КАК ДА ИЗБЕРА ПСИХОТЕРАПЕВТ - КРИТЕРИИ

Критерии за избор на психотерапевт

 Забележка: В тази статия излагам единствено личната си перспектива, като не твърдя, че тя е единствено възможната. Съзнавам, че част от думите ми могат да се сторят на някого твърде откровени или разбулващи негласно приети табута, но заставам зад тях, напълно убеден в истинността на всеки ред. В статията споменавам дванадесет критерия, по които търсещият психотерапевтична помощ, може да се ориентира при избора си на психотерапевт. А именно: реални умения и резултатност; практикуване на психотерапията като основна дейност; адекватен срок на предлаганата помощ; уменията, които пациентът получава като основен психотерапевт на самия себе си и които може да практикува в дългосрочен план независимо от времево ограничената психотерапия; практиката на психотерапия и приемът на психофармация - съвместими ли са, доколко и защо?; парите и психотерапията; умението на терапевта да вдъхновява; любящата мотивация, която терапевтът притежава като личностно качество, но и мотивацията, която събужда и изисква от пациентите си; личността на терапевта; умението му интензивно да конфронтира невротичните механизми, но на фона на мощна сърдечна емпатия и безусловно приемане; специализацията на терапевта в определен спектър от психични разстройства, в помощта си при които е действително ефективен; холистичността в работата на терапевта; отзивите на потърсилите помощта му като обратна връзка за резултатността му.

  1)      Реални умения и резултатност, проверима чрез успешно решени случаи, вместо разчитането на дипломи, звания, титли и постове.

Ще споделя вижданията си. Има хора с доцентски и професорски титли, които обаче въпреки тях се явяват преди всичко преподаватели теоретици, а реалната им практика е далеч по-слаба от очакванията, свързани с титлите им. Кога да имат практика на психотерапия, ако преподават в няколко университета и са посветени на академична, а не на психотерапевтична кариера?! Все едно да работиш автомонтьор, а вечер психотерапевт... абсурдно, нали! :) Но, това правят някои психотерапевти в Б-я. Не само преподавателите, с или без титли, но много други колеги. Това за мен е много слаб вариант. Психотерапията е професия, която изисква пълно отдаване!

Има колеги, които се водят психотерапевти, но основно преподават... психотерапия на психолози, провеждат психотерапия на психолозите, ангажирали се с обучение в съответния метод, а актуална работа с реални терапевтични случаи почти или никаква нямат. Ако по някаква хипотетична причина, тези колеги нямат възможност да преподават, дали ще могат да увеличат единия – трима пациенти (извън обучаващите се и задължително ходещи на лична терапия контингент от колеги), с които обикновено работят, до 30-40 седмично, за да превърнат живата психотерапия (а не единствено преподаването и, без преди това да са се доказали като ефективни терапевти) в основна дейност? Един на десет такива вероятно ще покаже нужните качества. А останалите девет? Чудесно е, след поне десетина години активна практика на психотерапия като основна дейност, при положение, че си истински резултатен терапевт, след това да прехвърлиш част от дейността си и в преподаване. Ако обаче никога не си бил ефективен терапевт, а единствено си разчитал на организационните си умения и си в ролята на дилър на даден терапевтичен метод, плюс достатъчна доза психопатна наглост и си започнал да преподаваш без реално налични качества на ефективен психотерапевт, терапевт ли си наистина, макар и формално да си се поставил в социалната позиция да определяш кой е терапевт, печатайки дипломи, без самия ти да си вътрешно такъв?! Някой би казал, че преподаването на психотерапия е близко до самата психотерапия. Подобно е, но е далеч по-лесно да преподаваш шаблонно, отколкото да приемаш по 6-10 пациента на ден, всеки с коренно различни проблеми, съответно да резонираш с всеки и да намериш най-точния подход, темпо и методи именно за него, както и в резонни срокове действително да помагаш стратегически устойчиво. Разликата е голяма. От години водя и групова терапия, психологични тренинги, уъркшопи, бизнес психологични обучения. Групи водя предимно на хора с тревожни разстройства, но разликата от личната терапия е голяма - по-лесно е, по-общо се работи. Казвам „въпреки че водя на хора с тревожни р-ва“, защото с тях е далеч по-трудно от едното преподаване на психолози, които очакват да им дадеш диплома и затова седят и мълчат пред властовия авторитет... Бизнес обученията и тренингите, макар и с пъти по-доходни от личната психотерапия, практически изискват както други психични компоненти, незадължително толкова емпатични и задушевни качества, така и се водят на едно практическо, но по-плитко от това при психотерапевтичния процес ниво…

Накратко: Един от критериите за избор на психотерапевт, е фактът че се занимава с психотерапия като основна дейност. По законите на живата мъдрост, е допустимо да я преподава след поне десет години интензивна и успешна лична практика. Поне толкова е нужно, за да проникнат познанията и уменията на имплицитно ниво, да се интернализират като част от процедурната и семантична памет, като част от личностната структура на клинициста. По опита личното ми мнение, приемът на пет – десет случая на ден или средно, четиридесет случая седмично, в продължение на споменатия срок, е необходимо условие, за да премине терапевтът към преподаване на психотерапия! Колцина от преподаващите покриват това условие?

