Психотерапия и психофармакология 3

Забележка: Дискусията представлява обмен на мнения от рубрика "Психотерапевтични насоки онлайн" в "Портал за съзнателен живот". 

..........................................................................................

Ч: Здравейте. До настоящия момент във форума не съм попадал на подобна тема. Наясно съм, че огромна част от пишещите тук са против лекарствата, но аз мисля, че всяка позиция, доведена до крайност, не е добра. Не одобрявам издигането в култ на лекарствата, но отричам и тяхното сатанизиране. В тази връзка, искам да задам някои въпроси на пишещите тук. Сред тях има и медицински лица, което гарантира още по-голяма полезност на дискусията. Под медикаменти имам предвид антидепресанти /SSRI, SNRI/, транквилизатори, невролептици, тимостабилизатори...

Орлин: Няма как да не съм по-съгласен с написаното! Крайностите са признак на инфантилно, черно-бяло мислене. 

Ще ми се, като намеря време, да коментирам и следващите опити за разсъждения, от първия пост в тази тема. Продължавам да твърдя, че са неуспешен опит.

 Ч: Не се стремя да парирам всяко чувство на страх, а само ирационалното. 

Орлин: Парирайки, се опитваш да го изолираш - с ума, мисленето, с волево съзнателно усилие и телесно напрягане. Съответно психичният механизъм на изтласкване генерира тревожно напрежение и колкото повече парираш, толкова повече се преподдържа тревожният заряд. Не можеш от его позиция да контролираш неконтролираната загуба на контрола. Това е ключовото, което те задържа, а отвъд него, е умението, което наричам "скачане" в страха. Случва се, когато безсилната загуба на контрола се приеме със смирено доверие. 

Може да се описва много как този процес премахва механизма на изтласкване и неутрализира страха, но само преживелищното, през тялото случване, има значение. Когато тази загуба на малкия невротичен контролец е приета, парадоксът е, че човек не става безволево мекотело, не. Ражда се самообладание, но идващо от позицията на цялостната личност, на Човека. Преди време писах по темите ти в тази връзка, но бях тотално игнориран и съответно спрях да си правя труда. Ако приемем познатия ни съзнателен процес за видима, осветена наличност, а несъзнавания, за тъмна непознатост, метафората с книгата "Белите не умеят да скачат" надхвърля буквалния си расов контекст, за да аналогизира в психичния.... Не можеш да скачаш... 

Ч: Непрекъснатостта на лечението в рамките на поне няколко месеца след подобряването и изчезването на симптомите гарантира изолирането на фобийните настройки на индивида и съдейства за наслагващия се акумулативен и антифобиен ефект на медикамента; второ - продължителното лечение цели „забравяне” и обезличаване на проблемните за пациента ситуации, личности, поведенчески модели, конкретизирани и добре познати страхове на индивида; трето - инхибиране на поведенческите модели и защитните механизми за съхраняване на страховете, които са сраснали с индивида (страховете са скрити фактори, с които човек се адаптира и постепенно ги приема за свойствени, сякаш не може да живее без тях). 

Страховете са основен генератор на повишеното патологично ниво на тревожност във фазата им на непреодолимост - страхова декомпенсация. По този начин се затваря и циклизира порочния кръг страх - тревожност. Отделянето на страха от породената от него тревожност и конкомитентна вегетативна симптоматика на практика неутрализира психичната сила на страха. Налице е следната патологична релация между физическия симптом и психичния статус на болните: поява на симптом, който нарушава рутинната дейност и двигателна прецизност и възникване на вътрешно напрежение и тревожност, невъзможност за волеви контрол на симптома, ескалираща тревожност, паник атака, страх от нова паник атака. Повтарянето на цикъла стабилизира все повече порочния кръг, а допълнително създалите се психични абнормности се наместват във всеки един етап от него.

