в нея с празен ум (шунята) и присъствие на духа, то при удоволствието, дифолт импулсът е за потъване в него до пълно залепване и пристрастяване, което е най-сигурният начин за увеличаване на страданието. Непривързана равнозначност на отношението към приятността – вайрагя. Логическият поток, следващ принципите на тази будистка диалектика, води до основателното заключение, че успехът в тази равнозначност към удоволствието е пряко свързан с умението ни да присъстваме неотбягващо в другия диалектичен полюс – болката. Доколкото самадхи и преминаващата през него праджня (истинна мъдрост) превръщат болката в неутрална енергия, дотолкова съумяваме да се отнасяме непривързано равнозначно (вайрагя) към преходността (анитя) на удоволствието. Разсъждения шперц. Когато са прагматично прилагани, са способни да отворят вратите на свободата!

Практически – ето, медитираш. В ума започват да се появяват приятни размисли за успеха в дадено направление и област, приятни сексуални образи и усещания, приятно преживяване на проницателното усещане за енергиен поток и вибрация зад външните възприятия, приятни спомени за тази или онази храна и очакване за следващата… Доколкото можем спокойно равнозначно да присъстваме в провала, осъзнавайки непостоянството му също толкова, колкото и на успеха, да общуваме с другия пол от сърце и намираме целостта в мъдрата си сърдечност, доколкото приемащо се отнасяме към грубите медитативни усещания, противоположни на фино „успешните“ и към изплуването на психичните си травми, вадени от медитативния процес, доколкото намираме храна в безкрая си отвътре, дотолкова със спокойна вайрагя можем да оставим страстните мисли, образи, социални и поведенчески изкушения да преминат. Защото те преминават, когато прагматично и на дело сме отработили тази диалектично-синтезираща болката и удоволствието в трета и надхвърляща ги позиция на вайрагя! Будистка диалектика – приложно мъдра теория, преминала в жива практика.

Както подчертах, че будизмът няма общо с какъвто и да е мазохизъм, така искам да кажа, че няма общо и със странене от житейските радости. Има общо със златната среда, с тази трета, диалектично преживелищна позиция, от която удоволствието е ползвано с умереност, вливаща го в медитативния, свещен процес – основен принцип в тантричния, ваджраяна будизъм. А има ли друг будизъм? Има… Има и теравада – хинаяна будизъм, имплицитно включен в, но и далеч надхвърлян от махаяна, от голямата събуждаща колесница. Дали с тези думи критикувам южния, хинаяна будизъм? Не. Просто казвам, че е свързан с буквата, догмата, с известна ригидност в разбиранията и практиката, липса на широта и размах, криво егоистична мотивация в разбирането си за просветлението, което затова и присъства в него предимно на теория. Махаяна, а още повече ваджраяна будизмът на свой ред, прегръщат и изцяло включват хинаяна/ сутра будизма, надмогвайки ограниченията му с широтата, синтезиращата си холистичност и интегралност, включваща и ползваща различни гледни точки и практически подходи, както и с изцяло различната си мотивация за целта и смисъла на просветлението. Но, стига толкова за хина и махаяна, за малката и голямата будистки колесници – всякакви хора, всякакви избори… Ето, този 12 дневен прекрасен медитативен курс, е организиран от хора, свързани с теравада, хинаяна будизма. Чудесни люде и обучение!

Много вълнуващо приключение. Издържане на болката, дисциплина, разделение между мъже и жени, надмогване на сексуалните страсти, превръщане на всеки миг от ежедневието в медитация, та чак до проникване на осъзнаването в съня, монашеско затворническо оттегляне. 12 дни в мълчание (е, понякога го нарушавах с руснака от стаята ми…) и устрем изцяло към вътрешното преживяване. На втория ден силно исках да избягам – но, останах и никак не съжалявам. 12 дни монашески режим – нещо, което от 17 годишен искам, но знам, че в този живот не е това мисията ми…

