Поклон, Учителю Паника

Забележка: Текстът представлява обмен на мнения от рубрика "Психотерапевтични насоки онлайн", в "Портал към съзнателен живот". 

....................................

Благодаря ти, Учителю паника!

Деси: 

Здравейте, 

и аз да се "тагна" в темата. Носител съм на тревожност от 41 години, но същата се генерализира от миналото лято. Всичко започна, когато излязох в отпуск, отпочинах си, видях се с приятели, пътувах. И тогава ме "удари" мощната ударна вълна на силна и унищожителна ПА, с цялата палитра от симптоми. И хайде в спешното. Няма да описвам цикъла от прегледи, изследвания и т.н., който минах. Всичко е ок и слава на Бог?! Но в мен се гнезди недоверието, че това не е съвсем така. Все се питам как е възможно мисълта ми да накара сърцето ми така да бие и стойностите на апарата за кръвно налягане да скачат?! Но уви възможно Е?! Та от миналото лято съжителствам и съм в "любовни и партниорски взаимоотношения" с моята тревожност и ПА. 

Нека да опиша себе си с няколко думи - странна птица съм, хм, жена на 41 години, със син на 17 години, отгледала съм го сама. Аз самата съм само дете, отгледана от родители, които не забелязах да се обичат, в постоянно противоборство. 

Работа на корпоративна позиция, но това не е това, което искам или обичам да правя, аз отвътре съм творец, писател, сценарист. Но се лави, както казват французите, такъв е Живота?! През целия си Живот съм била много отговорен човек, както казва майка ми родила съм се мъдра. Каквито и грешки на растежа да съм правила, са били в границите на разум и обмислена тънка червена линия. Не помня някой да е слагал граници за мен, аз сама съм си ги поставала?! Нямам обяснения защо? Притежавам убийствена съвест и морал, не мога да наранявам нито емоционално, нито духовно някого. Страхувам се даже да изпитам "лоша" мисъл към някого/нещо. 

Имам доста татуировки по тялото, повечето са надписи, цитати - синът ми казва по този повод, че съм комплексирана снобарка. Той ме определя най-добре! Объркан човек съм, вегетарианка съм от 5 години и не знам защо, може би отново да навирам на хората в очите, че съм по-добра от тях. От как се помня на тази земя съм била вълк-единак, трудно е да намериш съмишленици и група, интересите ми са разнородни от квантовата физика до "Кой съм аз? Защо съм дошъл? Каква е мисията ми?" през будизъм, анархизъм, испанско кино, брит музика, сюреализъм в рисуването и архитектурата, Фройд, повече Юнг та чак до абсолютната физика и математика...Имам високо IQ, няма да казвам колко. Винаги съм страдала от едно вътрешно самочувствие, което е поставяло граница между мен и хората. Винаги съм слагала маската на силния  самоуверен човек. Да, знам че не съм, но тази роля някак най ми прилегна и останах в нея. Знам че съм ригиден характер, но от друга страна съм много контактен и екстровертен човек, или по-скоро интровертен човек с екстроверно поведение?! Не знам дали истински съм обичала, себе си, едва ли...друг човек, не знам. Имала съм две силни връзки с мъже, от едната имам син, и двете провалени и невъзможни. Аз плаша мъжете?! Оцелявала съм финансово и устойчиво много пъти в Живота си, построих си сама къща, отгледах сама дете, посадих и дърво. Научих и видях много неща?! И сега постоянно си задавам тежкия Въпрос: "А сега накъде?"...Този въпрос стой като неонова реклама в главата ми! 

И много мисля за Смъртта, изпитвам ужас от нея, от Прехода, от Неизвестното, от това, че ще липсвам, че няма да ме има?! Чета много на тези тема и някак ми убягва вярата и доверието в Живота и Смъртта?! Затова и не живея. В момента просто съществувам! И така ПА и тревожността станаха мой постоянни спътници и аз се свих на кълбо и живея...Пиша книга за преживяването ПА, за мислите, чувствата и усещането, когато си във връзка с ПА. Знам и усещам, че това състояние в следствие и посока, но е трудно. Медитирам и о, бога ми, тогава се чувствам идеално, опитвам се да запомня нирваната, която медитацията ми носи. Спортувам всеки ден. Дишам по схеми, 4-7-8. От известно време като ми махне главата мощна ПА, не се панирам, а я изчаквам и тя минава през и после ме оставя упостошена и безсилна. Не се притеснявам, 1е имам ПА и ПР, сина ми знае, майка ми знае, приятели и колеги знаят. Не ми пика кой какво мисли. Даже имам самочувствието на специална и избрана?! Но съм уморена и съсипана, това състояние ме изсмука, отне ми някак радостта от пътуването, от вълнението, от емоциите. Все си казвам, че даже и от положителна емоция мога да получа ПА и се отказвам. А пътувах много...

Ходила съм на терапевт, правих и хипноза, посъвзех се, но някак терапевта беше "слаб и млад" за цялата ми палитра...Иначе живея, работя, но искам Повече  и Всичко, егоцентричка ли съм, цинична ли съм...Защо съм такава??? Кой съм аз? Кажете!!!

И още нещо...Искам да изпратя на терапевт да прочете записките ми за книгата ми...Искам профи мнение, моля! Книгата искам да е за другите, за тези, който са в началото, за тези, който искат да знаят...Книгата е за да успокои и даде увереност на просто един минаващ през същия Път?! 

Орлин: 

Книгата - надрасни тревожността стабилно, па тогава я издавай!

