НЕКА ДА Е БРАТСТВО... И НЕКА ДА Е БЯЛО...

Учителят Беинса Дуно (Петър Дънов)

Забележка: Пиша този текст във връзка с процеси в братството, наблюдавани от мен отдавна, но които в последните години ескалираха до деструктивна степен. Затвориха се детски градини, по събранията наживо и по групите в социалните мрежи: разкол, груби взаимни нападки, обвинения, често до загуба духа на учението и братството. Пиша с виждането ми предимно на здравото. На хилядите искрени, смирени и обичащи, отдадени на великото учение и Учител братя и сестри. Пиша с липса на каквото и да е осъждане, а с обич. С любов и смисъл, които за да се подхранят и засилят, е нужно ясно да се видят и познават механизмите, които ги спират в братството. Нека описваните динамики са само малка капка в океана на любящия братски мир, който да ги залее и преобразува в светлата си прегръдка.

 

Преди време се върнах в България след две години прекарани в духовен център (клик за статията). Място, отдадено на идеите на братството, смисъла, целостта, виделината. Отидох там уж за малко, а останах две години. Бях заекващ, комплексиран и задръстен никой. Но, бях приет. Повярваха ми. Защото хората там смирено вярваха в себе си и приемаха собствената си автентичност, познаваха се, а духовността им бе истинска, заземена и прагматична, а не байпасно идеализирана. Всеки ден успоредно с духовната практика се изучаваха, интегрираха и прилагаха в работата по себе си няколко психотерапевтични школи... Бях приет, обикнат и включен в братска общност. Бях брат на множество братя и сестри в едно сплотено, зряло и адекватно семейство, в което взаимното доверие, естествената и непринудена взаимопомощ бяха ежедневен факт. Сърцато семейство, съставено от зрели, самостойни, познаващи и прегърнали сенките си индивиди. Затова и стигащи високо в светлината на любовта, която в такъв ашрам е така нагнетено-осезаема, че „с нож да я режеш“... Там в мен се зароди мощен импулс за развитие, за учене. Исках да е сравнителна теология, но ръководителката на центъра, сестра Наташа, ме насочи към по-прагматичната и приложна психология: „Учи психология! През нея прокарвай по-големите идеи и бъди мост. Мост между смисъла и този свят...“

 

Върнах се в България, започнах да уча. Отидох в софийското братство с естествената потребност за свързване със съмишленици и общност. Исках да споделя опита си от канадското братство, да взаимодействам, да продължа вътрешния си процес съвместно с близки на душата ми люде, каквито очаквах да срещна.

Още първия път, в книжарницата на „Щерю Атанасов“ 2 – изстъпление от бясна омраза. Само при беглото споменаване името на изключителния Учител Омраам Михаил Иванов, жената която продаваше, сякаш влезе в особен режим на съзнанието. Очите ѝ се изпълниха със студен демоничен блясък, гласът започна да съска обиди в адска жлъчч. Външно останах спокоен, но в себе си никога няма да забравя този момент. В следващите месеци опитах отново – няколко пъти посещавах беседи, организирани лекции... Осъзнах, че към обичания от мен Учител, разпространил братското учение на пет континента, в българските братски среди се шири отричане, очерняне, омраза изразявана прикрито или съвсем открито. Не от всички, но от мнозина. А Омраам е великолепен Учител. Разпространил е учението по целия глобус. Благодарение на него, идеите на Беинса Дуно са известни по всички континенти, а песните му се пеят на български, смятан за свещен език, на който е дадено словото. От личен опит знам, че подходът на брат Михаил (Омраам Михаил Иванов) работи. Това се вижда по учениците му. Смирени, асертивни, излъчващи мощна харизма, здраво стъпили на земята, докато душите им летят в безкрая. 

