Иша упанишад - пътят на Човека

Иша упанишад – извадки и коментари

„Ом. Онова е пълно, това е пълно. От пълно, пълно се появява. Като се вземе от пълно, остава само пълно. Ом шанти, шанти, шанти (мир, мир, мир).“

Началото и краят, наличието и отсъствието, заредеността и разредеността, раждането и смъртта, светлината и тъмнината – това са двойнствености, характерни за отразеното битие. А божественият свят е като огъня – колкото повече се взема от него, толкова повече има от него. Божественото дава и колкото повече дава, повече се разгаря даващият, както и запалва всеки, взел от него и също го превръща в даващ. Божественият свят работи на принципа на даването, на пълнотата, която няма нужда от външно пълнене, но е самостойно изливаща се. В малкия ни огледален свят и разбирания, метафори които се доближават донякъде до божественото, са изворът и слънцето. Светлината се взривява автономно. Изворът блика без да иска и взема, в хомеостазата на хармонията.

В земния свят е нужен баланс между вземането и даването. Двете тук са еднакво важни. И все пак, търсещият вечността, следващият пътя на йога, постепенно става извор. Развива безусловна и безкористна любов, която струи от него. Докато такъв йогин на външно социален и междуличностен план следва двуполюсността на даване и вземане, поставя здрави граници и е както благ, така и здраво твърд, когато е нужно, същевременно на вътрешен план живее по законите на божествения свят – непрестанно и безусловно излива любовта, мъдростта и творческата си свобода. Колкото повече дава, повече и получава – не от събратята си изправени примати наоколо, а от Бога.

„От Господа е произлязло всичко това, което се движи на земята. Затова наслаждавай се чрез отречението, не ламти за ничие богатство.

Като действаш тук на земята, се стреми да живееш сто години! Истина е, че само така, а не по друг начин, действието няма да те обвърже.“

Отречена непривързаност към плодовете от делата, при съсредоточаване в процеса - карма йога. Защото фокусът в резултата е еготичен продукт, при който постигането му на всяка цена, постепенно започва да оправдава всякакви, все по-диаболични средства. А отдаденото пребиваване в процеса е свързано със сърдечната преданоотдаденост, караща его ума да стихне смирено, за да проведе през тишината принципите на любовта, мъдростта и истината, законите на Дхарма, на божествения свят.

Смирена стихналост, провеждаща вечната божественост на любовта във временниата преходност на човешкия жизнен цикъл – желателно от сто години, казва упанишадата. Имало е библейски времена, когато човек е живял и по хиляда години. Съществуват човечества, приемани от земляните за богове, които живеят жизнен цикъл от стотици хиляди години (виж книгите на Зекария Сичин). Съвременният човек не се различава от този от времето на упанишадите – не достига дори до столетие. Не ги достигат и великите Учители на човечеството, които говорят освен за безсмъртието на душата и за един далеч по-продължителен живот в здраво тяло, отразяващ качествено живота на божествената същност.

Столетието е заложено в самото наименование на човека – чо-век, чело-век. Чела на санскрит означава духовен ученик. Оказва се, че понятието человек, преведено ни предава послание за смисъла на живота ни. Человек – духовен ученик, преминаващ през времето. През бинарната школа на време-пространството, за да надхвърли двойнствеността в единението с Бога.

Както разсъждавах по-горе, стоте години са относителни, разбира се. Моцарт е живял 36, а някой съществува 120, но симфонията в гения на музиканта отеква през вековете много след кончината на физическия му носител, докато мъждукането на повечето дълголетници, най-често не носи друго, освен тор на земята след смъртта на телата им…

Колко красиво би било едно качествено човечество, живеещо по законите на Бога, ползващо дрехите на телата си в няколко хилядолетен или стохиляден времеви отрязък, позволяващ непреривно творчество, отвъд рестартиращата загуба на паметта при автоматичния реинкарнационен процес…

Защото само животът отдаден на любовта, мъдростта и свободата си струва да е дълговечен – за да култивира и преобразува битието до резониращо с принципите на Бога, Когото провежда.

„Демонични се наричат световете, покрити с непрогледна тъмнина. Към тях отиват хората, които се самоубиват.“

От древността до сега, във всяко свещено писание, през коя да е психодуховна, религиозна или социално-културална система, на самоубийството се гледа като на престъпление, освен при много редки изключения. Самоубийството е невежо желание за бягане не само от учебния час, но от училището на живота въобще. Невежо, поради презумпцията, че смъртта е свършек и анихилация. А тя е само врата, водеща към съзнателно или не битие, резониращо с решенията на свободната воля. Така нареченият отвъден свят е по-реален от привидно солидния, в който протича житието ни. Земята има физически биосфера, атмосфера, ноосфера, стратосфера така, както има етерна, астрална, ментална, каузална и т.н. сфери, през които душата смила есенцията от физическото си съществуване след развъплътяването.

