От промит мозък към Бога на любовта

 Забележка: Текстът по-долу представлява разговор, проведен в рубрика „психотерапия онлайн“ в сайта http://beinsadouno.com . Питащата П. е бивша жертва на манипулативно „мозъчно промиване“ от страна на една от многото християнски секти.

П:

Мъдрите писания казват, че не трябва да живееш в очакване на нещо, защото крайният резултат може да те разочарова, но трябва да живееш със страст. Ето това е другата моя голяма дилема и травма. Сектата години назад ми поряза страстта за живот. Всичко светско беше погрешно и низше, грешно и греховно и  отдалечаващо от Бога според тях.  А тъй като моите човешки страсти ме бяха довели до тази секта, и до това наказание, умът и съзнанието и тялото ми го възприеха като всяка страст, всеки порив за живот е погрешен, всичко престана да има смисъл. Те взеха тази част от мене и ми я прерязаха, както се прерязва вена, откъснаха ми желението за живот, и аз започнах да водя псевдо живот. После дори и да осъзнавах какво се случва с мен, не можех да преработя наново тези базови подъсзнателни промени извършени в моето подсъзнание без моето съгласие и против моята воля. Исках н якак си да си върна старите понятия, разбирания и страст за живот и не мо жех, всякаш се опитвах да си зашия откъснаѝт крайник, но колкото и да го шиех, той просто висеше безжизнен на останалата част от тялото ми , но не беше част от него.  Чак сега разбирам какво са ми взели. Днес четох за страстта. Пишеше така: ‘Страстта е е устремът, подтикващ ни да изразим своята истинска същност. Никога не отричай страстта, защото това означава да отречеш Този който си и който наистина искаш да бъдеш.  Убиеш ли страстта, убиваш Бога.  ..Дори и според светските представи е така – ако не низпитваш страст, все едно не си жив.‘

Точно описание на моя живот за повече от 10г., псевдо живот без страст. И все още преживявам тези останки от това гибелно време, все още чувствам неудобство, нерешителност да изпитвам страст към нещо, недай си боже плътска страст. Все още се оглеждам притеснено през рамо да не би да ме налегне главоболието и ступорните или                               тревожни разстройства, които ме държаха по дни и седмици. След толкова години ходене по мъките, това толкова се е врязало в съзнанието ми, че още ми е много трудно да мисля нормално, да изпитвам наслада от постиженията си, радост и удовлетворение от себе си.

Та, да не се живее в очакване пишат  мъдреците. Може би това има преносно значение, но питам аз, как да не живеем в очакване? Нима не можем да имаме очкавания от живота или стремежи? Или  това са две различни неща?? Например не може да не мечтая да срещна мъжа на мечтите си, или да намеря работата, която да ме прави щастлива, не мога да нямам такива очаквания. Ако живея живота си без очаквания, не би трябвало да се стремя към нищо. Как да живея без очаквания, но със страст? Да правя нещата , които обичам, но без да се стремя към нищо, без да очаквам?  Вие как мислисте?

Орлин:

Доколкото познавам източната мъдрост, посланието е от сорта на: "Не очаквай резултатите/ плодовете от делата си, а се фокусирай в пътя, с любов!" . Спомням си тов апослание от Бхагавад Гита, но подобно и от Дао Дъ Дзин на Лао Дзъ... А това, което ти цитираш, откъде е? Прилича на Ошо...

Какво става, когато се фиксира човек в целта? Първо, губи мига – минава през миговете, потиснал настоящото преживяване, потиснал сърцето си, за сметка на илюзорната цел, идваща от главата. Второ, целта все повече започва да оправдава средствата за постигането си, каквито и да са те. Трето, такава нагласа гарантира нещастие, тъй като дори и при постигане на целта, сърцето, душата, цялостната личност са потиснати, забулени от егото и радостта отсъства. При постигане на целта, човек е неспособен дори да ѝ се зарадва, а бясно продължава да гони следващия морков, удряйки се с тоягата на страха си. Четвърто, при такава морковено - сопена настройка на ума, целта много по-често не е дори достигана, тъй като човекът постоянно се спъва, взрял се в нея, но невиждайки това, през което преминава във всеки момент... 

