За мен

Моята снимка
Моят сайт: http://orlin.bravehost.com Казвам се Орлин Баев. Професионално се занимавам с психотерапия. Това е моята професия и тя съвпада с моето призвание! Обичам природата, планината, морето, безкрая. Мечтая за един свят населен с осъзнати хора, вибриращи в ритъма на любовта, мъдростта и истината!

събота, 29 септември 2018 г.

Мундака упанишад - освобождение


Мундака упанишад

Забележка: в текста коментирам ключови извадки от Мундака упанишад, една от 13-тте главни упанишади. Ползвам български превод от книга, издадена на българския пазар. Умишлено не уточнявам коя и кога. В превода забелязвам неточности спрямо английския превод, със сигурност внимателно прецизиран - смислово променящ предаваните послания превод, който аз самият бих транслирал различно. Въпреки това, ползвам българския превод, поради липса на време за осъществяване на собствен такъв. С тази забележка просто споменавам възможността за наличие на неточности, присъстващи в преведения текст, които по-любознателният и познаващ индуизма читател, би забелязал... 

.........................................

„Когато виждащият види пуруша, лъчистия, деятеля, Господа, чиято утроба е брахман, тогава мъдрият се отърсва от доброто и злото и неопетнен достига той върховното единство (йога).“

(1)    Непреходната душа, дживатма, или буддхи, въплътена в тялото, от която извира виделината на духовния разум манас, (2) атман, духът на човека, безсмъртната монада, (3) брахман, иманентният, импрегниращ вся и все принцип, Бог и (4) пуруша, трансцедентният, Господ.

Горната градация се споменава не само в упанишадите, но пронизва през една или друга терминология всички световни психодуховни системи. Атман, буддхи, манaс нерушимите дух, душа и духовен разум на Човека, част от проявения Бог (брахман) и непроявения първоизточник (пуруша). Разбира се, разделенията са условни и бидейки такива, според конкретната система, могат да бъдат повече или по-малко, но принципната градация е смислово идентична.

Виждащият е атман (монадата), духът с когото въплътената душа (дживатма, човешката същност, Аз, Селф) се е идентифицирала. Искра от огъня на брахман (Бога), когато атман се фокусира отдадено в пуруша, Господа, осъзнава единството си с брахман, с Бога. Във ваджраяна будизма това единство между личната въплътена буда природа на манас, буддхи и атман, пряко резонира с Богочовешките принципи и тела нирманкая, самбхогакая и дхармакая. Виж „Мандала на човешкия смисъл, принципи, ценности и потребности (мандала 2)“

„Както от разпаления огън изскачат хиляди искри с подобна форма, така, скъпи, от нерушимия се раждат съществата и отново отиват в него.

Божественият невъплътен, нероден пуруша е и вън и вътре. Без дихание, без ум, сияен, той е по-висш от висшия нерушим.“

Висшият нерушим, оживотворяващ всичко живо в цялата проявена вселена, е брахман, проявената същност на непроявения абсолют, пуруша. Разделянето е условно и както по-висшето включва по-низшето, така пуруша обема в себе си брахман и отражението му в обособената индивидуалност, атман. За малкия обусловен ум тези разделения не значат много… И все пак, дават посока…

Всяка отделеност от Бога е относителна, временна и функционална дотолкова, доколкото обусловената откъснатост е осъзнавана единствено като временен, предметен урок по извличане на непреходна опитност от преходното. Колкото по-единен с Бога е човекът, толкова повече смирено осъзнава, че физическото тяло и социалната му персона са преходна „пръст“, имащи значение доколкото провеждат Бога в земното битие и го въздигат до Него. Дори нерушимите принципи на Богочовека: атман (дух), буддхи (душа), манас (духовен разум), проявяващи се през бодхисатва триединството на Богочовека: нирманакая, самбхогакая, дхармакая – дори Богочовешката индивидуалност е само относително отделна, както искрата от пламъка е единна с огъня или капката роса с влагата на глобалната флуидност, чиято хомеостаза насища всичко с живота си.