Учителят Омраам Михаил Иванов

Велика е силата на приемането, на искреното гласуване на доверие, на виждането на брилянтната същност от любящ смисъл в човека зад външните му привидности. Само когато в себе си я вижда и от нейна позиция живее човек, се свързва с нея в другите. Парадоксалното е, че това искрено и сърцато, дружелюбно и любящо приемане създава контекст за истинска промяна. Поле за хармонизиране на външните носители с вътрешното ядро на духа. Няма критики, отсъстват упреци и натяквания. Единствено приемането и личният пример. На човек дълбоко несъзнавано силно му се приисква да бъде като тези хора. Ражда се несломима тяга към красотата на музиката, която струи от тях. Хора дълбоко смислени, щастливи, центрирани, обичащи се и обичащи безусловно, заявяващи се здраво и асертивно, реализиращи се духовно и адекватно социално, познаващи себе си и призванието си, радииращи проникновен чар. Хора слънца, които светят без каквото и да е афиширане. Когато си около тях, се чувстваш докоснат от особена благодат, която променя всичко в теб. Ето с такива братя и сестри общувах. В такъв братски център живях две години. Всеки път, когато влизах в пределите на ашрама, имах чувството, че попадам в пещта на леярна. Съкровена, изключително концентрирана и силна енергия. Любов, която както носи същината на Живота в себе си, така е и огън всепояждащ за всичко, което ѝ дисонира...

Защо всяка сутрин по 90 мин. на това място на силата се изучава психотерапия? Защото е важна брънка между обичайното съзнание, вплетено в невротични и характеропатни динамики, и една здрава, а не байпасна „духовност“ (клик за статията). Винаги е имало психотерапия – във вида на шамански и жречески мистерии. В последните обаче над 100г. този процес е научно систематизиран и творчески прилаган така, че да ползва приложно и ефективно в посока преобразуване невротичното и характеропатно преживяване на съвременния хомо невротикус/ психопатикус „нормалис“ в посока акорд със смисъла. Не само в школата на прекрасния Учител Омраам Михаил Иванов психотерапията е важна част от един здрав духовен път. Свами Сатянанда, един проникновен йога преподавател, изрично насочва към психотерапията като важна крия (практика) в основите на пътеката на единение със Себе си (йога). Повече за това, в статията ми „Йога психотерапия“ (клик за текста). Тук възниква въпросът за отношението в братските среди към системата на йога. Неадекватно отношение, което също отблъсква мнозина искрени търсачи. За това в статиите ми „Изток-запад-медитация“ и „Учителят за опасностите при практикуване на йога“. 

В контекста на разсъждаваното, примерът който давам, е следният. Без психотерапия духовният търсач е като качил се в мъглива нощ в лодката на стремежа си към себепознанието. Искрено и постоянно полага усилия, гребе в точната посока. Ако обаче стремежът му не е преминал през една цялостна душелечебна работа по прегръщане на сенките и развързване на психичните „възли“, търсачът не вижда че лодката е прикрепена към брега на обичайното световъзприятие с въженцето на неотработеностите му. Тогава духовността се превръща в байпасна, а стремежът дори и с десетилетия или в един цял жизнен цикъл, води само до фантазни илюзии, като реално помръдване няма. Постоянно наблюдавам практикували дадена духовна дисциплина по 2, 3, 5 десетилетия, през целия си жизнен цикъл, с което единствено продължават да „замитат характеровите си травми и маладаптивните вярвания в тях под килима на съзнанието“, а лодката на устрема им буксува в байпасните изкривявания на празни интелектуализации, изтласквания, отричане, разцепено идеализиране на себе си и собствената система и болно фанатично девалюиране на другостта не само извън конкретната система, но и в рамките ѝ, на инакомислещите. Затова психотерапията е важна като адаптирана част в основите на коя да е духовна пътека. Наскоро си говорих с водещ една от най-силните школи в тибетския будизъм в София за това колко решителна част от ньондро (подготвителните) практики е психотерапията, за да бъде съзерцателният път случен действително, а не фантазно...

