Терапия на петте движения (неорайхианска терапия) – общ поглед над теория и практика

 Терапия на петте движения (неорайхианска терапия) – общ поглед над теория и практика

Някои общи изводи, до които стигнах чрез присъствието си в "Терапия на петте движения".

Научих, че петте движения, постулирани от професор Бернаскони, са наистина валидни и универсални принципи във всеки комуникативен акт. Комуникация вътрепсихична, между самосъзнателния, метакогнитивен център на цялостната личност и психичните инстанции, архетипи, нагонни, афективни и ментални динамики, фокусирани във вътре или външно психична цел и посока. Комуникация социална, в която планирането и проверяващото реалността препланиране задвижват трите активни движения. През личния си опит осъзнах, че за да се прояви харизмата и магнетизмът на привличането и за да бъдат те здрави и автентични, а не инструментално невротични, е нужно доверието в самия себе си и себезаявяването да бъдат дълбоко изявени и заложени в субекта. Научих, че приемащото, смирено доверие (подчинение) и активното себезаявяване (здрава агресия) всъщност са две части от единно смислово и функционално цяло, работещи двупосочно. Тоест, ако смиреното приемане/ доверие е условие за  здравото себезаявяване в личната и насочена към ти обекта психодинамика, то в някои случаи на третична агресия (мазохизъм), активното себезаявяване се явява път към интрапсихично приемане и терапевтична преработка на интроекти, страхово катектирани с вярвания за изоставяне и отхвърляне.

Научих, че т.н. кръг на опита и пирамида на потребностите са добро начало и валидна, но само стартова теория, която би могла да се превърне съответно в спирала на разширяващото се съзнание и една холистична пирамида или мандала на ценностите, която обема и включва, но далеч надхвърля предложената от проф. Бернаскони градация от потребности.

Научих, че психотелесните школи засега трудно или по-скоро пожелателно могат да се обособят в отделна парадигма (макар и да го правят с формални организации...), тъй като, макар че силно се припокриват аналогично с теории и практики (отвъд  повърхностната лингвистична семиотика) както на научните, когнитивно – поведенчески, така и на базираните на духовността трансперсонални и интегрални методологии в психотерапията – въпреки това нито стъпват на основаваща се на доказателственост истински научна база (evidence based), нито официално приемат за валидни постановките на психодуховните учения. Говори се за научна доказателственост, но по-скоро през фолк психология, вместо през когнитивна наука и невронаука. От друга страна, в психотелесните теория и практика се говори за биоенергия, работа през тялото във вид на определени телесни пози, дишания, мускулни брони и връзката им с психичните движения и наличности. Говори се, но без реална свързаност и приемственост с духовните учения. Йога асаните и пранаяма например пряко корелират с ползваните в терапията на петте движения дишания и телесни позиции, отношението към секса с тантричните теория, практика и отношение… Макар, че мнозина от практикуващите психотелесна терапия да споделят разбирането си за приемственост, идейни и приложни аналогии между духовните системи и конкретната ползвана от тях психотелесна школа, официално липсва ясна приемственост или дори такава бива официално отричана.

През четирите години научих, че обособените от Бернаскони пет характера, макар и наречени различно, споделят огромна част от параметрите си с вече съществуващи характерово/ психо динамични таксономии в психоанализата и аналитично ориентираните когнитивни терапии. Осъзнах, че съществува прекомерна фиксация в негативните им модалности, без описани хармонични такива. През обучението си, се постарах да запълня този пропуск на професор Бернаскони, като обособих и адаптивни модалности на петте характера. Като цяло, мнението ми относно поднасяната в метода „терапия на петте движения“ теория е, че е единствено добра основа, която и предстои да бъде активно развивана. В сегашния си вид, теорията на професор Бернаскони е добър старт, ни нищо повече от старт. Зародиш, който ако си остане такъв, без да бъде развиван до цялостна и зряла, стъпила както на научна база, така и простираща се до висините на човешкия потенциал теоретична рамка – ако не бъде развиван този нелош, но в зачатъчно положение зародиш, със сигурност ще бъде абортиран от безжалостната, но справедлива ръка на времето.

 По скромното ми мнение, подходящите насоки, превръщащи засега „плаващия пясък“ на психотелесните хипотези в истински уважавана парадигма, са следните:

-          Evidence based доказателственост – например чрез биофийдбек апаратура, а защо не и със съвременна, невросканираща апаратура?!

-          Прагматично, но официално свързване с терапевтичните практики и насоки от психодуховните системи. Прави го дори най-научната, когнитивно поведенческа терапия, асимилираща древни практики като медитацията (mindfulness). Не виждам защо психотелесните методи (когнитивно – соматични / а има ли тяло без поведение и поведение без тяло?/ ) така срамежливо навеждат глава, когато основателно им бъде поставен въпросът, че ползват извечни понятия като биоенергия, а  в практическата си дейност и методи от системите за психодуховно развитие, но официално отказват да осъзнаят връзката между ползваното от тях и тези методи. 

