Мандала 1

Забележка (disclaimer): В настоящата статия изразявам разбиране за основни и изконни човешки ценности и потребности. Разбиране, което извеждам през познанията си в психоанализата и хуманистичната психология, над които разсъждавайки, не отричам, но включвам и надхвърлям в заключенията, водещи ме творчески към ценностовата/ на потребностите мандала. Векторът отдолу нагоре на хуманистичната пирамида на потребностите приемам само за едната от възможните посоки. Заявявам наличието на друг, отгоре надолу вектор, чиято посока прехвърля изначалния самосъзнателен център от телесната, в психодуховната себесъзнателност. Така изкристализират две едновременно присъстващи пирамиди, посоки, вектора, случващи човешкия духовен, психичен, биологичен и социален процес. Ситуирам тези два пресичащи се потока на фона на актуално човешко тяло (графиката на Да Винчи). Така духовните, психичните, социалните и биологичните смислови дефиниции, обозначаващи човешките потребности/ ценности, придобиват символичен топичен израз в човешката биология/ тяло. Като ядрен център на двата взаимопресичащи се едновременно вектора на съзнателност, постулирам обединяващата принадлежност и средоточие на сърдечния разум. В тази статия единствено достигам до въпросната мандала. По-детайлни разсъждения върху ѝ предстоят. 

.........................................................................................................

В статията си „Пирамида на потребностите в терапия на петте движения (неорайхианска)“ дискутирах идеите на автора ѝ, смисловата ѝ стойност и влияние върху приелия я за валидна индивид. Ето въпросната пирамида:

(5) Секс

(4) Сензорност

(3) Храна

(2) Утвърждаване

(1) Принадлежност

Посоката в горната градация е от долу нагоре, от (1) към (5). 

В резюме, изводите до които стигнах:

-       Пълно отсъствие на визия за човека като духовно същество.

-       Липса на изконно задвижващия и базисен мотив в човека – себеактуализацията.

-       Имплицитно вложена в такава „ценностова“ градация тенденция за стимулация на властова невроза и характеропатия, когато пирамидата е интернализирана като валидна в индивида или обществото.

-       Принизяване на човешките мотиви до тези на най-примитивния червей, при поставяне на удоволствието като главен стимул, при пълно отсъствие на любящ смисъл. Откъсване на сексуалното удоволствие (проявявано през принадлежност, утвърждаване, храна, сензорика и сексуалност според автора на такава пирамида от потребности) от извора на любовта, от който произтича смисълът. Откъсване и фиксация в удоволствието, гарантиращи и увековечаващи страданието, както с право твърди древната и извечна мъдрост.

-       Имплицитният призив е не за развитие на съзнанието, а за връщането му до примитивно, диктувано от нагонността състояние. Примерно съзнанието на племето Яномами, постоянно цитирано в неорайхианството с възхищение... Твърдя, че това е регрес, тъй като така зададената ценностна градация не само, че не спомага надхвърлянето на формално - операционалното мислене до по-висши когнитивни етапи (виж Кен Уилбър, "Интегрална психология"), но съдейства връщането до предлогично и предоперационално, магично - митично възприятие. 

-       Недовиждане на цялостната, холистична панорама на развитието на съзнателната когниция (виж Кен Уилбър).

-       Приемане на духовността (извън социалните клишета за такава като „да отида на опера или прочета този автор“, а актуалната, съществуваща примордиално) за фантазна, метаудоволствена сублимация.

-       Приемане за нежелана трансформиращата същност на сублимацията, с призив за директно разреждане на либидния катексис в дистенция, което лишава от основния мотив в живота като спускане на потенциала му в ежедневието и въздигането на последното до същината на човека като част от обширната реалност на целокупния живот.

