Да оцелееш с родител нарцисист

Все така те мразя, но живея без да ме е страх от теб!

..................................

Забележка: текстът представлява психотерапевтично домашно задание, целящо експлицираща преработка на психични съдържания. Автор е жена в 40-тте, възпитавана от родител с нарцистично личностово р-во от грандоманен тип с параноидно-социопатна коморбидност. Имената са фиктивни. 

...................................

Дължа ти това писмо от много отдавна, поне от 20 години. И не защото ти го заслужаваш наистина. Ти си ми майка, но дори в душата си не те наричам така, а с някак странното „ти“.

Умората да споря с теб наум, да ти показвам всеки път, че си чудовище, ме изтощава. Не желая да те виждам, нито да чувам гласа ти, нито да уточняваме миналото очи в очи. Ти си причината да нямам семейство и роднини, ти лиши не само мен, а всички ни от щастието да сме част от родно и роднинско семейство.

Минаха години, преди да осъзная нещо: всяко момче или мъж, който ми е бил близък по някакъв начин и който те е познавал, до един казаха, че си гнусна, гадна кучка. Искрено съжалявам, че един от тях отнесе шамар, а трябваше да го прегърна и да му благодаря. 

Бях отишла на гости при доктор Кънев, който ме познава от малко дете, който беше пример за любящ и грижовен съпруг и с жена си бяха вечно влюбени и неразделни до смъртта й. Отново му се оплаквах от баща си с твоята богата лексика, а той ми каза: „Миме, моля те, спри. Един ден много ще съжаляваш, че участваш в това. Не бива. Ти си добро дете, не казвай никога тези думи за баща си и опитай да разбереш нещо повече! Голяма си вече, време е!“

Бях толкова зомбирана (думата е на татко), толкова подчинена на задължението да ти се харесвам на всяка цена, че можех да си изплюя вътрешностите по негов адрес, че ако по някакъв начин ме следиш, да си доволна как се справям.

Това ли е била целта? Страхлива, безгръбначна, жалка, безпомощна дъщеря, която може да падне на колене пред всеки, който й каже, че не струва? Или че струвам само толкова, колкото ми кажат?

Това направи това не само с мен, а с три броя дъщери – аз, Надя и Зори! Що за изрод си, всъщност? 

Ти ме лиши от най-важното за мен – цяло семейство. От десетилетия си търся ново и с всички сили опитвам да се присламча към нечие и да съм им близка и скъпа, да ме приемат – мен, само мен, каквато съм. От спортния клуб са ми семейство, треньорите са ми семейство. 

В живота си завиждам най-люто на жените, които казват: „Чухме се с майка и решихме, че отиваме на кафе – майната му на ремонта, арееее!“ Например. Или „Ние с мама всяка седмица си излизаме по женски, щото това е разтоварващо“ Сядаме с приятелка на сокче, а те ми говорят за майките си – тревожат се, че майките им не са здрави, че имат проблеми. И когато някоя от тези майки почине, плачат горчиво. Малцина разбират думите ми: „Толкова е хубаво да те боли за мама – така завинаги остава жива!“

В този свят живеят жени, които се обаждат на мама, защото е хубаво да си говорят с мама! Те са моят идол и олицетворение за пълно житейско щастие. Не ми е утеха, че си сама и презряна. Аз те презирам, сестра ми те презира, дъщеря ми те презира. 

Ти си толкова манипулативна, че опита да оплетеш и детето ми и когато разбра, че това няма да стане, я възненавидя – точно както ненавиждаш и мен! Катето беше на около 9 годинки и като се прибра след поредно гости при теб, ме попита: „Мамо, защо мама Кати постоянно ме кара да пазя тайни от теб, а те дори не са тайни! Защо го прави?“

Обясних й най-подробно защо някои хора изпитват огромна потребност да управляват всички други, да ги подчиняват, да ги правят зависими. Тогава Катя ме попита: „А ти зависима ли си?“ „Бях в продължение на много години. Затова знам, че най-важното нещо в живота е честността и доверието. Истината няма нужда от украси, чувствата са такива, каквито са и човек не трябва да ги нагажда към тези на другите.“ Катя ме изслуша много сериозно, кимна и си отиде в стаята. На следващата ви среща ти казала, че не желае да пази тайни, защото си имаме пълно доверие и ти какво си направила? Казала си на твоя бисер и най-малка дъщеря Зори, че „тая не заслужава никакви тайни, щото всичко клюкари на майка си, като предателка!“ А после беше започнала в някакъв бяс да говориш на Катя, че съм разпродавала семейното злато. Катя се прибра много разстроена и ми каза, че не желае да идва повече при теб. На драго сърце изпълних молбата й и тя не дойде при теб за идните шест години. Когато отново я видя, нямаше нито един инструмент с който да й въздействаш. Детето ми беше спасено от теб завинаги, аз счупих твоето зло, премахнах го, отстраних го, моята дъщеря е спасена и не можеш да я докоснеш дори с поглед!

Затова я мразиш толкова много, нали! Затова не искаш дори да я чуеш по интернет, затова не можеш да понесеш мисълта, че носи твоето име, а ти нямаш никакъв контрол над нея. 

Катето и Зори са практически връстнички – само с две години разлика, те можеха да се радват на прекрасно споделено детство. Можехме като майки да бъдем заедно във ваканция, да се смеем, да си говорим от сърце, да се радваме на това, че сме здрави, че децата ни са близки, че животът е хубав. 

Странно е как опита между Катето и Зори да изиграеш същата манипулация, като между мен и Надя. Едната е такава, другата е такава, едната е умна, другата е глупава, едната е красавица, другата – абе…става. Ясно е, че губещата винаги беше Катя на фона на твоето съвършено трето дете, което ще отгледаш съвсем сама, за да е по твой образ и подобие.

 Онова, което не знаеш е, че аз постоянно научавах за безумията ти. Иска Зори да излезе на дискотека с еди кой си тоалет, но ти искаш да е с конкретна рокля. Но Зори отказва и излиза с другите дрехи. Като се прибира, роклята е нарязана на конфети. 

Нали си наясно, че това е сцена от филм на ужасите, а не реакция на нормален човек? Зори разказваше всичко на Катя, а Катя – на мен. И то не с твоя гнусен клюкарски манталитет, а със загриженото сърце на безпомощен свидетел на пълен абсурд. От нея знам как си удряла и най-малката ми сестра. Всичко знам!

Когато се роди Катя, първата ти реакция беше, че е много грозна. И аз го виждах, естествено – роди се над четири кила и беше смачкана от всички страни. Но беше съвършена – с дългата си коса, с дръпнатите настрани очи, които станаха великолепни и с онова мъничко розово езиче, което виждах по време на някоя сладка прозявка… Какво трябваше да слушам обаче? Ах, колко красива се родила Зори, ама толкова красива, съвършено красива… Ах, Зори! Виж Катя – евентуално може и да се поправи, но не е като Зори, просто… 

После не спираше да питаш к`во е това ненормално дете да спи с полуотворени очи. Питах какъв е проблемът, а ти ме убеждаваше, че това е ненормално. Моля?

