Житбитийни Въпротговори

Въпроси из „Попитай сам себе си“, на Илияна Смилянова:

-              Съществува ли свободна воля/ избор?

И още как! Без избора, който е в центъра на свободната воля, целият смисъл на човешкия живот, се обезсмисля. За този именно избор и ангелите на опашка чакат, за да се въплътят в човешка форма. Избор в условията на добро и зло, за да бъдат постоянно надраствани в синтеза на любомъдрието, освобождаващо водещо спиралата на съзнателността до абсолютната свободна воля – тази на Бога.

Има свободна воля, има и общи кармични параметри. Те обаче не са някакви си външни. Сами сме си ги надробили в предните си гмуркания в материалните въплъщения, сами е нужно да си ги „сърбаме“. Тоест, дори кармата, определяща централни събития, обстоятелства и процеси в живота ни, е наша собствена си, следствие от причини, заложени от самите нас. Тоест, Резултат е на свободния ни избор, чиито следствия, каквито и да са те, ползваме понастоящем.

Веднъж познали преживелищно Себе си като любов, като част от Бога, оказва се, че няма кой знае какво значение добра или тежка карма изкупваме, а как я възприемаме, в огъня на каква любов я влагаме и към какъв смисъл я насочваме. Колкото по-единни сме с Бога, толкова повече дори и общите ни кармични параметри се оказва, че са променими от свободната воля. Тя обаче няма общо с его налагане и прищевки. Малкият социален аз-чец е стихнал смирено-молитвено, медитативно. Оказва се, че в същността си сме едно с Бога, божествени искри от огъня на безпредела сме.

-              Какво богатство държа в ръцете си?

Държа детската си наивност – осъзнавам я, но си я искам. Зад цялата ми несъвършена грешност, тази невинност ми е като вход към същността ми, а оттам, към Бога.

Държа пороците си. Е как така, пороците богатство? Ами, ако исках да съм в абсолютната чистота, щях да си стоя в ангелския и божествения свят. Грешките и несъвършенствата са ми руда – упоритият труд по сепарация на златото от калта на инертността, постепенно ме води обратно към Себе си – там, откъдето съм тръгнал изначално, към дома – но, обогатен с ценния опит на трансмутирането на доброто и злото, в третия елемент на смисъла.

Държа гнева си, страха си, тъгата и вината, завистта и бясната си омраза. Добавяйки им елемента на любящия смисъл, идващ пряко от Бога, гневът се превръща в огнена, неугасима мотивация. Страхът в смирена смелост. Тъгата в тиха и пълна с доверие в Бога мъдрост. Завистта във възхита, при смирено приемане на собствената малкост. Помитащата омраза – добре, че си я осъзнавам и обичам, че иначе… Прегръщайки я с любов, стигам до ядрото не само на собствения, но на общочовешкия ад, като едновременно ми се налага да пусна през дълбокото си смирение безкрая на Бога, само от чиято позиция пъклената демоничност се превръща в корени, захранващи дървото на живота ми, избуяващо нагоре до безпредела.

Не държа връзката си с Бога – през приемане на тоталната ми немощ и безсилие, през смирението на социалното ми его, се случва това единение. Нищо не държа. То ме държи като най-крепък стълб и канара, на които нищожността на временната ми личност стъпва преданоотдадено. Защото няма богатство по-голямо от Бога и всяко богатство без Бога е прах и пепел.

Държа в ръцете на осъзнаването мисията си – познавам я, знам за какво съм тук и си го върша.

Държа богатството на осъзнаването на красотата, която виждам навсякъде наоколо, дори на сметището. Държа приемането на непостоянството и преходността, за да пребивавам отвътре във вечността си.

Богат съм на любов. Обичам и провеждам смиренолюбието, въпреки гадката си грешност. Не знам защо ме търпи Животът – като се знам какво л. съм, чудя се… Но, сигурно има защо и дано съм полезен с малките ми усилия така, че да служат на Бога.

Богат съм на идеи и творческо преливане. Определено не на търговски стратегии и пазарлък – там съм зле. Но, творческият заряд отвътре изгаря, когато го спирам – иска да се излива, напира.

Пребогат съм на слабости – ама, част от човешкия ми път, през който минавам са… Старая се постепенно да превръщам дефектите си в ефекти, така че да ползват целта на живота ми. Познавам я, следвам я!

Богат съм с Бога – най-скъпото ми съкровище е! Славянската думичка Бог идва от санскритското Бхага – Богатият. Та, колкото съм по-едно с Бога, толкова по-безгранично богат съм!

-              Кой е ключът към ключалката на сърцето ми?

Доверието. Сърдечната човещина. Онзи поток от смирено приемане на различието, проявяващ се, когато сенките са осъзнато прегърнати и вместо да бъдат критично приписвани на околните, общуването се превръща в общностна проява на любовта.

Печели ме любящата светлина, която човекът пропуска, когато е на пътя към целостта си. Грабва ме високият, творчески интелект – но, само като красива гарнировка към сърдечния разум. Защото сама по себе си, логиката е психопатен интересчия. Само когато служи на смиреномъдрата обич, всичко идва на мястото си.

На мига сърцето ми се отваря широко за благостта, благодарността, здравата жертвеност на преходното в името на същинско вечното.

Дверите на душата ми с радост се разтварят за присъствието на Бога в человека. Не онзи по иконите в черквите, не – този реалният, в ядрото на душите.

-              Кога фигурата става фон?

Когато докато гледаш, виждаш. Отвисоко, откъдето прозираш, че сборът от фигури, съзрян от високата панорама на духа, съставя динамичната картина на целокупния живот.

-              Накъде пътувам?

Има само едно валидно пътешествие. Това, за което сме се родили в предметното училище на земния свят – към Бога. Всички други пътувания, били те пространствени, научни, културални, изкуство съзидаващи, междуличностови, приятелски, ментално обогатяващи като четенето, са на мястото си, само докато са част от пътя със сърце.

За повечето хора пътуване означава физическо преместване. От морето на планината, от България в Мексико, Бали и Филипините, от тази локация в другата… Това са разходки. Могат да са полезни или не, но са просто разходки. Малко по-различен мирис, флора и фауна, но хората – същите нужди, същите основни движещи мотиви. Малки разлики във външното „облекло“ на религиите, но зад тях същото наличие или не на реална духовност. Защото мърдащите в манастирите в Тибет и Индия също са хора, а посланията и практиките, заложени и тепърва развивани в собствената традиция, кой знае, вероятно са дори по-адекватни на духа на времето…

Реалното пътуване, е само едно – пътят към духа!

...

Орлин Баев, водещ естествена йога