Затлъстяване и мозъчна пластичност

Затлъстяването снижава мозъчната пластичност

https://neurosciencenews.com/obesity-brain-plasticity-17077/ (клик за изследването)

 

За пръв път научно изследване свързва затлъстяването със снижена мозъчна пластичност. Отдавна е известно, че силно завишените килограми мощно повишават риска от сърдечно-съдови заболявания, инфаркт, метаболитни и хормонални нарушения, намаляват продължителността на жизнения цикъл с цели декади... Досега обаче не е било научно свързвано с невронната пластичност. Това е способността за учене, промяна на навици, изграждане на нови умения, промяна на стари ментални, емоционални и поведенчески патерни и изграждане на нови. Намалената неврална пластичност примерно пречи на възстановяването на мозъка след инсулт. Но, още по-значимо и интересно е влиянието на многото наднормени килограми върху характера, а оттам и върху социалното поведение.

Какво практически представлява човек с понижена мозъчна пластичност – с какви понятия, аналогии и метафори бихме го облекли? В ума ми изникват следните: застиналост, пасивност, инертност, блато, подпушеност, застой, безлюбно слабоволие, липса на мъжество (като психично качество, независимо от пола), тиня, затлаченост, тамас*, разложение, лой, блокировка, каторжник в каторга... Снижената пластичност практически означава както липса на реално и ефективно желание за учене, развитие, усъвършенстване, поемане на здрави рискове и житейски целеви баири, така и реално намалена възможност за здраво усилие, гъвкавост, обхващане на широка панорама, включваща в разнообразието си различни гледни точки в единство.

Човек се учи доживот. Расте неспирно. Тече, движи се. Движението не само физически, но и в прогреса по пътя на разбирането и себепознанието, е живот. Няма ли го това физическо, психическо и духовно движение, човек от река се превръща в блато.

...

*Тамас – една от трите гуни (качества) на природата, описани в частта от индийския епос Махабхарата: Бхагавад гита. Тамас – тъмнина, инертност. Раджас – страст, амбиция. Сатвас – светлина, чистота.

.....

Да уточним – не говорим за леко наддаване и „пухкавост“, нито за що годе нормалните телесни промени, свързани с възрастта, при които известно покачване на килограмите, е донякъде о‘к. Говорим за затлъстяването (obesity) като физиологично, а както се оказва и психично заболяване.

Как да се отнасяме обаче към затлъстяването, в чиято етиология присъства генетична компонента, към метаболитно-хормонално тригерираното или към възрастовото, при което когато не са взети мерки, минава границите на леките възрастови промени и преминава в същинска наднорменост? Можем лесно да се извиним с гена или с възрастта си – така е удобно. От друга страна можем вземайки всички нужни чисто биологични мерки, да прочетем за понятието епигенетика, виждайки че неслучайно присъстваме в даден род и тяло, съдържащи определени заложби, точно отговарящи на собствената ни съдба, която сами сме си посели. Същото се отнася и до възрастовото прекомерно напълняване – вместо извинения и мрънкане, осъзнаваме факти и вземаме нужните мерки. А те са винаги комбинирани: психични, двигателни, хранителни, социално комуникативни. Говоря за „вземане нещата в ръцете си“, за активно възнамеряване и осъществяване на реална и здрава вътрепсихична, оттам телесна и социална промяна в посока здраве.

Когато затлъстяването се дължи на привързаността към храната (т.н. емоционално хранене), участват психосоциални липси от обич, социална и партньорска включеност и интимност, дължащи се на липса на обич към самия себе си, към части от себе си, съдържащи маладаптивни базисни себеотносни вярвания като „Не ставам, не струвам, чувствам се унижен, изложен, нехаресан, необичан и отхвърлен от значимия за мен друг. Не се обичам, не се приемам, не се харесвам, мразя се, трябва да съм като някого другиго, трябва да покрия нечия висока летва, но не мога и се самонаказвам, свръхзавися от одобрението на важния друг и правя всичко възможно да го получа, потискайки автентичността си автоагресивно...“...

От полза може да ти бъде и статията ми „Емоционално хранене“.

Вярванията се осъзнават и променят – когнитивно, визуално, социално взаимоотношенчески – но, най-важното, с любов. Любов, която безумно липсва и затова са правени опити да бъде заместена със захарта, с тестото, с натъпкването физически, за да бъде уж прикрита и напълнена емоционалната дупка. Уви, така става още по-голяма, зейнала и бездънна, право пропорционално на хранителното натъпкване.

Пиша този текст спонтанно, с любов и от любов. Любовта има две лица – безусловно приемаща и дисциплиниращо поставяща здрави граници. С любов, отвъд съжалението и с препоръка преминаване отвъд самосъжалението. Да съжаляваш означава да пренасяш в съжалявания страха си, че можеш да бъдеш в неговата позиция – нищо общо с любовта. Да се самосъжаляваш означава да не поемаш здрава отговорност, да се самолишаваш от свободната си воля, пасивно агресивно и манипулативно изнасяйки отговорността в другостта – била тя генът, родителите, родът, партньорът, Бог, съдбата... – отново нищо общо с любовта. Затова казвам, че да се обичаш, е да си безжалостен към себе си – в смисъл липса на самосъжаление, но наличие на истинска емпатия/ любов.

В естествената психотерапия едновременно работим целево през два вектора – диалектичен и дидактичен (клик за статията). Променяме характера цялостно, акордирайки с принципните закономерности на Дхарма (диалектичен вектор) и следваме заложените в самото работено състояние уроци (дидактичен вектор), научаването на които води отново до диалектична характерова промяна и синхронизиране със законите на любовта, мъдроста и истината. В това се състои брилянтността на естествената психотерапия, че се вслушваме в мъдростта, едва едва прикрита в тревожните състояния, с които работим. Не ги виждаме като мъка и проклятие, а като интелигентно насочване мислите, чувствата и поведението на човека в посока любящата мъдрост, освобождаваща творческия заряд на Човека.