След раждането на Катя беше ясно, че бракът ми е пародия, че реално нямам мъж, на когото да разчитам. Какъв беше обаче големият ми план? Онзи план, обвързан с клетвата и натоварен с опита на цялото ми детство: за да бъда добра майка, за да спася детето си от всички препирни, скандали, ужасии и от страха, трябва да я отглеждам сама – само аз, без никакви други хора наоколо, без нито един, който да ни пречи – на мен, да поправя детството си, а на нея – да бъде свободна и да не се страхува. Никога не съм казвала, че съм еманципирана и нямам нужда от мъж, тъкмо напротив! Исках да бъда обичана много силно, да бъда спокойна и ведра, да бъда кротка и добра.

Проблемът обаче беше в това, че нито за ден в живота си не бях виждала какво правят жените в дома, без да крещят, без да обиждат, без да са в истерия. И какво се случи в моя живот? За да не бъде така, за да не преживея отново всичко това, в мига, когато отново заживях с мъж, се превърнах доброволно в робиня и бях готова на всичко – да не излизам, да не общувам с никого, да не ходя на работа, защото ми беше забранено. Но ти отново знаеше всичко от своите

информационни източници и обяви, че Ники е наркоман, а ти си го проучила. Наложи се да давам копие от отличната му диплома и накрая заяви, че това, че е отличник от академията, не го прави по-малко наркоман. 

Той беше душевен терорист в не по-малка степен от теб, но той ми даде най-големия дар: откъсна ме от теб. Въпросът се сведе до това от кого се страхувам повече – от теб или от него. Тъй като заживях с него, на териториален принцип той взе надмощие. 

Нямах особен избор, всъщност. Една сутрин, само дни преди да заживея с него, ти ми каза, че изобщо не заслужвам да съм майка и ти си взела решението да отгледаш Зори и Катето заедно, а аз ако ща да се гръмна. Беше извикала някой с кола, изтръгна ми детето от ръцете и потеглихте. Тя беше двегодишна и нямаше усещане за откъсване от мен – просто тръгва на някъде с теб. Гледах отпътуването от прозореца и усещах как земята пропада под краката ми, как аз се разпадам, как се обезсмислям, как никой на този свят няма нужда от мен. Тогава реших, че нямам сили за повече, просто не мога и ще спра дотук. Обадих се на Жоро, който като добро приятелче от детинство долетя веднага и само дето не ме ошамари. Каза, че би ми дал гарсониерата, която имат, но брат му току що се бил нанесъл там. Попита дали има при кого да се приютя и аз признах, че се виждам от известно време с един Ники. Той ми помогна да си събера неща и ме откара.

Едва ли щях някога да заживея с него, но в онзи момент нямах избор.

Предположих, че няма друго място, където да ми заведеш детето, освен при мама Роза. Никога няма да разбера как твоята майка можеше да стопли душата ми само с поглед, а ти да я разсичаш пак само с един поглед. 

Обадих се на вуйчо да му кажа какво става и той побесня. Още на същата вечер връхлетял в дома на мама Роза, грабнал Катето от креватчето, метнал й одеялцето и излязъл. Мама Роза започнала да вика, че това е отвличане, а вуйчо й казал да се обади в полицията. Започнала да го гони, да плаче и да му обяснява, че всичко на детето е при нея, как ще я гледат, а той й казал, че след две дъщери, все ще справят някак си. Към полунощ ми се обади и ми каза, че правдата в света е възстановена и доколкото зависи от него, той ще гледа Катя и няма да позволи някой да ми я отнеме. 

И него винаги си ненавиждала, макар да ти е по-малкият брат. Той беше пройдоха, мързел, парцал, нищожество – любима твоя дума. Какъв титан бе ти, а край теб само нищожества пълзяха! Вуйчо беше нещастникът, който е някакъв си неудачник, жалък драскач на картинки, мизерен кравар. После го мразеше като се ожени за кака Дани с две малки деца и го презря напълно, като ги осинови. Наричаше децата му „ония чръвчета“, „онея селянчета“, „онея тлъсти кокошки“. Ей, богу, не мога да се начудя що за маниак по теглото се извъди, след като си слон откак те помня! 

Когато вуйчо почина, ти не дойде на погребението му. Беше лъгала, че нямало място за тлъстия ти задник в колата, защото в нея сме били аз, Катето и мама Роза. А аз научих за смъртта му в балкана и прекосих по диагонал страната, макар да бях с книжка едва на месец. Когато те попитах защо не дойде, какво ми каза? Не обичаш да ходиш по погребения! Моето осемгодишно дете застана до ковчега му, но ти не можа. Нищо чудно – за нищожества няма защо да се пънеш. 

Онова, което не можа да понесеш обаче беше, че аз останах близка и с кака Дани, и с децата, които вуйчо отгледа като свои дъщери от най-ранното им детство. Пак си бях намерила семейство. Толкова силно не можеше да го понесеш, че започна да ги лъжеш системно какво аз съм говорила за тях, как не съм ги уважавала, как не бива да ме приемат в дома си. И накрая кака Дани, която не е връх на интелекта, ме излъга най-нагло. Разбрах го на другия ден и когато й се обадих да я попитам защо, тя ми каза: „Ми така се наложи!“

Добре. Още едни хора ми отне. Те самите ужасно са съжалявали за това, но теб това не те интересува – ти си постигнала своя злостна цел.

Най-чудовищната ти постъпка е как ми отне мама Роза. Ако с твоята история бъде направен психотрилър, зрителите няма да повярват. Всичко, което цял живот си правила, е да се вклиняваш там, където съществуват безоблачни или нормални отношения и да опиташ да ги изкривиш и счупиш. Ти живееш за злината и за отмъщението към хората, които нарочваш за предатели. 

Колко години влачи баща ми по психолози и психиатри с надежда, че някой ще каже, че той е луд. Не, не беше! И като не успя с него, душата ти се успокои, като изигра спектакъла със Зори. 

За да не може татко да я вижда след развода ви, ти я вкара в психиатрия на три-четиригодишна възраст с фобия от змии (поддържаш я и до днес) и от бели коли, а татко винаги караше бяла кола. Беше я сугестирала така, че тя излезе с някаква диагноза за обострена невротична…дрън дрън и състоянието е предизвикано от бащата, по свидетелство на майката. Използва това пред съда! А ние със сестра ми Надя, като долни плужеци, каквито бяхме, го потвърдихме пред следователи. 

Нямаш спирачка, нали! За нито една омраза нямаш спирачка! 

Как добре помня часовете в които стоиш насреща, гледаш в очите неотлъчно и припомняш истории, много от които са измислени от теб и в които е трябвало да повярваме напълно. 

Но ти сама обичаш да храниш омразите си. Вярно е, че татко беше доволно шантав и деспотичен. Не знам дали беше негово отмъщение или подигравка, та за легло на Зори да ти даде метална количка за превоз на документи. 

