Прозиране - Випассана

Върнах се от 12 дни медитативен ритрийт. Един следобед, 10 пълни денонощия и една сутрин. През цялото време без телефони, нет, комп, тв, ръчен часовник (аз поне нямах), без говорене и общуване дори невербално. 11 дни гонгът удря в 4 сутринта – ставане, хигиена, сутрешна гимнастика, малко физическа йога и от 4.30, в Дхарма помещението, в залата за медитация, седнал на земята с кръстосани крака, прав гръб, застиване в мълчание не само външно, но и ментално. Седяща медитация по 12 часа на денонощие. Не след дълго, другите дейности също се превръщат в медитативен процес – ходеща медитация, ядене медитация, вземане на душ медитация, медитативно слушане на вечерна лекция. Като махна часовете на неосъзнат, автоматичен сън и неизбежното разсейване, се събират 12 часа статична и около 6 часа динамична медитация – общо 18 на ден.

Първият ден – болката… Болят краката, та се късат. Не само коленете и изтръпването до невъзможност за ставане преди протичането на кръвта отново, но и нервите, идващи чак от кръста и преминаващи през целите крака. От странната за бял човек поза се получава някакво усукване на тези нерви и боли – отначало леко, но постепенно се усилва. Сякаш боли зъб, но в краката и кръста – все болка, идваща от нервни окончания. По някое време става чиста агония – много ценно преживяване, откъсващо от така привичното закачане към удоволствието и отбягване на трудността. Не, няма мазохизъм и аскетизъм, не. Има намиране на златната среда. Отначало, първите дни, през цялото време е позволено да се сменя позицията – тихичко и бавно, безшумно и внимателно, като фокусът остава в медитативната техника през цялото време. Учудващо, само за няколко дни телцето започва да свиква и можеш да поддържаш позата неподвижно все по-дълго. От четвъртия ден три пъти по час нямаш право да мърдаш – абсолютна застиналост.

Първите дни мълчанието в присъствието на другите вади травмички – отхвърляне, самота, изоставяне, необичаност, неразбрана изложеност… Налага се да осъзнаваш и пускаш тихото медитативно присъствие да прегръща и разтваря зарядите им. Също болезнен, но ценен, психотерапевтичен процес. Някои почват да окапват – намират си извинения и бягат, напускат процеса. Постепенно обаче всичко си идва на мястото – по-тежките травми се постапят, седенето става по-лесно, появява се все по-силна решителност, воля, издържаща трудностите мъжественост, дисциплина на тялото и ума. Мощна психотерапевтична стойност има медитацията!

Силен курс – интензивно хвърляне в процеса на оттегляне на сетивата в медитативен транс, съсредоточаване, медитативен полет и самадхи – пратяхара, дхарана, дхияна, самадхи. Без големи приказки, на практика, сякаш е най-естественото преживяване в човешкия живот. А не е ли, когато онзи стремеж към истината те е разкъсвал отвътре, замазван от крещящите писъци на страстите и привързаностите, на „аз и мое“ невежеството, на стремежа да имаш, нежели да бъдеш…  Споменавам санскритски термини, но всъщност на този курс през цялото време се ползваше пали – ритнал камбанката циг….. , пардон, древен език, развивал се успоредно със санскрит. Да, но го недолюбвам, не ми харесва нито звученето му, нито свързаността му с южния, теравада будизъм – хинаяна. Да, този курс също беше свързан с хинаяна будизма... Ако махаяна, ваджраяна/тантраяна и дзогчен/махамудра будизмът са като ролс ройс, самолет с вертикално излитане и совалка, то хинаяна/теравада е като счупено детско колелце. Но, само казвам, че пред пали предпочитам санскрит...

Шийла, Самадхи, Праджня – нравственост, себереализация, мъдрост. Така през цялото време се обобщаваха осемте стъпки на будизма до тези трите. Добро обобщение! За да прогресираш в самадхи, е нужна основата на нравственото поведение. За да спазваш по естествен начин нравствеността и да я познаваш не като външна наложеност, а като идващи от дълбините на мъдрото ти сърце закони на Дхарма, прогресът в самадхи е наложителен. Няма мъдрост, не може да съществува Праджня без такава любящо истинна себереализация. Трите са неделими и условно разделени, както качествата на огъня – както силата, топлината и светлината са едно.

