Страници

петък, 29 юли 2016 г.

Ницше и мъдрост - баба ми и брейк...

"В някои случаи ние, психолозите, ставаме неспокойни — когато видим собствената си сянка. Психологът не трябва да се взира в себе си, ако иска изобщо да вижда…" 
Извадка от "Залезът на боговете" на Ницше. 

Стана ми интересно, че философът се самонарича психолог... А още повече ме впечатли твърдението му, че психологът би загубил ума си, ако се взре в собствената си сянка. Да, но философът разсъждава за мисленето за мисленето, като никак не е задължително да притежава изобилието от нужни качества, правещи качествения психолог такъв. Това, че сянката на добрия психолог е нужно да слиза дълбоко в бездната на ада, е факт, реципрочен на допира на свръхсъзнанието му до потенциала. Колкото по-нагоре в светлината, толкова по-надолу в бездната - закономерност е. Ако философът може да си позволи да интелектуализира над нерешени собствени казуси, то ако психологът не се взре право в бездната на най-дълбоката си тъма и не я прегърне със светлината на любовта си в акт на интеграция, би бил психо папагалстващ преп(р)одавач, нежели резултатен душевед - лечител на души!
Така че, относно думите на Ницше - фактът, че е известен, очевидно никак не му е пречел "да сгазва лука, минавайки през просото"...

"Диалектиката се избира тогава, когато липсва каквото и да е друго средство. Известно е, че тя събужда недоверие, че не може да убеждава. Няма нищо по-лесно за отстраняване от един диалектически ефект — ползата, извлечена от всяко събрание, където много се говори, доказва това. Диалектиката може да бъде единствено самозащита в ръцете на ония, които не разполагат с други оръжия. Трябва да умееш да извоюваш правото си — иначе то изобщо не ти е нужно. Затова евреите бяха диалектици, такъв бе и Райнеке Фукс, а, както изглежда — и Сократ?
Дали иронията на Сократ е израз на бунт? Или на ресентимента, свойствен на паплачта? Разбирал ли е той, като угнетен, собствената си безпомощност? Отмъщавал ли е на благородниците, които е заслепявал? Бидейки диалектик, човек държи в ръцете си безпощадно оръжие, с помощта на което може да стане тиранин; заставаш срещу противника без защита, с което печелиш. Диалектикът предоставя на своя противник доказателството, че последният не е идиот, с което едновременно го вбесява и омаломощава. Диалектикът обезсилва интелекта на противника си. Какво? Нима диалектиката при Сократ е само една форма на отмъщение?" 
Из "Залезът на боговете", Ницше


 Хм... Ако диалектиката се избира от позицията на едната плоска логика, то е като маймуна да имитира генерал...

Диалектика е действително рядката способност да виждаш противоположностите от трета, надхвърляща ги позиция. Да си над доброто и злото, над тезата и антитезата, над морала и сянката си, погледнал ги през панорамата на метакогнитивния синтез на наблюдателя, през очите на развития потенциал на самосъзнанието. Затова диалектиката не може да се избира подобно избора на манджа на блок маса в хотела на живота, след дрямка на плажа - достига се след нелеки лични опитности, житейски катаклизми и себепознаващо разширяване на съзнанието. Диалектиката е холистична, недуална гледна точка, достояние на малцина, дръзнали да я постигнат. Според противоречащия си на всяка дума, звучащ като блед пубертет Ницше, диалектиката е лесно оборима, но изведнъж се превръща в безпощадно оръжие... Самото разсъждение на Ницше прекрасно онагледява разбирането на шимпанзе за висша математика...

Ницше звучи като бунтуващ се против авторитета на предците си пъпчив тийнейджър, промотиран от същия дух на инфантилната епоха, отричаща дълбоката древна мъдрост и подскачаща в екстаза на яре, убедено във величието на възможностите си ...

Орлин Баев, психолог-психотерапевт


Здрав аз - братско сътрудничество

 "Само цялостният, здрав АЗ, може да "расте" в единение и сътрудничество с другите. Незавършеният аз ще се чувства - застрашен." Александра Заркова
Нвротичният аз на хомо невротикус ненормалис се страхува от собствената си слабост, проектира я в другия във вид на ожесточена конкуренция. Здравият, самоуверен и интегриран аз е способен да промотира успеха на другаря си в сърцато сътрудничество, тъй като е уверен в своя, а богатството от преливащи отвътре му потенциали го кара постоянно да надхвърля статуквото на малкото его в полета на творчеството на духа му!

"Неумението и нежеланието да сме благодарни, да утвърждаваме и признаваме другите, да се радваме на успехите им, е свързано със собствената ниска самооценка и в същото време - я подкрепя."Александра Заркова
Съотнесено към българската масова народипсихология, сбор от отделни психики, в която "не искам на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле" завистта е основна динамика, можем да съдим за "висотата" на самооценката и "дълбочината" на самоувереността и себепознанието на средния българин... Но, всичко се променя - вече се променя към добро!

Орлин Баев

Любящо-търпеливо учещият се пациент

 Неслучайно наричам потърсилия помощ човек пациент. Правя го извън влагания в медицината, опорочен смисъл на пасивна мъка, а в този на изначалната семантика на понятието – търпение. Пациент означава буквално търпелив – човек, на когото му се налага търпеливо да приеме и усвои житейски задачи. Търпение без любов е мъчително изтезание. Но, когато няма любов, няма и истинско търпение, тъй като то е едно от многото качества на многоликия Бог – любовта. Когато търпението произтича от любовта, се явява просто целенасочено усилие по постигане на цел, зададена от нея. Търпението е фокусираният, преминаващ през лупата на смирението, любящ лъч светлина, разпалващ изгарящия маладаптивни когнитивни схеми и динамики огън – за да заживее пламъкът на любовта в човека. А какво е животът без любовта? Нищо. Най-мащабният материален успех и власт се обезсмислят, когато тя отсъства. Животът се превръща в чародейство, когато любовта погалва с вдъхновената си енергия. Защото любовта е самият Живот!

Орлин, психотерапевт

Щрихи за любовта - сърце от море

Някой иска да скочи до любовта на Бога, да я стигне с напъни. Тя обаче все му бяга, а той все пада... По-добра идея според мен е да я покани човек да слезе, да и създаде условия с работата по себе си. Тогава тя почва да се отбива реципрочно на свършената работа. То е като при ухажването на жената. Нужни са условия - социални, ресурсни, контекст от обществено одобрение... Тогава жената с охота идва. По същия начин, човек създава условия за проява, за слизане на Любовта в себе си - смирение, смелост, чистота, дисциплина, мъжественост... Макар и груба, в подобна аналогия има резон. Любовта е жена...Дори и божествената...


Сърце от море

Сърцето е само вратата. Всъщност Нешет говори за океана зад сърдечните двери, за душата. С тази разлика, че в широтата човек може да разтвори старите си проклетийки, да изчисти същината от налепите, да загуби ненужното. Човекът с голямо сърце и душа е добре да не оставя докосналите се до простора му да се давят и губят в него, а да ги понаучи да плуват, да осъзнаят собствените си морета зад отворените си сърца!

"Тюленът е същество с митологичен ореол. Той е и амбивалентен - живее и на суша, и във вода. Приспособим е, мени се. И във вътрешността му живее жена. Във фолклора на северните народи има приказка за девойката тюлен. В морето са тюлени, но стъпят ли на земята, стават на жени. А ако някой мъж открадне съблечената тюленова кожа, тази девойка става негова. Но не завинаги.Нищо в този свят не е завинаги. На седмото лято магичното създание трябва отново да надене тюленовата си кожа и да се завърне в душата си. Ако не направи връзката със себе си, ще погине. А обичта означава да позволиш на другия да влезе в собствената си кожа, да наметне пелерината на своята закрила, да бъде и от тук, и от там.." Милкана Баева 

с. Тюленово, Милканка


Да обичаш означава през смиреното си разтваряне за Бога в самия себе си, да общуваш с Бога, с божествената същност зад външните привидности в човека, в чувстващите същества, в Жквота!

Автори: Орлин и Милкана 


Пенито на милионера

 Когато детето е живо в теб, си богат на вдъхновение, обич, радост. Светлината прелива отвсякъде. Едно пени се превръща в съкровище, а плъховете, пробягващи през стаята, в рицари на доброто под прикритие. Няма значение колко си годишен, колко печелиш, къде живееш, с какво се занимаваш. Ако детето е живо в теб, светът е пълен с чудеса и магия! А разумът само смирено обслужва вдъхновението ти, поддържайки стабилна връзка с консенсуса за реалност.

