Страници

неделя, 21 юни 2020 г.

Шамбала в ядрото на Хадес



В изследване, при което се ползва новият изключително детайлен сканиращ метод оптогенетика, е открит мозъчен център, изключващ изцяло болката. Нарекли са го с работното име CeAga - central amygdala general anaesthetic. Досега масово учените търсеха кои зони се активират при болка - но те са много. А в това ключово откритие, се регистрира малка и единствена мозъчна зона, която когато е активирана, кара възприятието за болка да изчезне. Областта е там, където никой не би се досетил да я търси - в центъра на амигдалата, тази мозъчна структура, свързана именно със страхово-болковите стимули на борба/бягство. Защото страхът не е нищо друго, освен спомен за болката, стремящ се да защити психофизиологичната ни система от нея.

Та, символично и буквално, преодоляването на страха и болката, се крие в ядрото на страха и болката.

В статията се споменава кетаминът като активатор на тази зона - това е анестетик, каращ болката да изчезне, докато сетивното възприятие дори се изостря. Изследователите вече търсят и други лекарствено-химически активатори.

Какви са изводите, служещи на ефективната психотерапия? До погасяване на спомена за болката (тоест на страха), се достига през качественото преминаване през страха, което го десензитизира. Тоест посоката е противоположна на инстинктивното му изтласкване, което го акумулира и поддържа болката.

Оказва се, че в психотерапията нехимически, а естествено, през активен процес на учене, помъдряване, отношенческа промяна, въздействаме именно върху CeAga и обучаваме човека да го прави сам (сам да е терапевт на себе си). Учим се да прегърнем страховития пазач на прага, водещ към царството на блажения смисъл и мъдрата виделина. 
Махакала, пазач на прага

В естествената психотерапия работим едновременно по диалектичен вектор, насочен към акордиране на характеровите вярвания със здравия пулс на живота и по дидактичен вектор, насочен директно към алгоритъм за справяне със състоянието, имплицитно вложен в него самото. Алгоритъм не противопоставящ се, а следващ неслучайната невротична симптоматика, водеща право към характеровите наличности. Диалектичният характеров вектор се следва практически във всички психотерапевтични модалности – една по-бавна и околовръстна пътека.

А дидактичният вектор – уникалното при него е, че когато е свързан с диалектичния, в самото преживявано състояние се разкрива и пътят за преодоляването му. Път започващ от вербалния анализ и когнитивното реструктуриране, но неизменно преминаващ през образно трансовата работа и преживелищно психотелесното „скачане“ в ядрото на ирационално страхуваното, с вече донякъде изграденото и все повече установявано учебно отношение на смирено доверие във вложените в тревожното състояние характерово израстващи уроци. За да трансформираме спомена за болката в спокоен и смел смисъл, е нужно да се научим да общуваме с пазителя на блажено-любящия смисъл – с дракона на страха.

Спомняш ли си описанията на Виктор Франкъл за качествата на оцелявящите в концлагерите? Не са най-силните, не са най-охранените или рационално умните. В условията на силен стрес далеч по-добре се справят тези, които умеят да го свържат емоционално и духовно интелигентно с по-висок смисъл, вяра, визия, панорама на благодарно и реално учене.
Същото, но през описание на мозъчните връзки, казва невралното изследване. Когато при силни стресови стимули разпределителното реле на таламуса се свърже директно с хипокампуса, амигдалата, а оттам с ендокринната "лавина" на хипоталамуса, реакцията на стреса е далеч по силна и дисфункционална. Хипокампусът е свързан с паметовите функции, а амигдалата с емоционалното страхово процесиране.

Доколкото обаче по време на стрес таламусът се свързва с префронталната, темпоралната и т.н. мозъчни представителства на висшите когнитивни процеси, дотолкова реакцията е по-модерирана и адаптивна. Тоест, колкото повече разумен смисъл осъзнаваме в преживяваната трудна за нас ситуация, толкова по-градивно я приемаме, превръщайки страха от болката в смирено и активно израстване.

Очевидно изводите от тези две изследвания естествено се единяват в природната мозъчно-ментална дейност. Колкото повече любящо-неслучаен смисъл откриваме в трудностите, толкова по-лесно преминаваме през страха, за да стигнем до ядрото на блаженото спокойствие. Оставям деайлните подробности около невралните връзки между висшите корови зони и амигдалата на когнитивните невро изследователи. Бидейки психолог и психотерапевт, мога да свържа някои психични „точки“.

