Страници

понеделник, 25 май 2015 г.

Власт

Photographer Cristina Guggeri























"Всички сме хора. Една уста и един задник имаме - колко ще изяде и колко ще дефекира човек?" Вангелия Гущерова (Ванга)

Всички сме хора. Раждаме се, умираме и никой не е нито по-горе, нито по-долу, освен в нечии илюзии. Външно сме различно умни, работим различни професии, имаме различен социален и финансов статус. Който прекалено се впечатлява от пари и власт обаче, му липсва вътрешното познание за сърдечното ни единство и равенство. Външно различие, вътрешно единство!

Властта и силата носят отговорност и "Тежка е Иванко, царската корона!". А властовата позиция е упражнявана в синхрон с принципите и законите на Битието само когато присъства смирено познание за вътрешното единство. Когато това познание отсъства поради властова характеропатия, тогава "Рибата се вмирисва откъм главата!"... 

Когато човек живее съзнателно, когато е дълбоко свързан със законите на Битието, с любовта, мъдростта и истинния хуманизъм, тогава властта представлява огромна и нелека отговорност. При такова ниво на съзнание властовите обществени позиции далеч не биха били така желани. Защото житейските цели и радости, при присъстваща човещина и сърдечност, идват от вътрешното единство с Бога, а външните финанси, вещи, контрол, статус, са виждани като тежест, която е нужно да бъде ръководена правилно и качествено, в полза на доброто в света.

Защо обаче повечето съвременни властови фигури и хора, целящи власт на всяка цена, така жадно се стремят към нея? Защото тя подсигурява илюзорна характеропатийна компенсация на гравирани дълбоко страхове от слабост, провал и нищожност, на безлюбната откъснатост от източника на любовта и светлината. В такава властова социопатия алчната нужда от подсигуряване с още и още власт, ресурси,  манипулативен социален контрол не стихва и задоволяване няма. Защото как може рисунката на вода да утоли жаждата, когато потокът на любящото человеколюбие е запушен?! Как може рибата на душата да се чувства добре в пустинята на властта, когато е извън океана на сърдечното познание?! В колкото и скъп имот да е поставяна, в каквито и психопатно изсмуквани пот и кръв, извлечени от социалния контрол да е омазвана, тя е извън морето от съчувствена обич, което единствено дарява непреходно шастие! … 

На фона на тези ми само загатващи разсъждения и нравствената деградация в световното общество, тласкана от въпросните държавни глави и икономически сили зад тях, аз не смятам за нужни повече обяснения за състоянието на човечеството и планетата ни…

Иска ми се само да кажа, че Слава Богу, все повече светли хора и съзнания наблюдавам, които в разрухата на старото посяват семената на доброто, които закономерно проникват и носят полъха на един различен, братолюбен свят!

 Няма бариери, няма различия за любовта. Тя обединява, свързва, слива, провежда единството, което винаги сме били, сме и ще бъдем като чувстващи и съзнателни същества. Слушайки и чувайки законите и, вече сме жители на Вселената. Откъсвайки се от нея, вече сме в тъмницата на невежеството!


Орлин Баев

google7046c01166eafda6.html

Норма и творчески процес

 "Всяко действително израстване е революционен акт  на лична революция. Това означава да се освободиш от хората, които искат да управляват живота ти!"
Ерих Фром

Ако Юнг или Адлер бяха чакали Фройд да ги одобри, ако поведенческите психолози и терапевти бяха чакали психоанализата да ги приеме, ако хуманистичните терапевти бяха чакали когнитивистите да се съгласят с тях, ако Никола Тесла сервилно бе тръпнал в очакване Едисън да приеме гения му, ако науката бе спряла хода си, когато религията я е анатемосала, ако Винсент ван Гог беше се отрекъл от таланта си поради неоценяващите го социално - пазарни тенденции на епохата му, ако Йешуа Машия (Исус Христос) се беше съобразил с характеропатията на книжниците фарисеи ... Ако всяка творческа личност в човешката история бе самопотъпкала мазохистично потенциала си, съобразявайки се със застиналото статукво на нечия властова невроза, извиняваща посредствеността си със сива нормираност, ако всеки гений се бе отрекъл от изявата на творчеството си, в името на сковано нормативния канон. всичко което сега бихме имали, би било едно огромно АКО ... 

Във фройдисткото разбиране за детското психосексуално развитие, в т.н. анална фаза (на „аза“, според други автори), когато се случва тоалетният тренинг и се залагат норми в детето, учи се да чува "не", поставят му се граници. Когато в този период, а и като цяло възпитанието е твърде строго, в дългосрочната памет се залагат когнитивни схеми, свързани с болно, мазохистично подчинение, прекомерно търсене на одобрение, нездраво и сервилно жертване на собствения потенциал в името на търсената положителна оценка от значимия друг. 

Обсъжданият мазохизъм може да бъде наблюдаван обаче и при всеки друг характер. Интравертираният (шизоиден, мечтател, стратег) би се самопотъпкал мазохистично, за да не бъде отхвърлен, тъй като неодобрението бива преживявано от него като дълбоко нараняване, зачеркване на цялата му личност, като ирационален страх от смъртта. Зависимият характер (орален) автоагресира, тъй като му се струва, че ако се заяви, ще бъде изоставен от любовта на другия. Лидерският характер (психопатен) често трупа пасивна, мазохистична агресия, в манипулативните си опити да даде на другия това, което иска, за да получи каквото той иска. Скованият (ригиден) характер пък се тревожи, че ако не се съобрази мазохистично с важния друг, ще отпадне от статуквото и нормите на така важната за него система, за която се е вкопчил страхливо. Тоест, въпросната мазохистична динамика може да бъде наблюдавана в широк характеров спектър. Виж повече за характерите и когнитивните схеми, присъстващи в тях в статията ми „Психотерапевтични паралели“.

Когато обаче, при адекватно планиране, тласкано от творческия плам, потенциалът на човека напира отвътре, при присъстваща здрава проверка на реалността, на твореца му се налага да се довери на способностите си и да се заяви здраво. Когато дебитът на въпросния творчески талант е модерирано присъстващ, обикновено изявата му се случва в рамките на вече съществуващата структура на дадена система. Когато обаче вътрешният гений е особено проникновен, вдъхновената визия на твореца трансформира малките рамки на повечето от съществуващите парадигмални систематизации и ги интегрира до ново структурно познание, което холистично и качествено надхвърля старото. Виж повече за нивата на творческия процес според когнитивната наука в статията ми: „Холистичност в психотерапията“.

Ако творецът прекъсне изявата на потенциала си поради разискваното мазохистично себепотискане пред мнението на „значимия“ друг или система от познания, зарядът в него се превръща от мощен поток, в невротично подпушено блато, при което човекът се превръща в каторжник не толкова на системата или мненията, с които автоагресивно се свръх съобразява, а по-скоро в роб на собствената си неспособност да се довери на творческия си заряд и смело да го заяви. Защото случващото се в социалния живот, на принципа на „самоизпълняващото се пророчество“ (несъзнавано тласканото ни самовъвличане в дейности, водещи до изпълняване на сугестирано в нас или самовнушено вярване), е само проекция на вътрепсихичната динамика.

Когато творецът се заяви, течащият през него потенциал се излива във вид на съзидателност. Ако процесът се случва на ниво трансформативно и инспиративно творчество,  смело биват надхвърляни наличните правила, норми, установени рамки, били те научни, религиозни или артистични. Трансформативният и инспиративен творец е пионер, прокарващ пътища там, където човешки крак не е стъпвал или през хилядолетната си история е забравил, че е стъпвал („Новото е добре забравено старо…“).

Между гениалния творец и психотика определено има привидни подобия. И при двата случая имаме разчупване на рамките на нормата. При психотика обаче имаме разпад на азовата цялост, при загуба на връзката с консенсуса за социална реалност. Гениалният разширява съзнателността на аза си, при устойчива връзка с консенсуса за социална реалност и присъстващ здрав разум. 

Пожелавам ти сърцато, но и прагматично помагащо и реалистично конкретизирано до бита творчество, добри ми читателю!

 Орлин Баев

сряда, 20 май 2015 г.

Пътят на сърцето - учене

 "Прави погрешки, и върви напред. За предпочитане е човек да се труди и работи, макар и да прави погрешки, отколкото да не работи и да не греши. Който прави погрешки, може и да ги изправя. Който мрази, може и да обича; който прави зло, може да прави и добро. (Беинса Дуно)"

При огромна част от психичните разстройства имаме един базов механизъм, с който продължавам да се сблъсквам и да се учудвам от детерминираната му болестна универсалност. Това е едно свръх желание за контрол, ред, чистота, справяне, максимализъм и перфекционизъм. Едно голямо ТРЯБВА. Всичко ТРЯБВА да бъде както "аз си мисля, че ТРЯБВА да бъде". Ако не е такова, веднага се задейства помитаща болезнена тревожност, която при някои прераства в паника. Една невъзможност за приемане на нещата и живота, на самия себе си несъвършени. Или по-скоро неспособност да се види съвършенството в несъвършенството, как всичко си е на мястото, но погледнато по-отвисоко.

Този характеров перфекционизъм, ригидно свръхнапрягане на мисълта (болезнено напрегнато анализиране, често прерастващо в натрапчиво мислене), емоциите и тялото в едно постоянно състояние на "НАЩРЕК" всъщност се пораждат от по-дълбоки и трудно видими от самия човек когниции. От една базова прекомерна ранимост, страх, вина и когнитивни убеждения от сорта на "Този живот е по презумпция ужасно място, а хората са зли по природа!", "Ако съм щастлив/а и спокойна, ще се проваля на всяка цена!", "Не ти вярвам, защото ще ме нараниш!", "Не си вярвам - не вярвам на тялото си - то непременно ще ме подведе и ще се разболее от смъртоносна болест!", "Не вярвам на чувствата си - те са проява на слабост и са лъжливи винаги!", "Не вярвам на душата си и духа си!", "Не мога да си позволя да обичам - нито себе си, нито другите. Ако обичам, задължително ще бъда излъгана и наранена жестоко!" и т.н. и т.н. и т.н. и т.н.

Ригидна компонента - независимо дали като основна характерова структура или на по-външно ниво, като маска, свръхнапрегнато усилие за контрол над емоциите, тялото си, над другите, тоест перфекционизъм, садо-мазо емоционалността, която винаги го следва, са само невротична ЗАЩИТА, защитни механизми в характера на човека от горните и подобни на тях базови когнитивни убеждения и емоционалност. При такъв психичен механизъм човек се центрира изцяло ментално, в главата - аналитичната му мисъл се развива силно, но се губи връзката между мозъка и тялото, между мозъка и емоциите, между когницията и дълбоката душевност, Любовта и спонтанността, ДОВЕРИЕТО в мъдростта на живота и СЕБЕ си.

Горният механизъм е буквално ключ - в самата сърцевина на широк кръг от психопатологии е. Има го при всички тревожни разстройства: обсесивно компулсивното, паническото р-во, фобиите, при генерализираната тревожност. Има го при хранителните и психогенните сексуални разстройства. Има го при конверзионните (хистерия) и соматоформните разстройства (хипохондрията). Има го и при депресията, но там е в още по-задълбочен вид, като жилото на агресията вече е обърнато към себе си като автоагресия, мазохистична вина и пасивно бягащо отчаяние.