Спомням си как в казармата в Нови Пазар доброволно се цанях в бакарното, за да мога да обирам тавите и си дояждам, преди да ги измия, а сутрин бягах 30 километра за физарядка. Спомням си как в двадесетте си правех супа от глава лук и ... вода, когато на 10-ия ден от месеца заплатата свършеше. Спомням си как работех като сладкар по 13 часа на ден, шест дни седмично, а после по моретата чистех скари с киселини, които дишах вместо въздух, защото се изпаряваха от нажежената повърхност. Спомням си как носех табли на рамото си по корабите по 14-16 часа на денонощие, без почивен ден... Как по-късно през девет морета в десето, в едно красиво царство, събирах реколта от моркови при минус десет градуса, като разбивах замръзналите студо-защитни дъски над тях с тежък метален кол. Как събирах картофи, а снегът валеше. Как изолирах дървени къщи отвън, при минус 20 градуса. Спомням си как там, в скалистите планини, се питах какво е призванието ми, докато гладувах на вода 21 дни на палатка в планината. Как докато превеждах книгите на мъдреца, ликувах в жива връзка с безкрая...

Сега оценявам с благодарност пенитата в живота си. Знам, че социално не ми е писано да бъда милионер, но не ми е и нужно. Защото съм милионер и се чувствам богаташ отвътре - на смисъл, призвание, виждане на красотата, любовта, Бога! 

Орлин, човек

събота, 23 юли 2016 г.

Психиатрията като слуга на бизнес - фармацията

 Някои факти, споделени от психиатъра-психотерапевт Вълчо Йорданов (добавям и свои изводи и насоки за разсъждения):

"Относно реформата в българската психиатрия

Най напред трябва да се започне с обучението. В българските висши училища по медицина, психиатрия се учи само един семестър. За такъв кратък срок, не може да се очаква, че бъдещия лекар ще придобие основни принципи на познанието и начин на мислене в една такава сложна и богата на аспекти специалност, каквато е психиатрията. 

В човешката психопатология има два аспекта: биологичен и психодинамичен. В българските училища по медицина се обръща внимание главно на биологичния аспект. И това е напълно разбираемо. Повечето наши доценти и професори по психиатрия нямат никаква подготовка по психоанализа. При това положение в мисленето на бъдещите лекари се утвърждава мнението, че психиатрията е специалност за лудите. 

В катедрите по психиатрия научната работа е сведена до минимум. Тя е насочена предимно към клиничната психофармация. Това не е психофармакология, нито клинична фармакология. В България почти няма конгрес или симпозиум по психиатрия, който да се финансира от лекарската гилдия. Всичко се финансира от фармацевтичните фирми. Редовите психиатри у нас са бедни хора и това ги прави зависими от фармацевтичната индустрия.
Създадените у нас частни психиатрични сдружения нямат частен характер." 

Вълчо Йорданов, психиатър-психотерапевт

..............................................................................................

Изводи:

- В обучението по медицина, психиатрия и психология се учат един единствен семестър, с което дори не може да се засегне А и Б от богатството им.
- В самата специализация по психиатрия, се засягат единствено биологичните, не и психодинамичните/ психотерапевтични факти и процеси.

- В психиатрията, българската, но като тенденция и в световната, отсъства сериозна научна работа извън биологичното направление, явяващо се нищо повече от корелат, сянка на актуалната психична дейност. А в България дори и такива изследвания в психиатрията отсъстват. Сведени са до ниво тестове, които в сериозната наука се приемат като несериозни - с право.
- Психиатрията в България, но и по света е твърде, ако не и преобладаващо зависима от фармацевтичната индустрия, финансира се от нея, явява ѝ се дилъров, продажбен придатък...
Заключение: такава, каквато се практикува поснатоящем, психиатрията по нищо не се отличава от тази от преди 120 и повече години. С тази разлика, че вместо пациентът да е заливан с ледена вода, пържен с ток, лоботомиран, затварян в сауни, въртян до повръщане и дефекация и изтезаван механично, е химически дрогиран с вещества, чиято стойност се състои единствено в потискане на симптома (пи това не винаги), не и в решаване на проблематиката. Пазарно свръхпласирани и продавани вещества, които ако на ниво психоза все пак оказват някакъв полезен донякъде ефект, при неврозите се явяват средство за хронифицирането им, за замазване и така за увековечаване на тревожни психодинамики - колко удобно е доживот да поддържаш пациента купувач на продутите си, нали?! Дроги, "научните" изследвания върху които се контролират и нагаждат отново от същата фармацевтчна индустрия...
Масата от лекари и учени с овнование не приемат съвременната психиатрия за наука. Как би се превърнала в такава наука, но и действително познаващ човешкото психе предмет?
1) При отърваване от господаря си бизнес фармацевт, който я движи като кукла на конци; 
2) При стъпването ѝ на твърдо научна, невропсихиатрична база от щателен рисърч; 
3) При вещата и цялостна подготовка на психиатъра в психологичното и психотерапевтично познание и умения (което само по себе си отнема 10-на години отвъд или успоредно с биологично ориентираната подготовка). Тоест, при сливането на психиатрията, психологията и психотерапията. Това автоматично означава, че от друга страна в обученията по психолоия е нужно да се изучава и много повече медицина, отвъд невронауките, които и сега се засягат в добрите психологични програми. 
4) Отварянето на психиатрията, психологията и психотерапията за по-широките, духовни и цялостни принципи и закони на битието, без които психиката е имбецилно разглеждана единствено като страничен еволюционен продукт на неврохимичните и електрични нервни процеси!

Орлин Баев, психолог-психотерапевт

сряда, 20 юли 2016 г.

Първичен психичен процес, шизофрения и гениалност

 "В зоната на несъзнаваното, шизофренния процес е един нормален психодинамичен процес. Това е т.н. „Първичен Психичен Процес” по Фройд. При нормално функциониране на психиката, първичния психичен процес (ППП) се реализира в сънищата, а през деня той остава несъзнаван. Една от основните функции на ППП е да отработва блокираната през деня психична енергия по един халюцинаторен начин. Нощем, когато сънуваме, всички сме шизофреници. Тази пречистваща функция на сънищата е от ключово значение за оцелаването на нервната тъкан. При опити правени с кучета, на които се забранява РЕМ съня (фазата на сънищата) в продължение на 72 часа, бе установено масово измиране на нервни клетки от кората на мозъка на кучето. Този жесток експеримент показва колко голямо е значението на сънищата за живота и нормалното функциониране на невроганглийните клетки – биологичния носител на психичния процес – съзнаван и несъзнаван. Какво прави човешкия мозък при продължителна липса на РЕМ съня поради безсъние или поради други причини. Като една съвършенна система, човешкия мозък пренася РЕМ съня (т.е. ППП) през деня. Тази операция на мозъка е принудителна, защото така се спасява живота на нервни клетки. Но това става за сметка на адекватното поведение спрямо външната среда. Над съзнанието властва първичния психичен процес. В това състояние човек халюцинира, всичко около него е променено, престорено, „построено ” специално за него, идеи, които нямат нищо общо с действителността влизат в съзнанието като един неспирен поток или на пресекулки, мислите се разделят със съответстващите им емоции. Това понякога има зловещ смисъл... Лесно е да се досетим, че това е само една от многото картини на шизофренния процес – сън в будно състояние. Какво да правим ние, психиатрите? Трябва да върнем сънищата (т.е.ППП) където им е мястото – през нощта. В такъв случай шизофренията изглежда лечима! Практиката показва, че това никак не е лесно, а понякога – невъзможно." Вълчо Йорданов, психиатър - психотерапевт


Много ценни наблюдения и размисли! Сънищата като първичен психичен процес (ппп). Шизофренията като разпад на азовата структура на социалната личност и регрес към ппп. Безсънието, убиващо неврони, но и връщащо към ппп.

