Свобода от зависимости

Disclaimer: в статията се описват ключови положения и принципни стъпки по освобождаване от зависимостите. Могат да бъдат успешно практикувани самостоятелно или в индивидуален психотерапевтичен процес при леки до средно тежки зависими състояния. Когато зависимостта е по-тежка и устойчива, прилагането на изложените в текста ядрени стъпки се реализира най-успешно в общност за зависимости. 

Как се лекуват зависимостите? Със свобода. С усещане за свобода - не умозрително, а преживелищно. Свободата корелира с волята, а тя е волност, а не малък его инат, само когато е подлежана от любовта и мъдростта. Тоест, по-точно казано, зависимостите се лекуват чрез любов, мъдрост и свобода/ воля.

Как? Самата зависимост е болезнена компенсация на същностно незадоволявани емоционални и социални потребности, затулени от травма. 

 

Подготвителният процес. Мъдростта и любовта

Първо, в процеса се включва мъдростта - травмата се вижда, осъзнава се, учим се да имаме достъп до нея. Конкретизирано, в естествената психотерапия това е диалектичната аналитична, психодинамична и когнитивна работа.

Второ, любящата мъдрост - травмата любящо се адресира чрез мъдро и внимателно подбирана методология. Лекува се. От умозрителност, процесът преминава в преживелищност. Включва се вторият основен вектор в естествената психотерапия - дидактичният. Хипноза, медитация, психотелесност, групов процес.

Когато травмата е в някаква степен обгрижена и излекувана, получаваме достъп до незадоволените потребности от любов, сигурност, значимост, вдъхновение, творческа изява, ласкава принадлежност и включеност към среда, система, общност. Задоволяваме ги любящо вътрепсихично и поведенчески социално. Психотерапевтично обичаме, медитираме, молим се, хипнотично провеждаме любовта, участваме в добри групи. Социално и поведенчески - обичана професия, творчество, спорт, добър приятелски кръг, силни стратегически цели и упоритото им преследване.

Дотук създаваме предпоставки за същинското освобождение. Защото, за да е устойчива, свободата винаги е подлежана от любовта и мъдростта.

Идва ред на най-важната, трета стъпка при преодоляването на зависимостите - волята. Сега, когато травмата и потребността са мъдро виждани, любящо лекувани и задоволявани, волята е много повече от его инат. Присъствие на духа е. Истинност е.

Ето така в естествената психотерапия зависимостта се превръща в път по освобождение!

...

Започва се с мъдрото осъзнаване – аз съм зависим. Пия, ходя в залите за хазарт, пуша и шмъркам еди си какво си, друсам се с дрога, сексът и леките жени, порното и страстта са ме обсебили, марихуаната употребява мен, а не аз нея, ям не за да живея, а живея за да се тъпча, вместо да прочета класиците, зяпам телевизионната тоалетна чиния, изсипваща върху ми съдържанието си... Наркоман съм на тези и тези вещества и поведения. Да, пристрастен съм. Да, признавам си го!

Някой казва: „Ние всички сме зависими от нещо – тогава защо да преодоляваме каквото и да е? Не е ли по-добре просто да се наслаждаваме?“. Да, зависими сме от въздуха, водата, температурата... Без метаамфети, кокаин, хероин, порно и водка обаче спокойно можем да минем, а след първоначалното удоволствие идва време, когато веществата и поведенията, от които зависим, започват да употребяват нас до пълна психична, социална и биологична съсипия, в чиято деградация удоволствието отдавна е загубено. Изтекло е в канала надолу по пързалката на компулсивната ни закаченост. Както се казва, „В началото ти пиеш, после пиенето пие теб!“

