Ани

Този ден изгоря и последната интегрална схема в платката на житейските пертурбации...

-        Баба ти почина! – смотолеви баща ѝ по телефона.

Преди години ракът изяде мама. Ани още не можеше да го повярва и живееше сякаш беше отишла някъде, на малко по-дълга командировка. Държеше се сякаш е силно момиче... В последните месеци обаче в тялото ѝ започнаха да се надигат странни усещания. Стискаше я под лъжичката, а на гърдите ѝ тежеше и трудно си поемаше въздух докрай, сякаш Годзила беше седнала отгоре ѝ.

-        Ние ще организираме погребението. Ти просто ела в събота след два дни, да почетеш баба си – прошепна баща ѝ в слушалката.

В ума на Ани за миг само изникнаха летата на село, топлото чувство на бабината обич и прегръдка, игрите, задявките с момчетата през тийн годините... А сега – празнота.

В този миг нещо в нея я разтресе, захапа я за корема, стъпи и на гърдите и я запокити в тъмния лес на безнадеждния кошмар.

Огледа се, но светлината едва се процеждаше през гъстите корони на дърветата. Беше сама, напълно сама в ужаса си – само странни шумове я караха да потръпва цялата, изстинала в ледени вълни и студена пот. Едва дишаше. Нещо протича в шубрака, а топката в корема на Ани стана оловна. Сърцето се устреми към експлозия като шампион по спринт към финала, а почвата под краката ѝ се залюшка и започна да се оттегля заплашително. Сякаш и земята не я искаше. Лианите на дървото, на което се беше опряла, се размърдаха и като змии се хвърлиха към нея. Една се уви около крака ѝ. Ана с все сили се изтръгна. Неистово се бореше за живота си. Затича се...нанякъде. Нямаше накъде обаче – накъдето и да се огледаше, същата мрачна гора. Скочи над една локва, но не успя – мочурището я засмука, а тя отчаяно се хвана за един стърчащ корен. Трепереше цялата, гърчеше се, плачеше и умоляваше. Тогава се появиха гадките прилепи – хвърчаха наоколо, нападаха и съскаха злобно: „“Ти полудяваш! Няма кой да ти помогне – ха хааа! Сама сиии... Няма любов за теб, няма сигурност. Всички винаги те изоставят! Умираш, умираш, умираш – ей сега ще умреш, ей сега!“. Прилепите се кикотеха с ехидна адска страст и хапеха.

Д-р Петров бе най-видният кардиолог в София.

-        Той е корифей. Можеш напълно да му се довериш! – препоръча го нейна приятелка.

-        Няма ти нищо на сърцето, Анечка. Имаш кръвно и пулс на лекоатлет. Ще живееш дълго!

-        Не, не, Вие не разбирате. Нещо не сте видял в синусоидата на кардиограмата...

-        Момиче, казах ти. Няма ти нищо. Аман от паникьосани хипохондрички. Дай да ти бия един диазепам да се успокоиш!  - сопна ѝ се докторът.

-        Ама Вие, всеки път едно и също. Не, не искам – разочаровано извъртя ръка в отклоняващ жест Ана.

Върна се с такси, защото ѝ стана все по-трудно да излиза и на все повече места я нападаше ... това ужасно нещо.

В тъмната гора въздухът стана отровен, плътно сив, до гробовно черен. Нещо сенчесто зловещо мърдаше в мрака, рязко се стрелкаше и вещаеше болка. Оказа се, че сенчестият дим е дом на прилепите. Те станаха все повече, а тъмнината нападна – влезе в Ана.

-        Помощ, помощ, пооооомоооощ, моля помогнете, моля, помооооооощ! – викаше отчаяно Ани. Никой не идваше. Всичко мъртвешки изстина. Зъзнеше в безсилието си да промени този кошмар.

На погребението се държа. Стегна се, изстина като загаснала печка. Мина. Нещо обаче продължи. Тресеше я. Започна да бяга от всичко.

-        Той ще дойде, ще те вземе, сега ще видиш. Ще те побърка, ще те накара да откачиш от ужас. А после ще те убие – свистяха в ухото ѝ прилепите, а мракът все повече я проникваше и парализираше от болка.

-        Кой, кой е той, моля Ви, кажете ми! – примоли се на прилепите Ани, а отчаянието разкъса в нея всичко сигурно и познато.   