И тук стигаме до подобен критерий.

2)      Дали терапевтът работи основно психотерапия или тя му е само странично занимание, тъй като не успява да я превърне в основна дейност? Или, казано с обикновени думи, основно с психотерапия ли си „вади хляба“ клиницистът, или с друга дейност?

Макар и разговорен, изразът „вадене на хляба“ казва много. Защото психотерапията и психотерапевтът са поставени в същия икономически контекст, както и всяка друга професия.

Защо ли някои колеги през деня работят примерно връзка с обществеността, журналисти, човешки ресурси, училищни психолози, търговци и т.н. и т.н., а с психотерапия се занимават предимно вечер, от време на време, само когато имат пациент? Такава ситуация е нормална в началото на практиката, за не повече от няколко месеца. Нормална ситуация е и когато след много години интензивна и успешна практика на психотерапия, клиницистът предимно я преподава. Или когато възрастта му налага известно оттягляне и минимизиране на практиката му. Когато обаче, извън споменатите случаи, такова професионално разделение продължава с години, нещо в знанията и уменията на терапевта не достига, не само за да привлекат с харизмата си достатъчно случаи, но и качествено и достатъчно ефективно да помагат. Дали поради голямата си любов към дневната си работа продължават да я практикуват? Някои може би да, но далеч не винаги. А ако не успяват да привлекат пациенти, каква ли е причината – дали това, че много успешно разрешават поставените им от потърсилите ги хора казуси? Защото психотерапевтът няма един мениджър, тъй като всеки потърсил помощ от него човек, му се явява мениджър. Ако пациентът не е доволен и не предаде „от уста на ухо“ задоволството си от работата на терапевта, как да има работа?  А сериозно отношение към психотерапията ли е, ако с нея се занимава само вечер, изморен след дневната работа? Както писах и продължавам да твърдя, психотерапията изисква пълно отдаване, влагане на огромна част от менталния, емоционален, времеви и творчески ресурс, с който практикуващият я разполага! Защото над факта, че е професия, психотерапията е преди всичко призвание!

Накратко: Формалните академични и надакадемични, като продължаващо обучение, тренинги по психотерапия, лична терапия и пр., са нужно, но недостатъчно условие за ефективността на психотерапевта. Реално не дипломите, нито кой да е действителен авторитет или самопоставил се социално в ролята на такъв, освен авторитетът на пациента решава кой е качествен терапевт и кой не. Именно пациентите са работодателите, мениджърите и супервизорите, които реално определят годността на терапевта! Психотерапията е професия, която изисква пълно отдаване – сериозното и практикуване в дългосрочен план е качествено, когато се изпълнява като основна дейност, с достатъчно пациенти и ефективно разрешаване на поставяните от тях казуси.

 3) Срок на справяне 

- срокът на справяне е важен и е илюзия твърдението на някои колеги, че щом дадена невротична динамика е носена с години и десетилетия, толкова трябва и да се лекува. Опитът ми показва, че това твърдение е рационализиращ мит, извиняващ нечия непособност за действена помощ. Зависи от ползваните терапевтични методи, от подхода ти, от личността ти, усета ти, интуицията ти и умението ти да мотивираш. Зависи от това терапевтът да познава добре компетенциите и уменията си в кои психични разстройства е доказано успешен и в кои не. Или умението му да не приема клиент от типа оплаквач, който единствено желае захранване на проблема си чрез оплакването си, защото проблемът му дава ценни психични и социални преимущества за подсъзнанието му. За мен ако за шест сесии няма поне някаква промяна, значи или аз не правя както трябва нещата или пациентът не изпълнява задачите и домашните или просто не сме един за друг... Това последното се случва, но рядко - ако работиш фокусирано в цел и справяне, дори преносът и контрапреносът се ползват активно и фокусирано в целта и се преодоляват ако е нужно или се утилизират в рамките на броени сесии. Привърженик съм на становището, че животът е за живеене, не за психотерапия! 