Това признание е необходимо начало. Но е само старт. Осъзнаването е нужно да се разшири. Да се видят реалните незадоволени потребности, болно „задоволявани“ чрез порока. „Задоволяване“ в кавички, защото колкото аспартамът и „енергийните“ напитки са пълноценни, толкова и зависимостите удовлетворяват. Не. Актуалният глад за любов, принадлежност, сигурност, смелост, социална включеност, успешна реализация, красота, мир, естетика и присъствие на духа – при пристрастяване същинските потребности зад болните желания на зависимостта са все по-незадоволявани. Колкото повече човекът упорства по надолната пътека на закачането, приковаваща го в ада, отнемащ всяка любов, мъдрост, смисъл и свобода, толкова по-жаден е за съинските си нужди. А порокът химически, психично, неврално, социално и поведенчески кондиционира/ утвърждава самия себе си все повече. Повече пиеш, по-жаден ставаш за мъжественост, смелост, харизма и присъствие на духа. Повече порно и леки жени, по-необичан, емоционално непрегърнат, сам и слаб си. Повече екстази, амфети, стимуланти и бяло, по-неспособен за социална принадлежност с дълбока естественост и сърцатост ставаш в дългосрочен план. Повече хазарт, алкохол и импулсивна неспособност за удържане трудностите, по-импотентен в следването стратегически житейски цели и нещастен си. Повече хиперфагично тъпчене, по-ядрено жаден си за любов, безусловно приемане и взаимоотношенческа сигурност. Повече наркотична дрога, повече глад за приемане, сигурност, любящ смисъл, повече неумение за поемане зряла отговорност и безсмислие.

Същинските потребности зад зависимостта се виждат отначало рационално. Постепенно започват да се усещат, да се вчувства човекът в тях и ги познава през тялото и чувствата си, директно. Тогава започваме да правим опити за директното им задоволяване вътрепсихично, духовно, партньорски, социално, професионално... Така се стига до някъде. Ако зависимостта е поддържана дълго време и е дълбоко утвърдена, това мъдро осъзнаване и любящо задоволяване потребностите стига само донякъде... Зависимостта се е превърнала в устойчив патерн, функциониращ сам по себе си. Да, оттеглянето в общност за зависимости помага много. Само когато обаче там практикуваните групови и лични психотерапевтични сесии насочват освен към виждане и здраво задоволяване същинските потребности, и към нещо друго . Нещо ключово. Към травмите характерови, социално-психични, спиращи качествения достъп до истинското удовлетворение на потребностите.

Травмата е прекъсване потока на любовта. Някъде в житейската биография е станало характерово счупване. То е в същината на травмата. Когато е тежка, психичната организация има склонността да самоизпълнява прогнозите си за изоставяне, предателство, наранена злоупотреба, безлюбен ужас, унижено отхвърляне... Да се държи човек така, че да ги привлича към себе си социално, да препотвърждава болката, ретравмира и задълбочава ужаса. Процес, който е изключително болезнен толкова, колкото е и благословен. Защо благословен? Защото се раждаме за травмите си, да ги преживеем, осъзнаем и претворим в гориво за огъня на духа си. Докато не ги виждаме, животът услужливо ще ни ги дава пак и пак. Защото всичко, което в себе си не осъзнаваме, се превръща в наша съдба.

По същество по-горе говоря за първите две стъпки при лекуването на зависимостта: различаване и извличане. Мъдрост и любов. Те подготвят терена, дават познание не само интелектуално, но и телесно клетъчно, преживелищно, емоционално. Насочват в решаващата посока. Казват: „Имам потребности от смисъл, красота, принадлежност, сигурност, реализация и успех.“ Човекът започва по здрави начини да задоволява потребностите си. Чрез здрава духовност, молитва и медитация, емпатия към себе си, социална и професионална реализация, добри приятелства, интимно сърцато партньорство, оценяване красотата, общуване и единение с разумната природа... Зависимият с всички сили се опитва да се промени към добро. На интелектуално ниво разбира, знае посоката. Донякъде успява. Нещо обаче упорито го връща към стария порочен навик. Нещо много повече от силата на самия кондициониран навик сам по себе си. Ако това „нещо“ не се види, опознае и излекува, зависимостта отново и отново хваща човека във вълчия си капан и изпива живота му безмилостно. Това „нещо“ са травмите. Травмите, на които самата зависимост се явява дезадаптивна компенсация, опит за бягство от болката им. Макро и микро травми, които далеч не винаги са фрапантно видими. Най-често са дълбоко прикривани зад защитни механизми и маладаптивни поведения от самия им носител. Зависимостта е едно такова болестно поведение. Заместващ обект и поведение. Както малкото дете държи мечето си, за да се почувства сигурно далеч от мама, така и зависимият се захваща за порока, за да усети една метаудоволствена псевдосигурност, бидейки далеч от потребността си от любящ смисъл.