-        Ха хаааа, кой ли, ще видиш ти кой! – зъбеха се прилепите и хапеха. Не ѝ казваха, гавреха се с нея. Тя обаче наостри уши и дочу монотонния припев на тъмната им меса, достигащ глухо от мрака: „Ужасил, Ужасил, черни господарю, прекланяме се пред теб!“

Животът на Ана спря. Изцяло започна да работи от вкъщи и почти престана да излиза сама. Доверяваше се само на дядо Иван таксиджията и на Мишо, гаджето ѝ. Менгемето от тъмен чугун притисна душата ѝ, окована в неспирните телесни симптоми.

-        Болна съм, нещо ми има, все някой лекар ще намери какво ми е! – мислеше си тя, докато висеше в следващата болница, пред поредната докторска врата.

-        Ужасил сега ще ме нападне. Не, не, неееее... – експлоадира в безпомощния си вопъл Ани. Мочурището и мракът напълно я обзеха, а коренът за който се държеше, хлъзгаво ѝ се изплъзваше. Тогава се появи ТОЙ. Излезе от мрачния си дом, а енергията и дъхът му я хвърлиха в потрес. Застина в диво отчаяние, а Ужасил я хвана за кръста, вдигна я и я заблъска в калта на блатото.

-        Привет! – звънкият глас на Хриси в слушалката стопли душичката на Ана. Вярваше ѝ. Хриси беше винаги с нея в нужда. Разказа ѝ всичко.

-        Ама, скъпа – това е просто паническа атака, нищо особено не е. И аз съм минала през това. Да ти препоръчам психотерапевт?

-        Ама какъв психотерапевт, да не съм луда – аз съм за доктор!

-        А, да – и аз така говорех. Я да ти пратя сайта на моя психотерапевт!

Запозна се с доста от материалите на терапевта. Човекът описваше точно това, което Ана преживяваше. Прочете и че беше помогнал на много хора. Прегледа още много статии и форуми за панически атаки в интернет. Осъзна, че не е сама и малко ѝ олекна.

В магическата гора за пръв път от много време проблесна слънчев лъч. Ужасил се разбесня, още по-силно нагнети мрака и се вклини в тялото на Ани... Умря! ... Оказа се обаче, че в тази магическа гора дори смъртта е само поредният мит.

-        Казвам се Волен – усмихнато пое ръката ѝ психотерапевтът. Спечели я за броени минути. Довери му се. Някакси странно ѝ беше посланието му, че пътят минава през приемането на паническата атака, която според него всъщност ѝ била учител по характерова зрелост. Трудно и бе да разбере това, но доверието ѝ в терапевта и помагаше. А той никак не я жалеше. Дори ѝ предизвикваше в кабинета панически атаки.

-        Разбери – паниката е прикрит благодетел. Външно се прави на страшна, за да те изпита. Когато се довериш и се оставиш, камуфлажът на злодея пада и виждаш, че паниката те води. С твърда ръка те води към любовта и самоуважението ти.

-        Ана се почеса по главата, изохка и се нацупи, докато нервно потропваше с крак. Погледна настрани през прозореца на терапевта, където дърветата спокойно се поклащаха.

Във вълшебната гора просветля, а от един слънчев лъч слезе магьосникът Вальо.

-        Здравей, Ани. Ще ти помогна! Искам да се отпуснеш. Погледни Ужасил в очите и виж какво се случва. Ще бъда с теб!

Мракът изчезна, прилепите отлетяха, а в гората се чу птича песен. Вальо се усмихна и я прегърна.

-        Обичам те! Искам да ти издам една тайна. Ужасил е мой слуга. Пратих го, за да се трансформираш в по-добра своя версия. Сега вече можеш да превръщаш оловото на страха в златото на обичта, вярваш си, ще се зявявяваш решително и ще правиш вълшебната гора по-красиво място за живеене с присъствието си в нея. Живей, с теб съм!

Във вълшебната гора в душата на Ана се заселиха птички, дърветата напъпиха и разцъфтяха. Беше ѝ добре - благодареше и си тананикаше, а в социалния ѝ живот всичко се нареди много по-добре от преди.

Терапевтът Волен стисна ръката на клиентката си на изпроводяк.

-        Живей, провеждай смисъла – усмихна ѝ се Волен и ѝ помаха с ръка.

Всичко беше уж същото, но цветовете някакси блестяха по-ярко, а отвътре в Ани царуваше дълбоко доволство.

-        Хриси, айде да излезем да се разходим! – каза Ани, а в гласа ѝ звънтяха хиляди усмивки.

В гората на душата ѝ се запролети.

...

Орлин Баев