През тези десетина дни, масираното практическо усилие дава осезаеми резултати. Неусетно медитативният транс стана все по-дълбок. Секунди след сядането, сетивата се оттегляха навътре в пратяхара, потъване осъзнато в тета, че и делта мозъчни вълни. Умът крещи, не иска този процес, мрази го. Егото ненавижда медитацията – защото тя го смирява, отпуска го, губи се невротичният му контрол и напрегнатото му състояние на тревожна битка, през което поддържа въртопите на псевдоважността си и подхранва дълбоките си когнитивни схеми (самскари). Сядаш да медитираш, потъваш, фокусираш се, литваш в дхяна – по някое време обаче осъзнаваш как умът те е захванал и завъртял в някакво „свръхважно“ разсъждение, планиране, визуално мечтаене, копнеене, страстно желаене… Тогава се връщаш обратно. Пак осъзнаваш отнасянето, пак се връщаш, пак и пак и пак и пак. Постепенно умът става все по-фокусиран, все по-смирено спокоен.

Първите 4 дни – съсредоточаване в дишането - анапана. После в усещането на носа и ноздрите, в телесна зона. Малко по малко, се дава практиката на същинската випасана (випасана е палийското звучене. Санскритското е випашяна: Vipasyana). Започвайки от фонтанелата, сканираш тялото надолу. В началото само отгоре-надолу, част по част, постепенно все по-цялостно, паралелно, интуитивно непринудено и в двете посоки. Простичка техника, която в този курс се дава парченце по парченце, стъпчица по стъпчица. Простичка и именно затова прекрасна техника е випасана. Ако имаш опит с крия и кундалини, с тантрично осъзнаване на тялото, на вътрешната си енергия, канали и центрове, се получава с лекота. Фокусът е в усещанията. Отначало випасана прилича на прогресивна мускулна релаксация или автогенен тренинг а ла Сидхарта Гаутама. Постепенно обаче се оказва, че е много повече. Няма възнамеряване на отпускане, въпреки че наблюдението води до такова. Наблюдаването на телесните усещания служи като динамичен обект за съсредоточаване и медитация, за дхарана и дхяна. Буквалният превод на думата випасана означава прозиране, ясно виждане, инсайт.

Интензивната концентрация в усещанията придвижва в посока самадхи. Това придвижване е осезаемо, преживяемо е практически, отвъд всякаква теория – само така може да бъде разбрано. Практиката на самадхи постъпателно превръща медитативното наблюдение на телесните усещания, в осъзнаване на вибрацията, на енергията зад тях. Започва да се случва реалната випасана – прозиране на истината отвъд привидността. Изразено през термините на махаяна будизма, съзиране на Буда природата зад телесната, лишена от субстанциалност илюзия. Ом Мани Падме Хум: скъпоценността на истината в лотоса на тялото. Осъзнаване на шунята, празнотата, на липсата на постоянство и преходността на наблюдаваното – анитя. Прозиране на преходността, водещо до осъзнаване на същината отвъд.

Прозиране, випассана, при което водещият двигател е диалектиката на развиващото се съзнание. Будистка, събуждаща от илюзията на вкопчването в удоволствието и отбягването на неудоволствието диалектика. Спокойно осъзнаване преходността и приемане на болката, при все по-развиваща се непривързаност към жаждата и закачането към страстта. Теорията на тази събуждаща/ будистка диалектика, е следната. Причината за страданието е невежеството, в основата на което стои зависимото вкопчване, желаенето на удоволствието, при отбягване на неприятното, на болката. В същността на отбягването на трудността и болката седи страхът. Страхът всъщност е спомен за болката и опит за отбягването ѝ. Това е разсъждение с ключово значение за разбиране не само на будизма, а на човешкия живот въобще.

Практиката на осемте будистки стъпки, разрешаващи противоречието между вкопчването в удоволствието и отбягването на болката в приложен диалектичен синтез, се свежда до вече споменатите три: шийла, самадхи, праджня. Нравственост, идваща от Дхарма, практика на интензивно фокусиране и осъзнаване, водещи до мъдростта на истината, на реалността. Випасана съдържа и трите – прави се върху фундамента на нравствения живот, за да може интензивният процес на самадхи да разкрие мъдрото прозиране на реалната природа на нещата.