От друга страна, когато фокусът е в процеса, всяка крачка е радост, сърцето пее - човек хвърля по едно око за посоката на външната си или вътрешна цел, но фокусът е сега, в мига. Тогава целта на всички цели вече е постигната, в самото вървене по пътя, изпълнен със смисъла на мъдрото, обичащо присъствие на Бога. А външната цел и цели са спокойно достигани, без фокуст да е в тях, тъй като човекът знае, че целият живот е просто игра. Мотивацията в такава нагласа идва не от страх и компенсаторна болна амбиция, а от творчески плам и вдъхновен, пълен със заряд устрем. 

Китайците наричат фокуса в процеса бездействие в действието. По време на действието, насочено в дадени цели, човекът е във вътрешен мир, в покоя на медитацията, на любовта, на присъствието на Бога. 

Относно отричането от светското и плътското - колкото повече човек отрича нещо, толкова по-силно то го завладява, но в перверзен или невротизиран вид. Отричането на страстта вече е смърт, тъй като се прерязва живецът, базисният нагон в човека. не отричане, а трансформиране е удачният вариант. При него има пълно приемане на страстта, на секса, на агресията. Когато се приемат, когато се разберат, те захранват по-високите човешки "етажи" - тези на любовта и зрялата мотивация. Защото както сексът е кондензирана любов, така и любовта е сублимиран секс. Затова, отричайки секса, отричаме и любовта. Само пълното приемане на страстта, дава шанс за преобразуването ѝ. Да я приемеш не означава да станеш неин роб, а да спреш да я потискаш, да извръщаш глава от нея. Вместо това възхищението пред скритата в нея божественост води човека до извора на страстта - до любовта, в процеса на медитация, на молитва, на творческо вдъхновение. Да приемеш страстта не означава нито да я потискаш, нито да се заробиш с нея. Не, да ѝ се възхитиш, да видиш Бога в нея - така от ада се въздига човек до рая. Познавам този процес, но и много още имам да уча в него...

П:

Орлине, 

Благодаря ти за отговора. Право в целта. Винаги когато прочета за приемането, че всичко трябва да намира място в нашия живот като средсто  за вървенето към по-възвишена цел, винаги се успокоявам, но защо съзнанието се връща към тези заседнали и по-рано заучени модели на мислене, които не мога да изкореня? Колко пъти трябва да си ги повтарям тези неща, за да се успокоя, колко пъти трябва да се връщам да ги преработвам ,за да ги трансфоримирам и освободя най-сетне?  Може би в момента се чувствам малко самотна покрай цялата лудница и стрес около работата, нечовешко е, и това , че например не намирам партньор, започва да ми се струва като недостижима цел. Молитви и искане не помагат, защото понякога и не знам как да го направя, не мога да дойда в правилната настройка да се помоля като хората.. От там тръгват различни страхове, тревожности. Сякаш не мога да се доверя на себе си, че няма да направя някоя глупост, и да се заобичам безусловно. Ако е така (обичането безусловно), ще се успокоя и всичко това , което съм подтискала до сега ще излезе и кой знае какво ще стане, един хаос. Ето, явно от това ме е страх. Ще започна да си лягам безраборно с този онзи (като някоя курва), и до какво ще доведе всичко това? Че няма да имам сериозен мъж до себе си в края на краищата. Мисля малко като баба ми. А то сега, като го чакам и планирам какъв да дойде и как да се появи, пак нищо не постигам, само съм сама и страдам от безсилието си.  Ето явно затова съм се фиксирала върху партньор в момента, за да си запълня тази липса на любов, тази нужда. Някой да ме обича безусловно и аз просто да се чувствам обичана, защото аз сама не мога да си го дам, тъй като нямам дори и времето да обърна внимание на себе си.