Огромният страх от провал кара човека да си забрани възможността за провал и грешки. Последствието е, че той се свръхнапряга при поемане на риск и отговорност. Защото го е страх, че няма да се справи. Затова се престарава, държи се свръхотговорно и авторитарно контролиращо. Или въобще бяга от поемането на риск и трудност, на отговорност - за да не се провали, от което силно го е страх. 

В психотерапевтичния процес, през ролеви игри, промяна на мисленето, поведенчески експерименти, предизвикващи загуба на невротичния контрол дихателни практики и т.н., човек е учен да сваля уж защитния, свръхконтролиращ перфекционизъм и преобразува тревожните вярвания зад него. Специално място в тази работа има медитацията - по фин и естествен начин, базисните програми биват заливани с присъствието на духа, неутрализирани и преобразувани до спокойна мъдрост! 

В този дух, мисълта на Учителя е тотално психотерапевтична, защото засяга именно този ключов когнитивен механизъм и дава насоки за неутрализирането му!

Орлин Баев


Да впрегнеш огъня на "лошите" мисли в работа

 "Та казвам: човек какво трябва да направи? Вие с никакви закони не можете да ограничите човешката мисъл. Един човек, който има очи, как ще го ограничиш, как ще му кажеш да не гледа? Ще гледа той. Злото и доброто са неща външни. Човек е онова, което съзнава, в дадения случай, че е зло и добро. Човек показва, че е добър, като поддържа доброто, показва, че е лош, като поддържа злото, но самият човек не е нито в доброто, нито в злото. Доброто и злото са само пътища, които показват пътищата на човека, за да добие той съзнание, че е човек и че може да прави една разлика между добро и зло. Най-първо, трябва да разглеждате вашите мисли.

Вие някой път ще се уплашите от мислите си. Дошла някоя лоша мисъл и в дадения случай вие почнете да се безпокоите, но в дадения случай тая мисъл у вас е само като кибритена клечка. В тая кибритената клечка седи една възможност да запалиш огън, да направиш едно добро. С тая клечка, която имаш, можеш да направиш едно зло. Това зло можеш да го направиш съзнателно, а можеш да го направиш и несъзнателно. Ти можеш с нея да запалиш една плевня и да запалиш и да изгориш цяла къща. А пък с този огън можеш да направиш хиляди добрини, да го впрегнеш на работа. Зависи как ще употребиш клечката. Следователно в човешкия ум и човешкото сърце всякога има възможности. И там е човекът. Човек е онзи, който разбира възможностите. В дадения случай човек е онзи, който знае как да употребява клечката.

Той трябва да знае, че с нея клечка в едно направление може да направи зло, а в друго направление – добро. Може някой да се спре върху философията: "Не може ли по друг начин?" Може, но в дадения случай в този път какво трябва да се прави?"

18 лекция на Общия окултен клас 22 януари 1936 г., сряда, 5 ч. сутринта, София, Изгрев

...................
Учителят в тази си мисъл дава отговори, които отдавна ме занимават! Споменава няколко пъти за това кой е Човекът! Човекът - онзи съзнаващ мислите, чувствата, тялото, съзнаващият самото съзнаване. Тихият зрител. Онзи метакогнитивен наблюдател, който заживява все по-интензивно в ежедневието след години практика на молитва и съзерцание, подходящ начин на живот. Онази Божественост, за която дори свръхсъзнанието се явява само поле за проява. Учителят след това споменава 'добрите" и "лошите' мисли и относителността на семантичната наситеност на тези понятия. Споменава базисната дихотомия на този свят.

Есенцията на това изказване, което грабна вниманието ми, е въпросът за "лошите" мисли и работата с тях! Като помощник на човешките души ежедневно се сблъсквам с проблеми като натрапчиво мислене за остри предмети и насилие, тревожни мисли, наситени със страх от смъртта, от полудяване, нараняване, болести и т.н. Ето ги "лошите" мисли. Популярните автори, пропагандиращи позитивното мислене, съветват нежеланите мисли просто да бъдат гонени, а вниманието да бъде фокусирано изключително върху позитивните. Звучи резонно - каквото подхранваш, това и расте, каквото посееш, това и жънеш... Но, не е толкова просто. Понякога "лошите" мисли са изключително интрузивни, силни и нахални. Ето, Учителят казва, че от избора на свободната воля на човека зависи как да употреби пламъка на дошлите мисли. Казва и че не можем да ги ограничим насила - и е прав. Последното е психичен факт - колкото повече се бориш и изтласкваш дадени нежелани когниции, толкова повече те се нагнетяват в несъзнаваното и се връщат през перверзии, невротична симптоматика или психосоматгика. Пропагандаторите на позитивното мислене обаче масово не са психолози и през невежеството си свръхопростяват нещата, като така нанасят много повече вреда, отколкото полза. Понякога се шегувам, че трябва да плащам процент от печалбата си на създателите на филма и книгата "тайната" или на западния гуру Кехоу, защото прочитането на такива книги довежда хората при мен за терапия... Не че са лоши - има истини в тях, но има и неразбиране именно на цялостната работа на ума. 

Освен съзнание, имаме и свръхсъзнание, неразработен мозъчен потенциал. Имаме и подсъзнание, стари мозъчни структури, които имат поддържаща и защитна роля. Когато моралът започне неразбиращо да отхвърля нормалната работа на подсъзнанието (суперегото да се бори с "то"), неминуемо се поражда невротично напрежение. Еволюционната парадигма твърди, че старите мозъчни структури, когато са провокирани от тревожност, проектират в съзнанието на човека именно това, от което той изпитва страх. Тревожността, комбинирана с нагона за самосъхранение или с обичта към близък човек раждат нормални защитни мисли. Примерно майка, обичаща детето си, вижда как го хвърля от балкона. Или любяща съпруга вижда как намушква обичания си мъж и т.н. Това са абсолютно нормални мисли дотогава, докато моралът не започне битката си срещу тях, в несъзнаваното се натрупа напрежение и се породи натрапчивото им завръщане. (за разликата между невротичните обсесивни мисли, психопатията и психотичността, виж по-подробно в тази статия) Наивният и невеж позитивизъм може да послужи като отправна точка на невротизиране, защото разбиранията му се интернализират от морала (суперегото), който започва отчаяна борба срещу сянката си (подсъзнанието, процесирането на старите мозъчни структури, "то"). Нека пак видим случая с жената с натрапчивите мисли за остри предмети и насилие към мъжа си. Тя обича мъжа си. Но дълбоко в нея присъства неувереност. Неувереност, която компенсира с твърдия си борбен морал (употребявам тази дума в широк смисъл). Когато по някаква причина тревожността в нея е покачена, любовта към мъжа и, комбинирана със собствената и неувереност в себе си и нормалната защитна функция на подсъзнанието, ражда споменатите мисли. Дотук те са нормални от позицията на цялостната ни психика. Стават обсесивни едва когато моралът на жената (евентуално подкрепен от книги с наивен позитивизъм) започне да ги отхвърля. Същият е механизмът при споменатия пример за майката с мисълта за хвърляне на бебето от балкона. Тя го обича - силно и отдадено! Но в момент на повишена тревожност подсъзнанието и проектира на екрана на съзнанието нормална защитна мисъл - това, от което майката изпитва страх - за живота на детето. Дотук добре - както казва народът ни "Да не се случва каквото ти мисли майка ти, а каквото ти мисли любовницата ти!"... Огънят на "клечката-мисъл" е припламнал, както казва Учителят. От човека зависи как ще го употреби. Ако майката осъзнае нормалността на идващата 'лоша' мисъл и си позволи да приеме цялостната работа на психиката си, смекчавайки морала си, тревожността пораждаща мисълта, ще се стопи! Още повече с помощта на едно цялостно вглеждане и реструктуриране, което прави психотерапията! Учителят добре е онагледил процеса: 

"Ти можеш с нея да запалиш една плевня и да запалиш и да изгориш цяла къща. А пък с този огън можеш да направиш хиляди добрини, да го впрегнеш на работа. Зависи как ще употребиш клечката. Следователно в човешкия ум и човешкото сърце всякога има възможности. И там е човекът. Човек е онзи, който разбира възможностите. В дадения случай човек е онзи, който знае как да употребява клечката." 

Ако знаеш как да употребиш огъня на "клечката" на "лошата" мисъл, можеш да впрегнеш естествената работа на подсъзнанието си така, че с неговата сила да добруваш в живота си! А можеш и да запалиш "плевнята" на собствената си и на околните психики с невротизирането си при неправилната употреба на огъня на мисълта! 

Орлин Баев

понеделник, 18 май 2015 г.

Когнитивно научни, психотерапевтични принципи в словото на Учителя Беинса Дуно

 „В окултната наука се изискват от учениците няколко условия, сили. Най-първо ученикът трябва да има не само силна воля, но и благородна, устойчива и разумна воля. Защо му е такава воля? – Няма ли такава воля, той не ще може правилно да прояви силите, с които действа; има ли тази воля, всяка сила, която ще прояви той, ще представлява един чук, употребен разумно на своето място и време. А вие знаете, че всеки чук може да произведе своя ефект само в една разумна и силна ръка. Иначе някой може да вземе този чук от ръката ти и с него да ти разбие главата. Чукът или каква да е сила в ръката на слабия човек е в негов ущърб. Ние виждаме това и в съвременната култура. Мнозина хора, на които умовете не са приготвени, като добият малко знания, не могат да ги използват и това знание вече е в техен ущърб. Ето защо вие трябва да се стремите да разширявате съзнанието си и чрез него да калите волята си – да бъде силна, устойчива и разумна. Имате ли такава воля, вие ще я прилагате за изправяне на своите минали погрешки. Всички имате погрешки, лични и наследствени, които трябва да изправите. Някои от тия погрешки се виждат, някои не се виждат; някои се знаят, някои не се знаят. Вие трябва постоянно да работите върху себе си с волята си, както един скулптор постоянно работи върху своята статуя, защото от тази работа зависи благото на вашия живот. За да прекарате един разумен живот на Земята, за да бъдете по възможност щастливи, трябва да имате силна воля. Силна воля пък е разумната воля.

Ще ме питате: „Как можем да уякчим волята си?“ Ще ви дам един умствен начин за уякчаване на волята. Например страх ви е от мечка. За да се калите, не трябва да отидете в гората, да ви срещне някоя мечка, че да изгубите и ума и дума, но ще си представите мислено, че мечката иде у дома ви. Вие ще си представите, че я гладите по главата. При този опит страхът, който се поражда естествено у вас, започва постепенно да се възпитава.

После, направете друг опит. Страх ви е от сиромашия. За да надделеете този страх, представете си, че сте богат човек, че имате на разположение десет милиона лева, замък, къща, градина, но започвате постепенно да губите това-онова, докато станете последен голтак, без пет пари в джоба. При това положение стремете се да бъдете спокойни между хората, да не губите равновесие. Ако не можете да правите тия опити, тия маневри мислено в живота си, то като се сблъскате с действителния живот, няма да издържите, ще се уплашите. Военните правят такива маневри преди война, та като се отвори някоя война, да бъдат подготвени. Ето защо и окултният ученик трябва да прави ред маневри, за да кали волята си. Прави такива умствени маневри срещу това, от което най-много те е страх.