А чисто прагматично – ето, сядаш да медитираш. Започва да боли. Наблюдаваш болката и не отговаряш нито с действие, нито с ментална реакция, но продължаваш самадхи практиката си на фокусирано осъзнаване, прозиращо преходната празнота на болковите стимули. Болката мощно води до истината и е инструмент на истината. Никакви визуализации, ментални разсъждения и изкуствено предизвикани емоции не помагат – сриват се като замък от карти пред болката. Оставаш ти, духът и болката – лице в лице. Само истината издържа пред нея, нищо друго!

Нека стане ясно – в практиката на випассана и в будизма въобще отсъства какъвто и да е мазохизъм. Присъства намиране на златната среда. Твърде дълго животинската ни природа и социалното ни его са ни карали жадно да залепваме за наслаждението и страхливо да бягаме от трудността. Дори съществуват психологични теории-недорасляци, приемащи че главният човешки мотив е страстният стремеж към удоволствието. Не, смисълът, любомъдрата истина е първичният мотиватор на Човека!

Няма фанатизъм – когато болката, усещането за невротична шугавост или взривяващо нетърпение станат твърде големи, променяме позицията, ставаме, раздвижваме се, правим малко йога, разтягаме се, даваме си почивка, за да продължим не след дълго медитативната работа отново.

По същия начин, непривързано равнозначно (вайрагя, equanimity), реагираме на приятните усещания. Същото себевладеене, но в обратната посока. Ако при болката ни се иска да избягаме, но оставаме в нея с празен ум (шунята) и присъствие на духа, то при удоволствието, дифолт импулсът е за потъване в него до пълно залепване и пристрастяване, което е най-сигурният начин за увеличаване на страданието. Непривързана равнозначност на отношението към приятността – вайрагя. Логическият поток, следващ принципите на тази будистка диалектика, води до основателното заключение, че успехът в тази равнозначност към удоволствието е пряко свързан с умението ни да присъстваме неотбягващо в другия диалектичен полюс – болката. Доколкото самадхи и преминаващата през него праджня (истинна мъдрост) превръщат болката в неутрална енергия, дотолкова съумяваме да се отнасяме непривързано равнозначно (вайрагя) към преходността (анитя) на удоволствието. Разсъждения шперц. Когато са прагматично прилагани, са способни да отворят вратите на свободата!

Практически – ето, медитираш. В ума започват да се появяват приятни размисли за успеха в дадено направление и област, приятни сексуални образи и усещания, приятно преживяване на проницателното усещане за енергиен поток и вибрация зад външните възприятия, приятни спомени за тази или онази храна и очакване за следващата… Доколкото можем спокойно равнозначно да присъстваме в провала, осъзнавайки непостоянството му също толкова, колкото и на успеха, да общуваме с другия пол от сърце и намираме целостта в мъдрата си сърдечност, доколкото приемащо се отнасяме към грубите медитативни усещания, противоположни на фино „успешните“ и към изплуването на психичните си травми, вадени от медитативния процес, доколкото намираме храна в безкрая си отвътре, дотолкова със спокойна вайрагя можем да оставим страстните мисли, образи, социални и поведенчески изкушения да преминат. Защото те преминават, когато прагматично и на дело сме отработили тази диалектично-синтезираща болката и удоволствието в трета и надхвърляща ги позиция на вайрагя! Будистка диалектика – приложно мъдра теория, преминала в жива практика.

Както подчертах, че будизмът няма общо с какъвто и да е мазохизъм, така искам да кажа, че няма общо и със странене от житейските радости. Има общо със златната среда, с тази трета, диалектично преживелищна позиция, от която удоволствието е ползвано с умереност, вливаща го в медитативния, свещен процес – основен принцип в тантричния, ваджраяна будизъм. А има ли друг будизъм? Има… Има и теравада – хинаяна будизъм, имплицитно включен в, но и далеч надхвърлян от махаяна, от голямата събуждаща колесница. Дали с тези думи критикувам южния, хинаяна будизъм? Не. Просто казвам, че е свързан с буквата, догмата, с известна ригидност в разбиранията и практиката, липса на широта и размах, криво егоистична мотивация в разбирането си за просветлението, което затова и присъства в него предимно на теория. Махаяна, а още повече ваджраяна будизмът на свой ред, прегръщат и изцяло включват хинаяна/ сутра будизма, надмогвайки ограниченията му с широтата, синтезиращата си холистичност и интегралност, включваща и ползваща различни гледни точки и практически подходи, както и с изцяло различната си мотивация за целта и смисъла на просветлението. Но, стига толкова за хина и махаяна, за малката и голямата будистки колесници – всякакви хора, всякакви избори… Ето, този 12 дневен прекрасен медитативен курс, е организиран от хора, свързани с теравада, хинаяна будизма. Чудесни люде и обучение!