На втория ден фокусиране в дишането, вниманието ми само започна да се придърпва към основата на носа – непринудено. Появи се едно налягане, естествено засмукващо цялото внимание и даващо стабилна и силна концентрация. Започна да се появява онази пулсираща светлинка – широк кръг, до вертикален овал от светлина, с черна вътрешност, подобно на око със зеница. Появява се по-обемно, започва да се движи напред и стеснява до точка. Когато точката изчезне, вече се е появило новото пулсиращо „око“, което за няколко секунди също преминава напред и изчезва, за да се появи следващата пулсация. И преди ми се е случвало, когато съм правил фокусиране, но за толкова дълго и систематично, никога. Започнах да чувам и жужене, звънко ом-кане, идващо сякаш от тишината. Дори наоколо да имаше шум, жуженето си беше там. По някое време си казах – това око е просто дразнене на очните нерви, в следствие от съсредоточаването – и какво от това?! Същото за звука – просто въздухът и вътретелесните шумове, на фона на външна тишина. Спрях да им се прехласвам – през следващите дни понякога се връщах към тях, когато естествено засмукваха вниманието ми, но не им отдавах голямо значение, а правех практиката. Многократно осъзнавах как докато медитирам, визуалната представност е преминала в сън – сън, който обаче осъзнавах. Ако имаше в него интересни или травмени елементи, правех малко когнитивно реструктуриране, поигравах си с образите с нлп похвати и ги оставях да се разсеят, отдавайки зарядите им в практиката. Ако сънят съдържаше просто обичайното смесване на образи и мелене на дневния опит в образно-метафоричен вид, просто го наблюдавах и пусках да се разтвори в празнотата, в шунята. В рамките само на няколко дни, потъването в медитативен транс  започна да става автоматично и мощно – сядам и след няколко мига, хоп – съзнанието се оттегля силно навътре, а тялото се отпуска в дълбоко изчезване. Не винаги обаче. Има някакви неведоми за мен поне цикли – неизвестно защо, някога това медитативно потъване бе прекрасно и интензивно, преживяването на потока от вибрантна енергия проникновено и плавно протичащо. Друг път, изплуваше силно напрежение, травми, неповратливост, а усещанията бяха единствено груби, неприятни, тежко негативни. Това е и целта на медитацията обаче – нито привързване към вълшебното дълбоко и блажено преживяване, нито съпротива към другото, а равнозначно отношение и към двете. Нормална част от процеса е тази цикличност.

Когато медитацията се случваше силна и дълбока, имах интересно преживяване: сякаш цялото ми физическо тяло изчезваше в потока от фини вибрации, а възприятието се прехвърляше в различна модалност. Сякаш бях течен кристал, течна плазма, пулсираща и изпълнена с живот, сила, мъдрост, свещена красота, свобода. Случване от различно измерение - като че ли бях едно вибрантно диамантено тяло, притежаващо качествата на вътрешната човешка мандала. Не го визуализирах отвън-навътре, а отвътре-навън го преживявах. Казах си: ахааа, ясно защо тибетците са си нарекли системката ваджра яна, диамантения път...

Всяка вечер слушахме на запис лекции от Гоенка, главният разпространител на Випассана техниката. Много харизматичен човек – неслучайно му се е отдал този бум в световен мащаб. Каузата му е добра, медитацията силна, интензивна. Моралните принципи, отдадеността, чистотата, мъдростта, които вървят заедно с нея, са толкова нужни в съвремието ни. Гоенка говори силно и красиво. Използва хипнотичен глас и техники, вмъква внушения, внедрени команди, ползва хипнотични езикови похвати (вероятно дори без да знае, че го прави) – чудесно, посланията му като цяло са добри.

Съвсем добронамерено и с уважение, малко здрава критика. Често говореше за молитвата и Бога негативно, дори с насмешка. Според него молитвата е някакво зяпнало искане, чакане на външна помощ и позоваване на външна сила. А Бог е представян от него буквално, през инфантилно мислене, отново като нещо изнесено, външно. Наистина такова е разбирането на тълпата и то е много далеч от същинското. Същото е виждането междувпрочем и на будистките тълпи – екстернализиране и виждане на Буда по същия начин, като нещо външно. Същите молитви, същия детско незрял модел на неразбиране. Искам да кажа,че това което Гоенка нарича Бог и молитва и така антиразбиращо и явно през пълната липса на личен опит в красотата на молитвата критикува, няма общо с дадена религиозна или психодуховна система, а с инфантилно – невежи мисловни модели.