Трети опит. Вие се гневите много. Как ще въздействате върху този гняв? Ще си представите мислено, че дохожда някой у дома ви и ви обижда. Вие сега ще се стараете да не се разгневите. Тия упражнения, тия маневри са много приятни. Вие ще ги правите, когато нямате друга работа. След като сте учили днес два-три часа и сте се уморили, ще иждивите двадесет минути или половин час най-много за такова едно упражнение. След това ще се почувствате освежен, като че сте придобили нещо. Препоръчвам тия упражнения на всички, защото те са много ефикасни. И без това в живота ви ще се явят много спънки и мъчнотии, а по този начин поне ще ги посрещнете по-спокойно. С тия маневри ще бъдете подготвени, та като дойдат тия случаи в живота ви, ще знаете как да постъпвате.

Четвърти опит. Да кажем, че ви е страх от змия. Как ще премахнете този страх? – Ще намерите някъде една умряла змия и ще я хванете с ръка. Ще я подържите малко, ще я погладите, докато свикнете с нея. След това ще се опитате да уловите някоя жива змия. По този начин ще добиете известна опитност.

Въпрос: Ами ако ни ухапе?

Вие ще вземете един чатал, ще я натиснете с него по главата, ще я погладите по тялото и после ще я пуснете. Ще Ă кажете: „Аз съм малко страхлива, искам да се каля в страха, затова правя този опит.“ Тъй ще каже ученичката, която иска да се калява, но същото ще каже и ученикът – и той ще признае, че е страхлив. Този опит ще направите първо умствено, защото когато човек дойде до положителните опити, трябва да бъде много внимателен, за да не пострада. Змиите са много пъргави, затова и човек трябва да бъде много сръчен, за да се запази от тях. Змиите са хитри, но не дотолкова, колкото вие си мислите.

Тия упражнения, които ви давам, действат благотворно върху човека и служат за каляване на мисълта. Някои от вас се плашите от паяк, други – от мишка, трети – от жаба, и т.н. Правете тия маневри, за да надвиете страха. Дойде ли ви някоя отрицателна мисъл, правете тия упражнения.

Казвам: вие трябва да правите разлика между вашето естество и вашето съзнание, т.е. вашето Аз. В естеството на човека има много неорганизирана материя, т.е. много сили, управлението на които не зависи от вас. Има някои прояви, които са волеви и зависят от вас; има обаче някои действия във вашия организъм, които не са волеви и не зависят от вас. Как се наричат тия действия?

Отговор: Автономни.

Например биенето на сърцето не е волеви акт. Та когато кажем, че можем да направим някои неща, подразбираме, че те са волеви действия, а когато кажем за някои неща, че не можем да ги направим, подразбираме действия, които не са волеви. Например, ако ви кажа да пренесете Витоша от едно място на друго или да прехвръкнете от Земята на Месечината, тия неща са невъзможни за вас. Но в даден случай има неща, възможни за вас. При сегашните условия, когато говорим за воля, трябва да знаем, че има един кръг на действия, които са възможни – значи те са волеви движения. Но има и един външен кръг на действия, които засега са условни и не зависят от нас – те не са волеви движения. Тъй щото, когато говорим за волеви действия, разбираме тия, които са под контрола на нашата воля. А тия, които не са волеви действия, те са под контрола на чужда воля, под контрола на чужди същества, които седят по-високо от нас – и те от своя страна се подчиняват на други същества. Ангелите например, които седят по-високо от нас, разбират законите на растителното царство, но не разбират живота и законите на животинското царство. Един ангел не може да направи една коза например. Туй изкуство владеят архангелите. Тъй щото, всички същества имат свой район на действие според своята разумност и възможност. Разбира се, дейността на ангелите във връзка с тази на човека е по-обширна, но в сравнение с тази на по-висши от тях Същества е ограничена. Следователно, като завладеем всички волеви действия, всички сили, които са вложени в нашето естество, тогава ще пристъпим и към възможностите на външния кръг. В окултната наука съществуват ред разумни методи за проява на волевата сила у човека.
Направление на енергиите, МОК, 4 януари 1925 г. "

Съвременната когнитивна наука рядко ползва думата воля. Най-близкият еквивалент е мотивацията. А един по-разговорен термин – намерението, също резонира силно със смисловия заряд на понятието воля.  Ще ги употребявам равнозначно, въпреки че волята е по-всеобхватно понятие. В масовата представа, волята е равна на някакво жестоко напъване. Дори при представата за воля, човек неволно притаява дъха си, незабележимо пристяга корема и врата си, сякаш готов да тегли ярем. Воля обаче означава свобода. А свобода не може да има там, където няма любов и мъдрост.  Учителят говори в тази посока – за да прояви воля, а не его инат, в здравото усилие е нужно да присъства мъдро разбиране и блага обич към промяната. Именно към промяната, тъй като в живота застиналостта бързо се превръща в заблатяването на деградацията, а развитието изисква постоянно следване на здраво волево усилие. Да, има усилие, но идващо от посоката на сърдечната мъдрост и благословено от присъствието на любящия смисъл! Това именно усилие е основното, което води психотерапевтичния процес към следване и научаване житейските и характерови уроци, вложени в невротичното състояние, върху което се работи. Мотивация! Липсва ли устойчиво присъстваща вътрешна мотивация, идваща от решителното намерение за промяна, никакво реално случване на терапевтичен резултат не е възможно в стратегически устойчиви времеви параметри. Външната мотивация и вдъхновение, придавани и възпламенявани от терапевта служат единствено за разгаряне на самостойната вътрешна мотивация, воля за растеж и промяна в пациента. Тази същата вътрешно локализирана мотивация, е тази, която при присъствие на познание за учения урок и подходяща посока и смирено обикване на преживяваната трудност, е силата, която придвижва зависимостта, тревожното, афективно или соматоформно разстройство до здраво психосоматично функциониране!

Следващите цитати от Учителя могат пряко да бъдат съотнесени към принципите на психотерапията. Въображаемият  постепенен или директно имплозивен сблъсък с най-страхуваните ситуации в когнитивната наука се наричат съответно систематична десензитизация и излагане на стимули с превенция на отговор (наводняване). Ползва се принципът на парадоксалното намерение, добре описан в различни школи на психотерапията - например в логотерапията на Франкъл, както и в краткосрочните терапии и поведенческата терапия. В началото се практикува въображаемо, във водена визуализация (хипнотерапия, нлп), след което ин виво, в ролеви игри, психотеатър и поведенчески експерименти в реална среда. Извън главните похвати, Учителят говори и за промяна на отношението от бягство (avoidance behavior), в смирено, любящо приемане на страхуваното. Принципът и следващите от него многобройни хипнотични, медитативни, когнитивно поведенчески, психотелесни и т.н. многобройни техники, са приложими както при работа с монофобии, така и при тревожни разстройства, зависимости, гняв. При тревожните р-ва, след структуриран анализ на характеровите, автобиографични заложености, се установява, че зад външните маладаптивно компенсаторни защитни механизми, лежи тревожността на характерови базисни вярвания. Във водена визуализация/ транс, а впоследствие и в ролеви игри и поведенчески експерименти, тези вярвания се адресират чрез подходящо насочена работа по досег с тях и преобразуването им до адаптивни вярвания и афективна самоувереност.

При зависимостите винаги присъства т.н. орална компонента, характерово прилепване, идващо от базисни вярвания за липса на автономност и липса на самостоятелно справяне и самостойност. Тези вярвания продуцират тревожност, която често се облича с тъга и още по-външен афективен слой от псевдо защитен гняв. В основата отново лежи страха и основните когнитивни принципи за преработката му, към които и Учителя и съвременната наука водят, важат с пълна сила, макар и работата да е много по-изискваща и от двете страни (терапевт и пациент), дълбока и по-продължителна от тази при тревожните състояния.

Учителят споменава и справянето с маладаптивния гняв. Както споменах, външният гняв често прикрива тъга, а на още по-дълбоко психично ниво, страх! Работата с него започва чрез осъзнаване на тревожно наситените програми/ убеждения зад него, когнитивната им, а в последствие визуална и актуално поведенческа преработка!


 Колко преки аналогии между съвременната, резултатна психотерапия и думите на Учителя могат да бъдат намерени в словото му! А ги е казал още в зората на съвременната психотерапия, при това не като резултат от обучение в психотерапия, а на базата личен опит и жива, извираща от допира му до безкрая мъдрост!

Приказка за буцата, влагата и прашинките

 Приказка за буцата, влагата и прашинките

Имало една буца. лежала си тази буца в подножието на един хълм, дълбоко заровена в сплъстената му пръст. Около нея имало други подобни буци. Прокрадвали се обаче и разни други скалисти съединения, порьозна и наситена с въздух пръст. Носели се легенди за някаква огромна планина. А някои непослушни камъчета дори смеели да кажат, че чрез проникващия рядко въздух усещали, че има един много по-голям свят. Циркулиращата влага пък им шепнела приказки как всички те са малки частички от едно много по-голямо цяло, което е част от друго цяло - за планината, която била изградена от същите като тях камъчета, но стигала чак до покрива на света. Буцата и нейните съмишленици гледали скептично. Какъв свят, какви хълмове и планини - това са недоказани твърдения, инфантилни анимирани проекции и метаудоволствена, фантазна сублимация – бягство от обективната, недвусмислена реалност.

 Влагата обаче продължавала да шепне за лъчите на слънцето, за топлината, снега и цъфтящите храсти, с които тя също била добър приятел. Някои камъчета слушали и се смеели, потраквайки едно в друго. Други поклащали каменните си извивки и се дивели, но бързо забравяли, унесени в мрака на важните си ежетъмни грижи. Влагата и въздухът им казали, че и те могат да видят този по-голям свят и дори да се издигнат до слънцето и звездите във вечната циркулация на живота. Заговорили им за път, за развитие на съзнанието, в който просто се искало да осъзнаеш, че си част от цялостен поток на живота. Буците слушали и потръпвали нервно. Когато обаче въздухът заговорил, че постоянно влиза в дробовете и телата на същества, много по-различни от почвените микроорганизми, буците се разгневили силно. Старшата буца - професор създала организация - психотерапевтична система, която да определя кое е правилно и кое не, кое е норма и кое патология. Дълбоко в тъмнината на хълма буците се слепили, твърдо решени да не допускат никакъв въздух и влага. Създали конгломерат от сплъстено невежество, според тях връх в научно - аналитичното познание за собствения им произход, път и смисъл на живота. Завлекли и много колебливи камъчета и съединения в тъмнината на спечеността си. Това била сигурна спеченост, част от нормативната база на правоверните буцести разбирания.

 Когато някоя прашинка чувала песента на въздуха и музиката на влагата и се опитвала да ги дискутира със сплъстено-слепналата тъмнина на буцата - професор и конгломерата наоколо и, веднага бивала обявявана за отронил се от правоверните виждания бунтар, заплашващ тъмното статукво на залепналата неподвижност, отричаща всякакво развитие и другост...