Споменавам ключовата роля на психотерапията в здравия духовен път във връзка с болните когнитивни механизми и социално-поведенчески процеси, които наблюдавам в българското братство. Ще ги разисквам по-долу в този текст. Защо? За да критикувам? Не! Ни най-малко. Не влагам дори нюанс на критика в този текст. Пиша искрено, с обич и отворено сърце, като просто споделям болката си от нездравините, които текат в българските братски среди. Споделям с опит за насока към решения, част от които е и ясното осъзнаване на психичните механизми, подлежащи изкривените социални процеси, които от години протичат в родното братство.

Дали са само нездрави тези процеси и няма ли добри и красиви такива? Няма ли чудесни братя и сестри със здрав подход и приложение? Има. Много са. С такива общувам и ще продължа да взаимодействам, поради ценността за мен на учението и вътрешната ми принадлежност към него. Има удивителни в сърцатостта и психичния си интегритет братя и сестри, чието излъчване и начин на живот са достойни за възхищение. Просто в сравнение с масовостта на такива спрямо канадското или френското братство, за което говоря по-горе (в статията от линка), са по-малко. Благодаря, че въпреки някои тенденции, ги има – респект!

 

Варненски научни конференции

В продължение на пет последователни години, във Варна бяха проведени националните научни конференции „Петър Дънов, Учителят, в културното пространство на България“. Силни събития, с участието на именити български учени, философи, професори и доценти, писатели, лекари, психолози и психотерапевти. Конференции, които поставиха учението на великия мъдрец на стабилна научна база. Много високо интелектуално ниво, експериментални проучвания на паневритмията и музиката на Беинса Дуно като част от PhD, дихателните практики на Учителя, епистемиологично систематизиране на ключовите принципи от учението... Участвах и в петте събития като лектор. От сърце благодаря за доверието.

Да, най-важна е личната работа и пример. Но все пак, учението си има социално присъствие, което е желателно да бъде адекватно и уважавано. А е такова, когато между него, науката и изкуствоведението са построени здрави творчески мостове. Това и направиха организаторите с тези епохални, наистина ключови конференции. Провеждаха се в красив хотел в началото на варненската морска градина, а всички доклади бяха публикувани в пет прекрасни сборника със специален дизайн и оформление. Огромни организаторски и финансови усилия. Уважение и благодарност!

 

Събранието на братското лозе във Варна

Какво се случва тук?

След една от конференциите, организаторите ме поканиха да присъствам на събрание на братското лозе. Същото пространство, сграда и салон, в който е говорил великият Учител в продължение на години.

За пръв път ходих на това лозе през 1992 г. Завведе ме Дядо Кольо, пряк ученик на Учителя, който като млад го беше слушал наживо в продължение на години. Бе разговарял с Учителя и в лични срещи. Лекувал е негови болести, насочвал го е така, че с огън в сърцето, смирен живот и добруване, да преживее почти столетие. Тогава, преди 30 години, енергията на братското лозе бе много различна от сега. Имаше много искреност, пламенен естествен устрем, истинско братско доверие и сътрудничество, семеен дух на заедност, взаимопомощ и сърцата дружба. Една невинна чистота витаеше и пропиваше мястото. Присъствието на Учителя и Небето бе силно и реално (както в канадското братство понастоящем). Малък оазис на човещина и братолюбие, приемане на различието в общностното единение. Идваха и йоги, антропософи и теософи, търсещи и намиращи радушно приемане в огромно сърце, във великодушието на което имаше място за всички. Постепенно всичко това се промени...

 

Събранието... Спор за пари, дребнодушни обвинения в кражби, вот на недоверие един към друг, групичка към друга подгрупичка, всеки към всеки, двойни стандарти, в които за едни може, а за други не... Всички механизми на байпасната невротична „(псевдо)духовност“ бяха само връхчето на асйсберга на подводното характеропатно разцепване. Морализаторска идеализация, отричаща и невиждаща собствената си параноя, скрита зад сляпото петно на невежеството и затова активно приписвана на другостта. Злобна, болна агресия, изпълзял пъкъл от съмнение и обвинение. Братство? Имах чувството, че картините на Учителя всеки миг ще се взривят на хиляди парченца, а свещеното място, на което е говорил, ще се отвори, за да изпълзи пъкленият кошмар, който не можех да повярвам, че се случва в „братството“.