Много вълнуващо приключение. Издържане на болката, дисциплина, разделение между мъже и жени, надмогване на сексуалните страсти, превръщане на всеки миг от ежедневието в медитация, та чак до проникване на осъзнаването в съня, монашеско затворническо оттегляне. 12 дни в мълчание (е, понякога го нарушавах с руснака от стаята ми…) и устрем изцяло към вътрешното преживяване. На втория ден силно исках да избягам – но, останах и никак не съжалявам. 12 дни монашески режим – нещо, което от 17 годишен искам, но знам, че в този живот не е това мисията ми…

На втория ден фокусиране в дишането, вниманието ми само започна да се придърпва към основата на носа – непринудено. Появи се едно налягане, естествено засмукващо цялото внимание и даващо стабилна и силна концентрация. Започна да се появява онази пулсираща светлинка – широк кръг, до вертикален овал от светлина, с черна вътрешност, подобно на око със зеница. Появява се по-обемно, започва да се движи напред и стеснява до точка. Когато точката изчезне, вече се е появило новото пулсиращо „око“, което за няколко секунди също преминава напред и изчезва, за да се появи следващата пулсация. И преди ми се е случвало, когато съм правил фокусиране, но за толкова дълго и систематично, никога. Започнах да чувам и жужене, звънко ом-кане, идващо сякаш от тишината. Дори наоколо да имаше шум, жуженето си беше там. По някое време си казах – това око е просто дразнене на очните нерви, в следствие от съсредоточаването – и какво от това?! Същото за звука – просто въздухът и вътретелесните шумове, на фона на външна тишина. Спрях да им се прехласвам – през следващите дни понякога се връщах към тях, когато естествено засмукваха вниманието ми, но не им отдавах голямо значение, а правех практиката. Многократно осъзнавах как докато медитирам, визуалната представност е преминала в сън – сън, който обаче осъзнавах. Ако имаше в него интересни или травмени елементи, правех малко когнитивно реструктуриране, поигравах си с образите с нлп похвати и ги оставях да се разсеят, отдавайки зарядите им в практиката. Ако сънят съдържаше просто обичайното смесване на образи и мелене на дневния опит в образно-метафоричен вид, просто го наблюдавах и пусках да се разтвори в празнотата, в шунята. В рамките само на няколко дни, потъването в медитативен транс  започна да става автоматично и мощно – сядам и след няколко мига, хоп – съзнанието се оттегля силно навътре, а тялото се отпуска в дълбоко изчезване. Не винаги обаче. Има някакви неведоми за мен поне цикли – неизвестно защо, някога това медитативно потъване бе прекрасно и интензивно, преживяването на потока от вибрантна енергия проникновено и плавно протичащо. Друг път, изплуваше силно напрежение, травми, неповратливост, а усещанията бяха единствено груби, неприятни, тежко негативни. Това е и целта на медитацията обаче – нито привързване към вълшебното дълбоко и блажено преживяване, нито съпротива към другото, а равнозначно отношение и към двете. Нормална част от процеса е тази цикличност.

Когато медитацията се случваше силна и дълбока, имах интересно преживяване: сякаш цялото ми физическо тяло изчезваше в потока от фини вибрации, а възприятието се прехвърляше в различна модалност. Сякаш бях течен кристал, течна плазма, пулсираща и изпълнена с живот, сила, мъдрост, свещена красота, свобода. Случване от различно измерение - като че ли бях едно вибрантно диамантено тяло, притежаващо качествата на вътрешната човешка мандала. Не го визуализирах отвън-навътре, а отвътре-навън го преживявах. Казах си: ахааа, ясно защо тибетците са си нарекли системката ваджра яна, диамантения път...

Всяка вечер слушахме на запис лекции от Гоенка, главният разпространител на Випассана техниката. Много харизматичен човек – неслучайно му се е отдал този бум в световен мащаб. Каузата му е добра, медитацията силна, интензивна. Моралните принципи, отдадеността, чистотата, мъдростта, които вървят заедно с нея, са толкова нужни в съвремието ни. Гоенка говори силно и красиво. Използва хипнотичен глас и техники, вмъква внушения, внедрени команди, ползва хипнотични езикови похвати (вероятно дори без да знае, че го прави) – чудесно, посланията му като цяло са добри.