Опитът ми показва, че по отношение на тревожните разстройства, разумният срок на справяне с помощта на психотерапия, е между 6 – 24, средно 12-16 сесии. Понякога, при високо мотивиран пациент, дори една сесия е достатъчна. Периодичните контролни и поддържащи сесии, по-скоро се явяват обратна връзка в процеса на самостоятелна работа по себеразвитие, отколкото част от някаква безкрайно продължаваща, неефективна психотерапия.

Когато фокусът в работата е характерова промяна, например при личностни разстройства (гранично, шизоидно, избягващо, нарцистично, параноидно…), срокът на психотерапевтична помощ е далеч по-продължителен. Практиката ми обаче показва, че такава дългосрочна работа и промяна е рядко търсена.  Освен това, твърдя, че по отношение на характеропатиите, но и цялостната промяна на характера въобще, психотерапията се явява само един от възможните помощни инструменти. Наистина, важен инструмент, но не по-ефективен от други системи за себепознание и развитие на съзнанието като будизма, даоизма, йога, вътрешното християнство, бялото братство и т.н. В такава дългосрочна работа, класическата психотерапия има ключова роля за опознаване на собствената характерова динамика, усвояването на добри „лостове и опорни точки“ за сигурна промяна. Няма обаче систематизираната и развивана с хилядолетия практика за целенасочено и постъпателно случване на въпросната цялостна промяна в осъзнаването на все по-дълбоки и високи пластове от човешкия и божествен потенциал. Това означава, че при цялостната характерова промяна класическата психотерапия има важна, но помощна функция, а по-мащабните и утвърдили стойността си психодуховни системи за развитие, са централните стожери в този път.

Има обаче и будистка, християнска, енергийна, трансперсонална, интегрална и холистична психотерапии, които интегрират научното психотерапевтично познание с лечебните методики на психодуховните системи. Практикуването им изисква терапевтът да обединява както в когницията, така и в практиката и начина си на живот научната и духовната мъдрост, като неразделими части от единното цяло на познанието и съществото си. Не само да е чел за любовта и мъдростта, а да ги живее. Защото едно е да говориш за истината, друго е да я живееш. Едно е да познаваш пътя, друго е да вървиш по него!

Накратко: Психотерапията е съзнателен акт, насочен към разрешаване на конкретни трудности, фокусиран в стратегически и дългосрочно ефективни резултати. Психотерапията е истински резултатна в помощта си на ниво невротичност, при тревожни разстройства. Времевите граници в психотерапията варират, но не са безкрайни. Времевият порядък на ефективна помощ при тревожни състояния е 6-24, средно 12-16 сесии. В някои случаи на тежки обсесивно компулсивно разстройство, генерализирана и социална тревожност, броят сесии е по-висок. Участието на психотерапията при цялостна характерова промяна е важна и наложителна, но истински обхващаща континиума от личностови промени само при холистичност както на разбиранията и познанията, така и на самата личност и начин на живот на терапевта!

4)      Научени умения

Научени в психотерапията познания и умения, с които пациентът посреща живота си, включително менталните и вегетативни трудности - "Връчване на въдица и научаване на риболова на свободната воля, вместо единствено даване на малко риба от спокойствие при всяка терапевтична среща!" Другояче казано, когато се спреш на терапевт, когото си струва да избереш, си поощряван и воден към развиване на самостойност на самооценката си, автономност на доверието в процеса на ръководство на собствената менталност и емоционалност. Терапията е само временна помощ и всяка зависимост от личността на терапевта и самата терапия е необходимо да бъдат прекъсвани, в полза на интернализираната метакогнитивна способност за самосъзнание, вътрешна локализация на мотивацията, процес на творческа промяна и себевладеене, плюс подходящата методология за самостоятелното ментално моделиране. Негово величество Животът е най-добрият психотерапевт, предоставящ най-чудесните и точни именно за теб, във всеки един момент условия, средства и посоки за лечението на душата ти! Личността на кой да е психотерапевт може да бъде единствено фасилитираща тази най-велика майсторка в психотерапията: неслучайната, ежесекундна Мъдрост на Живота!

5)      Психофармация и психотерапия - критерий за добрия терапевт е при тревожни р-ва да разчита минимално на лекарства. Защо така?! Защото:

- психиката и самият мозък на пациента се "обляга' на хапчетата, вместо да разчита на психотерапията и методите и. Затова е живо безумие дълго време двете да продължават успоредно. Безумие, което обаче се практикува и е масово разпространено. Когато биват спрени хапчетата, разстройството обикновено се връща, при това още по-силно, поради по-долния пси механизъм на потискащо изтласкване.