Тогава след това събрание, една сестра от Варна, след коментар за ставащото, ми каза: „Да, нека да е братство. И нека да е бяло!“... Ами, нека!

Понастоящем членувам във вайбър "братска" група, понякога чета из фейс групите - извън едното цитатничене, присъствието на имотни спорове, взаимно недоверие и едва прикрити или явни нападки, са огромна част от случващото се. За събранията на живо - същото. Какво е това братство, в което брат на брата не вярва, а откровено обвинява в кражби, лъжи, корист и престъпления? Реални ли са тези кражби? Аз не вярвам в това. Това, което виждам, са патологични механизми, при които собствена дълбоко несъзнавана характерова параноидност проективно се идентифицира в другостта... Тук въпросът ми е "братството" сборен пункт за психотици, характеропати и невротици ли е редно да бъде, или братство съставено от сърцати, зрели, любещи индивиди?! Въпросът е риторичен! 

 

Процесите в братството

 

“Нека да е братство...“

Само загатвам. Не искам да се спирам надълго и нашироко. Искам да бъда част от решението, а не от проблема. Да, нужно е да се види, осъзнае, но оттам нататък се иска целенасочена работа в посока справяне.

Какви процеси? Много прекрасни и искрени хора има в българското бяло братство, а ако има какво да дава тази страна на света, то е учението на любовта, мъдростта и истината.

Тогава защо тези лични нападки, разкол, клюки, интриги, двойни стандарти и вертикалност, а не хоризонтална равнопоставеност, кошмарна злоба, „духовна“ гордост, отричане, обезценяване другостта, садистична агресия, та до реални заплахи и садистична отмъстителност (надявам се проявявана единствено на емоционално и вербално ниво...), черно бяла инфантилност, идеализации дълбоко закопаващи собствена тиня, охотно пръскана наоколо, празни интелектуализации и философствания без смиреномъдро покритие, ригидното и грозно перфекционистично ТРЯБВА (няма добър перфекционизъм - винаги е невротичен механизъм) и "Така е казал Учителят!", избутващи камари от собствени нерешености в несъзнаваното, за да бъдат приписвани на ближния, параноидни обвинения в кражби... Ако преди години стоях настрани от официалната братска общност, то бе защото минавах по своята си пътека: наука, будизъм, йога, теософия, психология... Сега обаче страня като осъзнат избор. Искам да участвам, имам нужда от духовна братска общност, но всеки път като чуя бесния лай против уникалния Учител Омраам или прочета в някоя от фейс групите взаимното съдене, очерняне и вадене от чужди очи сламки, при невиждане гредите в своите... Същото, но наживо, в „братските“ събирания... Разбира се, не само това. Прекрасни хора има в това братство, дълбоко смирени и отдадени на музиката, носеща се от идейната цигулка на Учителя. А тенденциите, които споменавам, са като кофа кал в каца мед... Добре инфилтрирана и омешана с прекрасния мед...

 

 

 

Причини

 

Започвам от по-общите, като по-надолу в текста се придвиждам към по-ключовите.

 

Народопсихология

Споменах канадското братство. Чувал съм подобни наблюдения и върху френското: вътрешна локализация на отговорността и самообладанието, себепознание, интегриране психотерапията като важна част от здравия духовен път, приемане различието в общото единство, искрено смирение, приемане на брат от брата и обич не на думи, а на дела, огромен чар и себевладеене, минимално присъствие на външни правила, норми, буквализъм и „трябва“, при естествено живеене по закономерностите на мъдрото, огнено сърце, висока и естествена вътрешна отговорност, мекота и обич, приемане здравия авторитет и конвергиращ център на жив учител от приемствената братска линия. Личен пример, общностна задружност, семейна визия, стабилна лична психотерапевтична и медитативна практика, която оцялостява, вместо да служи като байпасно изтласкване на нерешености.

Дори хуморът на французите е толкова различен. Тънък, елегантен, улавящ и най-фините емоционални и взаимоотношенчески движения.