Сега се смея и то много. Този етап от живота ни се превърна в сценарий на черна комедия. Този сценарий поне бе по-вероятен: жената ненавижда мъжа, а той и́ отмъщава с желязна количка за документи в която да спи изтърсачето. Нямаше проблем да купиш обикновено креватче, да го вземеш от познати, които вече нямат бебе, но така нямаше да има за какво да се тровиш. 

Измислянето на проблеми е много ключов момент от усещането ти за контрол. Веднъж ти бяхме на гости с Катя и мама Роза беше там, а ти фучеше, не ме гледаше, тръшкаше неща. Попитах какво е станало и ти се разкрещя: 

- Ти ли не знаеш, ти ли не знаеш, изрод такъв! Не те е срам, парцал нещастен, ти ще сменяш името на детето!

- Какво име, какво дете?

- На Катя!

- Какво на Катя!

- Не ми се прави, изрод такъв! Всички говорят, всички!

- За какво говорят?

- Ти ще й смениш името?

- Какво име да сменя?

- Урод, ще те убия, бе!

Този път обаче като замахвана към лицето ми ти хванах ръката и я извих зад гърба ти и изсъсках: - Спри се, ще те пребия! Какво име, какво дете, за какво говориш?

- Нали ще сменяш името на Катя в съда!

- Как да го сменям?

- Нали ще се казва Славея!

- Моля?!

- Катя ми го каза и други хора ми го казаха!

- Ти нормална ли си? Казах на Катя, че ми е толкова сладка как ми чурулика, че ако я познавах от преди да се роди, щях да я кръстя Славея, че ми е като славейче!

- Сега така се измъкваш! Лъжкиня мръсна! Аз знам истината!

Извиках Катя и я помолих да каже какво е казала и тя повтори моите думи. И като се разкрещя, започна да хвърляш храна, да крещиш, че съм мръсница, че същата мръсница ще отгледам. 

Грабнах Катя за ръчичка и хукнах, а ти мяташе по мен салата и крещеше никога повече да не ти се мяркам пред очите. 

Когато излязохме на стълбищната площадка, паднах на колене и така истерично ревях, че не можех дъх да си поема. Катя ми прегърна главата, облегна я на гърдите си, започна да ме гали по гърба и да казва: „Мамо, нали най-важно е че сме аз и ти винаги! Аз съм с теб, няма да плачеш!“ 

Е, майко моя, сега е моментът да ти кажа, че така и ще си умреш, без никога да разбереш що е то безусловна любов от твое дете. Никога не си я имала и никога няма да се доближиш до такава! Ти не успя да се докопаш до моето дете, не проби нейната сила и независимост и отлично разбирам защо повече от 15 години се правиш, че тя не съществува! 

Тъпичката, грозничка, моята дъщеря завърши училище в елитен университет далеч от България, защото получи пълна стипендия в размер на 65 хиляди евро годишно. Толкова глупава беше Катя! Беше в борда на директорите на училището си, участва в международни състезания по издръжливост и на третата година, от 12 хиляди участници, се класира на 73-то място; прави фондонабирателни кампании, научи се на истинско планинарство, умее да язди, да се изкачва по заледени водопади и знаеш ли какво научи? Да обича. И да – спазих клетвата си. Тя израсна без да се страхува от мен, без да се страхува от хората, без да се страхува от честността, а чрез нея, аз поправих всеки ден от своето детство. Подарих си нейното щастие, черпех кураж от нейната независимост. Моята Катя спаси твоята малоумна Зори от трафик на хора на три пъти, докато твоята гъска беше в Лондон. И то докато Катя е на другия край на света – с чатове успя да я спре. Твоят топ продукт Зори се оказа емоционално неспособна да осъществи каквито е да е нормални контакти с мъж, независимо от възрастта му. Налагаше се Катя да я възпира да прави грандиозни глупости и по-малко да се излага. Ти нищо не знаеш за това. А случайно някога да си осмислила съдържанието на снимките, които Зори публикува във Фейсбук? На всички езици нейните кадри значат: „Попитай за цената, но си знай, че няма да е малка!“ Зори се продава и то усилено. Коя нормална жена на 26 години ще се съгласи да я снимат за бизнес списание, легнала по корем на леглото си, вирнала боси крака? Ти не схващаш как са се подигравали на нейната незрялост и малоумие?

Зори е личностен провал и резил – на първо място за себе си. Знаеш ли как пише жални писма на бивше гадже, което е почти на моите години, като му обещава всичко да прави за него, само и само да я приеме обратно?

Няма смислен мъж на земята, който да се съгласи да заживее с жена, чието емоционално развитие е останало около 12-тата й годинка. Знам прекрасно, че ти подкрепяш всяка инфантилност и ми бе нужно гигантско усилие, за да премина в зрелостта. В първите й годинки дори ходехме с еднакви дрехи – заради малкия ми размер, нямах проблем да купувам детски дрехи за високи деца. Веднъж Катя ме попита защо щом съм майка, не приличам на майка. Моето дете ми каза, че е редно да се държа като зрял човек. Между другото – била съм на възрастта на Зори, когато тя се снима босичка и в леглото за бизнес списание. 

По принцип ти нищо не знаеш за децата си. Каквото не бяхме решили, това не бяхме скрили. Сутрин, като ме будеше за училище, трескаво започваше да ми прелистваш тетрадките, да ми ровиш в чекмеджетата, в чантата. Там естествено никога нямаше нещо уличаващо, което да откриеш. С невероятно удоволствие си криех нещата сред твоите вещи – гаранция, че няма да ги потърсиш там. Затова още нещо, на което научих Катя е, че личното пространство е неприкосновено като правото да си сам в тоалетната. И само срещу изрично разрешение, личната територия може да бъде гледана. За Катя беше въпрос на чест да й разреша да ми отвори портфейла. Аз я наказвах за хаоса в бюрото и в гардероба й, като я виках за официална инспекция и обръщах всичко на пода, за да го подреди, но никога не съм го ровила. Може би затова Катя всеки ден нямаше търпение да ми разкаже за всичките си щуротии, кой какво направил, а тя какво направила, а госпожата какво й казала, а Катя как си качила краката на чина и си нахлупила шапка на очите, защото госпожата друго не заслужавала; как й подсказали по география през блутут, който стои напълно скрит в ухото. Тя беше щастлива да споделя с мен себе си! Мечтата на детството ми – да съм майка, която да може да чуе всичко и дори когато укорява, да не го прави като палач! Наложи се аз да порасна, за да усетя тази роля, но – боже мой – колко невероятно прекрасно и окриляващо беше това чувство! 

Искам да знаеш, че аз успях, а ти се провали. На четири пъти! С един съпруг и с три дъщери. Първи провал, втори провал, трети провал, четвърти провал. А ако добавя и Катя, до която не се добра и не я отрови, стават пет провала.

И как ни отмъсти – на мен, на Надя и на Катето? Като ни отне мама Роза. И не просто я отне! Ти скри за смъртта й! 

Ти си наистина луда, схващаш ли? 

Страхувам се от теб като от дебело, еднотонно, живо проклятие. Ако те видя, винаги ще избягам, защото съм убедена, че дори погледът ти носи зло. Ти умееш само едно – да унищожаваш хората край себе си. 