 Основателни и точни размисли, база за надхвърляща и надграждаща ги линия на разсъждение - много от великите умове на човечеството са преживявали хронично безсъние, без да са били психотични. А дали именно проникването на архетипния свят на колективното несъзнавано при такива талантливи и гениални умове, индуцирано от инсомнията им, при запазена азова цялост и връзка със социалната реалност, не подхранва гения им? Богатството на мисълта на Юнг, определян от злонамерените му критици като шизофреник, не иде ли от периодичния му релапс в психотични епизоди, от които запазената му азова цялост успява да извлече потресаващо за когницията на обикновения човек богатство?! Според ортодоксалната психиатрия, процесът на творчество на гениалния Тесла, може да бъде определен като халюцинаторна психична продукция, скачаща към (jumping to conclusions) налудни заключения. Дали?! Разсъжденията на Петър Дънов, както и на масата от гении и пророци в духовната сфера, спокойно могат да бъдат определени като налудно психотични, лишени от връзка с реалността... Коя реалност обаче и дали консенсусът за социална реалност, макар и относително полезен и нужен ориентир в психопатологията, е единствената възможна такава в реалността на целокупния Живот?!
Още малко за съня. Да, невроните буквално умират - при изследваните животни, със сигурност. Дали при всеки обаче? Интересно как милионите люде практикуващи майндфулнес/ медитация спят по два три часа на денонощие, а през останалото време са творчески активни, при това в степен далеч по-мащабна и проникновена от спящите душички наоколо си?! Медитацията минимизира нуждата от сън, като при запазено самообладание, присъстваща, но разширена азова цялост и стабилна връзка със социалната реалност, превръща допира до обсъждания първичен психичен процес, пряко корелиращ с проникване в личното и колективно несъзнавано, в разкриване и черпене от творческия потенциал. Практически талантът, а още повече гениалността, представляват надхвърляне на установената норма, проникване отвъд границите на социалното его при разширяване на съзнанието. При психозата, както при гениалността, имаме проникване в ппп, в дълбините и висотите на личното (талант) и колективното (гениалност) несъзнавано. При психозата социалният аз се дезинтегрира, разпада се. При талантливия и при гения обаче, при въпросното разширение на съзнанието, азът се разширява и интегрира, конвергира около цялостната личност, селфа, като изцяло запазва връзката си с обичайната социална реалност. Няма как гениалният да не е странен в очите на нормирания, живеещ изцяло в статуквото на нормата, сивичък нормалник. Не иронизирам, просто разсъждавам. Нормираният сивушко е нужен - той е като глията в мозъка. Нужна е относително стабилна база, въз основа на която цялостният творчески процес да се разгърне. А какво е човекът без творчество?!

Орлин Баев

Двойни стандарти - Формиране на реакция

 "Двойните стандарти са добро оправдание да сме именно това, което отричаме и не харесваме в другите." Саша Заркова, холистичен психотерапевт

Двойните стандарти - етикет на психодинамиката на защитния невротичен механизъм формиране на реакция. Реакция на нежеланото в сянката, силно потискано и отричано в самия себе си и затова виждано и критикувано в другите. Когато обаче невротичният самоконтрол се срине - а той се срива лесно, поведението отричано в другите поради невиждане огромната нужда и желание от присъствието му в себе си, бива изпълнявано преизобилно. Невротичният контрол е като крехка преграда пред ниагара - бива помитан... След извършване на нежелано-желаното (  ), човекът започва да се самообвинява, изтласква и започва да го критикува в другите, отвърнал глава от наличието му в себе си...

 Горното се отнася до невротичните двойни стандарти. Има обаче и психопатни. При тях човекът съвсем съзнателно и лишен от каквато и да е вина прави неща, които за пред публиката си заклеймява. В по-тежък вариант, дори и от "кумова срама" не се и прикрива.

вторник, 19 юли 2016 г.

Интервю за тревожността и живота в сайта на един успешен бг предприемач - Марин

(Линк към интервюто в сайта на предприемача Марин)

Говорим с Орлин Баев за тревожността и страховете. Трудно ми е да представя Орлин като психотерапевт, хипнотерапевт, духовен човек, защото е ограничаващо. Орлин е човек, имащ смелостта да се спусне в дълбокото на човешката душа, да намери човещината, любовта, смирението. От години Орлин помага на клиентите си да разградят невротичните страхове и да вдишват отново с пълни дробове от магията на живота.

Орлине, съдействал си на много клиенти да изпратят по живо, по здраво развилнялата се тревожност. В блога си и в книгата си „Психология на смелостта“ пишеш много по темата. Можеш ли да ни предложиш два навика, които да приложим в ежедневието си, за да разхлабим колана от тревожност.

Мога и повече! :)
  1. Четене на добри книги – защо четене? Защото съвременният човек, увлечен в зяпането на визуални стимули, развива ментален дефицит на вниманието, неспособност за фокусирано и задълбочено усилие, липса на търпеливо следване на дългосрочна цел. А следването на цели, идващи от целостта, от душите ни, е една от гаранциите за преобразуването на нормалния стрес в силен, щастлив и смислен живот! Четенето, освен познания, създава предпоставки за разтварянето на вътрешна мъдрост, философски мироглед, но и психологична култура, които пряко спомагат за преобразуване на тревожността.
  2. Четири или повече пъти седмично спорт: защото изгаря ендокринния корелат на стреса, адреналина, но и представлява психотелесна практика, при която тялото, а оттам и психиката се поставят в условията на здрав стрес. Така цялата система свиква със здравото усилие, а психичната реакция на стреса от потискането му или бягането от него, се преобразува до приемането му с охота и воински дух на себепредизвикване. Така стресът се превръща в жизненост, сила, висока мотивация и вдъхновение. Разбира се, всичко с мярка! Особено корелиращи със съвременното бизнес ежедневие са бойните спортове. Те, освен физическо усилие, са и психотелесна и психодуховна тренировка – директно предпоставят развиването на смелост, мъжественост, решителност и готовност за адекватно и със себедоверие действие в напрегната среда. Спортът, когато е практикуван съзнателно, се превръща в динамична медитация, а изковаваните в него качества неусетно се прехвърлят като отношенчески нагласи във всяка житейска сфера. Разбира се, не само бойните, а всеки спорт е добър, когато е правен с желание и радост.
  3. Медитация: при редовната ѝ практика, комбинирана с дихателни и психоенергийни упражнения, самосъзнанието се прехвърля във вътрешния зрител. Човек се разидентифицира от маймуната на ума, а последната постепенно се научава да притихва смирено пред безкрая от потенциал, обич, жива мъдрост, светла сила отвътре. При медитацията се случва естествено преобразуване на страховете – когато умът притихне, огромна сила и светлина заливат подсъзнателните наличности и стапят тревожността. В началото, когато човек я пробва, правилото е, че умът започва да крещи: „Не, това са глупости! Това не е моето нещо. Обади се по телефона! Виж оня документ!…“ Умът се страхува от медитацията. За него тя е нищо. За духа обаче е всичко. Принципът е следният: колкото повече потенциал се събужда, толкова и тревожност се разкрива в нас. Колкото пораснем нагоре в потенциала си, толкова по-надолу слизаме в подсъзнанието си. Затова освен блаженство и творчески потенциал, медитацията е и сериозна работа по себе си. Поне истинската – тази отвъд наивния позитивизъм на западния човек.
  4. Запознаване с основните принципи на световните духовни учения. Ще видиш, че при по-добро вглеждане, паралелите са толкова много и качествено идентични, че водят до един общ източник от жива обич, светла мъдрост и свободата да бъдеш Себе си! В духовните учения са вложени глобални насоки, които пряко резонират с богатството на вътрешния ти потенциал от сила и смисъл и водят към него. Не говоря за външни църкви, догми, следване на дадена деноминация, а за следването на духа си!
  5. Понякога, когато някои проблеми и трудности ни измъчват и не успяваме да ги преодолеем сами, е добре да проявим интелекта си и потърсим помощ от специалист – психотерапевт за няколко помощни сесии. Защото психотерапия търсят високо интелигентните и мотивирани хора, които ценят живота и времето си на тази земя, знаят че то е ограничено и затова когато има даден проблем, търсят решението му, намират го и продължават помъдрели пътя в силата си!
  6. Слънцето, водата, природата и общуването с нея, разбира се. Когато човек живее от сърце и душа, природата се превръща в жива книга – книгата на живата природа. Паралелното мислене на интуицията, но и сърдечният разум виждат в природните закономерности, в живота на флората и фауната дълбоки послания, законите на битието, които водят стъпките в личното ежедневие. А отвъд всичко, красотата, посланик на любовта, изпълва и най-малката ежедневна рутинност с вълшебството да познаваш и живееш единството си с целокупния живот.
  7. Адекватно планиране и връзка с реалността: често си мислим, че следваме собствени цели, докато всъщност само изпълняваме сугестирани в нас от възпитателите и обществото програми. Когато опознаем себе си, премахнем „облаците“ на страха, тъгата, вината и срама, тогава познаваме призванието си. Когато го следваме, планираме краткосрочните и дългосрочните си цели не от празно фантазиране, нито само от суха логика, а от интуитивно вдъхновение – следваме тихия „глас“ на душата, на Себе си. Тогава и логиката и визуалната представност се явяват добри, услужливи помощници в пътя на конкретизиране на призванието ни. Тоест, умът се явява добър слуга, но нищо повече. В Бхагавад Гита (индийския аналог на библията) се казва: „Следвай собствената си Дхарма (съдба), колкото и примамлива да е чуждата!“ . А връзката с реалността – когато познаваме истинските си цели, от ментални, е добре да ги приземим до количествено измерими, пипними, постижими, навременни, поставени в реален контекст, съобразени с реалните ни ресурси, помощници и условия. Тогава мечтите се превръщат в реални цели, които с радост и вдъхновение следваме, радвайки се не само на постиженията, а на всяка стъпка по пътя на този чуден живот!