Съвсем добронамерено и с уважение, малко здрава критика. Често говореше за молитвата и Бога негативно, дори с насмешка. Според него молитвата е някакво зяпнало искане, чакане на външна помощ и позоваване на външна сила. А Бог е представян от него буквално, през инфантилно мислене, отново като нещо изнесено, външно. Наистина такова е разбирането на тълпата и то е много далеч от същинското. Същото е виждането междувпрочем и на будистките тълпи – екстернализиране и виждане на Буда по същия начин, като нещо външно. Същите молитви, същия детско незрял модел на неразбиране. Искам да кажа,че това което Гоенка нарича Бог и молитва и така антиразбиращо и явно през пълната липса на личен опит в красотата на молитвата критикува, няма общо с дадена религиозна или психодуховна система, а с инфантилно – невежи мисловни модели.

Религиите, в които се ползва понятието Бог, са започнали съществуването си действително по интересен начин. Отначало наистина са се покланяли на т.н. Анунаки, Елохим(и), на Деви и „богове“, наричани така от примитивното тогава човечество, но практически не по-добри от него, освен с научния си прогрес, постижения и удивително продължителен живот. Можеш, читателю, да се поинтересуваш от книгите на Зекария Сичин, както и от сравнителната религия, от древните шумерски, акадийски и ведантически текстове, от гръцката, нордска и т.н. митологии,  отразяващи хрониките и делата на „боговете“. Така са започнали индуските философско – религиозни вярвания, юдаизмът, християнството и мюсюлманството – с поклонение пред тези космически пришълци.

С времето обаче нещата коренно са се променили – психологизирали са се. В споменатите религии понятието и преживяването на Бога отдавна е идентично с Дао, с любовта, мъдростта, с изконната истина и смисъл на човешкото съществуване, със законите на Битието, Дхарма. Разбира се, във вътрешния си, езотеричен смисъл. Тълпите, независимо дали са християнски или будистки, следват стадното си мислене, в което Бог или Буда са еднакво външни обекти. За молитвата – отново, за чия молитва. Тази на стадото, независимо дали е християнско, хиндуистко, будистко или мюсюлманско, действително представлява едно незряло, зяпнало просене от его инфантилна позиция.

Реалната молитва обаче е когнитивно реструктуриране, акордираща с Дхарма работа с мисленето, ословесен дълбок порив към любовта, мъдростта и истината. В такава зряла молитва обръщението е към собствените вътрешни принципи, към христовата, божествена, буда природа извътре. Истинската молитва е прекрасен нравствен повик, насочен към синхрон с принципите на сърдечния морал (шийла), но и прихващане на естествената когнитивна способност за мислене през думите и насочването ѝ към вътрешната цялостност и свобода. Защото на по-високо ниво молитвата естествено преминава в медитация, в тихо съзерцание. Тоест, нямаме никакво противопоставяне, а идентичност. Умът и мисленето не са отричани, но са ползвани и плавно надхвърляни. Вербалността води до медитативния, съзерцателен ум. Гоенка обаче ги противопоставя неразбиращо…