Религиите, в които се ползва понятието Бог, са започнали съществуването си действително по интересен начин. Отначало наистина са се покланяли на т.н. Анунаки, Елохим(и), на Деви и „богове“, наричани така от примитивното тогава човечество, но практически не по-добри от него, освен с научния си прогрес, постижения и удивително продължителен живот. Можеш, читателю, да се поинтересуваш от книгите на Зекария Сичин, както и от сравнителната религия, от древните шумерски, акадийски и ведантически текстове, от гръцката, нордска и т.н. митологии,  отразяващи хрониките и делата на „боговете“. Така са започнали индуските философско – религиозни вярвания, юдаизмът, християнството и мюсюлманството – с поклонение пред тези космически пришълци.

С времето обаче нещата коренно са се променили – психологизирали са се. В споменатите религии понятието и преживяването на Бога отдавна е идентично с Дао, с любовта, мъдростта, с изконната истина и смисъл на човешкото съществуване, със законите на Битието, Дхарма. Разбира се, във вътрешния си, езотеричен смисъл. Тълпите, независимо дали са християнски или будистки, следват стадното си мислене, в което Бог или Буда са еднакво външни обекти. За молитвата – отново, за чия молитва. Тази на стадото, независимо дали е християнско, хиндуистко, будистко или мюсюлманско, действително представлява едно незряло, зяпнало просене от его инфантилна позиция.

Реалната молитва обаче е когнитивно реструктуриране, акордираща с Дхарма работа с мисленето, ословесен дълбок порив към любовта, мъдростта и истината. В такава зряла молитва обръщението е към собствените вътрешни принципи, към христовата, божествена, буда природа извътре. Истинската молитва е прекрасен нравствен повик, насочен към синхрон с принципите на сърдечния морал (шийла), но и прихващане на естествената когнитивна способност за мислене през думите и насочването ѝ към вътрешната цялостност и свобода. Защото на по-високо ниво молитвата естествено преминава в медитация, в тихо съзерцание. Тоест, нямаме никакво противопоставяне, а идентичност. Умът и мисленето не са отричани, но са ползвани и плавно надхвърляни. Вербалността води до медитативния, съзерцателен ум. Гоенка обаче ги противопоставя неразбиращо…