В твоя статия даваш голямо количество полезна информация за паническите атаки. Какво се прави след първата паническа атака? Чувал съм, че ако не бъде приета спокойно, на всеки втори физически дискомфорт му се лепи етикетчето “panic attack” и хората ефективно си самовнушават панически атаки под път и над път.

Когато те разтресе първата паник атака, най-важното е да се информираш от подходящ източник какво си преживял, че нищо кой знае какво не се случва, а че просто някои потиснати дотогава подсъзнателни наличности са експлоадирали, за да ти помогнат да преобразуваш стари нагласи, вярвания и модели до адекватни със силата и мъдростта на духа ти. Да, животът е мъдър, случването на паника не е случайно, а фасилитиращо развитието ти до по-цялостен, спокоен, силен, смел и щастлив човек. Тревожните разстройства въобще, не са нито болест, нито наказание, а изключително силна и неслучайно дадена ти възможност за себеопознаване и развитие, за учене и „наливане на ново вино в нови мехове!“ Ако избереш кривите лабиринти на вярването, че си злощастна жертва, на мрънкането до безкрай, на убедеността че си болен, на „маршируването по моста на оплакването“ в разни форуми и нет групи на оплаквачи, до падането в капана на хронифицираното състояние, поддържано и от химическата дрога,  овеществена част от менталното потискане, изтласкване и бягане от сянката си, продавана щедро от легализирани наркопласьори – това е слаб избор. Изборът вместо да се учиш, да „бягаш от час“… Може, но ще се наложи да повтаряш часа и класа още и пак и пак… Да, в последното десетилетие паническите атаки са някакси модерни – за тях се тръби по всяка медия и недай си боже да ти претупка сърцето от турския сериал и джипито вече те е диагностицирал (или ти сам си го направил) с паническо разстройство. Често социалните тревожни атаки, хипохондричните и хистерични пристъпи, дори и естествените житейски вълнения са погрешно диагностицирани като панически атаки…
Какво да правим като получим паника ли? Нужно е да излезем от порочната въртележка от негативно мислене по отношение на телесната симптоматика и самата паника, да променим отношението си от страх от страха към спокойното му приемане, с осъзнаване на уроците, на които щедро ни учи, да се научим от отбягващо, да превърнем поведението си в предизвикващо страха смело и с радостна готовност. Така се сприятеляваме с него, отношението ни към взрива от адреналин вече е на пълно с доверие отпускане във вълната му. Така и телесните реакции и симптоматики се стапят, адреналинът вече събужда не производството на ужаса на кортизола, а на вдъхновението на допамина, окситоцина, ендогенните вещества на щастието.  На по-високо ниво, когато това отношение е усвоено чрез методите на психотерапията, се практикува спокойно, майндфул/ медитативно отношение на пълно с доверие и релаксация присъствие в страха, което го неутрализира за секунди и променя химията по споменатия начин. Няма безстрашен човек, а смелостта не е липса на страх, а прегръщането му от позицията на смиреното себедоверие!

Занимаваш се активно с йога и медитация, имаш над 7 години в Карате Киокушинкай, работил си много активно с контрол над импулса. Има ли базово упражнение, което можем да правим, за да засилим волята?

Иска ми се да имах повече да кажа по въпроса на дело. Аз самия има много да уча и усвоявам по-стабилно присъствие на волята. Удава ми се при волята, която изисква усилия при следване на цел. Там съм маратонец, образно казано. Когато обаче става дума за отнемане – например за хранителен режим, въздържание в какъвто и да било смисъл, изпитвам затруднения…
Един естествен начин за развиване на волята, е вече споменатият редовен спорт, но и ежедневното волево усилие при следване на професионалната посока. Като говоря за воля обаче, винаги имам предвид не насилие над себе си, а усилие, зад което стои любовта. Когато нещо ти харесва, волевите усилия в посока реализацията му са благословени. То е като усилията при тичането или при набирането на лоста – превръщат се в радостна медитация, в зареждаща с мотивация дейност, при която все по-нарастващия волеви „мускул“ носи все повече въодушевление.
По-трудни, поне за мен, са начините за развиване на волята при отлагане и лишаване от удоволствието –  от храна и сексуалност примерно. Един ден на вода или плодове седмично вече е изключително силна предпоставка за развиване на волята. Навикът за следване на удоволствието притиска отвътре с импулсите си, заставя. Колкото и да се реструктурират автоматизираните когниции, да се практикува автосугестия и молитва, решаващо остава любящото, волево усилие по издържане свободен от стария навик. Примерно петък – ден на вода. Изключително силна и пречистваща практика е това. А през седмицата – леко, но постоянно волево усилие по подбор на храните количествено и качествено, без прекалено интелектуализиране, просто като волево усилие. Всички знаем за ползата от плодовете, зеленчуците, белтъчините и за добрините, до които води ограничаването на въглехидратите и мазнините в диетата. Оттук насетне обаче, важно е приложението. Волята е да сложиш ограда на психичния си и поведенчески дом, да се заявиш твърдо, спокойно и решително в свободата си! Някои противопоставят волята на въображението. Това са абсурди – всъщност добрата визуализация подпомага здравата воля. Но, без воля не може. Човек се превръща в аморфно мекотело…

Споменавал си, че работиш с парадоксално намерение. В блога си даваш пример. До каква степен мислиш, че можем да надуваме ирационалните си негативни мисли като балон, докато се пукнат и има ли ситуации, в които е по-добре да не подхождаме провокативно.

Парадоксалното намерение е силен метод. Премахва борба/ бягство механизма, като смело поставя човека в допир до ирационалния му страх, което го десензитизира. Ползва се обаче след известна подготовка – първо, след здраво стъпване на „краката“ на твърдата логика и връзка с реалността, когато различаваш ирационалната, субективна природа на страховете си, виждаш заблудите, изкривяванията и невротичните псевдо защити в тях. После, подходяща междинна техника ефилмовата – в състояние на релаксация, се дисоциираш от вътрешния си страхов филм, осъзнавайки че е само един филм, нищо повече. Когато си си поиграл с този филм, пускал си го спирал си го, отдалечавал си го приближавал си го, преживявал си страховете си от позицията на зрител, от дистанция, вече разбираш с тялото си, дълбоко преживелищно, че те са в теб, но са относителни, субективни и нереални. Тогава идва ползването и на парадоксалното намерение – в състояние на транс, разговорна хипноза или психотеатър, страховете се магнифицират с помощта на много хумор, докато се превърнат с пародия, в гротеска и … изчезнат. Някои хора така и не успяват да изпълнят тази техника правилно. Защото не е само техника, а е принцип. А той е следният: когато страховете започнат да се преувеличават, е нужно да се продължи смело напред. Ако спреш, поради ирационалната си вяра в реалността им или поради магическо мислене, се въртиш в кръг… Силен метод е, когато е прилаган от смел терапевт спрямо готов за промяна пациент! Ползвам го постоянно – просто резонира с личността ми. :-)

Като че ли често хората се плицикаме на брега на живота и ни е страх да се пуснем по течението. Дали е его, дали е мързел, дали е страх, дали суета. Каква според теб е причината и как да „скъсаме въжето“?

