ПОТОКЪТ

Владайският поток, до който живея, спортувам и работя. Днес между две сесии излязох да се разходя: на минута разстояние има две мостчета, обвити с ... пролетната песен на дроздове, славеи и всякакви божии птички. 

Когато човек пресича моста, леко се полюшва.

Усещането едновременно ме пренесе в люшкането от морските ми години, а трелите на птиците подхванаха морския бриз и го запокитиха в онзи свят на красота и смисъл, който ме превежда през този сивобезсмисления наоколо.

Често чувам от чудесните хора, с които работя: "Животът е напълно безсмислен. Всичко е ужасно, кошмарно, нараняващо, тъжно, болезнено...". Съгласявам се: "Напълно си прав. Животът е тотално безсмислен, ако е живян единствено по външно-социалните порядки, сугестирани глуповати цели и ветровито гонене на поредния Михаля.

Животът става смислен, когато го наситиш със смисъл отвътре. Когато му го придадеш с потока от любомъдра истинност, който тече отвътре-навън... Този извор шурва, когато блокажите от ограничаващи страхове, вини, тъги, гняв, бъдат разчистени.

Любящият смисъл насища.с благодат и импрегнира с разумност всичко в този свят, но не е от него. От един по-голям, божествен свят е. Има път натам!... "

Днес прочетох една мисъл: "Да обичаш, е да виждаш себе си в другостта." Това е точно така - уникална мисъл е, но може да бъде разбрана погрешно като нарцистична проекция. Всъщност потокът на любовта протича единствено през дълбокото смирение. Тогава себеидентификацията се прехвърля от социалното его, във вътрешния безпредел. Разбирай това както искаш, но можеш истински да го схванеш само преживелищно. Тогава се случва нещо интересно.

Получаваш достъп. Какъв достъп? До какво, до банковите сметки на обездушения нещастник Ротшилд ли? Много повече! До душата на живота, в същността си любов. Любов не като чувство, не като проекцията на собствени липси през идеализацията на надрусаното влюбване - не. Любов като принцип, сила, състояние на съзнанието.

Тогава познаваш другия не отвън, разбираш го не само когнитивно - това е само описателно следствие. Ставаш другия. Бидейки любовта, за миг само се пренасяш в кученцето, в котето, в кълвача на дървото, в пеещия дрозд, в дървото, в съзнанието на живата пулсираща планета... 

"Говориш" езика на животните и растенията не защото зубриш по западному език на тялото, не. Превръщаш се в съществото. Вътрешната ти идентичност с душата на живота те пренася в него и си него, чувстваш като него, усещаш като него, изпитваш нуждите му, копнежите му, страховете и болките му. Невинната чистота на съществата се превръща в портал, който те запокитва към непознати вселени, през които пътуваш. А когато смълчано обезмълвиш взора си, Боготишието избистря погледа ти, за да осъзнаеш, че вече си в центъра си, в онзи сввщен свят-Дом, за който винаги си копнеел. Пристигаш, като осъзнаваш, че никога не си тръгвал!

Отвън си различен, отвън е многообразие. Отвътре ставаш всичко и всеки, през които тече животът. Самият живот ставаш. Отвън различие, отвътре единство. Социалната ти личност си е там, но отвътре индивидуалността ти става относителна - разширява се неимоверно, слива се с едно по-широко съзнание. С ума на Бога...

Това видях днес в очите на едно пате!

Днес семейно посетихме два манастира и пообиколихме природата наоколо им. Разходихме се из цъфналите полета, послушахме птиците. Почувствах земята - "каза" ми следното: "Търпя много, но вие хората минахте всякакви граници. Изсякохте ме, избихте ми любимите дечица и продължавате да го правите, Имате потенциал на Богове, а продавате величието си за шарените мъниста на алчността си. Знам, че можете повече! Ще ви дам още стотина години, но няма да нося бремето на примитивността ви до безкрай!" ...

.........................................