- самият прием на хапчета за справяне със собствените мисли и емоции е гаранция за неуспешната психотерапия. Защо? Защото представлява поведенчески израз на бягането от сянката си. Човекът се стреми да изгони, потисне и изтласка "гадните" мисли, чувства и вегетативни симптоми, вместо да застане лице в лице с тях, да види какво те искат да му кажат, да разбере подсъзнанието си и въобще цялостната си психика, да се оцялости и промени с помощта на свободната си воля! Тоест, самият прием на хапчета при психични проблеми на ниво невроза е гаранция за слабата психотерапевтична намеса, ако тя се провежда успоредно с хапчетата. Защото приемът им е поведенчески израз на битката на себе си със ... себе си. Една психична част се бори и бяга от друга психична част, разцепването расте, себе-непознаването е налице, а визията за собствената душевност е като към машина, която се "лекува" с препарати...

Съвсем различно е отношението ми към хранителни добавки като триптофана, магнезия, цинка, подходящите витамини,  жълтия кантарион, валерианата, пасифлората, маточината и пр. успокояващи билки, качествените фитотерапевтични екстракти/ тинктури, хомеопатията, баховата цветотерапия… Те са напълно съвместими с психотерапията! 

Накратко: Не е добра идея успоредното започване на психотерапия и лекарства. С малки изключения (тежко ОКР примерно), на ниво невроза едновременното провеждане на психотерапия и прием на антидепресанти е гаранция за слаба психотерапия и психотерапевт, неразбиращ психичното функциониране и непоемащ отговорност за качествената си намеса, нито пък имащ уменията за ефективна такава. Ако в началото на психотерапията вече се приемат антидепресанти, е редно те да бъдат плавно спрени по схема и да се направи всичко възможно повлияването да бъде извършено единствено с помощта на психотерапията, помагаща на личната мотивация на човека да се разбере, да си помогне и промени с помощта на свободната си воля, обич и мъдрост. В някои редки случаи, както споменах, успоредното провеждане на психотерапия и медикаментозна „терапия“ е допустимо – но на ниво невроза, това са изключения в работата на ефективния психотерапевт, практикуващ резултатна психотерапия.

Съвсем различно стоят нещата на ниво психоза – там приемът на подходящ невролептик или тимостабилизатор е наложителен.

6)      Пари и психотерапия

Всеки терапевт решава каква финансова равностойност да изисква. Принципът е, че когато майсторството, а съответно и ефективността на психотерапията нарастват с годините практика, това привлича все повече пациенти – един от начините както за адекватното им редуциране до поносима в дългосрочен план бройка на ежедневен прием, така и за тестване мотивацията за промяна, е повишаване на изискваната финансова равностойност. В България, дори една година продължаваща психотерапия, има финансов израз по-малък от цената на добър iPhone или автомобил 18-та употреба… Но, такава продължителност на индивидуалната психотерапия е по-скоро рядкост, ако е водена от ефективен терапевт, отколкото правило. А психотерапията променя живота стратегически трайно във всяка сфера: вътрешно психична, социална, професионална, междучовешко общуване и партньорство. 

Друго мое наблюдение – когато с човека се работи на ниска цена или безплатно, често той несъзнавано не оценява предлаганата му помощ адекватно, подценява я. Съответно, саботира промяната си, независимо какво твърди на съзнавано ниво. Обратното, когато цента е адекватно висока, несъзнавано човекът силно и дълбоко се ангажира с процеса на психотерапия, оценката на получаваната помощ е висока, а мотивацията за промяна е вътрешна и интензивна.

Важно е обаче цената да е адекватна. Адекватна от една страна на реално предлаганите умения и качество, а от друга на реалните финансови възможности на пациента. Нерядко студенти, живеещи на гърба на родителите си и очакващи помощ от техните неголеми доходи или хора на една българска заплата с няколко деца имат нужда от психотерапия – това са реалии, тестващи … човещината на терапевта. Когато е нужно, естествено че цената е добре да бъде редуцирана.

За съжаление таксата не на всеки терапевт винаги се определя от реалното качество на услугата му. Познавам терапевти с постоянни телевизионни участия, служещи им като реклама – хора харизматични и словоохотливи, с наистина високи за България такси. С високи такси и добри умения за водене на разговор, познания в психоанализата, но работещи предимно с лични проблеми, тъй като при по-тежките и сериозни разстройства са силно неефективни… С това в никакъв случай не твърдя, че има каквато и да е корелация между участието в телевизионни предавания и ефективността на терапевта. Казвам само, че такова постоянно участие се дължи на множество фактори и е вид масирана реклама, но случването му няма връзка с уменията на терапевта в същинската психотерапия - може да е действително много резултатен или пък никак, както и всякакви междинни положения. 