Орлин: Лечение… - лекува се болест. Тоест, преживяваната тревожност е приемана за патологично състояние. Отсъства каквато и да е по-мащабна панорама, мъдрост, причинно следствена неслучайност и учене. Цели се изчезване на симптомите на цената на изолиране на страха. Къде ли се случва въпросното изолиране, ако не в собствената дългосрочна памет/ несъзнавано? Така изолираното съдържание обаче въобще не е пасивно, а активно се процежда въпреки приеманото вещество, постепенно нагнетявайки тревожната си наситеност, именно благодарение на кумулативния ефект на изолирането, породено както от химическото вещество, така и от психичния механизъм изтласкване. 

- Антифобиен ефект - буквално, против страха. Тоест, с хапче "лекуваме" страх, борим се срещу/ против него. Отново - потискане и изтласкване, гарантиращо натрупване на несъзнавано, тревожно съдържание.

- Забравяне на ситуации, лица, модели - забравянето на психотравмените ситуации и спомени обаче е невъзможно, тъй като когнитивната им функция е защитна и запечатването им, е изключително мощно и дълбоко. Всъщност, при употреба на по-тежка химия в достатъчно количество, се случва не забравяне, а именно изолиране на тревожно-травмените съдържания. До какво води изолирането, поясних.

- Инхибиране на поведенчески модели и психични защитни механизми - инхибиране означава възпиране, задържане. Задържане на тревожния напор, при частичното му "приспиване". Дали затворническото задържане премахва причините, обусловили наличието му, или ги утвърждава и увековечава, това е реторичен въпрос?!

- Прекъсване на порочната патогенетична връзка на конкретните и реални страхове на индивида със симптомокомплекса на тревожността. -  порочна болестнопородена връзка между страховете и сбора на идващите от тях симптоми. Да, прекъсване чрез дисоциация между симптомите и източника на страховете. Симптомите изчезват, но страховете не отиват никъде, но необезпокоявано се угояват именно от механизма на дисоциацията. Не страхът и симптомите му обаче са болест, а подобно плитко, невиждащо цялата картина отношение. 

- поява на симптом, който нарушава рутинната дейност и двигателна прецизност и възникване на вътрешно напрежение и тревожност, невъзможност за волеви контрол на симптома, ескалираща тревожност, паник атака, страх от нова паник атака.  - Такъв порочен кръг действително съществува, а приемът на медикамент наистина може да промени менталната, а оттам и афективна рекация, което води до слизане от "въртележката". Въпросът е, че тази ментална промяна се прави с помощта на привнесени вещества, които освен че успокояват механично, потискат но не премахват психичните механизми и съдържания. След премахването на химичното изолиране, акумулираното "с лихвите" тревожно психично съдържание отново се активира. Тогава на човека му се налага не само да променя реакцията си към обсъждания порочен, повърхностно видим кръг от симптом--> ментална реакция --> емоция --> поведенчески отговор --> симптом, но да осъзнае връзката между симптома и породилите го маладаптивни характерови схеми, дисониращи с пулса на Живота. 

Ч: Реален физиологичен ефект - потискайки страха и симптомите за определено време, ти излизаш от зациклящия мисловен модел и от въртележката на страха. Спираш да свързваш излизанията със страхове и симптоми и да мислиш за това, моделът се пречупва и когато вече спреш да се сещаш за тези глупости, няма да отделяш и адреналин, който да прави кризата. Знаеш, че навън няма да имаш симптоми, съответно защо да мислиш за тях? 

Орлин: Да, излизаш от външното "виенско колело", както обясних по-горе. Двигателят му обаче продължава да работи и бучи, макар и приглушено и изолирано. Когато се махне психофармакът, бъговете в характеровия двигател отново задействат въртележката, при това вече с натрупаните неустойки на течовете и пушека от липсата на желание за поддръжка и цялостно решение. Някой ще каже - а защо, докато "виенското колело" на симптомите и реакцията към тях е спряно, не поработим по двигателя чрез психотерапия? Нали такава е официалната презумпция?! Моите наблюдения, са много различни. Когато психотерапията на психогенна невроза, се прави успоредно с психофармак, се оказва че и психиката и мозъкът, автоматично и прекогнитивно, са разчитали на химическото потискане, а психиката несъзнавано се е присъединявала към химическата дисоциация на страхуваните когнитивни схеми, чрез собственото си изтласкване. При такава комбинация, няколко месеца след спирането на фармака наблюдавам постепенното или по-рязкото завръщане на тревожността, продуцирана от дезадаптивните характерови вярвания, съответно и на симптоматиката. Оказва се, че психотерапията е нужно да продължи поне още толкова. 

