Катха упанишад - естествена психотерапевтична диалектика

Катха е една от главните 13 упанишади. В думите ѝ е вложен многопластов, метафоричен и реално разбираем единствено през личното себепознание смисъл. Буквално катха означава дистрес, а преносно, сказание за дистреса на човешкото битие и целта на човешкия живот. В тази кратка статия цитирам малка част от катха упанишад, като тълкувам вложените послания в контекста на смисъла, втъкан в индийската религиозно-философска мисъл.

...................................................................................................

„Едно е доброто, а съвсем друго - приятното. Те и двете привързват човека, но с различни цели. Който от двете приема доброто, успява. Който избира приятното, не постига целта.

И доброто, и приятното идват при човека. Мъдрият, като разсъди, ги различава. Мъдрият предпочита доброто пред приятното, а глупавият, от алчност и привързаност, избира приятното.“

Колкото повече човек се вкопчва в удоволствието при отбягване на трудното, толкова повече болката го следва плътно „по петите“. Защото са свързани. Доброто, за което се говори в катха упанишад, е не толкова част от дихотомията добро-зло, колкото от третата, диалектично надхвърляща ги в синтез позиция. Надхвърляне, при спокойно приемане на житейските изпитания и относителна независимост от удоволствието. Синтезиращата, диалектична позиция на свой ред също става част от по-фино, на по-високо ниво напрежение между себе си и бинарен противополюс. Получава се спираловиден процес на надскачане на себе си, постепенно водещ аспиранта на мъдростта към недуалната/ адвейта позиция на Богосъзнанието.

„Отвъд правилното и отвъд неправилното, отвъд извършеното и отвъд неизвършеното, различно от минало и бъдеще, кажи ми за това, което виждаш.“

Отвъд бинарността на правилно и неправилно, добро и зло, извършено и неизвършено, постигнато и непостигнато, е действителният Човек, спуснал се в земната противополюсност с цел надмогването ѝ до единството на любомъдрата свобода.

„Нито се ражда, нито умира просветеният. Нито е отнякъде, нито е станал някой. Нероден, постоянен, вечен, изначален, той не е убиван при убиването на тялото.

Ако убиецът си мисли, че убива, ако убиваният се мисли за убиван – и двамата не разпознават. Той нито убива, нито бива убиван.“

Част от същностната ни природа въплъщава себе си и иманентно импрегнира и оживотворява менталния, емоционален и телесен носител. Същинският Богочовек обаче е трансцедентен, нито раждащ се, нито умиращ, непреходен, вечен. В Индия се говори за трите природни качества: инертност (тамас), страст (раджас) и добродетел (сатвас). Страстно амбициозният вече надхвърля инертното разложение, за да надрасне болезнената, водена от разцепена липса жажда, до преливащата от вътрешно щастие добродетел, стигаща до погасяване на причинно следствените връзки. Старозаветно, психопатно инертно съзнание, новозаветна, страстна невротичност и съзнание на зрял, интегриран ученик в земната школа. Дори бидейки в тъмата на инертноста или страстта обаче, каквито и дела да извършва в заслеплението си или понася следствията от задействаните от самия него причини, реалният Човек е отвъд кървавата месомелачка на преходността. Постепенното издигане от тъма, към амбиция, до светла добродетел, създава условията за такова диалектично осъзнаване и пренасяне на съзнателността в свръхсъзнанието.

Тази диалектична пътека е пряко свързана с интегриране на базисното разцепване, първоначално сформирало егото като първия частичен обект през първите месеци след раждането. Интегриране до любящо-мъдра цялостност, определяща човека като разумен. Липсата на стремеж към такова оцялостяване деградира разумния човек (homo sapiens) в психопатизиран психотик. Оказва се, че голяма част от съвременното човечество, следващо тотално преобърната, безбожна и все по-примитивна ценностна система, живее в масова психоза, приемана за норма… Но, тук само загатвам, а в отделна статия ще коментирам изначалната относителност на социалното его - анатман.

Психотерапевтичният процес в микро мащаб отразява глобалния, макро процес на житейската психотерапия. Защото целта на човешкия живот може да бъде изразена именно чрез душелечебното излекуване от болезнено-удоволствената бинарност до здравето на единното, недуално (адвейта) световъзприятие.

Ето, на психотерапевтичната кушетка се разполага човек с тревожни симптоми. Най-често букетни – генерализирано тревожни, с хипохондрични, за чистота, нараняване и полудяване натрапливости, елементи на социална тревожност, агорафобия, известна конверзионна психосоматика, куп менящи се симпатикотонични симптоми, тревожна депресивност, психогенно безсъние, няколко монофобии, невротични позиви за дефекиране и уриниране, дразнимо дебело черво…

Човекът иска всичко да е като преди, ненавижда болезнените симптоми и подлежащите ги страхове. Ако можеше с магична пръчица всичко това да се махне, подчинено на его прищевките му, не би се поколебал. Да, но великолепната мъдрост на житейската синхроничност неслучайно проявява невротичността, безмилостно-любящо мотивираща и тласкаща индивида към, както се оказва, нужната характерова работа по акордиране със смисъла и любовта. Характерови кривотийки, заложени в житейската биография и проявявани във всяка житейска сфера и посока. 

Постепенно изтласкващият конфликт между искам и налага се, търся удоволствието прилепнало и отбягвам болезненото учене, бива осъзнат и диалектично надраснат  през уроците по здрав разум, адекватно планиране, връзка с реалността, любящо смирено приемане и също толкова любяща асертивност, харизматично привличане и силно социално присъствие през акорд със законите на Живота. 

Диалектичен синтез до третата, над его желаното удоволствие и отбягването на болката позиция на мъдрата, освобождаваща любов. Любящата свобода на живот през панорамата на духа, синтезиращ съзнавано и несъзнавано в свръхсъзнателната си визия. Блажена визия на любяща сила. Блаженство, еднакво обхващащо удоволствието, както и болката – диалектика.

Когато специфичните за случая характерови уроци бъдат усвоени, невротичните симптоми отпадат. Поставянето на това отпадане като цел обаче е слагането на „каруцата пред магаренцето“ на его очакванията – любящото израстване не може да бъде престорено, а е нужно да бъде действително случено.

Орлин Баев