Нека не бъда чуван погрешно – огромна част от съвременните психотерапевтични модалности, не ползва каквато и да е доказваща ефективността си методика. Многократно съм писал в статиите си, че в средите на когнитивната наука, психоанализата примерно, е виждана не по-различно от гледането на боб, гадаенето и-дзин или таро…  Това не означава, че в такива методи няма полезност, но със сигурност заедно с нейното „зърно“, се промъква и твърде много „плява“ от субективни и пожелателни (wishful thinking) предположения, нямащи нищо общо нито с валидна теория, нито с практическа приложимост в очакваната помощ…

А, когато теоретичната парадигма е, както споменах, зачатъчна или изкривена , практиката също страда. Познаването на психодинамиката е задължително за психотерапевта от коя да е школа и метод. Когато обаче в практиката се работи прекомерно аналитично, вместо анализата да бъде ползвана единствено като познавателен контекст на фокусирания в решения процес, тогава невротичните състояния не само, че не биват разрешавани, но биват задълбочавани, а терапията се превръща в част от проблема, вместо от решението му. Наблюдавал съм това както в личната, така и в груповата терапия, когато фокусът ми е бил предимно аналитичен. Съществуват и маса научни проучвания, подкрепящи твърдението ми, което извличам не само н база личен опит! Препоръчваното твърде пасивно и неинвазивно терапевтично поведение, отричането и липсата на систематичен тренинг в насочените към интравертирана работа методологии като хипнозата и реално ефективни методи като когнитивно поведенческата и краткосрочните терапии, твърде ригидните препоръки за начин на водене, гарантират резултатност главно при житейска проблематика – не и повече. Писал съм за пътищата на процесиране на информацията в мозъка и за това как личната прекомерна анализа или груповата с часове обратна връзка, се превръщат в част от натрапливото ментално предъвкване и невротичен, маладаптивен свръхконтрол, осъществяван през същото предъвкване, наситено с катастрофизиран негативизъм , когнитивни изкривявания и дезадаптивни защитни механизми (например тук, но и в неедна други свои статии). Именно такава тенденция наблюдавам в терапията на петте движения, което я прави подходяща за работа с ежедневна личностова проблематика, но не и за дълбоки тревожни, афективни и психотични разстройства. Не и във вида, в който се практикува понастоящем, с прекомерно аналитичен фокус. Твърдя това през директните си наблюдения на занимаващ се именно с такива разстройства и далеч по-рядко, с банална житейска проблематика. Защо така? В терапията на петте движения се работи с прекрасни психотелесни/ поведенчески експерименти/ опити, които наистина силно и дълбоко, преживелищно повлияват лекуваната психична проблематика. Защо тогава, при психиатрични разстройства от спектъра на т.н. малка психиатрия, там където една когнитивно поведенческа терапия е наистина ефективна, психотелесната терапия на петте движения рядко успява да повлияе бързо и ефективно подобни случаи?!

Отговорите ми са три. Първият – ползването на психоанализата в количествено прекалена степен и по качествено неподходящ начин. А именно, като водеща терапевтична методика, вместо единствено като контекстуално познавателна база за насочената към резултат и справяне истински ефективна терапия. Вторият ми отговор относно недостатъчната ефективност в реалната психотелесна терапия – липсата на задълбочена интравертно насочена методика. Визирам липсата на подготовка в областта на водената медитация, хипнотерапия, активно въображение, работа с транс. Опитът ми показва, че ефективният терапевт владее еднакво добре както екстравертните, така и интравертните методики. Когато едната насока липсва, 50% от обхвата и ефективността се изпарява в незнанието, че не знаеш, преливано в нежеланието да знаеш и разшириш първо, собственото си разбиране, след което и практиката си! Третият ми отговор: липса на достатчно задълбочено познание върху когнитивно поведенческата и краткосрочните терапии. 

В горните си разсъждения визирам само наблюдавани от мен общи тенденции. Дори не критикувам,  нито ангажирам някого с когнитивния си процес, но просто споделям опита си и логиката, насочена към актуална и резултатна помощ при психични разстройства. Просто твърдя, че „терапия на петте движения“ е прекрасен метод, който обаче има много да расте и се развива – ако случващите го практици осъществяват този растеж и развитие …!

Но, обратната страна също си има обратна страна, както казват в дзен :) . По време на обучението се случват няколко наистина силни и качествени тренинги, на които по цял ден, по 12-16 часа се работи изключително интензивно и наситено, разтърсващо и променящо. Преподавателите са силно харизматични личности, с богата обща култура и умения за общуване. При това, всеки от тях много различен като индивидуалност, което кара обучаваните да интернализират  различни модели на обучителни и терапевтични стилове. Обучаваните специализанти, без изключение, са истински богати душевно и интелектуално люде. Методът е млад, жизнен, има много „хляб“ в него! Просто е нужно да се развива – както теоретично, така и практически и като структура на обучението!

Като цяло, с ръка на сърцето мога да кажа, че съм доволен от четирите си години присъствие в "Терапия на петте движения". Извън формалната програма, основното, на което се учех, бе смиреното себезаявяване и себезаявяването, водещо до смирено себеприемане. Проявявам го спокойно и с обич и в този текст! Иска ми се да подчертая, че стигам до горните изводи, изпълнен с приятелски, сърдечни чувства и уважение както към водещите обучителната неорайхианска структура („терапия на петте движения“) в България, така и към всеки от специализантите, учещи се в нея!

Най-сърдечно благодаря!

Орлин Баев