Здрави характери - алтруист

Нездравият характеров вариант - садомазохистът

„...Трябва да се впиша в изискванията на огромния, свръхважния за мен значим друг. Ще направя всичко, ще се нагодя, за да бъда харесан от важните други. Ще се държа сервилно, ще сложа социално желателна маска на добър и доволен, докато вътрешно се пържа в автоагресията си. Докато резоньорски се нагаждам към важния за мен друг, още повече минимизирам собствената си важност в собствените си очи. Така себепотискайки се, започвам да се чувствам и държа като жертва, без да съзнавам, че аз самият се самопревръщам в такава. Така пасивната ми агресия, насочена към хората, към които аморфно се нагаждам, нараства и все повече ми се струва, че причината за страданията ми е в тях, невиждайки че сам насилвам себе си. Агресирам към „лошия“ потискащ ме човек, докато аз самият се себепотискам и несъзнавано търся, намирам, подхранвам и искам насилника си. Агресирам не директно, но заобиколно, през мрънкане „зад гърба“, подмолна критика и действия, докато лице в лице „всичко е наред“. Когато пасивната агресия достигне даден праг, в най-неподходящия момент избухвам и „изсипвам“ насъбраното. Рядко пред тези, пред които съм се нагаждал, а по-често изместено, пред близките (или към по-слабите – хора, животни...) приемани несъзнавано за част от себе си. Както автоагресивно съм зъл към себе си, така и към тези, които би трябвало да обичам. Всъщност би трябвало към себе си и тях да бъда по-мек и топъл, а навън в света да поставям по-здрави и твърди граници – но, не само че не го мога, но често дори не съзнавам нуждата да се науча... Държейки се автоагресивно уж за да бъда приет, несъзнавано проектирам сигнали за тотално себенеуважение. Другият, заради когото се самопотискам автоматично-сублиминално се идентифицира с проекциите ми и несъзнавано започва да се отнася все по-пренебрежително, да ме маргинализира, поставя в 13-та глуха, да бъде по-рязък и груб с мен. Тогава, несъзнавано създал агресора си, се чувствам делегиран садистично „да отстоя правата си“...  

В София се подвизава хамалска фирма с девиза „Мо‘ем да носим!“. Винаги като видя този надпис, в съзнанието ми изниква образът на садо-мазохиста. Набито, плътно, компресирано от задържаните импусли тяло. Човек – каторжник в собствената си невротична динамика. Издръжливост, огромна издръжливост, но болна, робска, овчо търпелива, по магарешки заинатена в невротичната си жертвеност. Самосъжаляваща се болна жертвичка, едновременно чувстваща се виновна, но и постоянно обвиняваща другия. Самосъжаление през което собствената отговорност за собствения живот е пасивно и инфантилно изнасяна в значимия друг. Големият друг, пред когото нагаждайки се, се самопоставям в позицията на наранена негова жертва, нуждаеща се от насилника си, когото в същото време обвинявам за нещастието си... Динамика и поведение, включващи всъщност стабилна доза изгода – липсва реално и адекватно поемане на лична отговорност. Свободата, макар и на думи искана, практически за мнозина е непосилно бреме.

Автоагресията представлява „прекрасна“ психична база за развитието на тревожно-депресивни състояния, автоимунни заболявания, онкологии... Когато с времето е превърната в характеров и социално поведенчески, дълбоко кондициониран навик, мозъкът на човека се научава на известна болна компенсация. Когато в самосъжаляващата си жертвеност, човек несъзнавано се приема за важен в „героичната“ си онеправданост, която всъщност си самопричинява и както описвам по-горе, невротично „завърта“ и околните в нея – мозъкът му се научава в тази виновно обвиняваща, тъжна гневност, да отделя известно мижаво количество ендогенни опиати – ендорфини и енкефалини...

Промяната е възможна. Понякога по-рядко, садо-мазохистът започва да осъзнава порочните си механизми и сам или с помощта на професионалист, възнамерява и осъществява здрава промяна. По-често обаче импулсът за работа по себе си, разширение на съзнанието и трансформация, идва през...мъката и болката. Болка идваща от тревожно-депресивно състояние, от социално-партньорски и професионални провали, а понякога и от психосоматизирана болест, също представляваща път към едно по-здраво себе.