За общите специфики на българската народопсихология, които магнифицирано участват и в братските процеси, оставям читателя на тези редове сам да се досети. Или припомни...

 

Липсата на ясно обособена и допускана приемственост (парампара)

Защо ясно обособена приемственост и допускането ѝ като нещо важно? Защото човешката психика има нужда от жив авторитет, приеман като коректив, обединителен център и вдъхновител. Устойчив „контейнер“ (психоаналитично понятие), в когото психодинамиката на учениците да бъде отразявана, трансферирана, удържана и вещо направлявана. Не само формално, а неформално, през автентично доверие и уважение, водена. Харизматичен водач, стоящ в ядрото на дадено учение, който да вдъхновява, балансира, да бъде символично и реално динамо, централен продължител и двигател на съответната школа. Да бъде чист, отдаден приемник и предавател на духа на учението и Учителя. Човек, който с огъня си да буди дълбоко доверие. Човек – чист ручей, свързан пряко с извора на учението.

Не може ли без такава жива приемствена верига от автентични учители? Не е ли духът на Учителя винаги с нас? Не е ли любящият смисъл вътре в нас, винаги на разположение при предана отдаденост? Може. Духът си е на мястото. Въпросът е колцина успяват не фантазно, фанатично, само интелектуално или пожелателно, а реално да следват вътрешния коректив на смисъла?! Мнозина искат и си въобразяват, че могат. В действителност обаче, успяват единици. Останалите, влизат във фантазъм, пожелателно мислене, фанатизъм, интелектуализации, буксуват целоживотно в собствени нерешености, които приписват на другите, формират критични реакции и т.н. и т.н. байпасна „духовност“. Защото живият ориентир и проводник е важен! Мнозина твърдят, че могат без, но градят въздушни кули. Други въобще не се и замислят за това.

Без автентичен жив учител, пряк проводник на учението, в действителност могат да практикуват здрава духовност с реални резултати, едва единици!

Парампара. Приемствена линия от автентични учители. Омраам Михаил Иванов е такъв Учител, приел факела на учението. Изключителен водач, разпространил учението по цял свят. Както споменах по-горе, живях две години в ашрам (духовен център) в скалистите планини, Канада. Патрон на това свещено пространство бе именно Омраам Микхаел Айванхов, както французите транскрибират името на чудесния Учител. На свой ред, огънят на нелекото водачество, бе поет от сестра Наташа. Наталия Колесар, жена с изключителна харизма, дълбоко смирение, невероятна характерова устойчивост и стабилност, един силен Учител от приемствената братска линия. В България такъв приемник и автентичен Учител, е Елеазар Хараш. Човек с богата интегралност на визията и подхода си. Самото учение, провеждано от Беинса Дуно, е интегрална сплав от християнски, теософски, йога и от източната философия принципи. Брат Петьо (Елеазар Хараш) умее да интегрира ключовите принципи на далеч по-широк спектър от световни учения, като ги издига до висотата на братските идеи и конвергира най-доброто и извечно валидно от тях около ядрото на братската школа. Защото, световните учения винаги са били част от братството и давани от него през хилядолетията. Част от това реалното братство, единно с безпредела. Не умеем ли да виждаме същността, да я интегрираме и конвергираме около духа на същинското духовно братство, земното братство постепенно би се превърнало в закостеняла секта. 

 

Психични механизми

 

Невротични и Характеропатни

За невротичните психични механизми на псевдодуховността говоря в статията си „Байпасна псевдодуховност“. Намеквам и ги споменавам по-горе и в настоящия текст. Затова, ще се постарая да съм лаконичен.