В когнитивната наука, а оттам в психотерапията, е познат принципът на „Поглеждане на страха в очите!“, на постепенната погасяваща го десензитизация, или в по-интензивен вариант, на имплозивното „скачане“ в ядрото му, което го разтваря, преобразува го до решителна, вдъхновена храброст. Принципът е ясен от древността. Това, което обаче го кара да работи в комплицирани житейско-социални и вътрепсихично-невротични ситуации, е подходящото възприятийно отношение. Нагласата! Една примитивна, невиждаща по-голямата картина нагласа, дори при практикуване на въпрсното „поглеждане в очите и скачане в ядрото“ на страха, в най-добрия случай би породила вулгарен цинизъм, нежели любяща мъдрост и великодушие.

В естествената психотерапия ясно виждаме и проследяваме закономерната неслучайност в преживяването на дадени невротични, тревожно-депресивни симптоми, казуси и динамики, както и на житейска събитийност, привидно етикетирана като късмет, а всъщност явяваща се следствие от породени от самите нас видими или най-често невидими за нас самите причинности. Нещо повече, зад тревожните трудности прозираме не само причините, но и трасиращата смислена посока, имплицитно зададена в тях самите. Посока, която когато е следвана, трансформира характерови маладаптивности до душевно здраве, акордирайки с пулса на Дхарма. Прозираме смисъл. Трудности, реализиращи себе си не като гадко мъчение, някакси случващо се на злощастни жертви, а провокирани от дълбоката ни душевна мъдрост, целяща синхрониране през страданията с любящия ѝ смисъл. Уроци в тревожните страдания, които следвани и научавани, водят към самообладана сърцатост и великодушна сила на духа. Уроци, които невиждани и ненаучавани, деградират поначало нормалното учебно налягане до агонизиращо мъчение.

Шамбала
Оказва се, че мистичната обител Шамбала се явява столица на Хадес. Преданията за Шамбала/ Агарта, идват от Калачакра системата, следвана като най-вътрешно разбиране и практики във ваджраяна тибетския будизъм. Шамбала е царство на божествена съзнателност, мир и любяща мъдрост, което за да бъде достигнато, е нужно да се мине през адските земи на невежеството, изпълнени със страсти, гняв, тъга и страх. В тибетските медитативни школи се почита т.н. пазител на линията, страховито гневно, кръвожадно, безпардонно същество, един вид охраняващо дадената мистична система. Подобна символика срещаме в индийския мистичен мироглед, както и в наситените с дълбока психологична символика митове от целия глобус за „пазача на прага“ на страната на хармонията и блаженството.

Ето, невронаучните изследвания достигат теоретично до изводи, феноменологично познати на човечеството от древни времена. За да стигне човек до висините на блажено мъдрия свръхсъзнателен „рай“, е нужно да премине през ужасите на подсъзнателния си „ад“. Защото „Човек не става просветлен като си представя фигури от светлина, а като прави мрака съзнателен.”, казва колегата Карл Юнг. Змиите на изкушенията шепнат сладки думи, докато хапят и изливат отровата на страстите, инсталиращи воала на сляпото невежество. Вината на скорпионовото жило забива отровата си в автоагресивното себемразене, идващо от страха от непокриване непостижимо високата летва на идеалистичното „трябва“. Болката на ужаса раздира с безпомощността на вплетеността си в бодливите храсти в онези тъмни психични дерета, в които колкото повече бягаме и се борим с бодлите на страховете, повече се впиват в психотелесната ни плът. Колкото повече се гневим на другите, невиждайки парчета от самите себе си, толкова повече бесните вълци на яростта тровят собствения и на околните ни живот. Служим ли на хиените на алчното сребролюбие, оцеляваме но губим красотата на смисъла, осветяващ със слънцето на радостта душите ни – а оттам самите ни души излиняват и постепенно стават непригодно излишни в обездушената психопатия на безлюбието. Така губим Себе си в гонене на Михаля, а „Какво се полва човек, ако печели целия свят, но загуби душата си?!“, пита мъдрецът. Принасяме жертви на сребролюбния мамон, въздигайки гордостта на „лъвския“ нарцисизъм, с което губим смирената способност да обичаме, която всъщност ни прави Богочовеци, сътворци на Твореца. Тогава, невиждайки и непрегръщайки, непреминавайки през собствения си вътрешен хадес, превръщаме света в безлюбен ад, губейки достъпа до и единството с вътрешната си Шамбала...

Калачакра мандала

Шамбала в ядрото на Хадес. Само интегрирайки ада си, напояваме с виталността му живите води в реките на блаженството на Шамбала!  

...

Орлин Баев, естествен психотерапевт





Няма коментари:

Публикуване на коментар

Здравейте, приятели! В случай, че желаете да ми зададете въпрос и очаквате отговор, моля пишете ми тук в коментарите!