По-горе са изводите, до които стигнах в писането на цитирания в началото текст. В тях изразявам изкривяванията, отклоненията на подобна таксономия на човешките потребности от визията на целокупния живот. По-долу стигам до по-глобално заключение:

-       Пирамида на потребностите, в която принадлежността е поставена най-долу, а сензорността и секса като най-висши достижения на организма (дори не говорим за човека като човечност, камо ли за божественост – не, организъм и толкова), е не само изкривена – преобърната е! Спрямо човешката същност е наобратно. По-горе споменавам някои фактори, водещи ме към този извод. Но, по-конкретно за това преобръщане… Принадлежността и утвърждаването, представяни в такава пирамида, са смятани за изцяло биологично и социално обусловени нужди, което само по себе си е безумно твърдение, когато е извадено от контекста на разбирането за прогресиращо разширяващата се духовна същност и съзнателност на човека и обществото. Второ, потребността от принадлежна свързаност е поставена в основата на пирамидата. Това незадължително е грешно – да, основна нужда е. Грешката тук обаче е в разбирането, че задоволяването ѝ е свързано единствено с биологично и социално присъствие. Всъщност човек може да е формално и дори емоционално приет и включен в социална среда, но отвътре да е напълно откъснат, разделен. Защото принадлежността далеч не е само биологично-социално случване, а е преди всичко психо-духовно сливане с потенциала на едно по-развито съзнание. Именно утвърждаването в сливането с творческия потенциал на развиващия се спектър на съзнателността гарантира първо, виждането и на сексуалната и на хранителната и на коя да е друга потребност в преживелищно и принципно различна, наситена с любовта, мъдростта и свободата светлина и второ, задоволяването на всяка от тези потребности се превръща в част от това безкрайно развиващо се единство с въпросния потенциал. Както виждаме, кривото и ограничено разбиране, не само че дефинира човешките потребности изкривено, но ги преобръща. Мястото на свързаността, принадлежността към един многопластов свят на безгранично развиващо се съзнание, в една резонираща с принципите на целокупния живот пирамида на ценностите, са в ядрото ѝ!

Но, отвъд човешката недораслост, психологията предлага и по-точни попадения. Хуманистичната парадигма принципно поставя коренно различни акценти както във виждането си за етиологията на психичните разстройства, така и за човека като цяло. Индивидът е виждан като изначално добър, творчески, състрадателен и човечен, с неизменно присъстваща нужда от смисъл, проявявана през себеактуализиращата тенденция. Тенденция към реализация на цялостния потенциал на развиващото се съзнание. Да, върховата потребност тук е именно от смисъл (Логос, гр.) и творческа себеактуализация, а не от удоволствие. Смисълът надхвърля диалектично удоволствието и болката, като виждането и преживяването и на двете е синтетично преобразувано и поставено в бинарния „магнит“, задвижващ себепознанието и себереализацията. Двама от великите пропоненти на хуманистичната психология и психотерапия, Карл Роджърс и Ейбрахам Маслоу, предлагат една твърде различна от обсъжданата по-горе пирамида на човешките ценности/ потребности. Ето няколко нейни варианта (изображенията са свалени от интернет):

Презумпцията на Маслоу и Роджърс е, че задоволяването на потребностите започва отдолу нагоре, от основата на пирамидата, към върха ѝ. Според тях, за да се стигне до задоволяване на по-висока потребност, е нужно по-ниската да бъде удовлетворена. Умишлено поставям няколко варианта на пирамидата, за да покажа леко различните акценти в разбирането ѝ. Освен това, петте потребности някои до-разделят на седем. 

-       Физиологичните потребности са храна, секс, дефекация, сън…

-       Социалните потребности от безопасност и сигурност са защитеността на тялото, наличието на подслон, дом, телесен комфорт.

-       Третото ниво в хуманистичната пирамида е това на социалната принадлежност – качествено общуване, приятелство, партньорство, афективни взаимоотношения с другия пол, социална включеност в общност, тоест емоционалното приемане като част от колектив – все прояви на т.н. човешка, социална любов, в това число и междуполовото влюбване…

-       Следва социалното себеутвърждаване, асертивната социална пробивност, професионалното развитие, социалното оценяване и признание на успеха и личностовите качества на индивида.