Някои по-малки камъчета обаче упорито продължавали да твърдят, че молекулите им силно резонират с посланията на влагата. Затова били анатемосани и отхвърлени от тъмния конгломерат на невежеството. Извън скованата му неподвижност обаче прониквала много повече влага и въздух, а тихият шепот се превърнал в симфония. Колкото повече тези малки камъчета слушали симфонията, вибрацията и отронвала по малко от вкаменелостта на его застиналостта им. Докато се превърнали в кристални, почти невидими прашинки. Тогава влагата нежно ги подела и започнала да ги придвижва по пътя на себепознанието. 

Когато излезли на повърхността, ги поел вятърът. Те самите преминали през дробовете и съзнанията на различни същества, понесли се нагоре и надолу. Някои от тях, оставайки частици, се превърнали в светлинна енергия и полетели към слънцето и звездите. Други, водени от дълбоко състрадание, решили да не напускат този свят, докато не спомогнат всяко невежество да се разтвори в чистата обич на един по-зрял и цялостен живот.  Влезли във влагата и въздуха и се спуснали в недрата на конгломератите от спечено невежество, където започнали да разказват приказки, как всички те са частички от едно много по-голямо цяло… 

Орлин

неделя, 17 май 2015 г.

Когнитивни и рационално емотивни принципи в учението на Бялото Братство

"Не се страхувайте от състоянията, в които изпадате. Дойде ли във вас известно съмнение, запитайте се: „Защо се съмнявам? Защо не вярвам?“ Разглеждайте съмнението научно – като един елемент с неговите свойства и с условията, при които се явява, и т.н. Понякога казвате: „Това не мога да направя, онова не мога да направя.“ Запитайте се защо не можете да направите тия неща? Обезсърчите се нещо. Разгледайте обезсърчението научно, като друг елемент с неговите свойства: как се е породило, причините за произхода му, колко време ще трае, и т.н. Мислете върху всички тия въпроси и си давайте правилни отговори. Вие не мислите върху тях, но дойде ли едно от тия състояния у вас, като не можете да си отговорите, казвате: „Такава е Волята Божия.“ – Не, Волята Божия е ти да растеш, да мислиш, да чувстваш и да действаш правилно, да вършиш това, което е добро, истинно и красиво – в това седи Любовта. Казвам: като работите така върху себе си, вие ще можете по този начин да си помагате взаимно един на друг. Мисли ли всеки от вас правилно, ще може да си помагате взаимно. От вашата мисъл зависи дали вие ще си помагате взаимно, или ще си противодействате. Това е с всички ученици от един и същи клас. Насочвате ли мисълта си правилно, пътят, по който вървите, ще се оправя и пътуването ви ще се улесни." Беинса Дуно

Има съвременна школа в психотерапията, при това една от най-научно обоснованите и уважавани школи, рационално-емотивна психотерапия. Авторът и, Албърт Елис твърди, че емоционалните невротични преживявания се дължат на липса на здрава логична връзка с твърдата реалност. В психотерапията се работи за възстановяване на тази връзка чрез осъзнаване и промяна на вътрешния диалог така, че да съдържа здрава логика. Премахват се когнитивните изкривявания, осъзнават се и се променят дотогава несъзнавано случващите се защитни механизми. Подобно, в невро лингвистичното програмиране съществува т.н. мета модел, който по същество представлява премахване на когнитивните грешки, вторична печалба и т.н., примерно чрез сократови въпроси/ диалог. Виждаме, че тези методи съществуват от римско и елинско време в западния свят. На изток в индуизма и будизма има изключително силен акцент върху логиката в пътя на обучение. Докато ученикът не докаже силна способност за следване на логически връзки, високо ниво на интелект и визия, не се допуска до медитативните стъпала на духовната си линия. Виждам пряка и пълна аналогия между думите на Учителя и съвременните психологични методи! 

Бялото братство - езотерично християнство или универсално учение

 Днес е разпети петък, 2015-та година. Затова ми се иска да отправя пожеланието си:

Нека умеем съзнателно да разпваме малките си човешки страсти на кръста на ученето си, за да възкресяваме духа си. Нека имаме силата да живеем сърцато, така че бинарните уроци на земното разпятие да преминат в живота на вечните ни същности! Това е смисълът на земния живот - да превърнеш кръста на осъзнатото страдание в пътя на обуздаването на материята, във възкресение в тялото на любовта! Месията го направи за три дни. Нека на нас този живот ни е достатъчен!

Преди време имаше дискусии дали словото на Мъдреца представлява езотерично християнство, или е над всякакви човешки религиозни системи - чист извор, източник и изразител на законите на Битието. По скромното ми мнение, двете позиции не си противоречат, но погледнати през една цялостна (холистична) и висока визия, са част от една по-голяма перспектива. В когнитивната наука се ползват понятията отдолу - нагоре (bottom up) и отгоре - надолу (top - down), като обозначаващи процесите за естествено появяване на нови форми, познавателни структури и процеси, на принципа на естественото съчетаване на по-прости елементи (отдолу-нагоре, индукция), водещо до образуването на новост, надхвърляща по качеството си количествената сума от съставляващите я елементи (гещалт принцип) и на принципа на главни понятийни аксиоми и факти, служещи като основа за по-прости конкретни изводи и действия (отгоре-надолу, дедукция). 

Когато учението на Учителя е погледнато отгоре-надолу, то наистина е над което и да е чисто човешко учение и система. Защото източникът му е мирогледът на божествения свят, от който в този физически чертог слизат известни повече или по-малко синхрониращи нему познания. Иска ми се да вметна, че битуващото разделение между науката, религията и изкуството, между съзнателното его - възприятие на реалността и несъзнаваната бездна от непознатост, произлизат единствено от разцепеното, откъснато от корена си западно мислене и култура. Такова изкуствено деление не съществува на изток, нито пък в автентичната природа на световъзприятието, такова каквото е! Неслучайно споменавам това. Когато учението на братството бъде погледнато отгоре-надолу (не само в границите на чисто научното, но тесничко разбиране на този процес), човек осъзнава, че познанието, съдържащо се в източника на посланията му, е в основата на всички човешки познавателни домейни и системи: наука, религия, изкуство, култура, социални и правови норми... Доколко е качествено проведено и доколко изкривено през несъвършените човешки визии, това е друг въпрос. В такъв дух на разсъждения, великото учение на любовта, мъдростта и истината съдържа в семенен вид цялото ни човешко познание, включва в себе си и е източник на всички религиозни системи и научни познания. Защото, надявам се, никой не се заблуждава, че с какъвто и да е метод, бил той научен, религиозен или изкуствоведски, някой открива нещо - не, просто "сваля" вече съществуващо и винаги съществувало познание. Учението на Любовта може да бъде наречено християнско, будистко, ведантиско, научно, социологично, културологично и т.н., но не по буквата на определенията на тези човешки познавателни домейни, а по същината на първоизточника в разбирането им. 

Когато учението на великия Учител Беинса Дуно (1) бъде погледнато отдолу-нагоре, то спокойно може да се нарече езотерично християнско. Петър Дънов е бил протестантски богослов, баща му е бил ортодоксален свещеник, в словото му основният източник на цитати е не Бхагавад Гита, Ведите, Упанишадите, будистките сутри или джайнистките проповеди на Махавира, а именно библията! Основен символ, обозначаващ семантично разумната основа на Битието, е Христос. Учителят ползва както основни понятия, аксиоми, принципи, така и методи и техники от изтока, от теософията, от йога - но все пак основната идейна и практическа локализация на принципите и методологията му се базират основно на христовите слова. Тук ми се иска да отбележа една главна демаркационна линия - Учителят Беинса Дуно ползва словата на библията, но прави ясно разграничение между църковността и истинната духовност. Така, погледнато през когнитивения принцип отдолу-нагоре, учението на братството може да бъде наречено езотерично християнско. Това обаче по никакъв начин не го свързва с институционализираните църковни деноминации. Свързва го с ядрено - същинския дух на Христовото учение!

По такъв начин размишлявайки, двете гледни точки образуват трета, холистична перспектива. Учението на братството може да бъде наречено езотерично - християнско, но не в догматично - институционализиран и църковен, а в изначалния смисъл на христовото слово дух. Този същият дух присъства в основата на съзерцателното сливане с Браман на хиндуиста толкова, колкото и в молитвено - сърдечния устрем на бого-преживяването на християнина или суфиста или в медитативното преживяване на шунята на будиста. Присъства и в творческия, чисто медитативен пробив в познанието на учен на високо ниво.Твърдя го! 

Орлин

Учителят Беинса Дуно - не се бори ...

 "Ще ви дам следното правило: Не се бори със себе си! Какво ще постигнете, ако се борите със себе си? Изслушай себе си, добре разсъждавай и извади поука, но не се бори... Щом видиш една погрешка, вземи я, поглади я, потупай я, кажи и: ти си много разумна, ще бъдеш тъй добра, да не ми правиш пакости. Поговори и мъничко, тя разбира. Колцина от вас, които са решавали, че това няма да направят, или онова няма да направят, са успели в това отношение? Правили ли сте опити? Някой иска да изкорени един лош навик от себе си. Откъде ще го изкорени? Този навик почти няма реално съществуване, той е само една илюзия на вашия ум.... И тъй като станете сутрин, ще си кажете следното: аз няма да се боря със себе си, но ще бъда в хармония със себе си. Аз няма да бъда в противоречие с природата, но ще бъда в хармония с природата. Аз няма да бъда в противоречие с Бога, но ще бъда в хармония с Бога. Произнесете тези думи и ще видите, че вашето състояние веднага ще се измени. Произнеси тихичко в себе си тия думи 2-3 пъти. Само така човек може да създаде в себе си велик характер. Само така ще разберете, колко красива е природата сама по себе си." (Беинса Дуно) Мисъл за деня от http://beinsadouno.com 

Велика мисъл, наситена с психотерапевтичен заряд от ключови принципи! Не се бори със себе си! Учителят казва ясно и простичко: "колцина са се преборили със себе си, когато насила са решавали да се променят?" Никой. Защото дори и да бъде приложена такава псевдо воля (а всъщност невротичен инат), въпросната симптоматика, тревожност или навик не са решени, а единствено потиснати, което от позицията на отричането им в несъзнаваното, ги прави многократно по-силни! В процеса на справяне определено е нужна воля. Но, любяща и наситена с мъдро смирение воля, не и насилнически инат, пълен с изкривявания и невротични механизми. Нужна е здрава воля, добронамерена и спокойна решимост, здрава твърдост във възнамеряването за промяна - но с разбиране, смирена жертва, приемаща неизбежното страдание в процеса на справяне като благословия по израстване и ... обич! Когато преодоляваш дадена тревожна и зависима проблематика, първата стъпка е да поразсъждаваш в точната посока, да анализираш и си извадиш поуките към какво те води състоянието ти. Погледнато така, то винаги е добър път към добра характерова промяна и съзряване в посока синхрон със законите на Живота. Няма жестока битка, няма само-изнасилване, няма борба или бягство. Има мъдрост, смирено и любящо волево усилие в разумната посока, вече присъстваща в посланията на неслучайните симптоми на тревожното или зависимо състояние или пък на неадаптивните характерови процеси, вчерняващи живота. Защото през йарактера си пречупваме възприятието на живота си, през него мислим, чувстваме, действаме - тоест, оказва се, че дълбоко гравираните в характера ни убеждения (програми, интроекти) определят, градят, но и когато са осъзнати и интенционално променяни, преизграждат съдбата на човека! 