Орлин:

По-скоро остани в усещането за самотност, безлюбие, непрегърнатост, които преживяваш сега. Остани в тази болка и доверявайки се на страха и тъгата в тях, с еотпусни, приеми ги. Знам, че това е трудно, да обикнеш безусловно самотната болка. Но е ценно. Когато така я обичаш, с доверие и благодарност, тя постепенно се стапя до ядро от обич, присъствие, светлина, които идват от вътре, от Бога. 

……………………..

В оригиналния текст в http://beinsadouno.com , рубрика „психотерапия онлайн“, следват дългички писания на П. Отделил съм централните моменти по-долу в кавички, като след тях отговарям.

 "Даже си постигнал нещо, ходиш редовно на тренировки, отсабнал си малко, нещата се случват с лекота, можеш да започнеш да мислиш за по-закчливи неща, не само от първа нужда, и изведнъж някокя мисъл , с която не можеш да се справиш - БУМ, и ти еб**а майката. Животът ти спира и трябва да започнеш всичко отначало. А това е страшно трудно, страшно разочароващо. Питаш се къде сгреших, погрешно ли вървях. И на нещата отпреди, на които тъкмо си започнал да се радваш,гледаш с недоверие."

Именно. Така се случва, когато човек потиска нещо в себе си и не го иска. Тогава животът му го изкарва от скритото по рудния начин. Когато сама си го вадиш това усещане за провал, самота, дупка и се смиряваш в него с молитва и медитация, тогава се променя и съдбата. Животът предоставя различни, резониращи вече със самоувереното присъствие на любов случвания.

" А относно постоянството, аз имам този страх, че не съм постоянна и това ме тревожи. Тревожи ме , защото аз искам да имам семейство и деца, но за това трябва да си много постоянен. Не може по 3 дена или по 2 седмици да вентилираш, да си в някакъв филм, защото тези деца са зависими от теб и те ще те натоварват допълнително, а се изпълвам с ужас при мисълта, че няма да мога да им дам обичта, сигурността, която аз сама не изпитвам и ще им създам травми, като моите, които все още не са зараснали. Ще ги нараня, а това ме ужасява. Да не говорим, че човекът до мен няма да ме трае такава. Много ме е страх от това, а толкова го искам."

Тук си като в приказката за нероден Петко. Безпочвени опасения. Безпочвени, защото в страха си от собственото несъвършенство преувеличаваш несъвършенството си. Ти си длъжна да си несъвършена. Човек си, Хора сме. Ако сме съвършени, няма да сме на тази земя в тези тела. А тези деца, които ще ги раждаш, още преди да те ползват като мама, горе са решили да си им именно ти мама и да преминат през евентуалните травми, които им дадеш. Да, затова се раждаме - за да преминем през определени травми, с които да работим. Като гориво са ни в този земен тренажор. Няма съвършени родители. Има относително по-хармонични и по-малко хармонични. А хармонията е повече, когато се приемаш със сите грешки и провали, от които спокойно и с обич си вадиш без бързане заключенията и реживелищно и колкото и докато е нужно, се учиш. Както сега вентилираш при всякакви обстоятелства, ще вентилираш и с деца. Не само, че не е нужно да са идеални нещата, но би било пагубно на тази земя да бъдат такива!

 "След този крах осъзнах нещо. Дали наистина цялото това 'залепяне' за Бога е като опиум. В търсене на утеха и приятно чувство, в което понякога наистина сме, ние постоянно сме насочили мисълта си  нататък, наистина е като сладък опиум. А дали наистина ако можехме да се справяме с негативните си емоции успешно, щяхме толкова усърдно да търсим връзката с Бог. Тези дни четох за гневните изблици при децата, защото моята племенница, която е на 6г е започанала да има такива изблици на истерия. При тях това е нормално, пишат в книгите, и се получава когато детето са натъкне на ситуация или нова емоция, с която не може да се справи и вентилира или се държи така, за да получи нещо, да си удовлетвори някаква нужда. Ако родителят се поддаде, това става мощен механизъм на детето за получаване на това, което иска. Имаше насоки как да приучим детето да се справя успешно със своите емоции, кога да го оставим да се успокои само и как да му покажем , кое поведение е приемливо и кое не, и то само ще разбере как да се държи в обществото."