Човек без Бог е само сянка, движеща се мъртва илюзия. Живот без стремеж към Бога и по Бога, е дим без огън, гниещо разложение, тление без горене.

В естествената психотерапия, при работата с невротични състояния, се вижда как конвенционалните психотерапевтични подходи са успешни при по-малко от половината от заявените случаи. Когато към тях се добави холистичната гледна панорама, обхващаща човека като духовна същност, неврозата е осъзнавана като неслучаен урок по характерова преработка, конвергираща човешкия процес около ядрото на Бога, в живот по любовта, мъдростта и свободата на същностната, божествена природа. При такова разбиране, отношение и подход, психотерапевтичната успеваемост рязко се повишава до максимално възможната. Така неврозата се явява тласък по акордиране с потока на Живота, с пулса на Бога, а психотерапията в ключов инструмент от духовната пътека.

„Приятелю, вземи упанишадата като лък, като могъщо оръжие, постави стрела, заострена с отдаване, издърпай тетивата със съзнание, съсредоточено в целта – нерушимия брахман, и улучи!

Звукът ом е лъкът, стрелата е атман, а целта е наречена брахман. Който без да се разсейва улучи, ще стане едно с него, както стрелата с целта.“

Древни аналогии, вложени в метафората за духовния стремеж като изкуството за стрелба с лък.

Има записани упанишади, насочващи към реалните такива, надхвърлящи писаното слово така, както светлината на слънцето е повече от тази на 40 ватовата крушка. В мундака упанишад се казва да се вземат упанишадите, тоест познанието, което е звукът ом, метафора за медитативния джнана път на фокусиране и съзерцание, водещи до прехвърляне на самосъзнателния център във вътрешната същност, единна с Бога, със свръхсъзнанието.

Целият път на естествената йога (виж статията ‚Естествена йога на любовта, мъдростта и свободата“) е щрихиран в тези брилянтно кратки редове. За да се вземе лъкът на медитацията от свободната воля, е необходим медитативен стремеж, резултиращ в наличието на добре подготвения инструмент (лък) на ума. Безмълвният, медитативен ум води до осъзнаване на Себе си, на единството с атман. Когато тетивата на свободната воля се напрегнат в посока Бога, личният атман полита в творческия полет, насочен към единението с Ишвара (Бога). 

Заострянето на стрелата на духа се случва с предано отдаване, благуване – йогата на любящата бхакти, на блаженото посвещаване на Бога.

В процеса на естествена психотерапия, един от главните терапевтични инструменти, е хипнозата или водената медитация. Постепенно умственият, невротичен свръхконтрол, изтласкващ тревожни съдържания, бива отпускан в моноидеистичната съсредоточеност, което успокоява натрапливото ментално предъвкване, но и позволява допир до и трансформирането на несъзнаваните наличности в адаптивни чрез методите на естествената психотерапия, върхова част от които се явява спокойствието на медитативния процес, спускащо ресурсите на потенциала невромозъчен, но и психодуховен.

 „Това е огромно, божествено, с непредставима форма и се явява по-фино от най-финото. То е далеч отвъд далечното, но е и тук, най-близо. Точно тук е за виждащите, скрито в пещерата на сърцето.

Не може да се хване нито с очите, нито с речта, нито с другите сетива или пък с аскеза или действия.

Когато природата на човека се пречисти посредством светлината на знанието, тогава, докато медитира, го вижда като лишен от части.“

Българската поговорка „Цар далеко, Бог високо“ изразява безбожния живот на дадения народ, далечността от Бога, липсата на преживелищен стремеж към осъзнаването и живеенето Му. Когато такъв стремеж активно присъства, отдаденият на Бога осъзнава, че Бог е най-близкото му присъствие – дотолкова, че е тук и сега, в сърцевината, във вътрешната молитвено-медитативна „стаичка“ на сърцето. 