Гоенка също така противопоставяше в лекциите си образната работа с въображението и медитативно сетивната работа с усещанията. Да, кинестетичните усещания са най-близо до възприятието на вътрешната енергия, на вътрешните тела, на Буда природата (която в теравада странно защо, дори не се споменава). Отново обаче – реално противопоставяне извън нечие неразбиране отсъства. В момента на писане на тези думи, работя като психотерапевт от 12 години. В медицината като цяло и в невронауките в частност, се ползват изследванията на болестните състояния, даващи огромна информация за здравото състояние в норма. По същия начин в психотерапията, работейки със страха, научаваме много за смелостта. Ползвайки тъгата, стигаме до мъдростта. Познавайки гнева, достигаме до мощната и здрава мотивация за живот и развитие. Опознавайки вината, се научаваме да се себезаявяваме асертивно. Като цяло, психотерапията се явява незаменима част от кой да е духовен път. Свами Сатянанда, този интегрален йогин, целенасочено и пряко вклюва психотерапията като ключово важна йога крия (техника). А има и научно когнитивна и будистка и християнска, йога и т.н. психотерапии. В психотерапията се работи със същия ум, както в будизма, даоизма, християнството, но на едно по-приземено ниво – умът обаче е същият. Опитът в психотерапията на неврози сочи, че освен с малките изключения на изключително кинестетични хора, няма как да се работи само с усещанията. Да, те са базисни – Гоенка е много прав за това. Обаче съществува и визуалността, аудиалността, вкусът, мирисът, мисловната способност. Вярно, много е вярно твърдението на Гоенкаджи, че принципно медитацията сваля външните невротични защити и маски, за да изплуват дълбоките когнитивни схеми (скандхи и самскари) и бъдат преобразувани, стопени от широкото медитативно присъствие на самадхи и праджня, от мъдрото съзерцание. Така е! Обаче, човешката когнитивна система е съвкупност от петте сетивни системи, паметта, вниманието, възприятието през тези системи, филтриращо се през базисните сублиминални сценарии. Опитът ми показва, че ползвайки единствено медитация, базирана на кинестетиката (на усещанията), въобще не винаги това води до успешно премахване на невротичните защитни механизми и въпросното мъдро прегръщане на базисните когнитивни схеми. Или отнема твърде много време, буквално десетилетия, цели животи. При това резултатите са несигурни. Човек има нужда отначало през ума си чисто интелектуално да достигне до някакво себепознание, да осъзнае и „разплете“ маладаптивните си защитни механизми – това прави анализата, когнитивната терапия и т.н. След това човек има нужда да използва визуалната си, слухова способност, да употреби думите молитвено така, че да трасира пътя си по разтваряне на натрупаните маладаптивности. Всичко това, за да ползва вътрешното познание не за да бяга от самсара, а за да приложи мъдростта в ежедневното си социално поведение – карма йога. Такъв холистичен подход изключително силно катализира и ускорява базисната работа с усещанията и медитативната работа със самадхи, на надхвърлянето на ума – този джнана йога процес, ползван в будизма.

В психотерапията в кабинета на психотерапевта, или в психотерапията на най-добрия психотерапевт, живота – най-силният инструмент е любящата вяра, сърдечната искрена отдаденост, бхакти. Когато сърцето гори активно, тогава и медитативният подход придобива особена сила. С тези си разсъждения само потвърждавам валидността на думите на Гоенка – усещанията действително са базисна сетивна модалност и през тях достъпът до вътрешното, медитативно познание, е най-директно преминаващ в преживяването на енергията, възприемана от разширяващото се съзнание. Гоенка обаче, в практиката на випасана, подобно на колегите си от махаяна зен будизма, пропуска градацията от овладяване на ума през ползването на останалите сетива и ума, която градация катализира и ускорява пътя многократно. Ако интелектът, слуховата, визуална и т.н. системи не са ползвани активно, твърдя че дори и при постигане на самадхи и праджня (мъдрост), на нивото на социалната личност и его е възможно да са останали недокоснати и неразрешени психични съдържания и динамики. В тибетския будизъм, индуската и даоска йога, а дори и в християнството (в езотеричното такова), са вникнали в описвания факт и активно ползват интелекта, визуализацията, мантрата и молитвата, за да ги надхвърлят в действително по-дълбоката и свързана с кинестетиката практика на дхяна, махамудра, дзогчен, чи гун, исихия, съзерцание…

Горните ми думи са резонна, искрена и добросърдечна реплика на някои сериозни пропуски в подхода на теравада като цяло и на разпространителя (Гоенка) на един от медитативните подходи – випасана.

Извън това, 12 дневният курс е великолепен. 10 дни пълно мълчание, масирана и интензивна практика, директна преживелищност. На този курс чувстваш, че самадхи не е някъде далеч, а е ей тук, под носа ти, напълно постижимо с редовна и отдадена практика. Появява се познанието, че можеш, действително си способен да разрешиш с десетилетия смазвали те страсти и зависимости, на които си робувал. Защото интензивната и ежедневна медитация прониква до базисната бинарност на този живот, до отбягването на страданието и залепването за удоволствието. В медитативния транс преживелищно се научаваш да възприемаш болката толкова безпристрастно, колкото и непривързано да се радваш на удоволствието – и двете осъзнавани от третата, диалектично синтетична позиция на безкрая ти!  

От все сърце благодаря за това обучение и практика! Ако бъда допуснат, с радост ще се включа в следващи работилници!

С обич и уважение, Орлин