Съзрях те на 35-тия си рожден ден на улицата, но то няма как да не те види човек при твоите мащаби. И като осъзнах, че си ти, обърнах се и като хукнах… А аз спринтирам наистина много бързо! За последен път те видях преди две години, може би. Нещо съм имала път към твоя квартал, седях в колата на светофар, а ти вървеше по тротоара – еднотонен носорог, която с пълна сила стиска ръката на 26-годишната си дъщеря и не пуща. За последно ходех с Катя за ръчичка, когато беше на 7. После вече си стана голям човек. Със сигурност специалисти биха поставили диагноза и на този комичен момент – мама стиска за ръчица 26-годишна жена, обута с къси панталонки с формата на бикини. 

Нещо страховито струи от теб, застрашително, проклето.

Когато бях в дома на моя треньор за Коледа, седях в хола на дома им и гледах всички отстрани – истинското семейство, щастливо, единно, задружно, всички правеха неща – обикновени – вадене на чинии за масата, разполагане на прибори, провикване – ей, къде ги турна́ онези бутилки, е дай я тука салатата, де, ей, да не загориш пържолите, къде са на Мими соленките и питката, сложи ги ето тука, айде.

Когато попадна в истинско семейство, усещането ми е, че съм в зоологическа градина, където мога да видя без решетки, как живеят някои хора. Очевидно близки хора, на които им е приятно да са заедно. И аз давам всичко от себе си, за да се доближа до тях, да си представя, че съм една от тях. Веселя се, радвам се, вдигаме наздравици, обичам ги, а една част от душата ми ридае винаги, защото знам, че мога само да се преструвам, че съм тяхна, но не съм. 

Каква беше нашата Нова година? Ти, мама Роза и татко се скарате свирепо в кухнята, страховито – крясъци, обиди, обвинения, спомени от преди петилетки. Свикнала съм от години с този уют – да стоя сама в стаята и да стискам силно книга, защото като започна да я чета, спирате да съществувате. Крясъци, обиди, тряскане на врати, истерии, ревове, ненавист. В повечето случаи участваме и ние, ревем, крещим, прилошава ни и когато вече никой физически няма сила за повече, настава изтощена тишина. Малко след това масата в хола се напълва с храна, която няма да ядем, защото гърлата ни са свити, вкусът в тялото е солен, а празничната програма по телевизията дори не можем да видим. Целуваме се с настъпването на 12-тия час. Защо – не е ясно. Лицемерие и ненавист, скрепени с целувка. 

Семейството ни нямаше приятели и затова никога и у никого не ходехме на гости и никой никога не идваше у нас. Обожавах да съм в малкия провинциален град при мама Роза. Тя ме водеше на гости при свои приятелки. Защо помня леля Мика, не знам. Тя беше дебела, безформена, с глезени, широки като врата й, но беше добра, мила и сърдечна. Обичах компанията на добри хора, чиито аромат ме обгръща с покой. Домът й беше като нашата къща – от старовиенския тип, а гостната й беше отрупана с мебели от тъмно дърво, която ухаеше на топлина и уют. На дивана бяха сложени големи, удобни и красиви възглавници. Говореха си с мама Роза на голямата й кръгла маса пред чаши с кафенце, а аз се облегнах на дивана и съм заспала – усещах с душата си, че е много важно да събирам покой и любов навсякъде, където ги усетя, защото само тези мигове ще ме пазят. Нито за миг не съм се освобождавала от усещането, че си там, като невидима и гарантирана заплаха. И затова делях времето на такова, което ми дава да дишам и да съм свободна и тежкото бреме на съжителството с теб.

Ти нямаше приятелки. Всяка, която някога се появяваше по трасето, за отрицателно време се превръщаше в малоумна идиотка, нещастница, тъпачка, некадърница, в мига, в който изразеше свое мнение по какъвто и да е въпрос. Първо бяха великолепни, разкошни, близки, брилянтни, остроумни, а само след месец или два ставаха неграмотни, невежи, непрофесионални, без никакъв вкус, докато ти с какъв вкус си само! 

Веднъж гледахме някакъв ТВ филм в който млада жена ще се жени, но майка й се разболява от нелечима болест, свързана с прогресивно влошаване на състоянието й – множествена склероза ли беше, Алцхаймер… И младата жена отказа да иде до олтара, без майка си. Ама майката щеше да става все по-зле и това го казаха и лекарите, и всички, но дъщерята – предана на майка си, не разреши бракуването да се случи. Счетох тази ситуация за силно малоумна – животът тече за всички живи хора. Бракът не е шоу за мама, бракът е продължение на своя живот до тогава, докато е възможно, а никой не казва, че не бива да се грижи за майка си, включително и годеникът го казваше. Не владеем света, не владеем природата, нито болестите. Какъв е проблемът?! И допуснах великата глупост да кажа това на глас. До края на филма не спря да ме гледаш с укор, като престъпница. Това била истинска дъщеря, а каква съм била аз – предателка! Ясно било как ще постъпя с нея един ден. Ядосах се и попитах от коя болест точно възнамеряваш да разболееш, от което ти изфуча и ме нарече каква ли не и накрая заяви, че явно съм като „оня“ – дори не помня от колко години наричаше така татко и „онея“ – целия му род – и не пропусна да ме определиш като долна предателка.

Да – във всеки етап от живота си съм била на първо място съмишленик в яростта ти към врага, когото посочиш и веднага след това, ако все пак не се съглася с ентусиазъм - предателка на твоите представи за етика спрямо теб самата. Нямаше друго мерило. 

Когато ме размаза от бой във втори клас и скъса в мен кожения колан (което пред Зори твърдиш, че никога не се случвало и че в живота си не си вдигнала ръка над мен!), то беше защото не се прибрах у дома до 8 вечерта, а е било късна есен и навън си беше нощ. Никога не ти казах защо се случи това. Бях изкарала тройка по математика и наместо да ям още един бой, реших, че със замах ще оправя житейските си проблеми и ще намеря друго семейство, където да си живея, по възможност при приятелка от училище и заедно да си ходим на училище, да си сменяме дрехите, да се веселим и да сме щастливи. Но от две къщи родителите ме изгониха и никак не приеха офертата ми да си живея с тях и да им бъда още едно дете. И накрая, защото ми стана и студено, а нямаше нито една свободна къща, се прибрах. 

Като майка, мога да си представя ужаса, който си преживяла, но и този път, нито за секунда не опита да бъдеш разбираща и добра, да попиташ защо, да разбереш нещо, да ме накараш да заплача и да се скрия в обятията ти, като на сигурно място, а ме преби като куче и ме остави да лежа напикана на пода в стаята. И не ми беше толкова за този бой – един повече или по-малко е все тая. Гигантското отчаяние, което ме давеше, заради което продължих да рева и да се гърча по пода, беше от осъзнаването, че няма как да се отърва от теб. Че съм осъдена да бъда в този дом, че няма сила на земята, която да ме спаси. 