Ето, някой получава панически атаки или е постоянно тревожен (генерализирана тревожност). Започне ли да се бори със състоянието, сякаш е нещо външно нему, сякаш е жертва на сляпа случайност, автоматично страховете биват потискани и така увековечавани невротично, ако ще и да се залива с психофармация човека... Ако обаче човек осъзнае смисъла на случващото се, това че то иде неслучайно и че е точна закономерност, водеща го към характерова хармонизация със законите на Битието, тогава се променя всичко. Появява се една по-широка визия, в чийто мироглед вече живее доверие в случващите се уроци, Отношението към ставащото се променя в благодарно и смирено приемащо. Случва се сприятеляване с мъдростта, скрита в привидно тежките житейски уроци. Човек се превръща в съзнателен творец на живота си! 

Учителят - светлина, сянка, страдание

 "...Този човек иска работите му да вървят гладко, без никаква сянка, без никаква грапавина. Идете при един фотограф и го питайте, може ли да снеме някакъв образ без сенки. Той ще ви каже, че е невъзможно да се снимат образи на предмети без сенки. Сянката именно очертва образа. Без сенки вие щяхте да имате само светлина, която не би могла да даде никакъв образ. Картина без сенки, това значи живот без страдания. Който търси такъв живот, той ше бъде лишен от предмети за изучаване. Няма ли какво да изучава, той няма да има никакви разбирания. Какъв живот е този, който е лишен от предмети за изучаване?!" Беинса Дуно, Лъчи на живота, РБ, 1937г.

Идва при мен човек с панически атаки, обсесивно компулсивно р-во, генерализирана тревожност, агорафобия, социофобия, хипохондрия, хистерия, житейски трудности в една или друга област... Страх го е от полудяване, болести, смърт, от излагането пред хората и отвхърлянето им, от самотата и безлюбието, от безпомощността и слабостта. Казва "Искам да съм като преди, пак да си бъда същия, не искам тази мъка, не я заслужавам, трябва да я махна от живота си!"... А, ще имаш ли живот, ако се лишиш от трудностите и страданията, които самият Живот ти е дал, за да преобразува въглена на недостатъците ти, до диаманта на зрялото хармониране с мъдролюбието ти?!

 Какво разбиране е това, в което виждаш себе си като нещастна и случайна жертва, недoвиждайки, че именно жертва на малките ти его компенсации е нужна, за да преобразуваш страховете си до силата на любовта. Жертвата на гордия, невротичен свръхконтрол, в огъня на доверието на неслучайната закономерност в преживяваната трудност. Гордост, изразена в натрапливо и черногледо мислене, състояние на нащрек, неразбираща битка с и бягство от страховете ти, сякаш от малката ти социална личност, пречупен външен образ на вътрешното ти величие, зависят всички фактори в живота и съдбата ти. Не, от Теб зависят - а, за да се познаеш, е нужно да минеш по пътя на героя, да спасиш принцесата на Любовта си, освобождавайки я от дракона на страховете си, чрез меча на любоволието си. 

Когато си позволиш да спреш бягството в невротичните механизми на интелектуализацията, катастрофизацията, проекциите на собствените нежелани наличности в света и другите и формирането на реакции против сламките в очите на другите, невиждайки гредите в собствените си очи - тогава заставаш лице в лице и очи в очи със страховете си. Не е лесно, има страдание в процеса - но, кой казва, че само меко и леко има в живота? Страхуваш се, трудно е, страдаш - докато осъзнаеш, че страхът в теб не е нищо друго, освен плачът на едно мъничко, уплашено бебче, твоята собствена, дълбока емоционална природа. Когато с великодушното си и пълно със смирено разбиране търпение се научиш да го прегръщаш, страхът се стапя, както бебчо се успокоява, сляло се с майчината гърда на любовта. Любовта, която в смиреното си приемане на даваното ти житейско предизвикателство, провеждаш все по-пълноводно и естествено. 

Тогава, в теб се ражда виделина, която се учи от страданието и го приема с разтворени обятия, като стъпала на растежа по стълбата на съзнанието ти. Виделина,която приема и удоволствието от малките житейски благини и в тях също намира проява на божествената любов, без обаче да прилепва към него. Страдание и удоволствие. Ден и нощ, мъж и жена, единица и нула. Когато видиш противоположностите през третата, надхвърляща ги позиция на диалектичния наблюдател на душата си, тогава се учиш и от едното и от другото, знаейки, че са само предметни уроци в земното училище. В даден миг започваш да осъзнаваш, че страхът е най-добрият ти приятел, когато се довериш на уроците, вложени в него. Зад външната му, груба, изкривена и бодлива маска, започват да прозират чертите на ангел, на водач в пътя на целостта ти. Тогава знаеш, че няма нужда да потискаш и по този начин, да препораждаш страховите си програми, когато можеш с обятията на същностната си пророда да ги прегърнеш с благостта на мъдрото си сърце! 

Орлин

Учителят - за слабостта, силата и психопатията

 "Всички хора на земята са слаби. Когато мислите, че сте най-силни, да знаете, че се намирате пред най-голямата опасност. Туй да го имате като закон. Когато мислите, че сте най-слаб, тогава имате най-голямото Божие благоволение." Беинса Дуно
Положителни и отрицателни сили в природата - ООК, изд. Русе

Когато човек си мисли, че е силен, че може, че знае, че има власт над себе си и другите - тогава е най-слаб. Тогава с психичните движения на надута гордост, невротично затъмнява връката с душата си. Или психопатно я прекъсва и се превръща в ходеща черупка, бездушно зомби.

При психопатиите такава его гордост се явява компенсация на дълбоки травми и страхове. Компенсация, изразяваща се в това, че сянката окупира, завладява, залива и сякаш "изяжда" его структурата и моралните/ нравствени (суперего) стремежи и ориентири за смисъл и качество на живота. Визирам основно нарцистичното, параноидно и социопатно личностови разстройства (наричани преди време в психиатрията психопатии/ характеропатии). Въпросното обсебване на сенчестата страна и настаняването и във вътрепсихичния и социален живот на егото и личността, присъства и при другите личностови разстройства, но при тези трите, в особено поразяващ вид. Човек губи Човека, прерязва връзката с душата си. Прави го поради (1) дълбоки вътрешни травми, (2) стремежа към преодоляването им, както и (3) под влияние на внушенията на преобърнатата нравствена, социална и религиозна ценностни системи в социума. По правило, личностните разстройства рядко се срещат в чист вид. По-често се преливат от едно към друго, като едно е водещо, но други "букетно" присъстващи. Поради дълбоки емоционални травми, човек става параноичен, в стремежа към справяне с ужаса си, се превръща в нарцистично социопатен иднивид, неспособен на вина, съчувствие, сърдечна емпатия и истинска близост. Дълбоко в такъв откъснал се от Същността си човек се е свило едно мъничко, ужасено детенце, мъничък треперещ аз, дълбоко потиснат под външния стремеж към социална сила и власт. Развива се властова психопатия. Култ към силата - мускули, интелект, власт, социален статус, пари, вещи и имоти, влияние, контрол - огромна гордост! Великият Учител казва: "...когато си мислите, че сте най-силни, да знаете, че се намирате пред най-голямата опасност!". При описваната психодиманика угрозата вече е превърната в реален факт - човекът е загубил ... Себе си. Защото, "...какво те ползва, ако имаш целия свят, ако загубиш душата си?", пита юдейският пророк. Психопатът се е превърнал в раково образувание в присъствието си в социалния организъм. Отвътре празен, се стреми чрез външните власт, сила и контрол да насити бездната от ужас и безсмислие извътре си. Уви, това е кауза пердута, което прави стремежа му към властта на всяка цена, оправдаваща всяко средство за постигането и поддържането си, ненаситна. Като в криво, черно огледало, загубените човешки добродетели се превръщат в изкривените им сенчести противоолюси. Любовта се првръща в похотливо прелюбодейство, смирението и подвигът в името на светлината, в гордостта на безмерната алчност. Безкористието на себеотречената, подвижническа жертва ("Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби..."),  носеща сливане с вечната Същност на Богоприсъствието, се превръща в тщеславен, незадоволим нарцисизъм, искащ още и още признание и внимание. Когато не бъдат получавани, психопатът прилича на малко дете, което чрез бели и опакост, все пак получава липсващото му внимание. В бездушието си, когато е в социално властова позиция, на принципа на проективната идентификация*, повлича и масите в оскотялата си деградация. 

* Проективна идентификация - проекция на собствени психоналичности в другите и идентификацията им с тях. 

За вратите, които се затварят и тези, които се отварят

 За вратите, които се затварят и тези, които се отварят

„Мнозина страдат от проблема, който аз наричам „евтината прошка“. При първото си идване при терапевта заявяват: „Знам, че детството ми не беше идеално, но родителите ми направиха всичко, което им беше по силите, и аз им прощавам.“ Но когато терапевтът ги поопознае, открива, че изобщо не са простили на родителите си. Просто са си внушили, че са го сторили.
При тези хора първата част от терапията се състои в това да изправят родителите си на съд. Това изисква много труд. Изисква подготовка на обвинението, подготовка на защитата, после обжалвания и контраобжалвания, докато накрая се произнесе присъдата. Тъй като този процес е много трудоемък, повечето хора избират варианта с евтината прошка. Но работата по истинската прошка може да започне само след произнасянето на присъдата „виновен“: „Не, родителите ми не направиха всичко, което им беше по силите. Можеха да се справят по-добре. Те извършиха престъпление спрямо мен.“
Не можеш да простиш на някого за престъпление, което не е извършил. Само след като бъде обявен за виновен, може да има опрощение.“ Морган Скот Пек

Можеш да простиш истински, когато си се заявил. Защото не заявяваш егото, а любовта, която тече през теб. Често смирената прошка се бърка с примиреното, мазохистично себепотъпкване. Но, както казва Морган, това е евтина, плитка прошка. Когато човек погледне в дълбочината си, открива преглътнат автоагресивно гняв. Когато този гняв бъде изявен по градивни начини в здраво себезаявяване, само тогава прошката е дълбока и истинска. Тогава, в даден момент, себезаявяването и смирената прошка се сливат в единна проява на потока на любовта. За това говорят и християнството, и будизма и индуизма... Когато обаче пътят към тази дълбинна, смирено себезаявяваща се прошка не е конкретно познаван, се случва автоматичното и бъркане с мазохистичното примирение. Тук идва на помощ психотерапията, черпеща познание както от съвременната наука, така и от извечните системи за себе/ бого познание!