Накратко. Критика, жестока и болна критика, идваща от проекция на собствени несъзнавани, болезнени вярвания; Рационализация/ извинение на тази кошмарна критика с уж логически, а всъщност прикриващи собствения ад мотиви; Перфекционистична скрупульозност и „хващане за буквата“ при спорове, доказващи „аз съм прав“, вместо в сътрудническа дискусия търсене на общностно съвместяване, взаимно смирено учене и посока; Празни философстващи, интелектуализирани ментални конструкции, лишени от прагматична приложност, действително водеща до оцялостяващи лични и в общността резултати; Изместване във външно формалния фокус на вниманието, вместо виждане на наболелите невротични и характеропатни собствени и братски процеси; Формиране на проективна реакция, болно критично осъждаща поведение в другите, силно желано от самия осъждащ, но самозалъгващо потискано при преструване на липсата му в самия себе си; Вместо дебатиране общ казус и параметрите му, грозни лични атаки. От последното произхожда и персонализацията – болно критикуващият другите, при обсъждане на дадена проблематика, дори при здрав фокус върху решенията ѝ, приема твърде лично и свръхобидчиво развоя на казуса, при отсъствие на такова лично атакуване.

Говорейки за невротични механизми, в братството ясно може да се проследи не само съзнателното потискане, но и изцяло несъзнаваното и по-дълбоко изтласкване на собствени нерешености, неосъзнавани в себе си и затова активно виждани и натрапвани в света и другите наоколо и по-специално, в участието в братската общност. Как? През по-горе споменаваните механизми.

Единствено споменавам механизмите. За имащия добра психологична култура, високо ниво на лекситимия (познаване на вътрешния процес в дълбочина) и себерефлексия, това споменаване е достатъчно. При липсващи такива способности, дори и разяснението няма да е достатъчо, тъй като интелектуалното обмисляне е само старт, а за да се появи истинско разбиране, е нужен дълбоко личен психотерапевтичен процес, водещ до преживелищно себепознание и оттам, познание на общостните динамики.

...

Горните невротични механизми в „братската“ динамика обаче са само връхчето на видимия айсберг, под което лежи реалната характеропатната маса от разцепване, в горния край на чиято ос стои нарцистично-фанатична идеализация, а в долния, обезценяване и характеропатна параноя. Гордо-нарцистично въздигане на учението и Учителя във фанатична идеализация. Един вид учението е автоматично „засмуквано“ като удобна част от собствен, „надут“ с горд нарцисизъм характеров „балон“, в основата на който стои параноидно характерово ядро, поради разцепването никак не виждано в самия случващ такъв процес и затова проектирано в другостта, когато тя не се вписва в нарцистичната ѝ центростремителност.

Всичко и всеки, невписващ се в гордостта, бива автоматично принизявано, отричано, очерняно. Не е задължително да е друга школа като йога, будизъм или теософия. Нито дори същата школа, но по-цялостно и красиво развивана, като клонът на брат Михаил... Дори в заобикалящите, във всеки неприел мнението на носителя на такава характеропатна динамика, е проектирано въпросното параноидно обезценяване. А извън думите в този текст, то е наситено с тежка агресия, отричане, отхвърляне, тотално низвергване, през проективна идентификация обвинения в...какво ли не...

...

Слушам интуицията си и спирам дотук. За умеещия да мисли и проследява личен и групов процес, казаното дотук би било единствено осветяващ фенер за факти, които вече познава или поне се досеща и сензитивно долавя. За неразбиращите или отхвърлящите тези за ясно осъзнаващия очевидности, както споменах по-горе, нужен е нелек личен процес по себепознание, водещ автоматично и до вникване в груповата динамика. Дотолкова, доколкото и в собствената.

Защо описвам тези процеси? Поглеждам се метакогнитивно и спокойно отговарям. Критика? Не. Никаква. Просто виждам болното и го формулирам така, че на база познанието му, да бъде отправна точка за насочения към решения процес. Вече не на сляпо, а през съзнаване на наличното, насочване в здрава посока. Така се прави в психотерапията.  Тя не е отделна от живота дисциплина, а такава ползваща дълбоките му, общовалидни закономерности в личния, междуличностов и групов процес. Ако не се види и ясно осъзнае болното, травмата, няма как ясно да се върви и към преработката ѝ. В горния текст не говоря за травматичните наличности, подлежащи описваните изкривености, но те присъстват имплицитно. Само ще спомена, че са от целия характеров, онто и филогенетичен спектър. Травми от отхвърляне, изоставяне, излагане, несправедливо неразбиране, предателство, злоупотреба, унижение, излъгване... Травми, които подлежат споменатите по-горе индивидуално психични и общностно братски случвания.

