Любов и его

"Способността да мислиш обективно е разум; Емоционалната нагласа, която стои зад разума, е смирението. Да бъдеш обективен, да използваш своя разум е възможно, само ако си постигнал нагласата на смирение, ако си надраснал мечтите за всезнание и могъщество, които си имал като дете." 

Ерих Фром

С простички думи, Ерих Фром казва велики истини. Такъв изказ говори, че е минат много път. От сложните аналитични лабиринти, изразяващи обаче умозрително доста, да преминеш към такова ясно и изразяващо брилянтни истини говорене, означава, че от интелектуалничене, си минал в мъдра преживелищност. 

Смирение на инфантилния нарцисизъм, "избутващ" страховете дълбоко навътре. Това е детското първично разцепване, образуващо егото. Смиреното му надрастване спуква нарцистичната инфлация, излекува базисния страх. Премахва се бебешкото разделение на света на добър и лош, на добра и лоша цицка, смирено издиша егоцентричният балон --> тогава придобиваш смелостта да се спуснеш в долната земя на собствения си ад и да излекуваш вътрешния си ужас, от който си бягал с надутия си "всемогъщ" егоцентризъм. Ражда един особенa, одухотворенa, любящa съзнателност- мъдър разум. Това е пътят на човека от примат към Богочовек. 

В няколко само думи Фром скицира този път - като едно психодуховно хайку са думите му!

В любовта сме единни, част от цялото сме. Да, има Аз, има Атман, но част от целокупния организъм, от синархията на съзнателността, от великото съзнание на Бога.

Целият човешки живот е свързан със загубата и обратното намиране на любовта. Няма ли любов, липсва мъдрост, губи се и свободата, Остават оковите на илюзията на крайната отделеност, страха, смъртта. 

Инфантът губи любовта в чист вид още в първите месеци от съществуването си, когато се сформира его структурата. Отначало бебето е единно с мама, приема я за част от себе си, тъждестено е с нея, възприемана като омнипотентна богиня. Но, това е инфантилна, нарцистична, несъзнателна, нежели свръхсъзнателна идентификация и единство. Появява се лошият, необгрижващ обект, лошата гърда. Психиката на бебето се вкопчва силно в добрата, обгрижваща, хранеща и даваща гърда и отрича, избутва в несъзнаваното си лошата, лишаващата. Разцепва се.

От това разцепване възниква егото. Забележи, първоначално го няма. Всъщност его няма - то е продукт на разцепването от любовта, при което субектът се впива в добрия и отричащо дисоциира лошия обект. Впива се, тоест интроективно се идентифицира с удоволствието и се разцепва отричащо от неудоволствието. Така възниква отделянето от първичността на инфантилната любов, образуващо егото. Егото винаги представлява такава разцепеност - само при диалектичното ѝ, психотерапевтично, молитвено и медитативно преодоляване, човек се завръща към любовта. Вече обаче пораснал, вече в една осъзната, алтруистична Богочовечност, интегрираща хубавичкото и лошичкото, бидейки над тях, в синтезиращата ги трета позиция на освобождаващото Богочовека любомъдрие. 

Колкото по-крайно егоистичен е някой, толкова по-силно е прилепнал, интроективно се е идентифицирал с удоволствието и разцепил в самия себе си от болката, тъкмо затова параноидно виждайки я в света и другите, проективно идентифицирайки собственото си несъзнавано. 

Смисълът на човешкия живот е именно в премахването на разцепването и психосинтеза в надхвърлящата бинарността хубаво - вкопчвам се и лошо -, отричам, позиция. Психосинтез в третата, диалектична позиция на любовта, водеща към мъдростта, която освобождава.

Колкото по-интензивно и крайно е его сцепването, толкова по-психопатизиран е човекът, виждащ собствената си несъзнавана кал в света и хората параноидно. Съответно толкова по-нарцистично дуещ се, защитно бягащ от присъстващия в самия него ужас чрез егоцентрична инфлация. Това е етиопатогенезата на цялата световна смрад, на обездушената властова характеропатия, насилието, на обезлюбяването. 

Отричането, разцепването, параноидната проективна идентификация, нарцистичната идеализация, са основни психотични и психопатни, архаично-примитивни психични механизми. Именно те, на едно ядрено ниво, са в основата на сформирането и поддържането на его психичната структура. В по-голямата част от човечеството, около тях се наслояват невротични и относително по-адекватни защитни механизми. В основата си обаче, его сформирането и поддържането, е подлежано именно от примитивните, психопатни и психотични механизми на разцепването, отричането, идеализацията, проективната идентификация.

Зад външната условна норма на социалния човек лежи устойчиво наличен невротичен психичен слой, а на най-дълбоко, ядрено ниво, присъства психопатията и психозата на егото. Тоест, дълбоко в себе си, социалният човек и неговото его е задвижвано от...психоза. Може да се каже, че живеем в споделена социална психоза (лудост), приемана за норма. 

Да, егото единствено условно и твърде относително може да бъде здраво, тъй като самият му генезис е патологичен. Социалното его може да бъде относително здраво единствено когато смирено се преклони пред величието на недуалността, на същинския Аз - Атман. 

Когато Буда твърди, че няма аз - анатман, е твърде прав, що се отнася до содиалния аз. Относно същинския Аз, в будизма просто не се говори, тъй като умът действително не може да го изрази, но затова пък човешката система може да го преживее практически, в медитативния, джнана процес. Между когнитивната наука и будизма могат да бъдат и са правени много преки аналогии. Когнитивната наука също твърди, че в невромозъчните структури, случващи когнитивния процес, не се наблюдава никакво его, а само паралелна мозъчна дейност, създаваща относителното усещане за самосъзнание. 

Когато човек се връща към любовта, дали през съзнателен стремеж при следването на духовен път или през доброзорния тласък на неврозата или соматичната болест, житейските катаклизми и трудности, егото крещи. Струва му се, че губейки гордия нарцисизъм, ще бъде наранено, че ще умре. Всъщност губейки гордостта, се случва допир до собствената базисна, изначална параноя, а страхът представлява проективното му идентифициране в света. Когато обаче духовният устрем, благославящата невроза, болест или пертурбации са достатъчно силни и продължителни, на егото му се налага да се смири, да започне да се учи да притихва. Постепенно страданието учи на спукване на инфлирания нарцистичен его балон и смиреното осъзнаване и разтваряне на собствения, дотогава отричан и виждан наоколо в света и другите страх. Започва се процесът на смирено оцялостяване, конвергиране около зрелостта на любовта.

Не, егото не умира в този процес, но се смирява - става слуга, изпълнителен проводник и ... нищо повече, Добър слуга, но лош и глупав господар е егото. 

Оказва се, че до раждането на любовта, макар и роден физиологично, човек е бил живо погребан под  илюзиите на страха от смъртта, липсата, нараняването и болката, раждащ пушеците на компенсаторната, невежа страст. Защото страстта не е любов, а страх от липсата и компенсацията му с алчното желание за запълването ѝ на всяка цена. 

Когато егоцентричният, горд его балон се спука смирено и подлежащите страхове бъдат приети, те се стапят. Отваря се пространство, през което протича любовта. Само тогава човек действително се ражда за същностната си природа и живее през Себе си. Защото любовта освобождава и само любов, която освобождава, е любов. 

Съзнателният път е цялостната психотерапия, отвързваща за силния път към Бога  - молитвеният и медитативен, духовен път. Автоматичният механизъм е душевното, телесно и социално страдание, сриващи гордостта, учещи на смирение и акордиране с Бога! Такъв е пътят към любовта, мъдростта и свободата на Богочовека!

Орлин Баев