Та, принципът на избор по отношение на парите е простичък: адекватна цена срещу съответната качествена и за оптимален срок свършена работа, ефикасност при определеното тревожно състояние. Обратна връзка за такава ефикасност се получава най-добре от бившите пациенти на терапевта.

Повече на тази тема в статията ми: психотерапия - пари.

7) Умението на терапевта да вдъхновява и работи само с високо мотивирани пациенти.

-          Да работи само с високо мотивирани пациенти, като систематично отсява типа оплаквачи. Не че има нещо лошо в оплакването, успокояваме се и си бършем сълзите и сополите, но ако когато започнем да променяме нещата се оказва, че всъщност проблема, който уж ще лекуваме представлява огромен интерес и предоставя полза за голяма част от психиката... Ако човекът пожелае да промени нещата и получава смисъл и щастие чрез здрава психика и живот, терапевтът разбира се, ще му помогне, ще го мотивира и насочи търпеливо, адекватно и разбиращо. Но, ако всъщност цялата му психична структура несъзнавано, а дори и съзнавано, през вторични и първични ползи, желае неврозата си и отхвърля промяната, добрият терапевт е нужно да има спокойната сила да откаже работа с такъв човек. Защото времевият ресурс в този кратък живот е ограничен и когато призванието на терапевта е да помага, цялото му същество иска да го прави ефективно, вместо да превръща  неефективната си психотерапия в част от невротичната психодинамика на вторичната печалба, с което да подхранва неврозата, вместо да я лекува.

-          Предварително и постоянно протичащо, вдъхновено мотивиране: качественият терапевт тества мотивацията на пациентите си предварително. Имаш ли мотивацията да промениш донякъде, макар и минимално,като предварително условие, още преди започване на психотерапия поведението си, да прочетеш необходимото, да оцениш ползата от желаната психотерапевтична промяна чрез прескачането на предварително поставените „летви“ от изисквания за прием – чудесно. Нямаш ли я в достатъчна степен, изборът е твой. Терапевтът продължава да мотивира и да изисква висока мотивация в хода на всяка сесия, но още по-важно, държи да вижда мотивация, проявена в подходяща терапевтична посока, във времето между сесиите. 

Не спирам да се удивявам и възхищавам на пациентите си, когато тази зряла отговорност за собствения живот и висока вътрешна мотивация се събуди в тях. Виждайки как за броени месеци животът им се трансформира, как гъсеницата на неврозата им се превръща в пеперудата на спокойната вътрешна сила, дълбоко се прекланям пред ядрения смисъл, сърцата смелост и мъдра обич, които заживяват в хората, с които работя. Щастлив съм да работя с Човеци с голямо „Ч“. Хората, преминаващи качествено през страданието като цяло и конкретно, през тежестта на тревожното си състояние, стават солта на живота, готова смирено да се разтвори в океана на любовта. Само с такива хора работя и това ме прави щастлив! Поклон!

-          Качественият психотерапевт е търсен и умее да привлича пациентите си не само с харизмата, но с реално постиганите в работата си резултати. Иска ми се да направя една макар повърхностно далечна, но ядрено, в сферата на дълбинните емоции и базисни психични драйове, идентична аналогия. Често съм се изумявал на следната житейска гледка: дали в града, в който живееш или по време на почивката си, решаваш да седнеш в заведение. Някой ресторант просто прелива по шевовете, пред вратата му десетки чакат да се освободят маси… В същото време от съседните пет заведения, отстоящи на метри от първото, три са напълно празни, а в другите има по една – три самотни масички с клиенти. Ти в кое заведение би избрал да седнеш, драги читателю? Дали някой, казвайки че избира едно от празните заведения, би бил искрен? Може би… А може би „гроздето е кисело“, както казала лисицата, когато не успявала да го достигне… А защо ли наистина онзи ресторант е така желан, докато другите, уж предоставящи същата услуга, биват заобикаляни? Вероятно дори предлаганият продукт, в правената аналогия, храна и питиета, са същите или много подобни… Различното, което пълният ресторант предлага, е емоционална стойност! Той невинаги е бил така препълнен. Но, мениджмънтът му е организирал и продължава да обучава персонала си във все по-високо ниво на продажбени умения (фраза, която неадължително има негативна конотация, както нерядко е чувана от българина. Не говоря задължително за западния, бездушен модел. Скоро ходил ли си на „Капалъ Чарши“ в Истанбул или на пазара в някоя арабска страна, читателю?), в уважение и обич към клиента, в разбирането, че именно той е царят и реалният мениджър, осигуряващ просперитета на всички обслужващи го!