А само за кражби и лъжи ли се говори в братството? Общуването между братята и сестрите единствено очернящо и отхвърлящо, отричащо и нападателно ли е? Не! Както започнах, в българското бяло братство присъстват прекрасни хора. Сърцати, смирени, смели, с отворени горящи сърца люде, които са ядката на братството. С такива общувам. Те го определят като такова. Въпросът е, че е нужно да са повечко, а психичната атмосфера да стане отново по-дружелюбна, приемаща, сърцата, свързана и единна с любомъдрия смисъл актуално.

...

Възможности и решения

Прекрасно е учението. Великолепен е Учителят. А защо тогава това фантазиране, евтино морализаторстване, взаимно ядене, дуене, съскане, интриги, хапане?

 

Себепознание чрез психотерапия

Да походи човек на психотерапия, е дълбоко собствен избор по вътрешна мотивация. Изисква устойчивост, търпение, поддържана в процеса решимост, смело вглеждане в най-дълбоките психични кътчета при ползване най-високия психодуховен потенциал, осветяване, трансформиране. Нелек, но изключително облагородяващ процес. Твърдя, че без него духовната пътека много често се превръща във фантазъм или фанатизъм, в празно дърдорене и идеалистично позитивно мислене, закопаващо психична гной. Винаги в духовните учения психотерапията е присъствала под една или друга форма, от шаманизма през жреческите мистерии и свещеническата изповед и проповед, през разговорите с вещи водачи в съответната школа...

Ноу Хау

Как на практика това се върши в истински работещите школи? Българското бяло братство е на кръстопът. Или да се превърне в секта, отблъскваща с буквализма и незрелостта на последователите си, или да израсне до работеща функционалност. Често съм чувал твърдения, че не последователите са важни, а Учителят... Не. И двете страни са важни. Последователите изразяват Учителя и са показател за приложната прагматичност на идеите му. За това, че насоките му са качествено ползани и че учението ...работи и внася действителни промени в живота.

Как на практика се имплементира психотерапията, при положение, че личната такава, е изцяло доброволна, по вътрешна мотивация инициатива? Водят се редовни лекции в избрани психотерапевтични модалности. Лекции водени от лектори на живо, през интернет или поне, чрез видео записи. Когато така редовно психологичното познание се включва като духовна крия/ практика в основата на пътя, актуалното, а не фантазното себепознание нараства. Хората започват да следват малки и действени стъпки, като ползват методите от обучаваните психотерапевтични школи. Тези методи не противоречат на методите на Учителя и учението, а го допълват прагматично и с уважение към учението, се явяват една приложно действена част от него самото.

В българската школа вече се практикуват психобиология, констелации, водени медитации и т.н. Прекрасни модалности, изцяло в синхрон с учението. Просто е нужен по-голям акцент, редовност в изучаването и прилагането им като ежедневна част от пътя. Защо? Защото в българското братство има въпиюща нужда от повишаване психологическата култура. Тогава личните травми са успешно обгрижвани, погалвани, излекувани, защитните механизми са осъзнавани и падат, потокът от протичаща любов става силен, искрен, смирен, божествен.

Малко по малко в хода на годините, мнозина братя и сестри се запознават с основите на психотерапевтичния процес и започват да помагат на другите. Защото има нужда, която „от самолет се вижда!“. Засега самите братя и сестри не виждат тази нужда, поради оковаността си в отричане, изтласкване, проекции и прочее описвани по-горе механизми. Когато постепенно общото ниво на психологична култура се повиши, се появява и осъзнаване потребността от задоволяването ѝ.