Сърцето е най-интегративният център в човека, срещащ Богочовешкия вектор отгоре-надолу, с този на бозайника, през който Човекът се проявява, отдолу-нагоре (виж статиите „Мандала 1“ и „Мандала 2“). В дълбокото, духовно сърце, сетивността, емоцията, либидният и агресивен нагони и чувството срещат човешката когниция. Чувствеността и емоцията преминават в чувствознанието на духовната интуиция, тъждествено със същностната природа на вечната душа, дживатма. Ординарната когниция прераства в духовния разум, любов и мощния дух на Богочовешкото триединство. Духът прегръща душата, Шива се слива в любящо единство с Шакти. В сърцето двата вектора се интегрират до единството на Човека, отвъд всякакви обозначения.

Божествеността не може да бъде доловена от физиологичната сетивност, нито изречена от его логиката. Умерената аскеза (тапас) може да доближи до Бога, но сама по себе си е само едно от възможните условия на този процес, нежели главна част от пътя. Делата на карма йога могат да изразят Богопознанието на Дхарма, но самите те са просто механично действие, когато липсва сърцатото и съзерцателно, молитвено и медитативно Богоприсъствие.

Пътят към Бога, указан в Мундака упанишад, е светлината на знанието, джнана йога, пътят на мъдростта. Възпламенената от благуването, от любящата, блажена преданоотдаденост на Бога мъдрост, съсредоточила ума в безмълвното съзерцание на Бога, провеждащо виделината на Боготишието Му (виж „Дзогчен и Махамудра – Естествена йога“ и „Естествена йога на любовта, мъдростта и истината“).

Осъзнаването на Бога е единно, лишено от части. Последните са обяснителни или структурни, но винаги са част от цялото, преживелищно осъзнавано като единно. Ето го телесния организъм – купища от органи, системи, милиони клетки и процеси, функциониращи в единството на целокупния организъм и феноменологично преживявани като солидно, цялостно себеусещане. По същия начин, духовният организъм на вътрешното тяло на дъгата (бодхисатва трикая) може да бъде виждано от позицията на ума като сложна структура, но преживелищно е осъзнавано като спонтанно единство в интроспективния медитативен процес. Не е нужно човек да бъде биомеханик (лекар) или духовен енергетик, за да намери и живее Бога!

„Както течащите реки изчезват в морето и загубват име и форма, така мъдрият се освобождава от име и форма и отива при божествения пуруша, по-висш от най-висшия.“

В едно изречение е изразено толкова, че цели томове могат да бъдат написани, за да изкажат едва частица от вложеното смислово богатство, представено през една едничка вълшебна метафора. Както реките губят името и формата си в безбрежността на океана, така и мъдрият, следващ пътя към Бога, осъзнава преходната илюзия не само на настоящото си име и свързана с тялото и социума личностова себеидентификация, но и на тези от цялата поредица от въплъщения, били му нужни, за да стигне най-сетне обратно до Себе си, до Богочовечността си. Най-накрая, събудил се за Себе си в играта на самсара, Богочовекът-атман избира да продължи с присъствието си в заобикалящата го холографска игра, за да помага на твърде запленените от нея, или да премине (мокша, нирвана) в божествения свят дом, откъдето първоначално е тръгнал, за да се повесели в матрицата на тази битийност.

Оказва се, че всяка личностова себеидентификация във всеки последващ живот е била единствено обозначение на временно струпване от паметови следи и опитности (самскари), от които Духът е извличал само нужното му „злато“, резонантните Нему дхармични качества. 

Когато така Човек се събуди за Себе си, играта на карма бива надхвърлена от любящо-мъдрото великолепие на дхарма, в процеса на освобождение от привидността (шунята) на самсара. Но, всички тези думи са нищо повече от насочваща към лична опитност семантика… Без такава опитност, са просто мастило върху хартия или графеми върху компютърен екран…

Нека единението с Бога бъде главна цел на всеки човек! Да бъде! 

……………………………

С обич, Орлин Баев



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук: http://www.beinsadouno.com/board/forums/forum/157-%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%B9%D0%BD/