Голямата ми задача, единствената ми задача, стана да стиска зъби и да търпя, докато стана голяма и мога да се махна, да родя дъщеря и да поправя целия си живот. Втората най-голяма цел всъщност беше първа, бе в моята най-значима клетва. Бях в дома на мама Роза, в хубав топъл и спокоен ден. Довлякох един от старинните салонни столове в коридора, защото не можех да се видя в голямото огледало върху скрина, покатерих се на стола, който беше с пружинена възглавница, та едвам пазех равновесие, погледнах се и казах на глас: „Заклевам се, че когато стана голяма и си родя момиченце, тя никога да не се страхува от мен и винаги ще си играем заедно!“ Била съм на не повече от пет годинки, а знаех с цялото си същество какво значи страх и какво значи омраза. 

Веднъж на улицата в градчето, под шумящите тополи, приятелка на мама Роза ни срещна и както всеки се лигави с малко дете, ме попита каква ще стана като порасна. И сякаш очаквала този въпрос, много сериозно отговорих: „Като порасна ще направя голяма къща за всички деца с лоши родители и те ще живеят там, ще си играят и няма да ги карам да ядат!“ Мама Роза подскочи на място и изпищя: „Миме, как бе, майко, го измисли това!“ „Това е много важно за децата!“ – настоях. Не помня приятелката какво е казала, но концепцията ми беше вече пределно ясна. 

Да се сещаш колко пъти си ме пребивала, защото не ям? С точилка, с колан – как друго яче да убедиш едно дете да се храни, ако не го пребиеш? 

Ти няма как да се сетиш, но веднъж бяхме в кухнята у дома, в София и ти миеше съдове, а аз седях на кухненската маса и си рисувах. Бях забелязала, че холският балкон е с лек наклон спрямо вертикала на блока и попитах може ли балконът да падне, а ти ми каза, че няма начин това да стане. Попитах ако все пак се наклони още и ти си отгоре, може ли да падне заедно с теб. Ти каза, че ако балконът започне да пада, ще се дръпнеш назад към стаята. Аз пак попитах: „Ами ако не е успееш да се дръпнеш и балконът падне с теб?“ „Ами тогава ще падна и ще умра! Ти това ли искаш!“ – и вече се обърна гневно към мен. „А, не – само попитах!“ И когато отново върна поглед към съдовете в мивката, зад гърба ти сгърчих лице и с устни казах: „Умри, умри!“ 

Бях напълно убедена, че ако умреш, това означава, че ще живея с мама Роза, а там е спокойствието, любовта, добрината и щастието.

Когато заминахме за Африка, страдах безумно много за България, исках да знам кога ще се върнем и това беше най-голямата ми мечта. Но истинската ми мъка беше за мама Роза и за покоя на малкото ни градче, за гласовете на птиците, за шума на тополите, за аромата на розите в градината, за кротката наслада от гукането на гугутките. Толкова мир, спокойствие и любов получих там, че където и да съм по света, ако чуя гласа на гугутка спирам, затварям очи и всичко в света става топло, добро и чисто. В състояние съм да живея където и да е, при каквито да е условия, стига да чувам гугутки – те са фоновият звук на моето щастие.

Знам, че аз съм причината да не емигрирате в Канада тогава – обичали сте ме и сте били наясно, че необратимо ще се срина, ако не мога да се върна в България. А в моя случай – при мама Роза. Но при тази адска ненавист между вас, с която станахме известни и в Тунис, какво добро щяхме да видим в Канада? Никой не е обсъждал идеята с мен, естествено, но там нямахме шанс да оцелеем физически.

Не помня какви пакости съм правила на 9 и 10 годинки, докато живеехме там, но се сещам как веднъж стоя пред вратата на апартамента и наместо да отключа, си повтарям: „Искам да умра, искам да умра, искам да умра. СЕГА трябва да умра!“ И като 15 минути не умирам, накрая влизам. 

Не се сещам за такъв период от живота си, когато да не съм полудявала от страх от вас, като ти си водещ герой в ужаса ми. Веднъж обаче тази роля иззе татко, а ти му беше само асистент. 

Играя си навън с деца на кълбото, катерим се, смеем се. В този момент от балкона баща ми започва да свири нашата свирка, но пронизително – по онзи начин, който казва: „Ако не си тук в тази секунда, в следващата няма да си жива!“ Свлякох се трепереща от кълбото, децата ме наобиколиха и една попита: „Много ли ще те бият?“ „Сигурно.“ „А какво си направила?“ „Не знам“.

Плетейки крака се качих до нас, отворих вратата, а вие с татко стоите срещу мен, като стена, като хитлеристи, които искат да е ясно на жертвата, че ще последват адски мъчения и никой в света няма да помогне. Ако, както стоеше на крачка зад него, само ми беше намигнала и да се усмихнеш, това щеше да е достатъчно. Но, не! И двамата изглеждахте бесни и аз просто не знаех кой първи ще нанесе удар.

„Ти какво си правила в този гардероб?!“ - пита баща ми и сочи една врата в антрето. „Нищо не съм правила, не съм пипала там!“ „Веднага си признай!“ „Ами не знам какво съм направила. Лошо ли е? Какво съм правила?“ – бях готова да призная всичко, само да ми подскажете какво е то. 

Татко отвори вратата със замах, аз застинах и мозъкът ми се сгърчи, от напън да си представя каква може да е беля в гардероб с техни дрехи и той извади оттам едно прекрасно карирано вълнено палтенце, което виждах за първи път. „Не съм аз, не съм пипала това!“ – изпищях. „Облечи го веднага!“ – със същия груб глас каза татко. Облякох го, беше ми по мярка. И в този миг и двамата прихнахте: „Лелееее, колко си сладка! Как хубаво ти стои! Иди в спалнята да се огледаш!“ – каза ти.

Аз се затичах, затворих вратата зад гърба си и се облегнах, за да остана права. Нямаше частица от тялото ми, която да не трепери и в този миг ви исках мъртви и двамата. На мига! И знаех, че дори на гроба ви няма да стъпя, толкова бих била облекчена! Да ви няма, няма, няма! 

Палтенцето беше прекрасно – в жълти, оранжеви, сини едри карета, тип широка шотландска шарка. И как весело се смеехте само – че сте ме изплашили. Аз се гледах в огледалото и само едно си мислех: Наистина ли това ме чака цял живот?! Как да се боря с това? Как да издържа? И до кога ще издържа? Ако аз скоча от балкона и умра, това дали дава спокойствие?

Помнех обаче, че дядо ми е в земята и ме беше страх, че там е тъмно, тясно и скучно. 

Всъщност, само веднъж наистина помислих да посегна на себе си, след като Катето вече беше родена, но тогава се намеси моят детски приятел Жоро - все пак съм проявила достатъчно разум да се обадя на някого. 