-       Следващото пирамидално стъпало, себеактуализацията, някои разделят на три нива. Първото, потребността от абстрактно мислене и мъдрост от все по-висок порядък: визия логика, кентаврично, проницателно, недуално (виж Кен Уилбър, „Интегрална психология“)… Второто, потребността от преживяване на естетика, красота, на висша любов като принцип, състояние на съзнанието и безусловно приемане… Третото ниво – самоосъществяване, себереализация на творческия потенциал, сливане със Селфа (виж Карл Юнг) не абстрактно, но при активно социално включване, реализацията на потенциала в ежедневната обществена рутина, превръщането на делника в чудото на творческата визия. Прехвърляне на самосъзнателния център в духовната същност.  

Първите две потребности – физиологичните и тези от сигурност, са определяни като първични, а останалите като вторични. Векторът на семантичната, понятийна и преживелищна посока е отдолу нагоре, от телесността, през емоционалността, социалността, до  духовността. Такава градация представлява пробив – много силен пробив в разбирането за същността, смисъла и посоката на човешкия живот, изразени през психологичното познание. Първо е нужно човек да бъде нахранен, напит, сексуално задоволен, живеещ относително сигурно физиологично, за да може да се реализира социално, професионално, да обича и да бъде обичан и чак след това да потърси по-висшите смисъл, познание, изкуство, любов божествена, себепознание и собствена същност като част от цялото.

Има ли резон в тези твърдения? Има. В сравнение с дискутираната в началото на тази статия аналитична (де)градация, хуманистичната ценностова пирамида е като скок от визията на плосък червей, до тази на талантлив творец. Не че психоаналитичната визия е лоша. Напротив, валидна е, но метафорично говорейки, в познавателните критерии на червея. Лош ли е психоаналитичният червей, че вижда на броени сантиметри в тъмнината на ограничените си познавателни тунели? Не, има мястото си в цялостния организъм на живота – някъде там, в основата, където потенциалът е дълбоко спящ, а главата му заровена в калните лабиринти на тясната перспектива – тази на непознаването на Себе си. Такава, идентифицираща се единствено с телесно нагонната природа визия се превръща в грозна, само когато е разглеждана сама по себе си. Когато е видяна през погледа на една холистична панорама, тя се превръща в малка съставна част от пъзела на интегрално, мащабно познание.

В хуманистичната ценностова пирамида е следвана естествена градация. Градивната ми критика към нея: самата визуализация на потребностите в пирамида, както и посоката отдолу нагоре, предполагат един вид его катерене, осъществяващо по-горните етапи от пирамидата. Катерене на его, откъснато от цялостната личност, от извора на същината си. Валидна посока е, поне за масовото стадно мислене на сугестиран материализъм. Само едната от двете възможни посоки на възприятие е обаче. Втората, която предлагам, е тази от горе надолу, от духовната себе-идентификация, към социалното утвърждаване, човешка обич, социално приемане, телесна сигурност и физиологични потребности.

При вектора отдолу нагоре, центърът на самосъзнателност е изначално в тялото, във вярването за себе си като биологично същество, което има нужда от сигурност, социалност, приемане, утвърждаване и едва тогава, от етика, естетика и духовност, които също са представяни като върхова част от възприемането на себе си, света и другите, като чисто материални, биологични и физиологични. Едва когато си сигурен телесно, социално, когато си устроен професионално, в задоволяваща партньорска връзка, утвърден като човек със социален статус – едва тогава евентуално би трябвало да стигнеш до жаждата за познание и мъдрост, божествената любов, идентификацията с безкрая си. Би трябвало… Както казах, посоката отдолу нагоре е валидна и някои действително достигат до такава по-висока призма на възприятие след като са постигнали всички от по-долните психосоциални „етажи“. Валидна, но като една обусловена, заробена себепредстава, която постепенно се освобождава от робството на натрапените социални илюзии за същността, за Себе си.

Не е нужна кой знае каква проницателност, за да видим, че светът е пълен с физиологично задоволени и презадоволени хора, живеещи в условия на относително стабилна сигурност, в партньорска връзка и включеност в социални системи, които не проявяват каквато и да е било себеактуализираща тенденция, какъвто и да е стремеж към себепознание, любов и духовност от по-висш разред. Макар и процентно по-малко на брой, в света има пример и за твърде много люде, наложили се професионално, социално и финансово – хора, които обаче не само, че не се стремят към любов, човечност, братство и мъдрост, но представляват диаболично-психопатен антипод на тези качества (а в съвремието този изначално по-малък процент е раздухван от разпада и преобръщането на извечните ценностови системи).