Гоенка също така противопоставяше в лекциите си образната работа с въображението и медитативно сетивната работа с усещанията. Да, кинестетичните усещания са най-близо до възприятието на вътрешната енергия, на вътрешните тела, на Буда природата (която в теравада странно защо, дори не се споменава). Отново обаче – реално противопоставяне извън нечие неразбиране отсъства. В момента на писане на тези думи, работя като психотерапевт от 12 години. В медицината като цяло и в невронауките в частност, се ползват изследванията на болестните състояния, даващи огромна информация за здравото състояние в норма. По същия начин в психотерапията, работейки със страха, научаваме много за смелостта. Ползвайки тъгата, стигаме до мъдростта. Познавайки гнева, достигаме до мощната и здрава мотивация за живот и развитие. Опознавайки вината, се научаваме да се себезаявяваме асертивно. Като цяло, психотерапията се явява незаменима част от кой да е духовен път. Свами Сатянанда, този интегрален йогин, целенасочено и пряко вклюва психотерапията като ключово важна йога крия (техника). А има и научно когнитивна и будистка и християнска, йога и т.н. психотерапии. В психотерапията се работи със същия ум, както в будизма, даоизма, християнството, но на едно по-приземено ниво – умът обаче е същият. Опитът в психотерапията на неврози сочи, че освен с малките изключения на изключително кинестетични хора, няма как да се работи само с усещанията. Да, те са базисни – Гоенка е много прав за това. Обаче съществува и визуалността, аудиалността, вкусът, мирисът, мисловната способност. Вярно, много е вярно твърдението на Гоенкаджи, че принципно медитацията сваля външните невротични защити и маски, за да изплуват дълбоките когнитивни схеми (скандхи и самскари) и бъдат преобразувани, стопени от широкото медитативно присъствие на самадхи и праджня, от мъдрото съзерцание. Така е! Обаче, човешката когнитивна система е съвкупност от петте сетивни системи, паметта, вниманието, възприятието през тези системи, филтриращо се през базисните сублиминални сценарии. Опитът ми показва, че ползвайки единствено медитация, базирана на кинестетиката (на усещанията), въобще не винаги това води до успешно премахване на невротичните защитни механизми и въпросното мъдро прегръщане на базисните когнитивни схеми. Или отнема твърде много време, буквално десетилетия, цели животи. При това резултатите са несигурни. Човек има нужда отначало през ума си чисто интелектуално да достигне до някакво себепознание, да осъзнае и „разплете“ маладаптивните си защитни механизми – това прави анализата, когнитивната терапия и т.н. След това човек има нужда да използва визуалната си, слухова способност, да употреби думите молитвено така, че да трасира пътя си по разтваряне на натрупаните маладаптивности. Всичко това, за да ползва вътрешното познание не за да бяга от самсара, а за да приложи мъдростта в ежедневното си социално поведение – карма йога. Такъв холистичен подход изключително силно катализира и ускорява базисната работа с усещанията и медитативната работа със самадхи, на надхвърлянето на ума – този джнана йога процес, ползван в будизма.

В психотерапията в кабинета на психотерапевта, или в психотерапията на най-добрия психотерапевт, живота – най-силният инструмент е любящата вяра, сърдечната искрена отдаденост, бхакти. Когато сърцето гори активно, тогава и медитативният подход придобива особена сила. С тези си разсъждения само потвърждавам валидността на думите на Гоенка – усещанията действително са базисна сетивна модалност и през тях достъпът до вътрешното, медитативно познание, е най-директно преминаващ в преживяването на енергията, възприемана от разширяващото се съзнание. Гоенка обаче, в практиката на випасана, подобно на колегите си от махаяна зен будизма, пропуска градацията от овладяване на ума през ползването на останалите сетива и ума, която градация катализира и ускорява пътя многократно. Ако интелектът, слуховата, визуална и т.н. системи не са ползвани активно, твърдя че дори и при постигане на самадхи и праджня (мъдрост), на нивото на социалната личност и его е възможно да са останали недокоснати и неразрешени психични съдържания и динамики. В тибетския будизъм, индуската и даоска йога, а дори и в християнството (в езотеричното такова), са вникнали в описвания факт и активно ползват интелекта, визуализацията, мантрата и молитвата, за да ги надхвърлят в действително по-дълбоката и свързана с кинестетиката практика на дхяна, махамудра, дзогчен, чи гун, исихия, съзерцание…

Горните ми думи са резонна, искрена и добросърдечна реплика на някои сериозни пропуски в подхода на теравада като цяло и на разпространителя (Гоенка) на един от медитативните подходи – випасана.

Извън това, 12 дневният курс е великолепен. 10 дни пълно мълчание, масирана и интензивна практика, директна преживелищност. На този курс чувстваш, че самадхи не е някъде далеч, а е ей тук, под носа ти, напълно постижимо с редовна и отдадена практика. Появява се познанието, че можеш, действително си способен да разрешиш с десетилетия смазвали те страсти и зависимости, на които си робувал. Защото интензивната и ежедневна медитация прониква до базисната бинарност на този живот, до отбягването на страданието и залепването за удоволствието. В медитативния транс преживелищно се научаваш да възприемаш болката толкова безпристрастно, колкото и непривързано да се радваш на удоволствието – и двете осъзнавани от третата, диалектично синтетична позиция на безкрая ти!  

От все сърце благодаря за това обучение и практика! Ако бъда допуснат, с радост ще се включа в следващи работилници!


С обич и уважение, Орлин