Всеки притежава товар от характерови страхове - ако са непреработени в психотерапията на житейските битки и вътрешното израстване, си ги носим, както костенурка носи корубата си, която предполагаемо и носи печалба - но я прави тромава, мудна, бягаща в свят на илюзорна и пасивна сигурност, от чиято позиция житейските орли още по-лесно могат да я разбият в скалите на предизвикателствата и възможностите, в случая преживявани като ужасно злодейство... Каква илюзия... Когато човек смело погледне страховете си в зениците на очите им и ги преработи с куража на вибриращото в ритъма на вдъхновението си сърце, тогава житейските трудности разбиват корубата на невротичните защити, но инициират израстването на крилете на вдъхновението. Тогава разбираш, че ограниченията винаги са били в теб, а това, че си позволявал да бъдат подхранвани от житейските хищници, е било твой страхлив избор. Възлюбил страха си, осъзнаваш, че горивото му чудесно подхранва огъня на духа ти! Само тогава живееш, гориш, а не тлееш!

 Избирам да виждам отварящите се врати на възможностите!

Какво са старите ръждясали вратички? Емоционални и поведенчески патерни, каращи ни социално да прилепваме към зловредни за нас хора, поведения, системи и неефективни избори. Прегради в ума, които разчупени, водят до възможности за надрастването им. Лесно е да се каже: "Виж възможностите, вместо да се вкопчваш като бебе в майчината цицка на старите си вратички - привички!"... За да го може човек обаче, е нужно да преработи страховете, които го карат да се вкопчва и спират визията му за безкрая от възможности! Когато затворя врата зад гърба си, паля огън зад себе си и дори не мисля да поглеждам назад. Защото някои привични "врати" всъщност са невежи трапове, а възможностите са наистина безброй, когато съзнанието на любяща и себепознаваща се самоувереност присъства!

Когато истински можеш да се заявяваш и прощаваш, осъзнаваш, че и двете са част от потока на любовта в този груб свят. На едно по-фино ниво, няма бариери, няма различия за любовта. Тя обединява, свързва, слива, провежда единството, което винаги сме били, сме и ще бъдем като чувстващи и съзнателни същества. Слушайки и чувайки законите и, вече сме жители на Вселената. Откъсвайки се от нея, вече сме в тъмницата на невежеството!


Терапия на петте движения (неорайхианска терапия) – общ поглед над теория и практика

 Терапия на петте движения (неорайхианска терапия) – общ поглед над теория и практика

Някои общи изводи, до които стигнах чрез присъствието си в "Терапия на петте движения".

Научих, че петте движения, постулирани от професор Бернаскони, са наистина валидни и универсални принципи във всеки комуникативен акт. Комуникация вътрепсихична, между самосъзнателния, метакогнитивен център на цялостната личност и психичните инстанции, архетипи, нагонни, афективни и ментални динамики, фокусирани във вътре или външно психична цел и посока. Комуникация социална, в която планирането и проверяващото реалността препланиране задвижват трите активни движения. През личния си опит осъзнах, че за да се прояви харизмата и магнетизмът на привличането и за да бъдат те здрави и автентични, а не инструментално невротични, е нужно доверието в самия себе си и себезаявяването да бъдат дълбоко изявени и заложени в субекта. Научих, че приемащото, смирено доверие (подчинение) и активното себезаявяване (здрава агресия) всъщност са две части от единно смислово и функционално цяло, работещи двупосочно. Тоест, ако смиреното приемане/ доверие е условие за  здравото себезаявяване в личната и насочена към ти обекта психодинамика, то в някои случаи на третична агресия (мазохизъм), активното себезаявяване се явява път към интрапсихично приемане и терапевтична преработка на интроекти, страхово катектирани с вярвания за изоставяне и отхвърляне.

Научих, че т.н. кръг на опита и пирамида на потребностите са добро начало и валидна, но само стартова теория, която би могла да се превърне съответно в спирала на разширяващото се съзнание и една холистична пирамида или мандала на ценностите, която обема и включва, но далеч надхвърля предложената от проф. Бернаскони градация от потребности.

Научих, че психотелесните школи засега трудно или по-скоро пожелателно могат да се обособят в отделна парадигма (макар и да го правят с формални организации...), тъй като, макар че силно се припокриват аналогично с теории и практики (отвъд  повърхностната лингвистична семиотика) както на научните, когнитивно – поведенчески, така и на базираните на духовността трансперсонални и интегрални методологии в психотерапията – въпреки това нито стъпват на основаваща се на доказателственост истински научна база (evidence based), нито официално приемат за валидни постановките на психодуховните учения. Говори се за научна доказателственост, но по-скоро през фолк психология, вместо през когнитивна наука и невронаука. От друга страна, в психотелесните теория и практика се говори за биоенергия, работа през тялото във вид на определени телесни пози, дишания, мускулни брони и връзката им с психичните движения и наличности. Говори се, но без реална свързаност и приемственост с духовните учения. Йога асаните и пранаяма например пряко корелират с ползваните в терапията на петте движения дишания и телесни позиции, отношението към секса с тантричните теория, практика и отношение… Макар, че мнозина от практикуващите психотелесна терапия да споделят разбирането си за приемственост, идейни и приложни аналогии между духовните системи и конкретната ползвана от тях психотелесна школа, официално липсва ясна приемственост или дори такава бива официално отричана.

През четирите години научих, че обособените от Бернаскони пет характера, макар и наречени различно, споделят огромна част от параметрите си с вече съществуващи характерово/ психо динамични таксономии в психоанализата и аналитично ориентираните когнитивни терапии. Осъзнах, че съществува прекомерна фиксация в негативните им модалности, без описани хармонични такива. През обучението си, се постарах да запълня този пропуск на професор Бернаскони, като обособих и адаптивни модалности на петте характера. Като цяло, мнението ми относно поднасяната в метода „терапия на петте движения“ теория е, че е единствено добра основа, която и предстои да бъде активно развивана. В сегашния си вид, теорията на професор Бернаскони е добър старт, ни нищо повече от старт. Зародиш, който ако си остане такъв, без да бъде развиван до цялостна и зряла, стъпила както на научна база, така и простираща се до висините на човешкия потенциал теоретична рамка – ако не бъде развиван този нелош, но в зачатъчно положение зародиш, със сигурност ще бъде абортиран от безжалостната, но справедлива ръка на времето.

 По скромното ми мнение, подходящите насоки, превръщащи засега „плаващия пясък“ на психотелесните хипотези в истински уважавана парадигма, са следните:

-          Evidence based доказателственост – например чрез биофийдбек апаратура, а защо не и със съвременна, невросканираща апаратура?!
-          Прагматично, но официално свързване с терапевтичните практики и насоки от психодуховните системи. Прави го дори най-научната, когнитивно поведенческа терапия, асимилираща древни практики като медитацията (mindfulness). Не виждам защо психотелесните методи (когнитивно – соматични / а има ли тяло без поведение и поведение без тяло?/ ) така срамежливо навеждат глава, когато основателно им бъде поставен въпросът, че ползват извечни понятия като биоенергия, а  в практическата си дейност и методи от системите за психодуховно развитие, но официално отказват да осъзнаят връзката между ползваното от тях и тези методи. 

Нека не бъда чуван погрешно – огромна част от съвременните психотерапевтични модалности, не ползва каквато и да е доказваща ефективността си методика. Многократно съм писал в статиите си, че в средите на когнитивната наука, психоанализата примерно, е виждана не по-различно от гледането на боб, гадаенето и-дзин или таро…  Това не означава, че в такива методи няма полезност, но със сигурност заедно с нейното „зърно“, се промъква и твърде много „плява“ от субективни и пожелателни (wishful thinking) предположения, нямащи нищо общо нито с валидна теория, нито с практическа приложимост в очакваната помощ…

А, когато теоретичната парадигма е, както споменах, зачатъчна или изкривена , практиката също страда. Познаването на психодинамиката е задължително за психотерапевта от коя да е школа и метод. Когато обаче в практиката се работи прекомерно аналитично, вместо анализата да бъде ползвана единствено като познавателен контекст на фокусирания в решения процес, тогава невротичните състояния не само, че не биват разрешавани, но биват задълбочавани, а терапията се превръща в част от проблема, вместо от решението му. Наблюдавал съм това както в личната, така и в груповата терапия, когато фокусът ми е бил предимно аналитичен. Съществуват и маса научни проучвания, подкрепящи твърдението ми, което извличам не само н база личен опит! Препоръчваното твърде пасивно и неинвазивно терапевтично поведение, отричането и липсата на систематичен тренинг в насочените към интравертирана работа методологии като хипнозата и реално ефективни методи като когнитивно поведенческата и краткосрочните терапии, твърде ригидните препоръки за начин на водене, гарантират резултатност главно при житейска проблематика – не и повече. Писал съм за пътищата на процесиране на информацията в мозъка и за това как личната прекомерна анализа или груповата с часове обратна връзка, се превръщат в част от натрапливото ментално предъвкване и невротичен, маладаптивен свръхконтрол, осъществяван през същото предъвкване, наситено с катастрофизиран негативизъм , когнитивни изкривявания и дезадаптивни защитни механизми (например тук, но и в неедна други свои статии). Именно такава тенденция наблюдавам в терапията на петте движения, което я прави подходяща за работа с ежедневна личностова проблематика, но не и за дълбоки тревожни, афективни и психотични разстройства. Не и във вида, в който се практикува понастоящем, с прекомерно аналитичен фокус. Твърдя това през директните си наблюдения на занимаващ се именно с такива разстройства и далеч по-рядко, с банална житейска проблематика. Защо така? В терапията на петте движения се работи с прекрасни психотелесни/ поведенчески експерименти/ опити, които наистина силно и дълбоко, преживелищно повлияват лекуваната психична проблематика. Защо тогава, при психиатрични разстройства от спектъра на т.н. малка психиатрия, там където една когнитивно поведенческа терапия е наистина ефективна, психотелесната терапия на петте движения рядко успява да повлияе бързо и ефективно подобни случаи?!

Отговорите ми са три. Първият – ползването на психоанализата в количествено прекалена степен и по качествено неподходящ начин. А именно, като водеща терапевтична методика, вместо единствено като контекстуално познавателна база за насочената към резултат и справяне истински ефективна терапия. Вторият ми отговор относно недостатъчната ефективност в реалната психотелесна терапия – липсата на задълбочена интравертно насочена методика. Визирам липсата на подготовка в областта на водената медитация, хипнотерапия, активно въображение, работа с транс. Опитът ми показва, че ефективният терапевт владее еднакво добре както екстравертните, така и интравертните методики. Когато едната насока липсва, 50% от обхвата и ефективността се изпарява в незнанието, че не знаеш, преливано в нежеланието да знаеш и разшириш първо, собственото си разбиране, след което и практиката си! Третият ми отговор: липса на достатчно задълбочено познание върху когнитивно поведенческата и краткосрочните терапии. 

В горните си разсъждения визирам само наблюдавани от мен общи тенденции. Дори не критикувам,  нито ангажирам някого с когнитивния си процес, но просто споделям опита си и логиката, насочена към актуална и резултатна помощ при психични разстройства. Просто твърдя, че „терапия на петте движения“ е прекрасен метод, който обаче има много да расте и се развива – ако случващите го практици осъществяват този растеж и развитие …!