Тогава, валидна ли е така предполагаемо разгръщащата се отдолу нагоре посока на себеактуализиращата тенденция? Може би, вероятно, но относително, твърде относително, твърде много може би и надали съществуват в така проявявания вектор на уж разгръщащата се, а всъщност най-често, при такова разбиране, окопаваща се в груб материализъм и откъснатост от цялото съзнателност. Затова заключението ми е – да, пирамидалната посока отдолу нагоре, предложена от Маслоу и Роджърс, е валидна, но относително, твърде относително…

При вектора отгоре надолу, центърът на самосъзнателност е изначално в Себе си като духовна същност. Дори не е нужно да я постигаш. Ти вече си Себе си. Всичко, от което имаш нужда, е да премахнеш облаците пред осъзнаването на потенциала си. В една от интересните книги, изразяващи потенциала на човека, мъдрият казва: „Търсете в първом царството Божие и всичко друго ще ви се придаде!“… Психологически погледнато, това означава да поставиш средоточието на самосъзнателността в цялостната си личност, в божествеността си. Да се довериш на себереализиращата си тенденция, като позволиш на творческия си потенциал да се разгърне в живота ти.

Когато средоточието е в свободата на творческия потенциал, неизменно присъстват любовта и мъдростта (виж статията ми „Любовта, мъдростта и свободата в психотерапията“).  Така дефинираната от хуманистите естетична потребност, се превръща в принципа на безусловната любов, а нуждата от познание закономерностите на Живота, в естествено присъщата мъдрост., в живата етика на Дхарма Естетиката е проява на любовта, но любовта я включва и надхвърля. Стремежът към познание се прелива в осъзнаването, че в същността си мъдростта не е битове заучена информация или дори когнитивна способност, а произлиза от любовта, която превръща човешката съзнателност в единна с организма на безкрая.

Живеейки от позицията на тази любомъдра свобода, по аналогията на споменатата от еврейската книга сентенция, всички по-низши потребности биват задоволявани адекватно и естествено. Това е така, тъй като четирите по-ниски човешки потребности и принципа, се явяват само отражение на споменатите три изначални. Защото, когато човек е единен с потенциала на духа си, прелива от обич, свързала го с ритъма на целокупния живот, изпълнен е с виделината на мъдростта, в него заживява автентична, непринудена самоувереност. Самоувереност, явяваща се не инфлационна компенсация на тревожно наситени когнитивни схеми, а естествен отговор на способността да бъдеш Себе си.

В тази автентична самоувереност, човешката същност е единна с по-мащабния социум на целокупния живот. Тогава, утвърждаването в човешкото общество се явява почти безусилно следствие. Когато понякога, поради отклонеността си от принципите на Дхарма, човешкият социум не приема себеактуализиралия се индивид, за него това вече не е така фатално, поради утвърждаването и принадлежността му към по-големия социум на Живота. Когато обаче себереализиралият се индивид интелигентно проявява автентичността си в човешкото общество, той е подобно на вековно дърво, подслоняващо морни пътници, уморени от сугестираните от системата илюзии. Като слънце, греещо в мрака и студа на заблуденото невежество е. Неизменно, себереализиралият се индивид е хулен от разбиранията на сенчестия свят, тъй като светлината му помита и изгаря дрипите на овехтелите му разбирания – така работи дуалността на този свят. Това хулене обаче се явява добър индикатор за наличната светлина, която в бинарния свят няма как да не създаде и плътна и обемна сянка… Себереализиралият се човек вече е утвърден в организма на едно по-цялостно, божествено съзнание – затова, без да зависи от човешкото социално признание, той го има, ведно с цялата му сянка, разбира се.