 

Същинският процес. Свободата

В първите гореобсъждани две стъпки (мъдрост и любов, различаване и извличане), се работи както диалектично (аналитично, когнитивно), така и дидактично преживелищно. Те са абсолютно нужни подготвителни етапи. Ще ми се да се спра на решаващата при справянето със зависимостите трета стъпка – свободата.

Когато при справяне с дадена зависимост практикуваме свобода, процесът е изцяло дидактичен. Самото отпускане в удържането при неизпълнението на зависимия навик и трансформативното му съдържане, директно преживелищно поставя в пряко общение с подлежащите травми. Когато през предходните стъпки познаваме болезнените си рани и сме усвоили подходящото отношение и начини за лечението им, присъствието в тях се превръща в дълбоко лечебен процес. Не аналитично умозрителен, а преживелищно-емоционален, психотелесен и динамично-медитативен процес.

Какво на практика означава това? Когато след изминат доста път (първите две стъпки) човекът решава да се освободи решително от зависимостта си, самото ѝ спиране сблъсква челно с травмите. Вече не ги разсъждаваме, а директно ги чувствознаем, присъстваме в тях с лечебното отношение на любящо, смирено приемане. Емоцията на травмата крещи не когнитивно, а с афективно-сензорен и психоенергиен вопъл: „Сам, изоставен, предаден, наранен, злоупотребен, отхвърлен, унижен, дефектен, безсмислен, неставащ, грозен, глупав, лишен, прецакан, необичан, ненужен...“. Стоим в травмата с медитативно приемане, с присъствие на духа. По пътя на героя сме, в бездната на мрака и ужаса си, в ада на болезнения си кошмар. Когато боли, никакво мислене или любов като чувство не помагат. Любовта вече е сила и принцип, а мъдростта присъства в равнозначното/ самообладано (equanimous) присъствие на духа. Свободата е убиец, казват мъдрите. Корелира с Шива, Плутон, с принципа на смърт и трансформация. Никакви чувства и разсъждения тук не помагат. Имали са своето си място. А сега на ход е свободата, присъствието на духа, истината. Волята не като магарешки его инат, а като волност, като кондензат на всичко, което определя непреходното и истинското в човека. Помага опитът в медитацията, приложен на дело.

Стоим в травмата, осъзнаваме телесните ѝ сензорни проявления, отпускаме се осъзнато в болката им, дишаме я приемащо-неотбягващо, съдържаме я трансформативно с мъжествена решителност. Ако сме в терапевтичен процес, си помагаме с водена медитация, хипноза, психотелесна работа, групова споделеност, разнообразни методи. Ядката при практиката на свобода обаче е въпросното самообладание, идващо от присъствието на духа. Тренира се в медитация и нелек житейски път, вървян с благодарно учене.

Когато самообладано (с equanimous mind) присъстваме в травмата достатъчно дълго, болката ѝ започва да се разтваря, отдава заряда си на въпросното присъствие на духа, трансформира се в препатила, стабилна база. Навикът се променя. Отваря се пряк достъп до здравото задоволяване на потребностите. Познаваме ги. Обгрижваме ги вътрепсихично, социално, професионално, партньорски, биологично, здраво духовно. Оздравяваме. Освобождаваме се. Свободни сме. Живеем красиво и силно!

Оказва се, че зависимостта и подлежащата я непреработена травма, са изисквали огромно количество енергия и сме живели само на малък процент от потенциалните си възможности. А сега разполагаме с целия си заряд. Появява се творчески дебит и напор. Просветва ни. Отвътре ни заживяват една особена виделина, стабилност и смисъл. Знаем кои сме, какво искаме и как да го постигнем. Правим го. Житейските трудности вместо да тежат смазващо, ни вдъхновяват и зареждат. Наслаждаваме се на живота не с радост, на която опозиция е мъката, а с тихо вътрешно блаженство, което обхваща и двете.

Така зависимостта се превръща в път към свободата!

...

Орлин Баев, естествен психотерапевт