Говоря за психогенни неврози. За другите варианти и разумна обоснованост на ползването на психофармак, включително успоредно с психотерапия, писах в статиите "Психотерапия и психофармакология 1" и "Психотерапия и психофармакология 2". 

Ч: След проведен разговор с хора, приемали SSRI антидепресанти, ми беше споделено, че пиейки ги, те просто „забравят” да мислят тревожно и не изпитват реални физически симптоми. А като не мислят в „глупости” и не изпитват симптоми, спира необходимостта от производство на нов адреналин и страх от страха.

Орлин: Да, особено когато тревожността е по-слаба. Но тогава и нуждата от антидепресанти, е слабо обоснована. При по-силна такава, въпреки пиенето дори на комбинирана схема от антидепресант, невролептик и транквилант, се процежда фонова тревожност. 

Когато медикаментите се спрат...

Ч: Дали мислите не са тревожни, депресивни и объркани заради нарушения мозъчен дисбаланс, а не обратното?

Орлин: В някои случаи - определено. Като при ендокринни проблеми или соматични болести, влияещи върху психиката. При психозите, със сигурност. При личностовите разстройства, не само мозъчната химия, но и мозъчната физиология, е променена. При неврозите - понякога дори при липса на ендокринни дисфункции, проследими телесни заболявания, при искрена и смирена готовност за работа по себе си, се наблюдава една трудно проследима ендогенност. 

Говоря изцяло от моите наблюдения, идващи от практиката ми. Писах, че около 75% от случаите в практиката ми, се повлияват изцяло и единствено с психотерапия. Едни други 20%, при които нагласата за себе си и света, е по-механична и редукционистична, а очакванията, за непременна удоволственост, се повлияват прекрасно с комбинация от психотерапия и психофармак. Остават едни около 5%, при част от които латентната психоза е преминала в продромална, а симптомите имитират невротични, докато са на път да прераснат в психотични. При друга част от тези 5%, невротичните симптоми само прикриват личностово разстройство, или букет от такива. 

Останалите едни 1-2% обаче, които не са психотични, характеропатийни, а просто невротични, без ендокринна или друга соматична малфункция, но се повлияват от психотерапия много трудно, дори въпреки цялата си готовност или не. При тези 1-2%, опитният психотерапевт прозира променената мозъчна химия (аз наричам такава соматопсихична динамика "прикрита ендогенност"). Как - нима в кабинета си терапевтът има лаборатория, налична не във всяка държава дори? Не. По метода на отсяването на споменатите предикати, по слабото повлияване от психотерапията въпреки взаимните усилия, но и по малките промени в потока на мисълта, жестомимиката, реакциите и т.н., тоест чрез "лакмуса" на майсторството си, психотерапевтът регистрира  достатъчно качествено. 

Тоест, по наблюденията ми, при едни 20-25% от потърсилите ме хора с невротична продукция, е обоснован приемът на психофармак, успоредно с качествената психотерапия. Както обясних, от тях тези с прикрита ендогенност (тоест трудно проследима такава) в неврозата си, са едва 1-2%. 

При 7-8 от 10 потърсили помощта ми обаче, неврозата е психогенна. Как го знам, без лабораторно тестване? Ами, повлияват се прекрасно от психотерапевтичния процес!

Общо говорейки, всяко възприятие, мисъл, чувство, усещане и действие, предизвикват промяна в мозъчната и телесна химия, както и обратното. Не яйце или кокошка, а двупосочна взаимовръзка.  

…………………………………………

Орлин Баев