Връзката с Бога е най-естественото нещо. Загубата ѝ е неестествена. Не е опиум, а Любов. Няма нужда да е или връзка с Бога като бягство, или справяне с емоциите психологически и житейски. Това е фалшива дилема, сугестираща фалшиво противоречие. Всъщност връзката с Бога е познаване на Себе си като океан от любов, мъдрост и свобода, при смирено его. Себе си като единна част от Бога. Познание, което силно спомага справянето с емоциите на психологическо и битово ниво, в ежедневието. Опитът ми с неврозите показва, че именно към разширяване на съзнателността в посока сливане със свръхсъзнанието/ Бога водят неврозите при разрешаването на казусите им и че без това разширение, справянето с голям процент от тях е невъзможно. 

"Разбрах също така, че глупавата секта, която първа ме вкара в този филм, също говореше за фокус на една от лекциите си, ако се върна на първоначалната тема. Когато тъкмо си започнал да се намираш и някой решава да ти каже, че силата не е в теб, че ти си едно нищо и фокусът на живота трябва да ти е Исус Христос, с все погрешни причини защо трябва това да е фокусът ти, правейки те зависим от една илюзия, едно учение, което е написано в някоя стая от група изкривено-мислещи идиоти, с тънката сметка да контролират много хора, да разполагат със умовете им, силите им, парите им."

Ти наистина си нищо, в негативния смисъл на думата, ако решиш, че като его си нещо. Когато егото се смири, разбираш, че същинският ти си духът, Исус овътре. Това е източното и езотеричното виждане. Докато виждаш Исус като нещо външно, си в позиция на отъждествяване с егото си. Не, безкраят на Бога отвътре си. Това си ти! Когато някой източен човек, през дълбока вътрешна преживелищност каже "Аз съм Бог, аз съм Шива, аз съм Махешвара", Западният ум си мисли, че това е гордост. Нищо подобно. В такава позиция стои пълно его смирение и отъждествяване, прехвърляне на самосъзнателния център в Бога. Ти наистина си никой като его, станал си нула, за да си всичко в Бога. Тогава си истински смирен. Тогава се заявяваш, но не толкова себе си като его, а потока на Бога през смиреното его! Потока от творчество, ентусиазъм, смела обич! 

 "Вместо фокусът наистина да не е в суетата,  и всичко, което виждаме да е злободневната малка суета, а в творението което сме ние, емоциите с които се спрвяме всеки ден, благодарение на любовта, прошката, осъзнаването. Да, нека това е фокусът, но да продължим да бъдем ние малките, грешните хорица, които правят грешки и опити да намерят пътя си, а не да дисектираме желанието си за живот, защото то е пълно с грешки, грехове и т.н. Много болна тема. Хубавото е , че го изравям и го пускам да си отиде."

Именно! Да се идентифицираме и живеем в богосъзнанието. Малкото его пробваме да го смиряваме, да го укротяваме, да е относително здраво. Колкото и да пробваме обаче, успяваме в това относително. То си е магаре - смирява се за малко, после пак започва да се опъва по мостовете на живота. Слабо е, проклето е, противи се - такъв е его умът. Това е положението. Ние обаче не сме това его. Познаваме го, знаем му номерата - но от позицията на Себе си, не го виним, а го приемаме, галим го, гушкаме го нежно и с радост. Защото знаем, че е магаре и не искаме да превърнем магарето на егото в еднорога на Аза, на Бога отвътре, в който поставяме средоточието на живота и съзнателността си. Виним ли се, влизаме в позицията на идентификация с егото, искаме от тръна да направим райска ябълка. Тогава ставаме лесен обект за нечия властова манипулация през вина, както се е случило при теб... 