Този въпрос пряко корелира с току що написаното. Нужно е да се осмелим да прекрачим границата на илюзорните си вторични печалби, статукво и заучена безпомощност, подхранвана от стадното мислене. Когато мислиш свободно, виждаш че параметрите на тълпата са само малки коловози, опционални жалони, които следваш, имайки връзка с консенсуса за реалност, но и виждаш безкрай от възможности, сякаш невидими за дремещото съзнание. Тогава съзнаваш, че вторичните изгоди в заучената безпомощност, която е програмирана в нас от деца, е само илюзия. Започваш да съзнаваш потенциала си. От лодка, привързана за сигурното пристанище на статуквото, се превръщаш в кораб, осмелил се да прекосява океаните, да посреща бурите, но и да покорява непознати земи.
Старите модели (схеми, програми) в нас действат на принципа на статуквото на заучената безпомощност, подхранвана от илюзорни несъзнавани печалби.  Бурканът с бълхите – отначало имат капак. Когато им се махне, продължават да скачат на същото ниво, но не излизат. Заучена безпомощност. Или слончето, привързано към малко колче. Когато порасне, могъщият слон продължава да стои, сякаш колчето е стоманена греда. Не е, освен в същата заучена безпомощност в ума му. Така и ние, често стоим привързани към някое такова ментално колче. Или направо сме приковани от програми, които ако въобще осъзнаваме, приемаме за собствени, каквито никога не са били. Затова умението да осъзнаеш и се освободиш от спъващите те програми е наистина важно. Когато го направиш, се превръщаш в творец на живота си!

Говориш много за смирението. Споменавал си за силата на „молитвата“. Защо ни е нужно смирението и какво ни дава молитвата?

Човек е като езеро. Ако е бурно, не отразява луната на духа си, а единствено размътва тинята на невежеството. Само когато малкия его ум се смири, човек започва да осъзнава духа си. Само тогава е истински самоуверен и асертивен. Тази самоувереност не се развива, а се разкрива, в процеса на смирена молитва, постепенно преминаваща в тиха, сърдечна медитация. Когато изговаряме думата Бог, нямаме предвид някаква същност, а състояние на съзнателността. Самата дума се явява котва за ума, тригерираща молитвено и медитативно състояние. В молитвата егото ни се учи да се преклони, да се подчини здраво, да се довери на безкрая на потенциала. Постепенно молитвата преминава в тихата, сърдечна молитва – медитация.
Конкретно в психотерапията молитвата се ползва освен като общ способ за постигане на състояние на транс, подобно на ериксоновата лингвистика и като чудесен способ за преработка на дълбоко заложените родителски интроекти/ образи. Няма невярващ човек. Когнитивната наука на религията, през твърдо научен рисърч твърди, че на едно базисно ниво, всеки човек без изключение е религиозен, каквото и да твърди или вярва за себе си съзнателно. Велика е силата на сърдечната молитва!

Споменавал си нееднократно, че любовта лекува. Любовта към човека и приемането му с всичките му недъгавости. Ще ни кажеш ли малко повече за твоето отношение към психотерапията и работата с клиенти?

Понякога, когато приключвам работа с даден човек, го питам: „Кажи ми с какво ти помогнах!“. Очаквам да чуя за качеството на анализата, проникновеността на ползваните техники, за нивото на осъзнаване… Най-честият отговор е: „Не знам. Знам само, че чувствах твоята безусловна любов, доверих ти се и постепенно, дали правих или не и колко правих или не нещата, които ми казваше, но страхът ми се стопи!“…

Животът ти е много интересен. Колебаел си се между теология и психология, живял си две години в селището И.Д.Е.А.Л в Канада, занимавал си се редица духовни практики. Какво е усещането ти за Господ, за сакралното и каква за теб е невидимата тъкан, от която е изграден животът?

Да, исках да уча сравнителна религия в Мак Гил в Монреал. От много години и сега най-близо до сърцето ми е именно религията, сравнителната религия. Не догмите на дадена система, а религията като смисъл на самото понятие. На латински означава ре-свързване, връщане обратно … у дома. Психологията на религията ще обясни този копнеж с психичния регрес, с желанието за завръщане в сигурността на майката, проектирано като религиозно вярване в небесен отец и майка. Да, но такова разбиране е само стартово. На по-високо ниво религиозното преживяване е чисто преживелищно, носещо досег до един по-мащабен свят, от този, в който живеем през телесния си скафандър, който се явява само малка повърхностна люспа
Благодаря за това интервю!
С уважение, Орлин :)

Да си безжалостен към себе си, означава да обичаш Себе си!

Съжаление и самосъжаление? Не, благодаря! 

Да съжаляваш някого, е да те е страх, че можеш да бъдеш на неговото място. Отвратително чувство, което няма нищо общо със съчувствието и състраданието. Да проектираш несъзнавано страха си, че можеш да бъдеш като съжалявания, докато съзнателно фарисейски се поставяш по-високо от него!

Да се самосъжаляваш е да проектираш в света и другите невротичното си вярване, че си онеправдана жертва, чрез което инфантилно отказваш да поемеш зряла отговорност за живота си. Вярване, идващо от непознаване както на себе си, така и на синхроничната неслучайност и житейска мъдрост, предоставящи най-подходящите уроци във всеки един миг в училището на живота. Да си безжалостен към себе си, означава да живееш в любовта, мъдростта и свободата на Себе си!

"Оплакването на "жертвата" съдържа всъщност доста враждебност и е маскирано желание за превъзходство." Алекс Заркова

Прозорливо видяна и допълваща пъзела динамика! Съжалението към някого, както знаем, няма общо с любовта. То е страх да не бъдеш на мястото на човека, когото съжаляваш. Дотук динамиката на сянката. Сенчестият страх обаче се маскира като поведение на съжалителна грижа, докато всъщност прикрива фарисейската радост от преживяваното превъзходство: "Добре, че не съм на твоето място!". Отвратителна е емоционалната слуз на съжалението.

Самосъжалението споделя същата динамика, с тази разлика, че обектът му е самият човек. Съжалявайки и приемайки се за жертва, обвиняваш света, хората, тялото си, съдбата, Бог и какво ли не, поставяйки себе си в нарцистичната позиция на садистично превъзходство над обвиняваното. Ако обвинява човек и той приеме манипулативно натрапваната вина, самосъжаляващият е постигнал целта си.
Смърди психодинамиката на съжалението и самосъжалението. Липсва познание, липсва мъдрост в тях.

Безжалостността, при такова разбиране, се оказва, че няма нищо общо с невротичното клише за жестокост, а при преработка на невротичните "жертва" програми, е себезаявяваща, истински любяща отговорност за собствения живот! 

Орлин

неделя, 17 юли 2016 г.

Правото на психотерапевта да откаже психотерапия

   
Забележка: В тази статия споменавам някои причини, които дават право на психотерапевта да даде отказ, да откаже работа с даден случай. В текстовете на описаните три случая са спестени всякакви лични подробности с цел конфиденциалност. След описанието на случаите, обобщавам причините, изложени в тях и разсъждавам върху още четири такива. Авторът запазва правото си да променя, обогатява или коригира изложението.

 Случай 1

 Долният текст е отговор на жена, посещавала ме два пъти, на която отказвам по-нататъшен прием. Премахнати са с цел конфиденциалност личните данни – име, населено място, точни подробности около актуалната фактология и конкретното описание на случая. Описана е обаче динамиката на състояние, при което обсесивно компулсивната / мизофонична симптоматика се явява само връх на масивен подводен хистеричен айсберг. Хистрионно личностово разстройство, поддържащо силни вторични печалби и защитни механизми, споменати в писмото. Жената е посещавала дълго време най-маститите имена в областта на психотерапията в България, практикуващи през различни терапевтични школи и подходи. Заявява, през позицията на нещастна жертва, че никой не иска и не може да ѝ помогне. Всъщност, невротичният хистеричен механизъм през мощни психични, социални и взаимоотношенчески изгоди защитава съществуването си. Жената съзнателно не вижда и всячески отказва да види хистерията си, но през удобно за нея отричане и изтласкване я капсулира дълбоко, тъй като състоянието ѝ практически задоволява прекрасно огромна част от динамиката и, както и ѝ носи цял куп несъзнавани изгоди. Съзнателно тя се фокусира върху връхчето на невротичния си айсберг – обсесивните прояви. Когато обаче вниманието ѝ е насочвано по един или друг терапевтичен начин към подлежащите причини, се случва инфантилен регрес, наситен с изтласкващо неразбиране и повърхностно хистрионно, инфантилно поведение.  Публикувам така загатнатото описание на казуса поради следните причини: 1) Акцентирам върху правото на психотерапевта да откаже прием, когато осъзнава, че каквито и усилия и майсторство да приложи, през динамиката, хистерично желаеща продължаване случване на състоянието, те биха били загуба на време и усилия. 2) Въпросната хистерична база, с външно обсесивни прояви, е интересен казус, който може да обогати колегите.…………………………………………………………………………………………………………………………...... 