У ДОМА

Животът, който ни е дарен, е толкова пъстър и разнолик! Понякога живеейки, се чувстваме много вдъхновени, друг път потиснати и отчаяни, а в други моменти можем да преживеем празнота и липса на смисъл.

Има и преживявания, които са дар. Докосването до тях или по-скоро докосването на преживяването до теб - дар за човешкото същество, който преобръща познатия живот с главата надолу.Това преживяване аз наричам "усещането да си у дома".

Преживях го, но как да го опиша? В момента на потапянето в този миг или вечност, аз бях за пръв път себе си.То е чувство на мека, разтапяща нежност, която претопява в леярната си и скоростно трансформира всички знания за себе си и света.

Случва се като разцъфване на една познато-непозната, но като че ли винаги търсена земя,чиито географски координати са никъде и навсякъде. Преживяването със своята мека, ненатраплива сила те приютява на място, в което всичко е прелестно тихо. Дори най-натрапливият шум тогава излъчва и тишина, а дори най-потискащата тишина загатва за мелодичността на неспирен нежен поток вода.

Усещащ себе си като същество, което като че ли е живяло хиляди животи и в същото време като че ли за пръв път се запознава с живота - мъдра, невинна свежест. Чувство на благодарност, смирение, нежност от която сълзите в очите се превръщат в несекващ тих извор на благодарност, почуда и страх,че цялата тази красота е толкова неземна и всеки миг може да изчезне. Страхът ражда неверие, защото е толкова различно нежно и красиво, че не можеш да го приемеш без да плачеш от любов или без да изпиташ страх,че ще се изпари.

Сълзите от любов обаче подхранват този поток от силни и открояващи се с тихата си нежност усещания за вечност, но и за крехкостта на тази вечност, която като че ли е вечна, но крехка я прави моята омая и съмнение в нея. Когато сълзите спрат, тишината започва да говори чрез усещанията за това, че никога не си подозирал за това място, за това състояние на духа, но и винаги си се стремял към това.И когато му позволиш да се случи след като пуснеш съмнението, пред теб се разтваря свят на чудеса.

Възприемаш небето като част от същността ти, другите хора като същества, които са ти близки и познати като самият теб.Трудностите като стълба , която е била насочена към това място, към това усещане, към тази несекваща, всепоглъщаща красота вътре в теб и извън теб. Някак ненадейно узнаваш, че копнежът за щастие, за близост, за хармония, за красота, за изцеление, за удоволствие, за пари, за необикновеност, за недосегаемост, за вечна младост, за спокойствие, всичко това е ненужно.

В този вечен момент когато си и самият себе си, но и целият свят, освен да позволиш на това усещане да ти шепне, не се нуждаеш от никого, от нищо. Защото този миг е всеки, всичко, никой и нищо. Няма посока, не търси цел, няма време и място. Всичко, което е било и ще бъде, е спотаено в мига на нежността и безвремието, в този момент на свито, но и разгънато битие в небитието.

Като че ли винаги си бил и никога не си съществувал. Сега всичко те прегръща за пръв път и ти откликваш на тази колосална прегръдка на "у дома", който няма време, няма място, дори няма нищо, а усещаш,че разполага с всичко, дори това, което уж познаваш, но всъщност като че ли изобщо не го познаваш. Като че ли всичко е вечно, но и се случва за пръв път и този миг-вечност, ти си търсил,ти си чакал, ти си гонил, а той внезапно се е излял върху теб като мелодичен порой от нежност и красота, пред която си напълно ням, защото ти си в нищото, но то е всичко, което е.

След този миг ти не си същият. Вече живееш и имаш тайна. Вече живееш, но като че ли не си жив, защото човекът преживял това, се е родил след това "усещане да си у дома". От този миг нататък всеки миг е вечност, животът е смърт и смъртта е живот. Щом веднъж си преживял "усещането да си у дома", ти знаеш,че преди това не си живял и вече както и да живееш, където и да живееш,това няма значение, защото ти си у дома.

Бирсел Сабриева, психолог-психотерапевт и суфи-практик

.....................

Орлин Баев, психолог- естествен психотерапевт