"Да, просто исках да довърша, че когато се чувствам в унисон в Бог, а това е много гранд чувство, някак си чувстваш, че нищо друго не ти е необходимо, че имайки това чувство ти имаш всичко, но уви, то е моментно, както и другите ти чувства и емоции, и е малко катарзисно при мен, много е силно и след това се чувствам като изтрезняла, като аз, малката. И някак си, понеже в това чвуство се чувстваш идеален, после когато си ти - малкият, и се обречен да грешиш, някак си не можеш да се възприемеш, Някак си дисектираш тези чувства, които биха те направили да грешиш, за да не грешиш, и да си в това левитиране, в които си бил при молитва или осъзнаване. И тогава на мен ми е трудно да се приема, такава каквато съм, с всичко грешно, малко и  човешко в мен. Започвам някак си да презирам тези чувства и да не ги искам в мен, и така кръгът се завърта, защото аз започвам да ги отричам и потискам. Някак си не мога да се доверя и да се заобичам безусловно така цялата."

Именно въртележката на огромното его ТРЯБВА, пораждащо страх и вина, скъсва връзката и единението с Бога. Това единение е еуфорично, когато си била жадна във вината си. Жадна за любовта. Тогава я пиеш и ти се струва, че тя те опиянява, а лъчите на слънцето ѝ те ослепяват. Само за да влезеш отново в гордата въртележка на "ТРЯБВА, но не покрих високите критерии" и след напиването с Бога, да изпаднеш циклотимично в депресивната дупка на автоагресията си. Когато тази въртележка е стопена, единението с Бога не е върхов екстаз, а спокойно сливане. Молитвата е почти постоянна - не толкова като думи, а като състояние на съзнанието. Да, егото пак се обажда, вади, замъглява и разрушава връзката. Но възстановяването и е най-естественото и лесно нещо, когато си все по-свободен от психичните си изкривявания. 

"Не искам да смятам, че 'мъдреците' изпитват по-възвишени чувства, и пътят към Бога е нататък, с отказването от светски неща, и че един ден  трябва да изпитваме това реене в облаците, за да сме се свързали. Е, аз разбрах,че не всички ще бъдем мъдреци в тоя си живот, и не смятам, че моята любов и моето осъзнаване, са един вид недостойни за Бог, и един ден ще трябва да се откажа от всичките си простички човешки усещания, за да ида 'там', където са богоизбраните. Сякаш това е път, предначертан и аз ще трябва да се откажа в един момент, въпрос е само на време."

Няма реене в облаците. Това е бягство. Има спускане на Бога в най-малките ежедневности и въздигането им до божествено чудо. Ежедневната ти работа става богослужение, молитвена литургия, в която тялото и ума ти са храм, а огънят на духа ти осветява всичко в този храм. Мъдростта идва, когато с енаучиш да се обичаш истински - Себе си като част от Бога, при относително преработени психодинамики. Няма мъдрост без любов като основа. А проявата им не е в отричане и делене на светско и духовно - това е илюзия. Не, в превръщането на ежедневната светскост в духовно преживяване е. 

Не сме тук, за да бягаме и отричаме, а за да обичаме!

…………………………………………………

П:

Благодаря ти много Орлине, 

Когато раната се е спукала, малко по малко изтича и гнойта отвътре, това , което се е насъбрало.   Това, което осъзнах тези дни е, че когато Бог е в теб, ти нямаш нужда от него, като външна биберона. Започваш да разчиташ на визшия си Аз да намираш мъдростта въре в теб и така решенията. Преди ми бяха втълпили, че когато много вярваш  в Бог ще преминаваш по-лесно през изпитанията, но понеже не можеш да разчиташ на себе си, а само да му се молиш, тези изпитания изгелждаха още по-страшни и ужасяващи. Когато знаеш, че можеш да разчиташ на себе си, че висшата сила е там, тогава просто не се страхуваш от това, което ще дойде. КОГАТО РАЗЧИТАШ НА СЕБЕ СИ. И другото, което разбрах, е че без болка трудно можеш да намериш Бог, не знам дали наистна това е пътят, но всеки път като ме заболи толкова много, го търся, търся причината, търся себе си, както беше казал и Дънов и други книги, без злото не можем да оценим доброто. Всеки път след такива катарзиси намирам мъничко от себе си, е.... до следващият път разбира се, но е път...

Орлин:

Няма аз и Бог. Има Аз съм Бог. Тогава разчиташ на Себе си!

П:

И още нещо, над което размишлявах тези дни. Мисля, че нещата директно са свързани... когато малките набожни хорица кажат 'Боже помогни ми' (под тези хорица имам в предвид, християни и прочие, които ходят на църква повърхностно и много от тях не разбират същността на божественото), та когато те или пък други вярващи хора кажат 'Боже , помогни да се изцели болният ми роднина, помогни ми да започна тази работа, да си взема хубава кола, помогни мъжът ми да спре да пие...и т.н, това директно не се ли свързва с очакванията? Освен това, след като онзи ден стигах до извода, че трябва да разчитаме повече на себе си, а не не Бог като външна биберона , защото Той е вътре в нас, то тогава тези хора защо го правят. Интуицията ми подсказва, че молитвата е път към всичко,но все още съм объркана заради насложените модели в главата си. Освен това, това колко искаме и какво искаме също директно е свързано с очакванията. Прочетох някъде, че бизнесът на един човек е толкова голям колкото мирогледа му, или нещо такова. Т.е, ако ние имаме големи очаквания или планове за живота, ще привлечем такива неща към себе си, ще мерим с голям аршин, ще постигаме, ще живеем със замах, дето се вика. Ако нямаме тези очаквания от живота, ние няма да привлечем нищо от това и ще стоим малки и неудовлетворени. Затова очакванията и молитвите за мен са взаимно свързани, но не мога да усетя какъв е механизмът?? Вие какво мислите?

Тодор Първанов:  

Мисля,че много мислиш. Спри да мислиш и животът ти ще потръгне.

Орлин:

"Мисля,че много мислиш.Спри да мислиш и живота ти ще потръгне."

Това е точно така! Когато вече си реформирала мисленето си в относителен резонанс със законите на битието, когато вече си преобразувала кривите индоктринирани в теб от сектата програми, в даден момент виждаш, че мисълта стига до един връх. Връх, от който имаш избор или да продължиш нагоре, в надмисловните си когнитивни способности, в недуалните нива на творчеството си, или да се върнеш надолу във въртележките на менталното предъвкване. Да, знам - оралната компонента в характера те кара да интелектуализираш - нормално е... Дори до някаква степен е полезно, когато е впрегната в креативен мисловен процес, вече свързан с едно добро качество, идващо от законите на любовта, мъдростта и истината. Но, мисълта има нисък "таван" - удряш се в него и тогава или решаваш като муха да се блъскаш в опушените стъкла на старите си разбирания, или да видиш, че прозорецът на по-широкия живот винаги е бил отворен, когато разрешиш на очите на сърцето да го виждат... Над ума си... Ти! 

"И още нещо, над което размишлявах тези дни. Мисля, че нещата директно са свързани... когто малките набожни хорица кажат 'Боже помогни ми' (под тези хорица имам в предвид, християни и прочие, които ходят на църква повърхностно и много от тях не разбират същността на божественото), та когато те или пък други вярващи хора кажат 'Боже , помогни да се изцели болният ми роднина, помогни ми да започна тази работа, да си взема хубава кола, помогни мъжът ми да спре да пие...и т.н, това директно не се ли свързва с очакванията? Освен това, след като онзи ден стигах до извода, че трябва да разчитаме повече на себе си, а не не Бог като външна биберона , защото Той е вътре в нас, то тогава тези хора защо го правят. Интуицията ми подсказва, че молитвата е път към всичко,но все още съм объркана заради насложените модели в главата си."

