Какво е азът? Болна и здрава духовност.

По-долу коментирам думите (в курсив) на колегата Пламен Димитров. Като цяло, резонирам с вложените послания – поне с „червената нишка“ от разбиранията за аз или липсата му, както и относно същността на здравата, простичка и приложна духовност.

"Много се говори и пише - в псевдонаучния стил на школите за самопомощ, на сектите в New Age движението и на бизнес-предприятията на поп-психологията и пост-религиозния спиритуализъм, - за търсенето и намирането на някакво свое същинско, богоподобно "истинско Аз" - заровено като скрито съкровище дълбоко-дълбоко в самите недра на личността.

Екзистенциалната психодинамика, обаче, има множество конкретни емпирични наблюдения за вечно изплъзващата се на човека идея за собственото му "истинско Аз". В известен смисъл това откриват и практикуващите трансцендентална медитация и философските традиции на Дзен (Taizan Maezumi, 2001). И в медитацията, и в консултативния кабинет на психолога, и в ежедневния живот, ако потърсим по-надълбоко каква е същността на Аз-а, няма да открием неговото реално съществуване като нещо-в-себе си, а само един мощен и непрекъснат психодинамичен процес на идентификации. Някои от тях относително трайни във времето, други - изключително мимолетни. Част от тях спонтанни, търсещи и креативни, други - защитно-компенсаторни и автопротективни.“

Вярно е, говори се. Обаче, не само в нова епоха движението, но и в повечето от световните психодуховни системи, такива като хиндуизма, християнството, мюсюлманството, юдеизма… Ако в new age предполагаемата вечна същност се нарича „висш Аз“, то в споменатите религиозни системи, това са душата, духът, вътрешните от преходни, до непреходни тела, носители на богочовешкия процес.

Изключение от тези системи прави будизмът. Далеч не само споменатата негова секта зен, а което и да е негово направление. Трансценденталната медитация сама по себе си, също е ню ейдж проява, което прави цитирането ѝ в подкрепа на научните данни спорно – затова, не желая да я обсъждам. В будизма централен е постулатът за анатман – безазовост. Липса както на нисш, така и на висш устойчив аз, а наличието единствено на скандхи (струпвания) от самскари (впечатления, вярвания), акумулирани и преобразувани в постоянна промяна. В такъв дух на разсъждение, будизмът изцяло резонира с изследванията на когнитивната невронаука. Не се наблюдава обособен мозъчен център, корелиращ с феноменологичния его идентификационен процес. Проследява се паралелно мозъчно функциониране и когнитивни процеси, преживявани интроспективно като его (азово) усещане.

Привидно будизмът, по-специално южният и донякъде зен, резонират с научния материалистичен редукционизъм. В северния и по-специално в тибетския обаче, макар и теоретично да се поддържа идеята за безазовост, се появява т.н. бодхисатва  трикая – нирманакая, самбогакая и дхармакая троичноста на вътрешната вечна буда природа. Такава идеация практически (не теологично) възвръща и будизма в лоното на минимално контраинтуитивните (понятийност, ползвана в когнитивната наука на религията) вярвания за вечна вътрешна същност. Това вярване, както се твърди в cognitive science of religion, е вродено, ядрено и базисно в процесирането на човешкия когнитивен процес.

Относно собствените ми вярвания, мога да кажа само, че за мен важна е не теологичната религиозност, а естествената, приложна в най-малките ежедневности духовност, изразяваща се в сърцата взаимопомощ, човещина, дух на братство и съпричастност. По отношение на термини от рода на висш аз, душа, извечна същност – ползвам ги, прекрасно съзнавайки и научната позиция. Ползвам ги именно поради тази естествена минимална контраинтуитивност, пренасяща относително известното в неизвестно очакваното.

„Това, което само обозначаваме като Аз съществува единствено като процеси на взаимоотношения (често много противоречиви) с другите хора и с другите компоненти на съществуването ни в света. Това, което откриваме в екзистенциално-психодинамичната практика е една всеобхватна взаимосвързаност и взаимозависимост между всички живи същества и света им. Ако няма реална социална ориентация и най-одухотворения наглед път към спасение на душата, просветление, личностно развитие, нирвана, духовна самореализация т.н., е - както го е казал Алфред Адлер - форма на самоизолация, отчуждение или затваряне в себе си.