„Относно думите ти - никъде и никога не съм ти казал каквото и да е за актуална и реална инцестна сексуалност. Подчертах това многократно. както и десетки пъти обясних какво имам предвид. Но, всеки път, въпреки интелекта ти, който е нормален, имах чувството, че думите ми потъват в бездна от неразбиране, образувана от добре утвърдили се с десетилетия защитни механизми изтласкване, изместване, актинг аут, формиране на реакция...  Хипотезата, която ти повторих десетки пъти, но която ти дори не си запомнила, а си я чула в изключително изкривен вид през липсата ти на връзка в случая с аудиалната реалност, изкривявана през споменатите защитни механизми, е следната. Това, което през практиката, опита и знанията си виждам е, че прякото ти и непряко участие в продължаващите и нелеки скандали между родителите ти, намесата ти в тях, както и пасивното им слушане, те е поставило между тях, между агресията им, която обаче е пряко свързана с либидото. Родителите в теб се интернализират като вътрешни образи в собствената ти психика - интроекти. Не може да не си чувала това, след десетки години ходене по психотерапевти - а ако не си, то отново това е "благодарение" на защитните механизми и изкривявания, през които тотално пречупваш всичко, касаещо случая ти, по един твърде инфантилно - хистеричен начин.  Та, участието ти в агресивните, интернализирани в самата теб конфликти между родителите ти (по време на които си се идентифицирала с майка си, бидейки самата ти от женски пол, а баща си си приемала като мъжа-агресор, по-късно живеещ в теб като мъжки образ, пренесен в сиблинга ти чрез механизма на изместването), се е превърнало в агресивно - либиден конфликт в самата теб. По-точно, в автоагресивно-сексуален такъв. Това означава, че контактът с баща ти, по-късно изместен в сиблинга ти, те е наранявал, през собствените ти интернализирани интроекти, които споменах. Тъй като това автоагресивно нараняване е пряко свързано на несъзнавано ниво с либидото (опозицията танатос-ерос, агресия-сексуалност, присъстваща винаги дихотомно взаимосвързано), несъзнавано си приела нараняването, изместено в сиблинга ти, като агресивно - сексуално, инцестно и на момента, когато се с случило това, си започнала да изтласкваш, да се бориш със самото усещане и преживяване - и досега. Както виждаш, никъде не споменавам за актуална инцестна сексуалност - такава липсва. Налични са обаче несъзнавани динамики, в които тя присъства психично - разликата е голяма.  Горното споменах и говорих за него многократно по време на двете ни срещи - то обаче се плъзгаше по ръба на съзнанието ти, пречупвано силно неадекватно през изтласкването и формирането на реакция. Изтласкването се случва в теб от три десетилетия, а формирането на реакция представлява автоматично емоционално наситена реакция на вербализиране и отхвърлящо - отричащо отношение всеки път, когато някой колега засегне този ти механизъм. И не само колега, но в самия ти живот. Така несъзнавано в теб е сформирана мощна вторична печалба от поддържането на изтласкването на агресивно-инцестния конфликт и повърхностното му пренасяне в сиблинга ти, партньора до теб, дори и телевизора и радиото, каращи те да свързваш мъжкия си образ-интроект с рационализирана представа за виждането/ чуването на сиблинга ти по медията.  Обсъжданите психодинамични факти са елементарно проследими, при висок интелект, но и при смело съзнание, готово да се гмурне в непознатото на несъзнаваното. 

При теб обаче и интелектът и съзнателната интерпретация на така загатнатата ти психодинамика, биват автоматично пометени от един автоматичен регрес на психиката ти в момента на докосването ѝ до тези факти. Регрес до едно детско възприятие, наситено със споменатите изтласкване, отричане, формиране на реакция, рационализация. Регресирала в такива неуспешни опити за себепознание психика, движеща се във времевия диапазон някъде от десетина годинки (когато се е случило пренасянето на вече съществуващия конфликт в сиблинга ти, с фиксацията в устата му), не по-късно от тийнейджърска възраст.  При опитите ти да осъзнаеш, извън плиткото интелектуално разбиране, което само по себе си дори отсъства, също пометено от въпросните изкривявания, пречупваш тотално себевъзприятието си, а оттам и предоставяната ти интерпретация относно психодинамиката ти. А несъзнаваното ти силно вярва, че през поддържането на регресирало-инфантилните защити и изкривявания и държейки съзнанието ти далеч от преживелищно разбиране и разширяване, вярва че има огромна печалба, че така те защитава от приеманите от него буквално (от него да, но не и в реалността) агресивно-либидни наранявания. Плюс много други социални изгоди: липса на поемане на отговорност за силен и активен професионален живот; удобно и винаги налично извинение; инструмент за манипулация през „лошо ми е“, а зад това ‚длъжен си да се съобразиш с мен!“… Поисках да покажеш съзнателност. Засега не си способна на истинска такава. Не те виня, просто констатирам. Заключението и насоките ми към теб са - визирайки ставащото в теб, понастоящем фокусираните в решение, поведенческите, хипнотерапевтичните и въобще, директните и резултатни способи в психотерапията, през които съсредоточен в резултат работя, засега не са подходящи за теб. Евентуално биха били, по скромното ми мнение, след активното ти и отдадено асистиране на психоаналитичен процес, достатъчно дълъг, така че да ти помогне да осъзнаеш и промениш липсата си на свързаност между съзнание и несъзнавано. Казвам евентуално, тъй като добрият резултат дори от такава нерезултатна, но в случая подходяща за теб терапия като психоанализата, също зависи и от теб. Засега на себепознавателно-емоционално ниво си като дете, обикалящо от терапевт на терапевт като турист и обявяващо всички за недостатъчно за неговата жертвена различност подходящи ... Това, което искам да ти кажа е, че и Господ Бог да слезе в образа на аналитик и терапевт, ако ти не пожелаеш, възнамериш и постигнеш това осъзнаване, за което говоря, той също ще бъде безсилен да ти помогне. Постигни го - започни анализа и активно и смирено асистирай осъзнаването. Тогава евентуално, при твое активно участие, а не само заплетено в отричане, изтласкване, изместване, формиране на реакция и рационализация, инфантилен регрес и хистерични вторични печалби присъствие, тогава би променила нещата. Тогава би била подходяща за ефективна, по-директна и резултатна психотерапия.

 Никой, дори и деди Божи не може да свърши твоята работа по осъзнаване. Твърдя го. Само при налично осъзнаване, психотерапевтичната работа, фокусирана в справяне е ефективна. Дотогава, може да бъде единствено фасилитираща осъзнаването.  Както казах, сега то е захванато от мощна несъзнавана хистерична печалба, проявяваща се през отричане, изтласкване, формиране на реакция и рационализация защитни механизми. Когато бъде насочено вниманието към динамиката ти, автоматично отричаш, изтласкваш, но не докосваш ядрото на проблематиката си. Казваш, че искаш промяна, но го казва едно мъничко връхче от съществото ти, докато останалите над 90% си искат ставащото, носещо хистерична печалба, разбира се, отричащо рационализираната съпротива към това твърдение автоматично го избутва, докато поведенчески видимо се държиш с детското "длъжни сте ми...". Но, както казах, никой не може да свърши твоята собствена работа! . Досега би трябвало да си прочела всичко за споменатите защитни механизми. Това обаче е само старт и не е самото осъзнаване. То е вътрешен, преживелищен факт по разширяване на съзнанието до динамиките на несъзнаваното, от интелектуално (дори това осъзнаване липсва сега при теб), в преживелищно осъзнаване. Липсва ли то, всяка, дори най-добрата работа, се превръща в механична и отхвърляна от хистеричния несъзнаван механизъм и вярването му за печалба, сформиращ външното окр случване и поведение през споменатите механизми. Затова, след двете ни ориентировъчни консултации, отказвам да работя с теб. Така спестявам време и разходи на теб, както и позволявам на друг, истински мотивиран и реално желаещ промяна човек да я случи. 