Истинната молитва е в 99% благодарствена, възхваляваща, насочена към сливане с Бога. Да, малки човеци сме  -затова в един процент е допустимо от его позиция да поискаме... Но не повече. Когато е в повече, такава его мизерна просия, прикрита в уж молитва, вече няма общо с религиозния устрем, а се превръща в ... магия! В магия, да! В магия, защото гордото его, видите ли, решава че то трябва да каже на божественото от какво има нужда и да наложи себе си над безкрая... Всъщност в живота ни няма случайности, а Бог прекрасно знае от какво като социални личности имаме нужда в контекста на биването си в този земен живот, училище за вечните ни същности. Именно училище, не гонене на его илюзии, пък били те и социално сугестиран успех, някакси "случайно" винаги измерващ се с пари, власт и показна известност... 

"Интуицията ми подсказва, че молитвата е път към всичко,но все още съм объркана заради насложените модели в главата си. Освен това колко искаме и какво искаме също директно е свързано с очакванията. Прочетох някъде, че бизнесът на един човек е толкова голям колкото мирогледа му, или нещо такова. Т.е, ако ние имаме големи очаквания или планове за живота, ще привлечем такива неща към себе си, ще мерим с голям аршин, ще постигаме, ще живеем със замах, дето се вика. Ако нямаме тези очаквания от живота, ние няма да привлечем нищо от това и ще стоим малки и неудовлетворени. Затова очакванията и молитвите за мен са взаимно свързани, но не мога да усетя какъв е механизмът?? Вие какво мислите?"

Добре е да мислим широко и високо, да имаме големи, но и реално изпълними и приложими в конкретен контекст планове, идващи от велики идеи. Добре е. Въпросът е, че за да са велики тези реално изпълними идеи и планове, е нужно да идват от потенциала ни от любов, мъдрост и свобода на безкрая ни. Ако дадени цели идват единствено от его раздута гордост, от нарцистични очаквания и желания за налагане, несъзнавано винаги мотивирани от дълбоко несъзнаван страх и откъснатост от Бога, такива цели няма как да са велики. Дори и да бъдат постигани, нищожни са. Ето, световните управляващи глобуса ни икономически постигат световна власт, владеят пазарите, налагат се властово над политиките не само на отделни държави, но на цели континенти... Дали целите им, откъснато от същината на любовта, мъдростта и истината са големи обаче? Не, мизерно малки са, водени от властовата психопатия на откъснатото от Бога съзнание... От копирането на психопатията на такава вмирисваща се от главата на властта към опашката на тълпата риба на социума, идва объркването. Когато сме в свързаност и сливане със Себе си като вечност, социалното его е смирено - смирено е преклонило глава, станало е нула. Само когато сме нула, можем да провеждаме творчеството на потенциала си, от което извира геният на духа ни! Само тогава целите ни могат да бъдат истински големи, високи, силни. Тогава е о'к да постигаме каквито и да е мащабни цели - били те в областта на изкуството, науката, икономиката. Защото когато познаваме идентичността си с любовта, правим света по-добро място! Ако тя липсва, каквито и цели да постигаме, от жалкостта на дълбоко страховите мотивации на малкото его са водени - а така правим света още по-егоцентричен, откъснат от цялото, от законите на Дхарма, диаболичен... Ключът на правилното разбиране е в центъра на самосъзнателна идентификация - малкото гордо его, откъснато и блъскащо се в други егота или в центъра на свободата ни да бъдем сътворци на Твореца! 

П:

Прекрасно казано, Орлине! 