Татко ми беше казал: „Едно нещо е недопустимо на този свят – човек да посегне на живота си! И не защото Библията го казва, а защото да те има и да бъдеш част от всичко, е най-голямото чудо. Никой не бива да отнема чудото, защото и най-трудното в живота отминава, а после започва нещо ново. Целият живот е огромно поле от невероятни възможности и никой не бива да спира, защото нещо го е разколебало!“ 

Много добре помня тези думи и не знам от какво са били породени, но странното е, че той изнесе тази мъдра лекция, докато чакахме зеленото на един светофар.

Ти си ми майка, а от теб и от всичко, което си ми предала, съм запомнила две неща: „Ако мъж те удари само веднъж – бягай и за нищо на света не се връщай назад! Никога не е само веднъж!“ и „Никога не позволявай нито за миг да бъдеш изнудвана – без значение какъв е залогът, режи – трудно или гадно, но животът ще продължи!“

И така: стават общо три ценни житейски мъдрости, които дължа на вас двамата. И никога няма да спра да питам: Защо останах само с това? Защо цял живот бяхме разделени на враждуващи отбори в група от четирима? Защо откак Надя се роди, винаги си ни поставяла една срещу друга при всяка възможност и винаги наказваше мен заради нея и нея – заради мен? Защо не позволи да имаме дори едни семейни приятели? 

С годините аз самата не исках да общуваме с никого, защото в мига, когато гостите, по чудо дошли у нас, си тръгнат или ние напуснехме дома им, плюенето, критикуването и подигравките започваха на мига. Момченцето на еди коя си било бавноразвиващо и вместо Станке Димитров казвало Танкетов. Майката била с ужасно широк таз! Щото ти си фиданка, нали!

Колко пъти ми се е искало да ти кажа: „Дебеля свиньо, ти си разплута като хипопотам! Как не спря да плюеш по други жени, как не се умори да се подиграваш на децата им! Каквито и да са, те имат семейства! Нормални семейства, нормални роднини, нормални празници, тихи и спокойни отношения! От коя камбанария ги съдиш?! Как не спря да ненавиждаш всички по пътя си! Не се ли изтощи да презираш целия свят и да мислиш, че си му център, като си дебела, мазна, потна и представата ти за култура е да модулираш гласа си до степен да му се повръща на човек!“ Един от най-гадните ми спомени е как произнасяш на руски „пока“. Думата просто се казва, но ти някак магично успяваш да вдигнеш о-то до кресчендо и да паднеш до алт на „о“-то – странно хълцане с две гласни. И проблемът не е в самата дума, а тя е еманация на желанието с гласови извивки да компенсираш липсата на искреност. 

Симона и Сияна никога не са били блестящи деца (близначките от долния етаж, с една година по-големи от мен), а ти не спираше да повтаряш какви са бо́зави, колко са невзрачни, майка им, учителката, как се носи като селянка. Е да, но в тяхната къща никога не видях кочина като в нашата – блестеше от вратата, никога закачалката им не беше отрупана с един гардероб с дрехи, които никой не желае да прибере. Такъв ред цареше у тях, че ми бяха еталон, който пренесох в своя си дом. И се обичаха толкова много, и си бяха близки, и се радваха и на баби, и на дядовци, и на семейни срещи, и на гостувания. А ние…ние бяхме свръх интелигентни диваци, живеещи сами за себе си и надменни към целия свят. Всички деца на наши познати бяха бавноразвиващи, малоумни, луди, грозни, криви, скапани. За да бъде добро отношението ти към мен, само трябваше да потвърждавам, че всички хора, които познаваме, са боклуци.  

Най-смешните ни моменти са били, когато се подиграваме с пълна сила на татковата майка. Голям смях! Веселбата ни беше подигравка с дребната женица, която по своята си традиция, откак мъжът й е починал, ходеше все в черно. Вещица била! Луда била! Кой би искал с това чернило да си говори! Смееше й се, че през лятото, като и́ бяхме за малко на гости, ми миеше доматите със сапун, за да няма по тях ни един микроб и казваше: „Да ги минем със сапунка!“ Ей! Неуморно я имитираше за тази „сапунка“! А жената душа даваше да прояви грижа за мен, че и ти да видиш. Получавахме от теб допълнително доза поощрение, ако се подиграваме и на баща си. 

Татко никога не е бил слънчице, но ти го унищожи психически и с цялата си злостна мощ. Той беше болезнен скръндза, вдигаше скандали за невероятни неща, съсипваше празници, страхуваше се от простите моменти на щастие – за него щастието беше нещо опасно и толкова временно, че трябваше да го няма.

Сега вече знам защо е било така, знам за раните, които е понесъл като дете и събития извън властта на семейството му, които са се отразили смазващо върху детската му душа. Но той дълбоко почиташе родителите си и това също те вбесяваше. Ти никога не си опитвала да бъдеш на негова страна, да му помогнеш, да го успокоиш – ти беше готова във всяка секунда да скочиш на скандал, независимо къде, независимо за какво. Но в името на обективността, той беше на същата вълна. Живеехте в името на скандалите – ежедневни душевни оргазми в темпо, на което не би издържало нито едно обикновено човешко тяло при обикновен секс. 

Някои спомени съм изтрила, но той не можеше да спре да разказва как си ни накарала като влизаме в хола, да си запушваме носовете, защото той вонял. Не го помня. Помня обаче нещо друго: как със сестра ми една през друга опитвахме да налучкаме този момент на подмазване, който да ни гарантира, че ни взимаш под крилото си и съответно сме защитени поне от една страна. Заемала съм всевъзможни безпринципни позиции, само и само да получа одобрение и сигурност. 

Ти мразеше не само него, мразеше всичките му роднини, дори и онези, които не виждаше! За Баба Марта получих по пощата картичка от леля Калина, която живееше в София и която вероятно не е искала да те вижда, за да ми я даде. Мартеничката беше с червено усмихнато пластмасово котенце с голяма опашка. Ти скъса картичката без да я прочета и счупи котето на две с юмрук. Онемях. Горкото котенце, което остана с пречупена на две усмивка. Сърцето ми се сви като топлийка и не можех да се успокоя, защото усещах, че няма проблем това да съм аз. Взех си тайно половинките, отидох в стаята си и плаках дълго, дълго – за невинното коте с усмивка и заради страха, който няма да отмине, защото ти не се колебаеше да удариш, стига да искаш. Ридаех над двете половинки, които усилено допирах една към друга и исках прошка от пластмасово коте.

Даваш ли си сметка, че този момент е жив пред очите ми след…42-43 години? Ти щеше така да постъпиш и с плочата с приказката „Василиса Прекрасна“, която ми поднесе леля Калина, като беше дошла на гости с чичо Васко, но аз така крещях и скачах от радост, така целувах всички подред, включително и теб, с надежда да те омилостивя, че плочата оцеля. Пазя я и до днес. Много значи тази плоча – и аз, и Василиса Прекрасна те преживяхме! 

Ненавистта ти към роднините беше всеобхватна. Мама Роза имаше брат, май Борис се казваше, но може и да греша, защото не го помня – май съм го виждала веднъж. Той беше изрод, дъщеря му беше луда. Опитваха да ни дойдат на гости в слънчевата ни къща на мама Роза, но явно си ги прогонила. 