Това, което ядрено кара която и да е социална сфера да функционира, е емоцията. Самата етиология на думата произлиза от енергия и движение. Движеща се енергия. Енергия, която задвижва, тласка, мотивира, вдъхновява и кара потока на живота да напоява всяко случване със заряда на смисъла (от гр., Логос). Каква по-мощна енергия от тази на любовта, хармоничното разбиране, съ-чувстващото единство и безусловното приемане?! Постоянно в живота се сблъскваме с начумерени секретарки, немотивирани продавачи, вяли служители, груб и отблъскващ персонал в коя да е област. Ако управителите, мениджърите и собствениците на коя да е предприемаческа инициатива само знаеха и разбираха до каква огромна степен бизнесът им зависи именно от всеки техен служител, от всяка камериерка, сервитьорка, продавач, който по какъвто и да е начин има досег с клиента… Ползвайки аналогията с ресторанта, споделям – лично на мен многократно ми се е случвало да избера едно заведение пред друго, поради усмихнатата и дружелюбна сервитьорка, умееща да даде всичко от себе си, съответно за да получи и полагаемото и се. Но, това е само конкретна аналогия, докато всъщност говоря за … човещина. 

Да си човек с човека, да общуваш от все сърце и душа, приемайки различието, виждайки дълбинно истинското в него, зад външните когнитивни изкривявания и невротични механизми. Дали наричаме тази същина Буда или Христова природа или цялостна личност, е само подробност – защото практическата проява на такова задушевно и истинно общуване се изразява в пълното, в дълбочина безусловно и наситено с есенцията на любовта, сърдечно приемане.

Добрият психотерапевт е различен с това, че  обича пациентите си – сърдечно, непривързано, но чисто по човешки, умее да люби – искрено и сърцато, емпатично да обгърне човека пред себе си с енергията на любящото разбиране и съпричастно съчувствие. Умение да се вчувства в пациента си „плътно“, изцяло да „влезе в обувките и кожата му“, да резонира с душевността му така, сякаш се образува специално лечебно пространство – сфера на любяща сигурност. Терапевтично пространство, което в архетипно несъзнаваната дълбочина на изконната потребност от смислена и светла обич, синхронира с цялостната личност, със същината на човешкото в човека. Любов, която терапевтът в годините на житейски скърби, качествено преминати трудности и страдания, се е научил да провежда през смирението си. Когато обичаш човека, на когото помагаш да си помогне, приемаш лично случая му, сърдечно се ангажираш с позитивния развой и изход от преформулирането на проблематиката му в научаването на уроците, благо дарявани от житейската мъдрост.

-          Друго задължително качество - критерий при избора на терапевт, е мотивацията му. Мощна мотивация, която не само че не се спира, а се вдъхновява от трудностите, представяни от всеки терапевтичен случай, във всяка сесия. За да я има, в собствената си психика и живот, терапевтът се е научил повече или още повече да вижда трудностите като възможности, да осъзнава синхроничната неслучайност на всяка ежесекундна битийност в живота си като пряко отражение на интрапсихичните си процеси. В това разбиране стои мъдрото осъзнаване и идентификация със собствения творчески потенциал. Разбиране, което превръща човека, достигнал до такова световъзприятие, в свободен съ-творец на Битието, в зрял човек, поемащ отговорност за живота си. Говоря за т.н. от Маслоу битийна мотивация, която за разлика от дефицитарната, тласкана от страх, е наситена с вдъхновени творчески импулси, протичащи от извора на себеактуализация и себереализация, от безпредела от любяща мъдрост на това, което истински определя Човека като такъв.

               8) Личността на психотерапевта.

- Самият терапевт да е много, много опитен, изключително вещ в няколко школи в психотерапията и успешен, изключително успешен. Аз познавам десетина психотерапевти в България, които наистина са успешни в разрешаването на терапевтичните случаи. Сега като се замисля, десет е завишено число... Добрата интеграция на няколко терапевтични модалности във функционално добре работеща сплав, повишаваща вероятността за положителния търсен изход от тревожно - депресивното сътояние е възможна единствено през високото ниво на интегрираност на самата индивидуалност на терапевта. Интегрираност около цялостната му личност, около ядрото на духа му. За да водиш някого по пътя на себеактуализацията и себереализацията, е нужно поне донякъде да си стигнал ти самия в този път. Защото, докъдето си стигнал, дотам можеш да заведеш и потърсилите помощта ти!