Но, обратната страна също си има обратна страна, както казват в дзен :) . По време на обучението се случват няколко наистина силни и качествени тренинги, на които по цял ден, по 12-16 часа се работи изключително интензивно и наситено, разтърсващо и променящо. Преподавателите са силно харизматични личности, с богата обща култура и умения за общуване. При това, всеки от тях много различен като индивидуалност, което кара обучаваните да интернализират  различни модели на обучителни и терапевтични стилове. Обучаваните специализанти, без изключение, са истински богати душевно и интелектуално люде. Методът е млад, жизнен, има много „хляб“ в него! Просто е нужно да се развива – както теоретично, така и практически и като структура на обучението!

Като цяло, с ръка на сърцето мога да кажа, че съм доволен от четирите си години присъствие в "Терапия на петте движения". Извън формалната програма, основното, на което се учех, бе смиреното себезаявяване и себезаявяването, водещо до смирено себеприемане. Проявявам го спокойно и с обич и в този текст! Иска ми се да подчертая, че стигам до горните изводи, изпълнен с приятелски, сърдечни чувства и уважение както към водещите обучителната неорайхианска структура („терапия на петте движения“) в България, така и към всеки от специализантите, учещи се в нея!

Най-сърдечно благодаря!

Орлин Баев

Пирамида на потребностите/ ценностите в "Психотерапия на петте движения"

 Пирамида на потребностите/ ценностите в „Терапия на петте движения“

Създателят на „Терапия на петте движения“  Валдо Бернаскони, предлага следната градация от потребности:

(5) Секс
(4) Сензорност
(3) Храна
(2) Утвърждаване
(1) Принадлежност

Посоката в горната градация е от долу нагоре, от (1) към (5). 

Визирам тази пирамида, споделяна от Бернаскони и последователите му, тъй като по време на четири годишния обучителен курс в неорайхианство, който преминах, имах вътрешно противореие между собствените ми разбирания и тези, следващи от такава систематизация на ценности. През цялото време чувствах как в тази пирамида има нещо не на място, объркано и неестествено, отдалечено от законите на Живота – никак не бях съгласен с нея и по какъвто и да е начин не я ползвах нито в идеацията, нито в практиката си (за разлика от тази на Маслоу примерно).

Петте потребности в случая са свързани с онтогенетичното развитие на индивида от раждането, до към осмата година, когато или успешно се преминава през въпросните нужди, или се получава характерова фиксация в дадена травма. Принадлежността корелира с шизоидния характер, травмата от отхвърляне,  движение планиране, период – от началото на бременността, до 3 месеца след раждането. Утвърждаването корелира с оралния характер, травмата от изоставяне, движение подчинение (доверие), период – от 4 месеца до една година. Храната корелира със садо - мазо характера, травмата унижение, движение агресия (себезаявяване), период – от 1г. до 3г. Сензорността корелира с психопатния характер, травмата предателство, движение съблазняване (привличане), период от 3 до 5 год. Сексът корелира с ригидния характер, травма несправедливост, движение проверка на реалността, период от 5 до 8 год.

Според автора на тази теория, когато през тези осем години нуждите са адекватно посрещани, детето преминава в т.н. организмичен характер, който свободно се радва на живота си. Дотук добре. Какво стои на върха на ценностовата пирамида на човека според автора? Сексът! Той е на върха на пирамидата от потребности, предхождан от кожната сензорика и храненето. Да, не е задължително тези понятия да бъдат виждани точно и само като ядене, пипане и сексуална стимулация, разбира се. В същите думи може да бъде вплетет много по-широк смисъл, както и разбирам, че произходът на такава система е пряко свързана със стадиите на психосексуално развитие, постулирани в класическата психоанализа. Не отричам и известна стойност в такава систематизация... И все пак, в нея отсъства или е някъде в другите потребности поставена любовта... Отсъства по-висш хуманен смисъл. Отсъства какъвто и да е вроден подтик към индивидуация/ себеактуализация...

Теорията на Бернаскони мога да определя като вид неофройдизъм (това е мое мнение). Фройд също определя сексуалността/ гениталността като връх в развитието. А Бернаскони добавя от себе си и заменя характеровите наименования на Райх и Лоуен, отново с много изкривявания както в лингвистичната семантика, така и в онтогенетичните фази, лишени от каквато и да е научна стойност и валидизация.  За незапознатия читател, еволютивните фази в психоанализата са пряко свързани именно със секса – орална фаза и сексуалност, анална фаза и сексуалност, сензорна и в края на краищата генитална сексуалност. Сексът тук е в основата на всяка мотивация. Не смисълът, не хуманността, не себеактуализацията или посвещението на истински хуманна кауза, да не говорим за духовността... Добър синхрон с профанното разбиране на масите, хвърлящо сакралността на Човека и смисъла на пребиваването му в този кратък живот, в прахта на невежеството... Не си помисляй, че говоря по какъвто и да е начин против секса, драги читателю. Напротив, едно от най-красивите преживявания на тази земя е - когато обаче е свързан с любовта и стойностите, определящи човека като такъв. 

Има ли резон в подобна систематизация? Известен такъв, да. Тя отразява факта, че в човека действително съществува силният мотиватор на нагона към удоволствието. Фазите на развитие и свързаните с тях емоционални нужди, биват приемани като различни степени на сексуалното задоволяване. Не е невярно твърдение, но ако е поставено в един много по-обемен контекст от по-цялостно разбиране за същността на човека и смисъла на живота му. Проблемът според мен идва от това, че удоволствието бива приемано за крайна и върхова потребност в пирамидалната ценностна система.

Когато удоволствието, което според крайния материализъм е винаги сексуално, е поставено на върха на пирамидата от потребности, човек не само че се приравнява с червея (визирам кръга на опита, постулиран от дискутирания автор. Според мен съществува спирала на развитието...)… Случва се сублиминално характерово изкривяване, целящо … власт. Защото социалната власт автоматично подсигурява принадлежност, утвърждаване, нахранване по всякакъв начин, сензорна близост и секс. Тоест, въздигането на удоволствието в култ може да се види като един от факторите, стоящ в основата на етиопатогенезата на властовата невроза. Тя представлява невротичен стремеж към власт на всяка цена. Но, дори и след постигането и, невротикът не може истински да и се зарадва, преследван от страха си от слаба безпомощност в сянката/ несъзнаваното си и продължава да дири още и още власт. В неорайхианските теории властовата невроза/ характеропатия вербално се заклеймява, без да вижда как с тотално сбърканата си и изкривена ценностова градация от потребности се култивира.

Интернализацията на такава категоризация би могла да продуцира желание за идентификация с психопатния характер (както го нарича самият Бернаскони), който именно най-изявено провежда психодинамиката на властовата невроза. В писането си потокът на мисълта ми се колебае между фразите властова невроза и властова характеропатия. Според мен и двете са валидни, но с различна степен на количествена интензивност и качествено случване. При властовата невроза егото преследва власт, за да не се реализират страховите интроекти в сянката/ несъзнаваното му – но, все пак имаме запазени известни морални задръжки и естествени човешки норми. При властовата характеропатия сянката обсебва, „изяжда“ егото и аз – идеално, като всякакви средства са оправдани в името на постигането на лелеяната власт, при това без каквато и да е вина и емпатия при неизбежното емоционално или актуално нараняване на другите. И при двата случая истинско преживяване на удоволствие, камо ли на радост са невъзможни, тъй като самото удоволствие е само телесна конкретизация на душевната радост, с която и в двата случая се прекъсва връзка.

В теорията на „Терапия на петте движения“ такава изкривена пирамида е поне експлицитно заявена, макар и без ясното съзнание за стимулирането на властовата невроза и характеропатия, която тя би могла да фасилитира, въпреки на съзнателно ниво заклеймяването им. Заклеймяване, добре илюстриращо динамиката на психоаналитичния защитен  механизъм формиране на реакция. Съзнателно отричано, желанието за власт бива изтласкано в несъзнаваното, откъдето от една страна, на принципа на проекцията, бива приписвано на другите, а от друга, се формират вербална реакция, която го отрича в самия преживяващ го, както и евентуално привидно противоположно социално поведение. Всъщност, интернализираната в несъзнаваното крива пирамида от ценности, както хипотезирах, е възможно да бъде един от стимулиращите и поддържащите властовата невроза или характеропатия фактори. 

За съжаление, обсъжданата по-горе теория далеч не е изключение. Както писах, в нея изкривената ценностова пирамида е поне ясно заявена. Как стоят нещата в обществото в голяма част от планетата ни понастоящем? Все още, през все по-слабото влияние на религията, културата и изкуството, се прокрадват извечните етични и естетични закони и принципи на Битието (Дхарма). Но, това влияние е като полъха на пролетен ветрец, наситен с ароматите на любовта, на фона на смазващия смог от комините на невежеството. Невежество, стимулирано именно от крива и масово интроецирана ценностна система, прерязваща достъпа до истински човешкото в човека. Тук мисълта ми стига до факта, че формирането на ценностовата система се случва не само по време на първите години на възпитание, но се влияе пряко и от социалните процеси и разбирания. Власт, пари, вещи, статус, да имаш, вместо да бъдеш, удоволствие вместо любяща, сърдечна радост, оскотяване, вместо подвиг и продвижение към потенциала от съзнателност. Какъв е резултатът?

Редовете по-долу представляват компилация между оригиналния текст на Боб Морхед „Парадоксът на нашето време” и мои мисли.

Д-р Боб Морхед
В италик текст: Орлин Баев

Парадоксът на нашето време е, че имаме:

- Високи сгради, но ниска търпимост.
- Изобилие от техника, но оскъдица от любов.
- Много осигуряване, но малко сигурност.
- Много застраховане, но малко самоувереност.
- Много информация, но малко смисъл.

- Високи сгради, но ниски етика и взаимно разбиране.
- Брилянтна логика, но низвергнати в калта интуиция и приказност.
- Широки магистрали, но тесни възгледи. 

- Харчим повече, но имаме по-малко. 
- Купуваме повече, но се радваме по-малко. 
- Имаме по-големи къщи и по-малки семейства. 
- Повече удобства, но по-малко време. 
- Имаме повече удоволствия, но по-малко щастие.
- Имаме повече оргазми, но по-малко радост в ежедневието си.
- Повече знание, но по-малко вяра в себе си. 
- Контролираме все повече природата, но все повече се откъсваме от сърцето и.
- Имаме все повече средства за комуникация, за да се лъжем все по-успешно един друг.
- Пътуваме все по-бързо, за да се манипулираме и убиваме все по-успешно. 
- На всеки няколко години удвояваме числеността си, но всеки ден унищожаваме безвъзвратно животински вид.

- Имаме повече образование, но по-малко разум.
- Повече знания, но по-лоша преценка.
- Повече знания, но по-малко мъдрост. 
- Имаме повече експерти, но и повече проблеми.
- Имаме стотици школи по психотерапия, за да лекуваме хилядите си експлоадиращи от бездната на безсмислието в душите ни невротичности.
- Имаме все повече семейни терапевти и все по-малко семейства.
- Проникнахме в гените, за да продаваме безсмъртие и творим чудовшща.
- Правим повече секс, но се обичаме по-малко.
- Повече медицина, но по-малко здраве.
- Имаме все повече бизнес медицина и все по-малко хуманна медицина.

- Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. 
- Говорим твърде много, но обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
- Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. 
- Знаем как да оцеляваме, но не знаем как да бъдем.
- Познаваме все повече физиологията си, но не знаем кои сме, защо сме тук и каква е целта на живота ни.
- Науката за когницията ни е проследимо обективна, но непроследимо плоска и кастриращо духа ни субективна.
- Вкопчили сме се в живота на тялото си, но си нямаме идея за мъдростта на смъртта си. 
- Развиваме изкуствения интелект и все повече редуцираме знанието за Себе си до въглеродни процесори на информация. 

- Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. 
- Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим два метра и да се запознаем с новия съсед. 
- Покорихме космическите ширини, но не и душевните.
- Измисляме все повече технология, с която все по-малко да ценим свободната си воля и все повече да се манипулираме.
- Въздигаме в култ богатството на парите, за да бъдем все по-бедни в душите си.
- Тренираме мускулите си, но оглупяваме все повече.
- Развиваме рационалността си, но сме все по-слабо емоционално и социално интелигентни. 
- Създаваме все по-усъвършенствани роботи, но все повече губим човечността си.
- Намерихме законите на логиката, но загубихме законите на човещината.

- Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.
- Пречистихме въздуха, но замърсихме душата.
- Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си.
- Пишем повече, но научаваме по-малко.
- Планираме повече, но постигаме по-малко. 
- Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. 
- Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия, но общуваме все по-малко.
- Имаме все повече цифрова памет, но все повече губим доверието в собствения си ум.
- Развиваме все повече компютрите си, но все по-малко разчитаме на мозъците си.

- Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане
- Времето на големите мускули и дребните души.
- Времето на лесните печалби и трудните връзки.
- Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи.
- Време на красиви къщи и разбити домове.
- Времето на бързите пътувания, но на дългите притеснения.
- На еднократните памперси, но на многократното повтаряне на обсебващите ни пороци.
- Време на еднократния морал и връзките за една нощ, но на дългосрочната дистанцираност, отчужденост и студенина.
- Хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.
- Време, в което външните заместители заместват вътрешните стойности.
- Време, в което има много на витрината, но малко в склада.
- Време, в което се вкопчваме в маските на имиджа си, но нехаем за целостта на душите си.
- Време, в което твърде много се вълнуваме от мнението на другите, но твърде малко от гласа на сърцето си.
- Имаме много машини, но малко сърдечност.
- Време, в което имаме много рационалност, но малко в сърдечното знание.
- Време на технически прогрес, но на духовен регрес.
- Все повече гледаме навън, но все по-малко осъзнаваме безпределността отвътре.
- Обичаме да се налагаме, но мразим да се доверяваме.
- Контролираме средата и другия все повече, но сме все по-обсебени от нагоните си.
- Имаме много закони, но малко съзнание.
- Имаме много полиция, но малко човечност.
- Имаме много армии, но малко добросъседство.
- Имаме глобална компютърна мрежа, но загубихме връзката с природата. 
- Време на феминизъм, но на все по-малко женственост.
- Време на секса за здрасти, но все по-малко мъжество.
- Все по-бързо задоволяваме нагоните си, но все повече пресъхваме за любов.
- Имаме много реторика, но малко истинност.
- Говорим много за хуманност, но с всеки филм сугестираме насилие.
- Имаме много еко организации и все по-малко природа.
- Все повече знаем за междуполовите разлики, но все по-малко се разбираме.
- Единици стават все по-богати, но 2/3 от човечеството става все по-бедно.
- Учим все повече икономика и финанси, но ресурсите се центрират все повече в малцина.
- Живеем и работим заедно телесно, но сърдечно сме откъснати един от друг все повече.
- Земята ни става тясна, но егоизмът ни се разширява все повече. 
- Имаме повече ум, но по-малко разум…

Ето, в „Терапия на петте движения“ се твърди, че главната цел на организмичността, тоест на тласканата от тялото и приемана когнитивно за главен и желан ориентир нагонност, е дистенцията (релаксацията при разреждане на психо-телесната енергия и напрежение) на удоволствието. Според анализата, то винаги е сексуално. Аз бих казал, че е Любовно, но нали според фройд любовта не е нищо повече от сублимация на незадоволена сексуалност…  Боже, каква илюзия! В такова виждане човекът е биологичен процесор, нищо повече от животно, а имплицитният призив е не за развитие на съзнанието, а за връщането му до примитивно, диктувано от нагонността състояние. Примерно съзнанието на племето Яномами, постоянно цитирано в неорайхианството с възхищение... Твърдя, че това е връщане, тъй като така зададената ценностна градация не само, че не спомага надхвърлянето на формално - операционалното мислене до по-висши когнитивни етапи (виж Кен Уилбър, "Интегрална психология"), но съдейства връщането до предлогично и предоперационално, магично - митично възприятие. 

Още преди 2600 год. Сидхарта Гаутама - пробуденият, казва: "Колкото повече желание (за удоволствие), толкова повече страдание!..." . Какво означава това? Ако човек се стреми изключително към удоволствието, прилепва към него и автоматично бяга от естествените житейски страдания. Такава ментална нагласа обаче е гаранция именно за увековечаване на страданията. Защото е невежо лишена от присъствието на Човека! Светът е полярен - болка и удоволствие, мъж и жена, ден и нощ. плюс и минус, електричество и магнетизъм... Само когато човек се учи поравно както от трудностите, така и от насладите, като нито се привързва към удоволствието, нито бяга от житейските изпитания и страдания твърде усилено - само тогава е способен да погледне и двете от позицията на трета, диалектична перспектива, която обхваща и двете в напрежение и единство. Събужда се Човекът! А неговата основна цел при ученето му в този бинарен свят, не е удоволствието, а смисълът, Логосът!

Ако в периода на детското развитие, водено предимно от телесни импулси, водещ е действително и единствено стремежът към удоволствие, получаван през принадлежност, сигурност и утвърждаване, хранене, сензорна стимулация и директно генитално стимулиране, то при възрастния човек, такава градация от потребности говори за липса на познание на собствената Същност. Защото човек само се проявява през биологията и нейната либидно-мортидна нагонност, но е далеч повече! 

В етапите на психосексуално развитие има известен резон, както казах, доколкото растящата биология на бозайник и свързаните с нея характерови травми служат за съд, носител, през който се проявява човешката душевност. Прекомерната фиксация в удоволствието и неговия върхов, според аналитиците израз - сексът, както казах, се явява сляпо недовиждане на по-голямата картина на човешкото присъствие в този свят. Затова, без да отричам известна валидност в еволютивните аналитични хипотези за удоволствена нагонна мотивация в развитието на инфанта, твърдя че не приемам непременното и свързване със секса, още по-малко по постулирания от тях орален, анален и т.н. начин. Защото удоволствието, както писах по-горе и държа да подчертая отново, е не толкова израз на сексуалната нагонност, колкото на любовта, така както самата сексуалност е израз на любовта и откъсната от нея, е тлеене на разложение, нежели огъня на същинския Човек.

Ако пресеем малкото зърно от многото плява на аналитичните теории за ранно детско развитие и свързаните с това травми и характерово формиране, една добра класификация прави Лиз Бурбо в книгата си „Петте травми“. Защо цитирам популярен, а не аналитичен автор? Защото в случая здравият разум на автора - лаик, не толкова дълбоко сугестиран с психоаналитичните тези, изразява достатъчно резонни твърдения, които именно пресяват зърното от психоаналитичната плява. По подобен начин тук извеждам пет характера, притежаващи не само негативни, но и хармонични потенциали: „Неорайхианска аналитична психотерапия – паралели с други терапевтични модалности и развитие в теорията и практиката и“.

Има истина в психоаналитичните теории като цяло и в тези на „Психотерапия на петте движения“, но примесена с много смислово неразбиране, стеснен контекст на възприятие на същински човешката същност, прекомерна фиксация в удоволствието и секса като върхов мотиватор, инфантилност в разбиранията…

Ако приемем пирамидата на ценностите на дискутирания терапевтичен метод безкритично, се оказва, че манджата и съвкуплението (дори и да ги видим като включващи по-богата семантика, защо тогава се употребяват именно тези понятия като връх в ценностна пирамида?!) надхвърлят любовта, междучовешката близост и въобще отсъстващата в такава система себеактуализация и себереализация. Моля, читателю – забележи, че по никакъв начин не принизявам значението на секса. Напротив, той може да бъде истински свещен, медитативен и духовен акт – когато обаче е свързван с източника на енергията си – Любовта. За повече насоки по темата, моля виж в книгата ми: „Трансперсонална психология. Свещена сексуалност“. Такова разбиране обаче практически отсъства и в его, обектни отношения, селф и неофройдизъм разклонения на психоанализата. Да не говорим, че духовността, тоест самото ядро на човешката същност, дори не е споменавана или е смятана за метаудоволствена и фантазна сублимация. Нещо повече, както твърди Александър Лоуен: „Ти си своето тяло!“. Да, определени блокажи или свободно протичаща енергия в тялото корелират с психо-духовни и характерови наличности, но не са самите наличности.

Като заключение на казаното по-горе: личното ми и неангажиращо мнение е, че няма как духовно и сърдечно интелигентен човек да приеме пирамидата на ценностите на „Терапия на петте движения“ в частност или постулатите на психоанализата в глобално смислов план, като дълбоко качествен, основен и главен ориентир в изконните човешки ценности: защото не само, че са изкривени и само частично верни, но са и лишени от ядрена същност!

С горния ми извод по никакъв начин не отхвърлям частичната валидност, полезност, както и аналитичния контекст (на психоанализата такава, каквато е...) на сформиране на възгледите на подобна пирамида от потребности! 

Едно относително добро развитие в нито научната, нито духовна, нито ефективна в терапевтичен план психоанализа, прави Ерик Ериксън. Той разширява еволютивните фази доживот и ги свързва с определени емоционално смислови наличия или липси. Макар и теорията му да отразява социо-психичните особености единствено на епохата му, в нея има огромно развитие, в сравнение със споменатото по-горе! (виж източници в интернет, например тук).

Друг истински различно качествен пробив в аналитичната мисъл прави Карл Юнг – един гений, съумял да ни остави огромно количество трудове, посветени на връзката между световните архетипни митологии, религия, личното и колективно несъзнавано, пътя на героя и индивидуацията... Но, неговата система е колкото аналитично, толкова и трансперсонално насочена, като главният фокус е не толкова в еволютивните фази на инфанта, колкото в цялостната индивидуация (себеактуализация) на зрелия индивид. Юнг обаче никога не създава ясна таксономия на ценностите (поне по мое знание)…

В следваща статия (Мандала 1)  коментирам опитите на психологията да систематизира човешките ценности, през призмата на хуманистичната психология, с която споделям много повече допирни зони в разбиранията си. Надхвърляйки хуманистичната перспектива, постулирам холистична мандала на човешките ценности. 

Орлин Баев