Мама Роза цял живот си живя с леля Веска (сестрата на дядо ми, мъж на мама Роза, която беше хористка). Беше добра, добра като самата добрина. Тя беше другата част от сладкото ми щастие. И изведнъж, без да знам защо, тя стана враг и ни беше забранено с Надя да влизаме в стаите и́ в къщата – къща само с четири стаи – да и́ говорим, да взимаме от нея подаръци. Да забраниш на 7-годишно дете да общува с роднина, която познава от раждането си, с която живее в една къща е не просто малоумие, това е висша жестокост. Леля Веска разбираше в какво положение си ни поставила и старателно ни избягваше – за да не се налага малки момиченца да се чудим как да обръщаме глави, ако я срещнем лице в лице. Това беше същата леля Веска, която ми разказваше приказки без да спре по три-четири часа, която можеше да ми опържи само една филийка и да пее песен, докато я дъвча. Тя ми пееше Аве Мария по десет пъти един след друг. И ти ми каза, че тя е лоша и трябва да я мразя. 

Нахлу агресивно, както само ти можеш, дори в моя оазис на щастието – родния ми дом. И знаеш ли, за истинско наследство от моето минало и моя произход и до днес приемам часовника, който стоеше върху нейния гардероб и който не работи от десетилетия и величествения портрет на нейните предци – снимка, направена през 1894 година с моите пра-пра-пра родители – красиви, достойни, изящни. Жената на тази снимка е копие на леля, а мъжът прилича на вуйчо. Най-голямата ми гордост е този портрет – имала съм нормални и красиви предци!

Ти мразиш семействата, обаче – всички преди теб не струват, всички редом с теб, са низши. 

Когато татко замина за Африка, майка му беше дошла в София и явно е решила да ни види. Звъня на вратата дълго, дълго, а ти не й отвори. Криехме се като мишки вътре, тя си звънеше и викаше: „Аз съм, аз съм, да ви видя искам.“ Боже, колко ме беше срам! Душата ми се трошеше! 

Що за ненормална майка разказва на детето си, че докато била малка не можела да я гледа, защото като се усмихнела, показвала същите дребни гнусни зъбки като на „оная бабичка“. Слава богу, като съм пораснала, зъбите ми станали големи и вече не съм била толкова гнусна като „онея“. Ти наистина ли ми каза, че си ме ненавиждала, защото съм се усмихвала?! Затова ли всячески трябваше да ти угаждам на болните идеи за нечия ненавист, за да ми е спокойно поне за малко?

Ти ме научи да помня като машина всичко лошо в живота ни. През ден, през два, трябваше да си припомняме лошите неща, да ги държим като живи файлове в главата си. И до днес помня с най-големи подробности моменти от конфликти, независимо с кого – аз какво казах, човекът отсреща какво е казал, аз какво съм отговорила, какво са ми отвърнали. Дума по дума, като магнетофон. И не че се сърдя на същите хора – имало е конфликт, отминал е. Но аз помня и дори не умея да забравя. 

Само като те погледнех и вече се напрягах за всичко, което съм длъжна да извадя като чернилка. Бях готова и да потвърдя всяка твоя измислица за нечие зло, само и само да съм от сигурната страна, на която не се гневиш.

Когато накрая успяхме задружно да изгоним татко и то отново с твоя дебела, тлъста, гнусна лъжа, на вратата той се обърна – със скъсания си потник, който съдрах аз и ми каза: „Господ да ви е на помощ – досега ви пазех аз, защото бях врагът. Вече сте вие!“ 

Разбрах го смразяващо ясно, усетих думите като смъртна присъда, разбрах всичко отведнъж – винаги съм го знаела, вероятно, но с тези думи го усетих с цялото си тяло и когато затръшнах вратата, защото така „трябваше“, останах да гледам в нея. Адът, който усещах, когато бях на пет, сега беше още по-осъзнат и неизбежен. Оставаше ми само да съм неизменно съгласна с теб за всичко, което кажеш, за да оцелея. 

Сред най-срамните случаи от онзи период бяха за сметка на Надя, явно в период, когато тя е била враг.

Разказа ми как един инвалид в количка, се е обаждал по телефона и е казал, че ще ме свали на всяка цена, но ако аз не се съглася, ще си вземе Надя и понеже е наркоман и сектант, той я е привлякъл и тя вече е наркоманка, която прави секс с него и с неговите приятели инвалиди. И аз твърдях на кръв пред Надя, че съм свидетел на телефонния разговор. Що за изрод съм била аз? Колко съм била омаломощена и ошашавена, за да се съгласявам безропотно и дори стръвно с всяко твое безумие, само и само да си осигуря покой! 

Когато се запознахме с Петьо (живеем вече десет години заедно), бяхме на Златните, на конференция с още 200-тина човека. И вечерта, след вечерята, се разхождахме по крайбрежната алея и изведнъж виждаме на плажа сцена между бездомни кучета. Четири или пет лежат на пясъка и гледат как към тях приближава голямо рижо куче, което пълзи по пясъка – влачи се по корем, с покорно наведена глава, примъква се по-малко и с всеки напредък показва, че е напълно покорно и признава върховенството на лидера. Петьо се възхити на общуването между кучетата и как водачът на групата допуска това приобщаване, а аз умрях от срам – вътрешно. Това пълзящо куче бях аз, а водачът на глутницата беше ти. Всъщност мой върховен и неоспорим началник беше всеки човек в личния ми живот, към когото доближавах неизменно по този пълзящ начин и с наведена глава, защото се надявам, че така ще ми се размине – бой, обиди, унижение, гняв, сърдене, обвинения.

Отучих се да опитвам да разбера защо някой ми е сърдит, или ми се кара, или ми нарежда – твоето смазващо Аз неизменно витаеше около мен и аз неизменно се извинявах за вините си.

Как го мразех това куче! Исках да се затичам в пясъка, да го вдигна и да му покажа, че аз ще го защитя и че изобщо не се налага да е по корем и с наведена глава! 

Спомените ми между вас двамата с татко се люшкат от един страх до друг страх - омаломощителен, смазващ, унизителен, непосилен, болезнен, разтърсващ и дълбок. До ден днешен, а аз съм вече на 50, когато чуя спирането на асансьора на площадката, настръхвам, а като чуя ключа в ключалката, сърцето ми се преобръща. Затова, когато съм в къщи, държа ключа отвътре, за да ми звънне Петьо и да му отворя аз и така да спестя това моментно и напълно неоснователно съкращаване на вътрешностите. 

Как не се умори да ненавиждаш всеки, който не идва към теб като пълзящо куче! А всеки, който можеше да прояви своя индивидуалност, се превръщаше в обект на подигравки за всичко което е и което не е.Когато се запознах с родителите му, почти не проговорих, а само кимах с глава. Влязох в дом, който излъчваше покой, сила, чиито стени бяха обгърнати с години на семейно разбирателство. Странно е как това може да се усети още с първото влизане, но този аромат е там. 