Терапевтът е човек като всеки друг, с неговите слабости, грешки, провали, пристрастия. Докато обаче е в позиция на помагащ на най-свещеното и същинско в човека, душата му, той е длъжен непрестанно да се развива, усъвършенства, никога да не прекъсва усилията си по разширяване на съзнанието и себепознанието си. Когато греши, е добре смирено да признае грешките си и да направи всичко по силите му да ги поправи и се учи от тях.

Нещо важно - има много научни изследвания, които показват, че не дадена терапевтична школа или метод определят резултатността на терапевта, а личните му качества, познания и умения!

Повече за личността на качествено помагащия психотерапевт говоря в тези ми две статии: „добрият психотерапевт“ и „призвание“

Иска ми се само да добавя, че аз самият не се смятам за такъв терапевт – в позиция да ме приемат за справящ се или качествен терапевт са хората, с които работя ежедневно, потърсилите помощта ми!

                 9) Интензивност на конфронтацията и прилаганите методи, на фона на сърдечна емпатия и безусловно приемане.

- Качествено практикуващият терапевт работи със сърце и от сърце, емпатично и приемащо. Приемането на цялостната личност на пациента, парадоксално освобождава пространство и за промяна на маладаптивното му мислене и поведение. Добрият терапевт често работи непредсказуемо, силно предизвиква невротичните механизми на пациента си, многократно го „хвърля и вади“ в ужасите и страховете му, докато интегриращата сила на целостта му обособи нови, адаптивни модели на мислене, чувстване, отношение и поведение. Често съм чувал от пациенти – ходих с години на психотерапия, но само си приказвахме и съм си същия… Говоренето за промяната е добър старт и самото то си има нива на приложение, майсторство при задействане на конкретните и точни емоции, чувства и модели в точния момент. Но, психотерапията далеч не е само говорене. И говорене да е, то може да бъде разговорно хипнотично, объркващо старите модели, предизвикващо емоционални реакции, пренареждащо „матрицата“ на възприятието. Но, терапията е и работа през тялото, психотелесни опити, ролеви игри, дихателни йога и шамански практики, поведенчески експерименти, работа с транс при хипноза, медитация и съзерцание… През собствения ми терапевтичен стил, наблюденията ми върху броящите се на пръстите на една ръка действително ефективни терапевти в България и „свалянето на моделите“ на прочутите терапевти от цял свят, стигам до заключението, че повечето от тях работят изключително интензивно, наситено, предизвикващо и конфронтиращо маладаптивните модели на пациентите си. Не чрез директна конфронтация обаче, а на фона на мощна сърдечна емпатия и безусловно приемане!

           10) Специализация на терапевта в определен спектър от невротични разстройства.

- Е, надявам се, читателю, не мислиш че има терапевт, който да може да работи с целия спектър от психични разстройства, както и с всяка потърсила го личност еднакво ефективно. Опитът ми говори, че за разлика от соматичната медицина, в психотерапията даден лечител е ефективен в помагането при тези състояния, през които той самият е преминал успешно и познава с всяка клетка от тялото си и квант от съществото си! През трите десетилетия на силна невротичност, от 5 до 35 год. възраст, преживявах букет от тревожни и соматоформни състояния: неврално базирано заекване, избягващо личностово разстройство, постепенно преминало в обикновена социална тревожност, генерализирана тревожност като почти постоянен фон на битието ми, хиляди и хиляди и хиляди ситуативни панически/ тревожни атаки, тригерирани от всеки опит да кажа и дума пред когото и да е, тежки и продължаващи със седмици и месеци тревожно-депресивни състояния след речевите ми провали и експлоадиралата убийствена автоагресия на вината и самобичуването… Това са състоянията, които чрез автоанализ, поведенческо предизвикване (exposure), медитация и възнамеряване преобразувах успешно (е, винаги има какво да се желае, винаги може още и по-добре…), преди започването на формалните ми обучения по психотерапия. С тези състояния работя и сега, с тях съм резултатен. Защото долавям всяко микро психично движение в човека пред мен, дълбоко познато ми през десетилетия собствен опит. Споделям това като илюстрация на тезата си – психотерапевтът е истински ефикасен при състоянията, през които самият той е преминал успешно. Дотолкова може да помогне да потърсилите го хора, доколкото сам си е помогнал в тях. Дотам може да ги заведе по пътеката на стабилността, любовта и силата, докъдето самият той е стигнал! 

Накратко: психотерапевтът е ефективен при състоянията, през които самият той е преминал и с които се е справил успешно. Дотам може да заведе пациента си, докъдето самият той е стигнал!