Ето го затлъстелия човек, зависим от сурогата на храната, орално вкопчен в тортата и пицата като в майчина гърда, мазохистично неумеещ да постави здрави граници на маладаптивното поведение и по здрав начин да си набави липсващата му любов, с която да промени базисните си вярвания в здрави. Сяда на терапевтичната кушетка – анализираме, интелектуално-когнитивно достигаме до характеровите заложености, проследяваме личната и социална динамика, стояща зад затлъстяването. Виждаме какво е вътре, ориентираме се какво е нужно да направим отвън. Учим се да се обичаме, започваме постепенно да преобразуваме характеровите вярвания в здрави (диалектичен вектор). В тунела от омазнена облепеност с нелюбов, се появява любящата светлина на надеждата и с вяра възнамеряваме да изминем пътя смело. О‘к, вървим – започваме да навлизаме в дидактичния вектор.

Премахваме захарта и тестото, ограничаваме бързите въглехидрати, спазваме здрав и лек хранителен режим, практикуваме intermittent хранене, спортуваме 25 интензивни 90 минутни кардио тренировки месечно, един ден седмично минаваме на вода и още един само на плодове, оставяме автомобила настрани и ходим много пеша в града, в природата, навсякъде... Тогавааа, тогава започва реалната работа. Поставяйки си тези здрави ограничения, се оказва че осъзнаването на базисните ни вярвания, стоящи в основата на хиперфагичната ни зависимост от храната, досега сме осъзнавали, разбирали и преобразували предимно интелектуално, образно и само донякъде емоционално – задали сме добра посока, но сега е нужно да я следваме безжалостно упорито, именно защото се обичаме. Вярванията за себе си, света и другите, наситени с безлюбие, себеунижение, себенехаресване, самотно себеизоставяне и автоагресивно мразене експлоадират и се оказваме в центъра на преживяването им, сега вече лишени от маладаптивното метаудоволствено, сурогатно поведение на хранително натъпкване, което ги е замазвало невротично-некачествено. Виждаме нещата, каквио са, колкото и да боли. Разбираме, че не светът, партньорите и другите са ни отхвърляли и нехаресвали, а че ние не сме се обичали и сме се мразили. Оказва се, че тялото ни просто е регистрирало това безлюбно себемразене като студ и ни е защитавало с омазнената затлъстялост, така както лойта на тюлена го пази от мраза наоколо му. Безлюбен мраз, който ни е карал автоматично да излъчваме наоколо си това си нехаресване и на принципа на самоизпълняващото се пророчество, несъзнаваната ни прогноза за отхвърляне, заобградила ни със щитовете на мазнината, често се е превръщала в реално отхвърляне. Не толкова и не само защото другите са ни отхвърляли, а защото сме се държали социално самосаботиращо се така, че да се случва.  

Така преживелищно, извън сложните интелектуализации, преживяваме собствените си програми, удържаме ги без да отговаряме със стария хранително невротичен отговор и се учим на безусловно себеприемане. Не е лесно – минаваме през много психични защити, забрани за щастие и сексуалност, самосаботиране... Да, приемаме се външно като дебел, а вътрепсихично ползвайки когнитивните, визуално хипнотични и психотелесни похвати, реструктурираме и с появилата се любов все повече разтваряме старите вярвания, знаейки че отдавна сме родители на самите себе си. Знаем го и го прилагаме на дело. Учим се да се обичаме. Да, в началото на пътя си признаваме: „Аз съм хранително зависим, аз съм дебел, аз съм хиперфагик...“. Това себепризнание е част от себеприемането и промяната. Парадоксално, но приемането на себе си като дебел, разтваря вратите към реалната и осъществявана спокойно и с диамантена решимост промяна. Активно приемайки и обичайки се безусловно, реструктурираме себеотносните си, спрямо света и другите вярвания, докато дисциплинирано поставяме здравите си граници пред „хранителното пиянство/ наркомания.“ Така обичайки се, преживяваме прекрасни промени в социалното и партньорско преживяване на любовта. Доколкото се харесваме, дотолкова и ни харесват – светът ни отразява. Да, светлината има сянка – появяват се и мразещи ни. Сега обаче имаме спокойната сила на радостното себеприемане и оценката ни зависи в много по-голяма степен от стабилния ни център от любящ смисъл, заживял отвътре ни. Появяват се и мнозина, които ни харесват – вече не зависим твърде и не се вкопчваме и в тях. Такава относителна независмост на любящо смислената ни, висоkа себеоценка ни прави социално харесвани. Хората обичат самоуверените и дружелюбни, харизматични хора.

Колкото повече се научаваме да се обичаме, по-лесно и естествено се получава мотивираният нов начин на живот, който изграждаме. Или по-скоро, си спомняме, разрешаваме и подновяваме...

Започнах тези редове, насочен от научното изследване, показващо недвусмислено, че затлъстяването влияе пряко на мозъчната пластичност, правейки преживяващия го по-застинал инертно в стари разбирания, по-негъвкав и трудно учещ се на новости. Преминаването през гореописаната пътека прави човека не само по-оптимално елегантен, красив, телесно здрав и жизнен, но и възстановява нормалната мозъчна пластичност. Тоест, прави човека способен на активно учене, промени, дисциплинирано израстване, гъвкава промяна на убежденията и поведението, прави го по-мотивиран и вдъхновен, а през личната нелека опитност по преминаване по тази стръмна пътека, дори по-мъдър и любящо човечен.

 

Орлин Баев, естествен психотерапевт