След като ги опознах, исках при всяка наша среща да им целуна ръка – с благодарност, че ме допускат в своя храм на добрината. Майката на Петьо е била с четири сестри. Всички семейства са били близки, задружни, а историите на Петьо са като приказка. 

Този път, след години на пълна неспособност да открия свое място в личния си живот, аз най-сетне бях на мястото си. 

Обожавах историите на татко за детството му, изпълнено с приключения – делфинът Пешо, който идва, за да си хапне хлебец, когато го викат по водата; гмуркане с вързани ръце; бягство от сърдития му баща, когато с палтото насред зима скача в морето, за да не яде бой; случая, когато се оплел във водорасли под водата и когато осъзнал, че ще се удави, спрял и разплел въжения хват на морските треви поотделно и с търпение. Приключения, които разказваше, бяха толкова вълнуващи, че сякаш ги живеех. 

Всеки път, когато те попитах за история от твоето детство, ти разказваше само една случка: седяла си на одеяло сред природата и изведнъж към одеялото пропълзяла змия и ти си започнала да пищиш. Кой нормален човек в цялото си детство помни само една случка?! 

С тази история вкара и Зори в лудница на три годинки! Що за болен човек вкарва детето си в психиатрия, като му внушава собствената си маниакална лудост?!

Няма да забравя, как докато бяхме на почивка в планината, на пътя видяхме змия-живородка. Около нея се гънеха още няколко змийчета. Убихме ги с камъни - и голяма змия, и малките, защото те били като яя и като целия род на „оня“ и докато мятахме камъните, ти пожелаваше на всеки от рода на татко да пукне точно така. Била съм на 15 години и може да се предполага, че вече притежавам някакъв собствен разсъдък, но съм била плужек. Този случай е сред най-срамните в живота ми. 

Миналата година, като карахме колелета с Петьо по шосе в планината, той мина през змия – не я видя. Аз карах зад него и изпаднах в паника. Слязох, приближих я – нищо й нямаше. Като я загледах, видях, че е пепелянка. Намерих дълъг клон, подадох й го да се захване за него и докато тя колебливо се увиваше около клечката, пресякох пътя и със засилка я метнах далеч в ливадата, в посока на рекичката. Нямаше да преживея да не се погрижа поне за тази змия. 

Искам да знаеш, че всичко за теб ми е ясно. Искам да знаеш, че аз успях да намеря своя покой и обич, че дъщеря ми живее уверено, самостоятелно, в любов и пълна осъзнатост за красотата на живота. Тя е толкова умна, че където и да стъпи, светкавично се превръща в център на внимание – не с късите поли и 3-сантиметровите изкуствени мигли на Зори, а с интелект, който я държеше сред най-ценените студенти. А на твоята дъщеря измисляше благотворителни активности за биографията си, каквито не е и помирисвала, с надежда да й дадат стипендия в Англия. Е, не и й дадоха, нали така! Зори е била отлична ученичка, която ти си лишила от всякаква двигателна култура, за да е като теб – дърво. Каква радост, само! 

Но от близките ти жертви, две се спасихме напълно, татко намери своя покой на онзи свят, Катя в пъти надскочи и най-големите ти мечти за Зори. Като се замисля, малкия шанс на Зори да бъде независима, ти го спря със замах – тя можеше и да остане в Англия, може би щеше да се научи да общува нормално с хора, но ти я върна тук и я прикова към себе си. Така твоят провал остава споделен само с най-младата ти издънка, която е и най-голямата ти жертва. Ти лиши Зори завинаги от умението да общува нормално с хората, да създаде здрава връзка, да бъде обичана. Нея ти унищожи необратимо. 

Странно е, но миналата година те сънувах на два пъти. Срещахме се като всяка майка и дъщеря и си говорехме за незначителни неща. Толкова много ми олекна в съня ми. Няма да се случи, невъзможно е да се случи и не бих и опитала. В този живот теб те няма вече.  

Вече съм достатъчно възрастна, за да знам, че чуждите семейства не стават на свое семейство; продължавам да нося колебания и страхове, но ги познавам и разбирам. Твоето черно проклятие си остава само за теб. Другата добра новина е, че познавам когато твоето зло започва да извира от мен и го спирам – трудно е, но с годините се справям все по-успешно. Искам да знаеш, че всичките ми водещи таланти – фотографията, емоцията, танците, езиците, бездънната фантазия, изключителните организационни умения, способността да се концентрирам, да увличам други хора – всичко идва от татко и от неговия род. Истинското ми възпитание идва от татко, който може да не е бил гений в разпознаването на чувствата, но аз страдах достатъчно, за да съм трижди по-чувствителна за душите на другите, включително и на змиите. 

Надиграх те по всеки показател! И сега искам да живееш дълго, дълго, дълго и да разбираш болезнено какво си причинила на хората около себе си и то да те яде всеки ден, защото си отчайващо сама. Всъщност – няма да го разбереш. Ще бъдеш сама и няма да разбираш защо. Всички ще са били виновни и ти ще си ги отстранила, защото го заслужават. Ще се чудиш защо хората са толкова лоши, след като ти си била винаги толкова добра и всеотдайна с всекиго, а животът те е срещнал с само с предатели и неблагодарници. Май това изтезание ми харесва повече – недоумението на отритнатата Добрина Неземна. И кой ти остава? Малката ти щерка? Тя отдавна те ненавижда, но няма идея, че може да счупи този затвор. Ще си остане в него, дори след теб. Тя не притежава твоето зло и затова само ще се чуди защо нищо в живота й не се случва пълноценно. Нямам намерение да й помогна. И дъщеря ми повече няма да й помага. За мен тя е никой и ти се постара това да остане така за цял живот. а

Ти порази и Надя, но нейното решение беше никога да няма дете. Нейната клетва е да спре завинаги заразата, която твоята душа разпространява, да спре злината ти. Беше убедена, че ако роди дете, то ще се превърне в теб и тя няма да може да те пребори отново. Боеше се също, че ако стане майка, някак си тя може да стане като теб и тогава тя ще е съсипала една невинна душа.

Умееш да създаваш адски страхове и да ги насаждаш доживот! 

Идея нямаш какво щастие е грижата ми за утрешния ден да е за това в какъв цвят да е боядисано антрето, от къде да намеря пердета, както съм ги намислила и дали да замина за среща в провинцията с приятели или да се разходя на Витоша.

Не мразя никого, просто няма защо да мразя. Плача лесно на филми, на тъжни новини и този плач ми носи облекчение, а не агония. Научих се да харесвам себе си! Дори това! Щастлива съм, чуваш ли! Аз съм щастлива! Катя е щастлива!

Мнозина ми казват, че е редно да ти простя, да не тормозя душата си с омраза, за да продължа напред. 

Ако ме хване амнезия, може и да стане, но докато съм себе си, омразата ми няма да заглъхне. Тя обаче не управлява живота ми. Ти нямаш власт над душата ми, не ме е страх. 

Ти никога вече няма да ме мачкаш. Никога. Ти сама избра да бъдеш завинаги минало.

...

Автор: оцеляла и превърнала тежките въглени на опита в диамантите на любящата си сила