                11) Методи и школи, ползвани от психотерапевта.

Чувал съм колеги, които смятат, че ползването на идейни парадигми, методологична структура и техники от различни терапевтични модалности, води до „тюрлю гювеч“, до "манджа с грозде"… J Тоест, до вътрешна неразбория, безсистемност и произволна употреба на тази или онази техника при еклектизма, без единността на цялостна структура и подход. Тези мои колеги са наистина изключително прави – за себе си. Прави са относно проекцията на собственото си интелектуално недовиждане, неспособно да осъществи дълбинни аналогии зад външните, привидни различия. Такава когниция, тъй като съществува на ниско творческо ниво или въобще, под каквото и да е ниво на творчески процес, психика с отсъстваща връзка с ядрото на целостта си отвътре, чака външна система, съставена от някого, да предостави сигурна опора на мястото на липсващия вътрешен център от творчески потенциал. Когато обаче психичните компоненти, съдържания и движения са устойчиво интегрирани около ядрото на цялостната личност (Self), човек няма истинска нужда от прилепването към условностите на коя да е външна познавателна система, макар и да е способен да се учи от множество такива. Няма нужда, защото има достъп до извора на кое да е човешко познание – духа си извътре. Защото няма нищо ново, което да не е добре забравено старо, както и няма познание на този свят, което да е … измисляно. Който и да е, талантлив или гениален пробив в науката, изкуството и религията, представлява единствено „сваляне“ на вече съществуващо в тъканта на самото Битие познание – нищо повече. Колкото човек има някакъв достъп до сърцевината на себепознанието си, толкова и външното различие не го плаши и няма нужда с инфантилно черно бяло мислене да отхвърля или приема за вярна или погрешна една или друга система, тъй като може да види всичките като част от едно холистично, единно цяло. Една блестяща обяснителна панорама за такава висока визия можем да открием в книгите на интегралиста Кен Уилбър. За да бъдеш интегралист, се иска действително много талант. Има обаче поглед по-висок и от интегралния, изискващ нещо повече от талант – гениалност (поне в някаква степен). А именно, холистичността. Холистичната визия вижда и разбира дълбинните интегрални паралели между различните системи, но не зависи от тях, тъй като представлява самото ядро, източник на познание за коя да е система. 

Планетите в слънчевата система имат различен химичен състав, плътност, евентуално основа и нива на живота. Различни системи са – и все пак имат много общо помежду си. Най-малкото, част са от единната слънчева система и се въртят около общото интегриращо ги ядро на слънцето. Слънцето обаче, макар и холистично да съдържа в себе си елементите и вариациите на всяка от планетите си, не зависи от тях… Който има учи, слуша и чува. Който има очи, гледа и вижда. Повече по темата, в статията ми: „Интегралност и холистичност в психотерапията“

12) Отзиви от пациенти.

Един естествен начин за предварителна проверка качествата на терапевта ти, е да се допиташ до бивши негови пациенти. Ако повечето са доволни, налице са достатъчно валидни предпоставки той да може да помогне и на теб. Все пак, бъди сигурен дали наистина са били пациенти на терапевта, от когото се интересуваш, или като компенсация на негативни програми и характерови особености и акцентуации, си измислят нещо си фантазно!

Имай предвид  и че някои терапевти, компенсирайки страховете си, в плен на властовата си невроза, по един нездрав, тласкан всъщност от несъзнавани и наситени с тревожност комплекси, създават около себе си кръг от достатъчно наивни и нуждаещи се зависимо от вкопчване в „големия“ друг последователи. Вкопчване и общност, нямаща много общо с идеята примерно на будистката сангха, християнското братство, научната безкористна кооперация и въобще, единството, стъпило върху интелектуалната, емоционална и духовна зрелост на отделния индивид. Така че, когато потърсиш обратна връзка от преминал курс психотерапия при даден терапевт, почувствай и прецени доколко обективна и зряла е тя.
...................................................................................................................................................................

Това са само някои възможни критерии, които могат да помогнат при избора ти на психотерапевт. И все пак, основният критерий си ти самият. Лакмусът на сърдечното ти усещане е това, което определя доколко би могъл да резонираш в акорд с даден терапевт или не. А ако почувстваш, че оформеното в предварителното ти проучване впечатление се разминава с това от преминалите няколко сесии, винаги можеш да преустановиш терапията и избереш друг (без да се превръщаш в пациент тип турист все пак, тъй като и тук лесно прозират невротични защити и механизми...)

С много обич и уважение, Орлин Баев