Успехи! С уважение, Орлин“ 

 Случай 2

Работя от все сърце, изцяло разкрито. Питат ме – как се защитаваш от човешката болка, тегоби, енергии? Не се защитавам – единствено любовта ме пази и чисти. Затова, когато давам всичко от себе си, а получавам садистично параноидни атаки, неизбежно заболява. Да, повод за доизчистване на собствени наличности са срещите с такива пациенти. Къде е обаче границата между реалното, смирено себепредизвикване и мазохистичната работа с неудоволствие, въпреки осъзнаването и преработката на събудения в такива редки случаи негативен контрапренос? В осъзнаването на събудените когнитивни схеми и интенционалната им преработка, разбира се. И все пак, когато терапевтът работи в натоварен график, с широка гама от нозологични единици и всякакви характерови структури и невротично изкривени възприятия, има право понякога да пренасочи към евентуално по-подходящ колега случаите, които така силно товарят. Разбира се, не всички, не бягаме от предизвикателствата. Но ако даден случай действително събужда прекалено силно негативен контратрансфер в терапевта, макар и съзнаван и интенционално преработван от него, вложените усилия са непропорционални на търсените терапевтични резултати. А терапевтът също е човек, макар предполагаемо по-съзнателен и постоянно развиващ се, но … просто човек. Казано през популярни термини, когато трудно ‚дишаш“ даден пациент, отсъствието на емпатия и автентично присъствие никак не съдействат за постигането на терапевтични резултати. Някой тук може да каже, че терапевтът е длъжен да осъзнава, преработва и неутрализира дълбоките си психични съдържания. Така е, длъжни сме и го правим. Ако обаче някой си мисли, че всеки терапевт трябва да може да помогне при всякакво състояние на всеки пациент, се лъже. И не само подготовката за работа с дадени състояния, нито пък личният опит с преминаването през тях и преобразуването им до психично здраве са това, което визирам. Самата характерова структура на всеки един терапевт е уникална, подобно на днк заложеностите, но на психично ниво. Колкото и да се чисти и трансформира даден терапевт, винаги ще има случаи, с които ще дисонира – макар и рядко. При това тук вече не говоря за количествена и качествена преработка на психодинамиката на терапевта, не. Говоря за естествен дискорд, случващ се понякога въпреки дългогодишната работа по себе си. Да, терапевтът е силно желателно постоянно да разширява съзнанието си, да поема предизвикващи това разширение случаи – да. С мярка. Защото както казах, въпреки всичко, терапевтът е просто човек и понякога не става дума за лична непреработеност, а просто за естествен характеров дисонанс. Ако някой, през раздут максимализъм и свръхобобщаващ перфекционизъм си мисли, че терапевтът трябва да може да работи с всеки случай и всякаква характерова динамика, се лъже. Дори и най-холистичният, широк, преживял две и двеста, осъзнавал се и продължаващ да разширява съзнанието си терапевт, макар и само понякога и рядко, среща случаи, с които се получава антипатично напрежение – въпреки всичко. Ако някой колега твърди друго, или не е работил достатъчно продължително и наситено, за да го преживее, или се самозаблуждава, пренасяйки изкривено  идеалистично през формиране на пожелателна реакция и рационализация актуалния си вътрешен процес на споменатия естествен дискорд.

 Горните ми разсъждения породиха спомените ми за този случай:

Човек в късните двадесет, заедно с приятелката си, влязоха в кабинета. След обичайните предразполагащи формалности, попитах с какво мога да съм полезен, какво има за решаване?

-          Гледам порно всеки ден и си правя по няколко пъти ежедневно, по няколко часа всеки път. Не мога да спра. Супер раздразнителен съм, не мога да се задържа на работа, избухвам за най-малкото. Само тя (посочва партньорката си) ме трае, но и на нея посягам често.

-          О‘к, мастурбираш, не можеш да отлагаш удоволствието и да го влагаш в професионална и социална реализация, импулсивен си, лесно палиш и се засягаш дори когато няма за какво, през активираните си несъзнавани схеми. – отговорих аз спокойно, добронамерено и доброжелателно.

-          Ти мен чекиджия ли ме наричаш бе? – каза човекът, целият почервенял, със стиснати юмруци, явно в силен афект, видимо треперещ, с поглед пълен с адски садизъм и откровена злоба.

-          Е, не, не, разбира се. Просто сам казваш, че трудно се владееш и палиш за най-малкото, което през това, което проследявам в теб, е свързано с наличието на някои несъзнавани страхове… - с обич и искрено желание за помощ отговорих.

-          Абе, някакси странно ме гледаш ти. Нещо ми се подиграваш, няма какво да ме будалкаш, знам ви аз вас психарите!

-          Ами, прав си, странни птици сме ние! – засмях се аз…

Терапевтичната сесия премина вече по-спокойно, като обаче при всеки мой опит за разкопаваща и разкриваща работа и насочване, макар и меко, през метафора и шега, през нормализиране и синхрон с лексикона и мисленето на човека, се задействаше въпросният параноичен гняв. Вътрешно прецених, че не желая да поема този случай и съответно, препоръчах на човека колега. Дали не сгреших? Дали не би било добре да предизвикам себе си? А нали, когато пациентът така експлицитно и силно проявява агресивни съпротиви, е вероятно въпреки проявите си, отчаяно да желае терапевтът, комуто се е доверил, да го понася, издържа въпреки тях и съответно, да му даде шанс за промяна?! Звучи правдоподобно. Но дали наистина се е доверил, дали наистина търси качествена и цялостна промяна? Или просто дири симптоматично замазване, с разбиране за психотерапията като за психиатрично хапче… Когато човекът истински желае цялостна работа по себе си и притежава известно осъзнаване и мотивация за понасяне на често нелеките осъзнавания и инсайти, активни усилия, насочени към трансформация – тогава си струва трудът да бъде издържан. В такъв случай, макар и нелека, съвместната работа е ползотворна и за двете страни. В случай, че психотерапията и даден терапевт са търсени с намерението „Абе, айде направи нещо, завинти ми гайките, ама не ме карай да се разкопавам, осъзнавам, пренареждам и реструктурирам!“, тогава терапевтът има право да даде отказ. Е, зависи от терапевта. Някои колеги предпочитат да работят изцяло замазващо, симптоматично насочено, което гарантира неуспеха в стратегически план… Но, за конкретния случай. За мен бе явно, че пред мен седи човек с комбинация от личностови разстройства, с водещо параноидно, при когото е нужна поне две години работа, за да се развие ниво на метакогнитивно осъзнаване. Тоест, способност за самосъзнателно проследяване на собствените психични движения. Поне две години подготвителна работа, за да се започне реалната работа. О‘к, никакъв проблем. Когато такава работа е искана, чудесно. В случая осъзнавах, че пациентът не търси това, а решение подобно на хапче, което в случая е невъзможна заявка, тъй като насочените към решение и фокусирани в резултатно справяне психотерапевтични методи при такъв старт не биха били ефективни. Съответно, дори отвъд желанието ми или не да работя или не с този случай, самата характеропатия на пациента, а по-точно импулсивната липса на контрол, дефицит на вниманието, липсата на развито самосъзнание, на фона на параноидни личностови черти, не биха позволили реално случване на терапевтична промяна. Настоях човекът да не заплаща и се разделихме. След това получих няколко телефонни обаждания с язвителен тон, гневни изблици, викове и болна агресия…

Случай 3

Случай, подобен на горния. Жена в ранните тридесет с плаваща тревожна симптоматика (генерализирана тревожност). Когато работя, го правя със сърце. За мен, ако не съумея да изпитвам искрено емпатийно приемане към потърсилия ме, всичко се превръща в кауза пердута. Наскоро колеги ме попитаха как събуждам доверие в пациентите си. През собственото си доверие в тях, беше отговорът ми. Доверие, което имам по презумпция, още преди да познавам човека дори.  А по време на психотерапевтичния процес, доверие в автентичността му, отвъд невротичните динамики. Доверие в същностната природа, в същината отвъд неврозата на социалната личност. Това сърдечно–емпатийно доверие се изразява поведенчески и в добронамерена, приемаща лицева жестомимика, следваща човека. От съпреживяваща страданието, до поощрителна и прегръщаща усмивка. В 99.99% от случаите, емпатийното поведение фасилитира прекрасно психотерапевтичния процес. В някои случаи обаче емпатията, през параноичните личностови черти на пациента, събужда негативен пренос, съпроводен със силно изкривяване на реалността.

-          Нещо ми се смеете, виждам. Презирате ме, ясно!

-          Виждам, че пренасяте образа на агресивната си, студена и нараняваща майка в мен. Нека се опитаме да направим разлика между този негативен пренос и реалността на случващото се тук! 