 

Трансформация – здраво егоистичен алтруист

В историята за човека и ямата прозира алегорията за характеровата преработка на садомазохиста в здраво алтруистичен характер:

„Един човек вървял по тъмна улица. Ненадейно паднал в хлъзгав изкоп. Драпал, драпал и целият окалян и наранен, изпълзял. На следващия ден отнови минавал оттам. Забравил за ямата и отново се хлъзнал и сгромолясал в нея. Ударил се, а докато търсил изход, пак се ожулил и наранил още повече. Целият в помийни отпадъци, продължил пътя си. На следващата вечер, когато минавал оттам, си спомнил за дупката, но късно – пак паднал и историята с калното унижение и болка се потретила. На другия ден човекът минал по същата улица, спрял пред хлъзгавата яма. Сякаш го придърпала към себе си. Болката, унижението, срамът, нараняването сублиминлно го притегляли. Паднал вътре. Започнал да осъзнава, но много пъти повтарял и въпреки че вече все повече прозирал какво стои в това автоматично притегляне към помийната яма на мазохизма, отново падал, че и скачал в нея. Отначало роптаел, че някой му е виновен, че градоустройчиците го нараняват умишлено и работниците от ВИК не си вършат работата нарочно, за да го унижат. Постепенно започнал да осъзнава автоагресивното придърпване в подсъзнателната си яма, да вижда и залива с мекота и любов към себе си механизмите му. Все по-често така обичайки се, човекът удържал тягата на старите си невронни пътечки и поставяйки здрави граници, заявявал здраво целта и посоката си. Започнал все повече да преминава по мостчето над дупката, да осъзнава че до нея стои цял нов път от любящо самоуважение. Понякога въпреки всичко, когато бил „долу“ в настроението и себеусещането си, старият режим на удобно свиване в тинята на „аз съм жертва на лошия голям друг“, го карал да влиза в помийната садомазо яма, да се свива във вторичната печалба на самосъжалението, в помията на мрънкащото обвинение, изнасящо липсващата му отговрност някъде си там в лошия друг. Но, осъзнавал, все повече осъзнавал автоматичните мисли, програми и идващия от тях навик. Осъзнавал, променял, все по-смело поемал отговорност за храброто ходене по пътеките на асертивността си. Понякога се случвало пак да доближи автоагресивната яма, но вече усмихнато поглеждал вътре, поемал дълбоко дъх и поемал по магистралата на здравото си себезаявяване. Обичал се, вярвал си. Превърнал се в авторитет пред самия себе си. Тогава един ден носталгично отишъл при старата си характерова дупка. Бил чуден пролетен ден. Всичко в него и наоколо цъфтяло, пеело и хвалело красотата на смелия, по Бога живот. От ямата останала само лека следа, само спомен. Само напомняне, обица на ухото, насочваща към още по-решителен и силен живот.

Героят от нашата приказка обичал да помага. Продължил да го прави, но вече от преливането си от самоуважение, от здравия си егоизъм, който се оказал в основата на алтруизма му. Колкото повече така давал, повече и получавал – от безкрая от вътрешно богатство, което се изсипвало през любящото му сърце.”

Осъзнаване, когнитивна промяна, образно преобразуване, възнамеряване, психотелесна и групова динамика, хипноза и медитация... Когато мазохистът поработи по себе си, не след дълго се научава да се отстоява, да посреща и разтваря в самоуважението си изплуващия страх от отхвърляне, докато се самоприема и осъзнава високата си стойност и значимост. В този характер естествено вирее горещото, сърдечно желание за грижа и взаимопомощ. Когато се научи да се уважава, грижата му вече идва от дълбоко доверие в себе си, оттам в потенциала на ближния, през стабилно присъствие на духа, себеуважение и здрави граници. Оказва се, че алтруистичната взаимопомощ включва в себе си здравия егоизъм и го задоволява по най-красивия и качествен начин, на високо и резониращо с любящата мъдрост ниво. В статията си „Алтруизмът в естествената психотерапия“ описвам това помиряване между здрава грижа за себе си и алтруизма.

...

Орлин Баев, естествен психотерапевт