Когато живееш в смисъла на безусловната любов, си относително непривързан към човешката, обсебващата, искаща и вземаща любов, такава, каквато е разбирана и живяна масово от човешкото стадо. Когато преливаш от радостта на любовта като принцип и състояние на съзнанието си, харизмата и чарът ти са така пронизващи и изобилни, че желаещите да те обичат, са преизобилни. Да, желаещите тогава са много – когато те обичат, чудесно. Когато обаче, парейки се в огъня ти, се превръщат в част от нормалната сянка, която в дихотомността правиш, това вече е приемливо за теб. Пак боли, да, нормално е – но, когато голямата любов на слънцето е с теб, не плачеш за топлината на 40 ватовата крушка… Да, обичаш, имаш партньори, семейство, колеги. Центърът на обичта обаче е извътре ти. Изворът му, началото на тази река от любов, е в духовното ти сърце.

Когато човек е единно принадлежен към безусловната любов, утвърден в мъдростта и сигурно преживяващ свободата на творческия си потенциал, физиологичните му и социални нужди от обезпечаване и сигурност са посрещани с лекота, тъй като себереализиралият се човек е добре социално включен, професионално утвърден и социално реализиран. Някои системи за духовна реализация и на изток и на запад, умишлено търсят аскетичната липса на физиологична задоволеност и телесния дискомфорт, за да се фокусират по-успешно в реализацията на духа си. Посочвам тази тенденция с цел онагледяване на твърде относителната валидност на посочената от хуманистите пирамидална посока на изкачване от една към друга потребност. Аскетизмът освен това не е само физиологичен. Аскетът често се отделя от обществото, което изключва и потребностите от приемане и утвърждаване в него – въпреки това, такива хора, макар и по подобен пародиен и изкривен начин, стигат до Себе си.

Повтарям, насочвам вниманието към аскетизма единствено с цел аргументиране на тезата ми за твърде слабата състоятелност на посочената от Маслоу и Роджърс пирамидална, отдолу – нагоре посока в иначе твърде валидните, постулирани от тях нива на човешките потребности и принципи. Аскетизмът е краен пример. Добър е единствено като пример как липсата на задоволяване както на физиологичните, така и на емоционалните и познавателни нужди може не само да не възпре, а да фасилитира себеактуализиращата тенденция – пример, който прави пирамидалния вектор отдолу нагоре твърде слабо валиден. Като цяло обаче, аскетизмът дисонира с естествената проява на висшето в ежедневното, на сакралното в профанното, както и на въздигането на ежедневното до божественото.

Тук сме не да отричаме, а да обичаме!

Следвайки горната линия на разсъждения, споменатата посока на пирамидално изкачване от задоволяване на по-базисни към по-социални и духовни потребности, се превръща само в частично актуална, когато самосъзнателният център е в ядрото на човешкия творчески потенциал, в свободата, любовта и мъдростта на вечността му. Визуализацията, която предлагам, е не на пирамида, а на мандала на човешките принципи, потребности и ценности! Кръгова или по-скоро, сферична мандала.

Надявам се в бъдеще да представя по-добре изобразена диаграма, направена по-качествено, през по-фасилитираща усилията ми програма. J

Двата триъгълника отразяват двете едновременно пресичащи се посоки на проява на човешкия процес. Тази нагоре, от физиологията, през телесната и емоционална сигурност и сексуалност, социално утвърждаване и асертивност, към себеактуализиращите познание (жива етика), естетика и реализация на цялостната личност, на Селфа. Посоката отгоре надолу изразява конкретизацията, спускането на собствената цялостност и потенциал през всички по-долни нива. Пресечна точка на двете посоки се явява сърдечната принадлежност. Като кръстопът между духа и материята, сърдечното единство е в центъра, в средоточието на човешкия процес.

В посоката отдолу нагоре ревизирам хуманистичната пирамида, като разменям местата на утвърждаването и принадлежността. В мандалата на човешките нива, ценности и потребности правя аналогия с древното познание и принципи, която запознатият читател веднага забелязва.

В тази статия целта ми е единствено да загатна мандалата на човешките ценности и потребности, да стигна до нея, извеждайки я от аналитичните ми, хуманистични и холистични познания. В следваща своя статия, "Мандала на човешкия смисъл, ценности и потребности (Мандала 2)" развивам идеите от настоящия текст до по-глобална и цялостна визия за човека. 

С обич и уважение, Орлин