От тази екзистенциално-психодинамична гледна точка самоцелното себеразвитие чрез потапяне в интроспекции е не само терминологично противоречие, но и непродуктивен екзистенциален избор. По думите на самия Адлер "затварящият се в самия себе си индивид забравя, че Аз-а му би бил толкова по-добре в развитието си, колкото повече се ангажира с добруването на човешката общност, и в това отношение няма граници за реализацията му" (Ansbacher and Ansbacher, 1956/1964, p. 112).

Самоактуализацията, себеусъвършенстването ни и в консултативния процес, и в живота има за екзистенциалната психодинамика смисъл, ако т.нар. "истинско Аз" дава приноса си по свой уникален начин за живота на хората в обществото и културата на човечеството. Само там - в живата практика на отношенията между хората и в културата, - то може и да се опредмети, валидизира и символно да се обезсмърти след неизбежната физическа смърт на индивида. Иначе, развитието на Аз-а само по себе си не е освобождаващ и съзидателен, творчески процес в един реален социален и културен контекст, а самоцелна егоцентрична интроспективна игра на ума, неограничено нарцистично самозадоволяване, развитие във вакуум или повече или по-малко наситено с одухотворени самозаблуди бягство от действителността." (стр. 356)

© Димитров, П., (2018, под редакция),
Как (да) живеем? Екзистенциално-психодинамични практики в консултирането и живота. София – Сборник от 10 книги“

Така е – наблюденията ми потвърждават казаното от колегата. Това, което наричаме „аз“ или „себе си“, е постоянен процес от промени, при временното или относително по-дълговечното идентифициране с участието в тях, при постоянна социална взаимосвързаност с другите.

Някога са съществували системи, водещи към псевдодуховността на бягството от социалната включеност, взаимопомощ, сърдечната човещина и добруване. Бягство в някаква нирвана, отричаща земното. Бягство в медитация, приличаща на „духовна“ мастурбация. „Духовност“, отделяща, разцепваща от света и другите в някакво уж равновесие, а всъщност шизоидна безсърдечност. Сякаш последователите на такива псевдологии проектират в ученията и разбиранията си атавистичните си характеропатни защитни механизми на идеализация, отричане, параноидна девалюация, проективна идентификация… Бягане всъщност не от света, а от проекцията на собствените сенки в него и хората… 

Понастоящем системите за бягство са дори повече и още по-масирано присъстващи. Култът към наивния позитивизъм, изтласкващ и невротизиращ след временния бум от психо и невромедиторно надрусване с инфлирано евтино щастийце, сцепено от целостта... Реалното щастие обема целостта на живота - прегръща и интегрира сенките, приема и израства в нормалните житейски трудности. Тогава и радостта е различна, устойчива, спокойна и тиха. Дериват на любовта е/ А любовта обхваща и плюса, и минуса. 

Едно от най-големите бягства на хората не само в наши дни, е всъщност бягството от любовта. Защото тя далеч не е само надрусана приповдигнатост. Отговорност е, грижа, дълг, смирено търпение, смело себезаявяване, устойчива връзка с реалността социална, но и цялостна, божествена. Огън е любовта. Блажен огън, носещ изключителна благодат, както и мощна нужда от акордиране с високата ѝ визия, с диалектичния ѝ синтез не интелектуален, а в приземената делничност, учеща се от болката толкова, колкото и от радостта. 

Да резонираш с любовта никак не е лесно. Едно масово бягство от нея, е култът към властта, парите, грубата сила, , към аз и мое, към бездушната психопатия, представяна като социален успех... 

А неврозите, тревожните състояния - те са кръстопът. Или надолу, към обездушаващо его налагане, или към синхрон с любовта. В работата си следвам тази, втората пътека.

Има и здрава духовност. Извън сложните и многообразни теологии, но проявяваща се в естествената човещина на сърдечната заедност, взаимопомощ, в свещената простота на приложените в ежедневния бит закономерности на любовта, мъдростта и свободата на живота по Бога.

...

Орлин