Съпротивите, които тези мои думи ще породят, са изцяло на мястото си и ги приветсвам. Човек може да се се съпротивлява и е добре да го прави. Колкото повече съпротиви и отвхвърляне на асболютната необходимост от психотерапевтична приложна пътека в братството, толкова повече тя става реална приложимост. Добре е да има съпротива – показва, че несъзнавано нуждата е валидирана и все повече реализирана. Колкото повече съпротива, толкова повече реализация.

Та, има избор. Или от секстантско тесногръдие до фанатично празнословие, или съвместяван с духовния път психотерапевтичен процес, създаващ стабилна основа за реално продвижение. Как, всеки сега да тръгне на психобиология (или друга интегрална, в духа на братството школа) ли? Не! Първо лекции по темата, включени в братската школа в продължение на години. Общото ниво на психологично познание се увеличава, появава се реална способност за себерефлексия в дълбочина, метакогнитивната самосъзнателност става все по-налична, потокът от любящ смисъл протича. Във все повече членове от братските групи. И да, важно е какви са последователите. Показател са за Учителя си, твърдя го. 

Твърдя, че когато горният процес бъде активно следван, след само няколко години разколът ще се превърне в братство. И ще е бяло!

 

Жив учител и учители

Както писах, не че не може и без това. Истинският Учител е Животът. Но, колцина реално могат да следват ядрото на духа си? Реално! Единици. Останалите се опитват и цял живот буксуват в недовиждани в себе си неразрешености, пожелателно си въобразяват и фанатично решават, че го правят, но всъщност ... Единици го могат реално. За да вървят истински по пътя си и да могат след време директно да следват духа си, е нужен жив учител. Дори когато след време човекът е способен да следва вътрешното водачество на духа директно, уважението към учителя остава. Но в началото, за да се стъпи стабилно „на собствените крака“, е нужна ръката на учителя, на живия такъв. Той не помага, а помага на самопомагането. Не учи, а способства собствения учебен процес. Не дърпа по пътя, а леко насочва как собствените нозе да заякнат и меко отвреме навреме трасира посоката.

Да, същинското водачество е това на духа. За да се стигне до това обаче реално, отвъд фантазирането, без жив учител, на повечето са им нужни не един и два животи. Когато се появи нужният фасилитатор, вървенето по пътеката се катализира стократно. Тогава след време Богочовекът става Учител на човека. Духът учи, а личността следва. А уважението към Учителя и учителите от приемствената линия, си остава.

Казват, че когато ученикът е готов, идва и учителят. Така е. Същото важи и за цялата школа. Когато сборът от съзнания в нея е на нужното ниво, се появява осъзнаването важността на парампара. Без нея постепенно живото в началото учение, се изражда до догматика и цитатничене...

...

Накратко, интегрирана в учението психотерапевтична школа/и и достигане до осъзнаването важността на приемствената линия. Тогава братството е братство. И е бяло...

...

Връзки към свързани статии и публикации:

- Естествена Братска Психотерапия - цялата естествена психотерапия, е основана на принципите на любовта, мъдростта и свободата, постулирани от Учителя Беинса Дуно. В раздела "Братска психотерапия" могат да бъдат намерени поредица от статии по темата. 

- Естествена Християнска Психотерапия - Христовите послания, вплетени и имплементирани в естествената психотерапия.

- Естествена Трансперсонална (Висинна) Психотерапия - идеите на здравата духовност, ползвани в ефективната психотерапевтична визия, разбиране и методология.

- Естествена Медитативна (Йога) Психотерапия - съзерцателните подходи на индийската, даоска и будистка йога, транслирани през призмата на братското разбиране и приложно ползвани в естествената психотерапия. 

- Естествена Психотерапия: Същност. Структурни Принципи - поредица от текстове, описващи принципите и структурната прагматика на естествената психотерапия. 

- Естествена Психотерапия - електронно пространство, посветено на иновативната, интегрално-холистична естествена психотерапия. На бутоните най-горе и вляво могат да бъдат намерени страници, съдържащи текстове, насочващи към на конкретните невротични р-ва, които естествената психотерапия така успешно трансформира в акорд със смисъла. 

...

Орлин Баев