Ако животът е живян в единение с Бога, нужда от ново въплъщение отсъства, освен при мотивация за помощ на заслепените братя (обет на бодхисатва). При повечето люде обаче, след извличане на ценното от последния учебен процес (живот), се налага повторение на уроците и учебната година (евентуално столетие) в нов жизнен цикъл.

Окултната наука твърди, че самоубийците продължават да съществуват не другаде, а на земята, в призрачни тела, но лишени от способността да комуникират, да задоволяват желанията си, в състояние на постоянна неудовлетвореност, раздираща тревожност и тъжно депресивна липса, до края на определения им жизнен цикъл. Ето я демоничната мрачина, за която говори упанишадата.

И все пак – всичко е преходно. Вечната същност е преживявала не един животи, а този на самоубиец е само един от тях – след известно синхронизиращо с вечните принципи пребиваване в бардо (отвъдното, тиб.), прераждащият рестарт е неминуем, а с него биват получавани и нови шансове за качествени избори.

„Който всички същества в себе си вижда и във всички същества – себе си, той е свободен от омраза.

Когато духът на разпознаващия (атман, бел. ред.) е станал всички същества, тогава каква заблуда, какво страдание има за виждащия единството?“

Божествено послание! Когато в пътя на йога, през човека протече любовта, се ражда особено мъдрознание. Все повече йогинът познава относителността на малката си, социална личност. Знае, че не след дълго това тяло, тези клетки, физиологична памет и мозък ще бъдат част от пръстта или огъня. С любовта (естествена бхакти йога) и медитативното Боготишие (естествена джнана йога) обаче се появява преживяване за свързано единство. Йогинът започва интуитивно да осъзнава другите чувстващи същества като част от себе си и себе си като част от тях. 

Колкото повече медитативният процес на йога се развива, толкова повече илюзията за отделност се разтапя в лъчите на любовта, а съзнанието за аз става относително. Дори духовният аз, атман, се оказва единствено относително обособен като отделност така, както искрата от пламъка е част от глобалността на огъня му. Появява се божествен алтруизъм, идващ не от морални напъни, а от живо вътрешно единение с Бога. Малкият обусловен човек става Богочовек, част от общностната съзнателна синархия на Бога. Туморната егоцентрична клетка оздравява, за да работи за организма на цялото социоцентрично.

Величие в съзнателно развитие е Човекът и тепърва му предстои да оздравява от масовата социална психоза на себичното его разцепване, приемана за норма от невежеството.

Отделената от целостта себичност е невежество, откъсващо от любомъдрието. Невежество, пораждащо компенсаторни желания, в основата на които стои страхът от безлюбна липса и смъртоносна анихилация. Страстите, подлежани от страха, причиняват страдание при незадоволяването им, в процеса на задоволяването им, траещо мимолетно и в ненаситната им нужда от ново задоволяване. При отпадането на страха, на мястото на страстните его желания протича любовта, водеща до мъдростта, излекуваща невежата илюзия за отделност и водеща до свободата. 

Малкият маймуно-човек се превръща в това, за което е призван – в Богочовек.

Мнозина са призвани, малцина избрани – всички хора слизат в земното училище, за да разгърнат потенциала си на Богочовеци, но малцина избират да го направят… Тоест, изборът на свободната воля е не с външна локализация, а е собствена отговорност! 

Иша упанишад

„Казват, че то е различно от знанието, казват че то е различно от незнанието. Така сме чули от мъдрите, които са ни го разяснявали.

Който познава и двете – знанието и незнанието заедно, чрез незнанието прониква отвъд смъртта, а чрез знанието постига безсмъртие.“

Кое е това „то“, към което насочва Иша упанишад? То е познанието на йога, духовното себепознание. Не е знанието на ума, съдържащо битове информация. Не е и липсата на информация. Отвъд зазубрени знания или липсата им е преживелищно-качественото, феноменологично-интроспективно познание на естествената йога.

В пътя на йога умът се обуздава любящо молитвено, смълчава се, фокусира се смирено, обезмълвява се. От позицията на него самия, това е незнание. Но от позицията на духа, през така притихналия, молитвен и медитативен ум, започва да прозира (випяшяна, санскрит) интуитивна мъдрост, надхвърляща смъртта, поради тъждествеността си с Бога. Мъдро знание, различно от умственото запаметяване, но присъщо на вечната дживатма (душа), едно цяло с Бога. 

Това вътрешно познание, постигнато в процеса на такава естествена джнана йога, не е нужно да се усвоява изкуствено – то винаги е било там, чакащо да бъде осъзнато. Мъдрост, раждана от любовта, която освобождава.

................................................................

Орлин Баев