-          Хм, явно вие сте поредният гаврещ се с мен човек…

Издържането на негативен пренос от страна на терапевта се случва, когато е налична добра и дълбока вътрешна преработеност. Въпреки наличието ѝ обаче, въпросното издържане е болезнено и нелесно. Има смисъл, когато комбинацията от адекватна заявка за психотерапия плюс макар и в потенциал съществуващата в настоящето способност за метакогнитивна самосъзнателност, има шанса да бъде развита в бъдещия психотерапевтичен процес. В случая и двете условия отсъстваха. Заявката на жената бе: “Искам максимално бързо да се отърва от това напрежение! Понеже съм чувала, че работите бързо, затова съм тук, за да ми махнете тези симптоми, не ги издържам повече!“. От друга страна, в психиката на жената въпросната способност за осъзнаване на психичните движения бе в зачатъчно състояние, при силно изразени  характерови параноични черти, добре „опаковани“ в несъзнавана вяра в защитната полза от съществуването им и активното им проектиране в света и другите. При такива факти, една фокусирана в решения, бърза и ефективна психотерапия, каквато предпочитам да практикувам, е невъзможна. Нужен е продължителен, предимно психоаналитичен процес, в който бавно и неефективно, психичната способност за самосъзнателност и проследяване на собствените динамики, за осъзнаване на вътрешната субективност и различаването ѝ от социалната обективност, бъдат развивани плавно и постъпателно. Да, но когато такъв процес не е желан, а тревожността е не само с невротична, а с психопатна етиология (акцентуирани дезадаптивни характерови черти, присъстващи в личностово разстройство или букет от такива) породена именно от дълбоко изтласканите и капсулирани в несъзнавани печалби динамики, психотерапията може да бъде ефективна при продължителен, насочен аналитично процес. В случая такъв обаче първо не е търсен от пациента. Второ, ако предпочитанията на психотерапевта и успеваемостта му са фокусирани предимно в невротични, а не психопатни състояния, далеч по-добра перспектива за пациента е да бъде пренасочен към терапевт, фокусиран основно в психоаналитична, а не в насочена към решения терапевтична работа. След като обясних на жената, че не я отхвърлям, а с добро сърце и с реални основания я насочвам към психоаналитично работещ колега, с интерес наблюдавах реакцията на силния негативен пренос, наситен с болна, защитна агресия…


За да съкратя дългото изложение, ще добавя още някои причини, които отвъд редките и описани по-горе случаи, понякога ми дават основание да дам отказ:

1)      Обобщение на трите случая от по-горе: в горните три случаи на личностови разстройства общите причини, даващи ми основания за отказ, са следните: дълбоко капсулирани несъзнавани вторични изгоди, чието осъзнаване по никакъв начин не е желано; Подлежащи външната тревожност личностови разстройства, работата по които не е търсена, но без преработката на които психотерапевтичната работа би била сведена до тактически замазващ симптомите стрес мениджмънт, но в стратегически план би претърпяла фиаско… Далеч не всички случаи на хора с личностови разстройства, потърсили помощта ми, протичат по такъв начин и завършват с отказа ми. Напротив, при много от тях съществува достатъчно силно желание за развиване на самосъзнателност и цялостна промяна, която при тези нозологични единици се случва по-бавно, но когато е упорито преследвана, е сигурна! 

2)      Липса на силна вътрешна мотивация. Често получавам обаждания от роднини, родители, приятели, които искат да помогнат на техен близък, да го доведат на психотерапия „за ръчичка“. Такава външна мотивация обаче е твърде слаба, за да издържи на изискванията по отдадена решителност, преформулиране на проблема в учене, развиване на отношение на смирено доверие към посланията, вложени в страховете, активно себезаявяване пред обсебващите навици… Рядко, когато някой е едва едва склонен да посети терапевт по силата на външната, на близките си мотивация, успява в рамките на няколко сесии да развие собствена, вътрешна локализация на мотивацията си за себеовладяване. Затова приемам човек само когато той самият силно желае психотерапевтична работа. Тествам мотивацията му с предварителни изисквания. Това е мой избор, на който държа, тъй като степента на успеваемост, когато мотивацията за промяна е висока, нараства драстично. Затова, когато терапията е търсена за друг човек от роднина или приятел, просто отказвам.  

3)      В процеса на психотерапия, в хода на научаване на уроците, присъстващи в тревожните състояния, се постига качествен скок в осъзнаването, при който човекът се превръща я цялостна, сърцата личност. За да се случи това обаче, в първите етапи на психотерапията са нужни дисциплинирани, търпеливи и последователни усилия – изпълнение на домашните задания по работа с вътрешния диалог и базисните вярвания, редовната практика на спорт, дихателни психотелесни опити, медитация, поведенчески експерименти… Когато обаче тази работа не е вършена и продължава да не бъде вършена, а човекът разчита единствено на едноседмичните сесии, временно приключвам общата ни работа, с уговорката да продължим след известно време изпълнение на зададените насоки. Твърдя, че сесиите в кабинета са важни, но цялостният психотерапевтичен процес е нужно да продължава през всичките останали 168 часа от седмицата! Да, дискутираме причините за проявената пасивна инертност, експлицираме ги, преодоляваме ги. Когато обаче достигнем до заключението, че усилията е нужно да бъдат положени, а това не се случва, прекъсвам терапията – поне временно, докато вътрешната мотивация бъде събудена. Така човекът поема зряла отговорност за живота си, което спомага преработката на инфантилни зависими програми в него. Ако отсъства желание за поемане на такава зряла отговорност, наблюденията ми показват, че мотивацията за посещение на психотерапевт е или „платен приятел“,  „ето, аз ходя на психотерапия, а нищо не се случва“, или „Да, ето поредния терапевт, който не може да ми помогне на мен, супер специалната жертва“ (при пациент тип турист)… 

4)      Като начинаещ терапевт поемах всякакви случи. С времето на практиката си се убедих, че съм ефективен при тези, при които самият аз съм преживял качествено динамиката им, през себе си. При които съм минал аз самият по пътеката, по която превеждам човека. Аз самият съм преживявал с десетилетия генерализирана, социална тревожност, ажитирана депресивност, хипохондрия, конверзионни симптоматики, циклотимия, паническо разстройство, тежко хередитарно заекване с логофобия, бегъл собствен опит с булимията… Тревожности, които познавам с всяка клетка от тялото и квант на душата си, но които в огромна степен съм преодолял. Това са и състоянията, при които съм истински ефективен в работата си. Нямам личен опит с анорексията примерно – затова и не работя с нея… За разлика от механичната телесна медицина, при лечението на душата, въпросният личен, качествено и успешно преминат опит в преодоляването на лекуваните състояния е гарант за успешната психотерапия. Това е и истинският личен опит, отвъд „личния опит“, предлаган в теоретичните обучителни школи по психотерапия. 

5)      В момента на писане на тази статия практикувам психотерапия от десет години. В продължение на дълго време не отказвах случай. Затова поемах между осем и дванадесет случая на ден. Преди три години обаче развих ендокринен рак. Тялото ми, в опит да компенсира претоварването, създаде един вид „турбо“ орган, създаващ екстра дози ендокринни стимулатори, позволяващи продължаване на издържането на злоупотребата със себе си. Но, описал съм процеса в статия. След преминаването през това състояние, бавно и неохотно започнах да осъзнавам не само с ума, но и с клетките на тялото си, че за да продължавам практикуването на тази така изискваща професия, е нужно да регулирам натоварването. То е като при маратонското бягане. Новакът се изсилва в началото, на двадесетия километър е капнал и постепенно започва да забавя темпото, за да бъде изпреварен от опитните маратонци и подминат с километри… Опитният в психотерапията клиницист започва да планира адекватно професионалното си „бягане“ в дългосрочен план. При това въпросното планиране идва вече не от глава, от интелектуално разсъждение, но е диктувано от дълбоко преживелищен опит. Полезен и надраснат опит. Осъзнавам, че 3-7, средно 5 терапевтични сесии, са оптимум за една продължаваща с десетилетия, ежедневна практика на психотерапия. Затова сега, уважавайки се, спокойно се себезаявявам и отказвам, когато графикът ми е запълнен в предела на тези стойности. В момента на писане на тези редове, от много месеци в сайта ми стои надписът: „Поради запълване на графика, терапевтът ще приема нови случаи след премахване на това съобщение.“ … 

Орлин Баев