Имам само енда малка персонална бележка, както аз го разбрах. Ако човек иска собствен бизнес или развитие, или моли за нещо друго светско или злободневно, не е задължитело да е само през малкото его. Да имаме финансова обезпеченост е една сигурност, към която много хора се стремят само и само да са спокойни, но не това е водещото при повечето хора с големи идеи, а може би удовлетвореността, от постижението, от това, че си вложил ресурсите си. Ако си вложил повече ресурси и си извадил повечко пари, няма нищо лошо в това, не е празно или лишено от смисъл, на всяка цена. Някъде четох, мисля, че Дънов беше, че трудът изгражда човека и го свързва с Бога, и в това има нещо вярно, трудът те вплита в едно с ресурсите ти, използва твоята кративна енергия, а само по себе си това е собствено сътворяване, но трябва да не ни е страх да го поискаме.

Тук вече бих могла да перифразирам, че молитвата е път към всичко през медитацията, т.е. пътят към себе си, към висшата си мъдрост, от която, когато се смирим и смълчим, ще почерпим информация какво да правим и ще имаме тази сигурност, че всичко ще е наред. А сега виждам , а и още тогава го виждах, абсурда на реденто на молтивите, седейки в онази църква и цъкайки с езици докато напяват разни работи, говорейки на 'езици', карайки те да си замрежваш ума, за да можеш да станеш по-лесна плячка. Пфу! Разбрах много неща, наистина разбрах много неща. Благодаря на теб, и на себе си, и на всичко, което се случи напоследък, за да придобия този проглед. Благодаря ти.

И последно, но не маловажно, аз също не мисля, че животът ми ще потръгне ако спра да мисля. Не! Мисля,  че тогава той ще спре. Той сега тепръва потръгва, когато успях да преработя доста от старите капани и когнитивни трапове, в които живях толкова много години, вериги, които се откопчават и падат на земята с трясък, та чак чувам звънтенето от удара, както пишеше Стивън Хасан.

А и още нещо, което научих тази вечер бе, за манипулацията. ДА,хората могат да манипулират чрез страх, любов, и т.н.Обикновено манипулираме, за да задоволим нужди. Но докато там се казваше, че ако манипулираме това не ни прави лоши хора, защото ако осъзнаем защо го правим, ще осъзнаем нуждите си на първо място и ще спрем да манипулираме. Но тази манипулация в сектата беше гадна и беше породена от долни, егоистични подбуди... Пфу! Много често съм се питала дали те самите го правят от заблуденост или са добри актьори, но си мисля, че доста от самите хора там бяха много заблудени, и само тези на върха на пирамидата знаеха за какво иде реш, карайки мерцдеси живеейки в лукс, докато проповядваха, че това е ок от Бог, защото те са праведни и нямало проблем, а останалите трябва да дават десятък и прочие за църквата и да нямат никакви лични страсти и желания.

Орлин:

Бизнес, мислене, не-ум...

Ами, това казвам - хубаво е да просперираме, да творим, било то през бизнес, през изкуство, наука, през каквато област сме си избрали още преди да слезем тук... Добре е обаче, имайки силни егота и личности, центърът на самоосъзнаване да е в Нас самите, във вътрешната ни божественост. Тогава всичко е наред. Егото пак си е силно, упорито, има си всички кусури, но умее да се смири и да преклони главица пред Нас, пред Духа! Тогава каквото и да притежаваме на хартия, каквито и бизнеси и финанси и социална власт да имаме, знаем, че не сме нищо повече от управители на блага, които са на Бога, на живата природа, на Живота. А ние единствено ги управляваме така, че чрез творческото ни присъствие светът да бъде по-резониращ с Небето, с Бога! 

Мисленето - в твоя случай си има реструктурираща стойност, преработваща "натикани" в теб от сектата програми. Когато си свърши работата обаче, осъзнаваш, че то е добър слуга, но лош господар. тогава Ти, господарят, духът, можеш да му кажеш да млъкне или да си върши работата, но водещ е отново недуалният ти център, духът ти. Това е! 

Орлин Баев, психотерапевт