На нива си. Не мисля, че си ригиден характер. Това ти е маска, с малко автоагресия отдолу. Един външен спиращ те слой, комбинацията каторжник от анализата, с който сама "затапваш" живота си. Даваш газ и спирачка едновременно  - съответно натрупаното напрежение експлоадира или се процежда фоново. 

Като характерово ядро си ми доста орално хистерична - една дълбока нужда от развитие, изява, растеж, видимост, реализация на талантите, сцена (в широкия смисъл)... Нужда, затисната от ригидното трябва и мазохистичното вписване. Нужда, отчаяно процеждаща се през татуировки, тревожни атаки...

Има директна работа по тревожността - тя ще ти помогне. Но по-важна е цялостната характерова. А тя се състои в премахването на ригидно мазохистичната "тапа" и позволяване на напора от творческа изява да се прояви интензивно. Сега си в криза на смисъла. Изкарваш пари, гледаш сина си, но знаеш каква сивота е, когато не живееш през Себе си. Искаш, но не ти стиска да бъдеш Себе си... 

Деси:

Прочетох отговора ви г-н Баев многократно! Между другото, изчела съм всичко, което сте написали, да, точно вие. Допада ми Пътя Ви и погледа върху Живота. От написаното останах с впечатление, че не толкова тревожността и ПА са акцентите у мен, колкото харектеровата настройка за Живота!? Възможно е и е така, по дяволите?! Но защо?! Толкова "ровя" в себе си, че чак съм разранила душата и сърцевината си. Толкова опознаване, че чак непознаване. В живота съм водила много и всякакви битки, имала съм спадове и възходи, но някак все нещо не ми е достигало да съм ефекта УАУ!!! Даже в миговете на щастие, нещо ме спира, не достига, не разрешава, да се отпусна. Знам, че съм супер самоконтролиращ се човек, поставам високи граници и норми, но това не го правя нарочно, нито задоволявам нечие очакване, просто е като инстинкт. Така с натрупване във времето, се е появила и тази перманентна тревожност и ПА. Аз нямам големи материални изисквания към живота, само искам Мир и Свобода за Душата и Тялото си. Много пъти си задавам въпроса, на правилното място ли съм, но знам, че и на Луната да ида, ще нося със себе си - себе си?! После мисълта ми поема другаде. Хаотична съм, разпиляна в мислите. А се опитвам, Бог ми е свидетел, опитвам се - медитирам, спортувам, ям немесни храни, нямам агресия за навън, дишам, опитвам се да вярвам в Бог, Вселената, Енергията. Но отново нещо не ми достига?! Ето и днес, наложи ми се да пътувам с колата си на около 100 км, бях сама, по време на пътя ме обзе онази нишка на тревога, в главата заваляха ирационалните ми мисли - ако ми стане лошо, ако припадна, ако получа инфаркт, инсулт, ако катастрофирам. Бях като в кофти филм на Хичкок, карах, радиото пръщеше, звучеше нехаресвана от мен музика, не успявах да хвана друга станция, тирове ме задминаваха отпред, отзад, отгоре...И пиех вода, супер ми е спасителна водата в такива моменти. Та изконтролирах състоянието си, не ме люсна огромна ПА, казвах си, 1е съм по-силна отколкото си мисля, мога повече, че този филм вече съм го гледала, после започвам с мантрата "Една маргаритка тра-ла-ла...". И стигнах, справих се, имаше и доза гордост?! Но и умора, безразличие, отегчение, с вечние въпрос "Пак ли? Докога така ще я караш?" Страхувам се да не намразя себе си. Страхувам се всъщност от себе си! 

А в момента нямам резон за отстъпление, имам отговорности към дете, родители, работа?! Трябва и им го дължа?! А често си мисля, ами ако не съм най-добрата майка, дъщеря, служител, приятел?! Ето още един пример. От 01/07 трябваше да замина на почивка в чужбина, но поради форсмажорни обстоятелства не заминах. Групата от приятели, с които трябваше да ходя, след като аз бях организирала всичко, изпадна в отчаяние, как ще се оправят без мен. И даже и в момента, ми пишат имейли, какво им е необходимо, за да контактувам аз със собственичката на вилата. И ми писна, в момента имам грижи и им писах, ще не ми е до това. За първи път пиша подобно нещо, защитавам себе си, отстоявам правото си на "не ми е до това". Отсреща естествено ще се разсърдят, но знаете ли какво - НА МЕН НЕ МИ ПУКА?! 

Та, г-н Баев, как да продължа, дайте сламка, дъска, кораб?! Напътете ме! Свикнах с ПА, не мога с тревожността, и искам Свобода, по дяволите?! Помагайте!!!

П.С. За книгата все пак съм решена...Ако имате интерес и време, мога да ви изпратя страници за мнение....

Много тенкс!? За времето, за думите, за реакцията! 

Орлин:

Хубаво, че си ги отсвирила - здравият егоизъм си върви с приемане загубата на невротичния контрол. Това имаш да работиш на характерово ниво - да сваляш летвата, да уважаваш и проявяваш Себе си повече. Защото сега перфекционизмът проявява едно социално обособено его, което уж казва, че не му пука, но всъщност доста му пука, ако не от другите, то от другите в собственото аз идеално... 

Самата паника и тревожност те учи на горното. Когато осъзнаеш това, новият навик да бъдеш и проявяваш Себе си, става факт. 

Георги:

Здравей,

две думи и от мен. По повод желанието да си необикновена. Тъй като необикновените нямат мерило, модел, по който да градят необикновеността си, то понякога се случва необикновеността да започва да става хаотична и неудовлетворителна.

Трябва да станеш обикновен човек!

Превръщайки се в обикновен човек и съгласявайки се с това, че каквото за всички, това и за теб (всъщност това базисно съгласие вече го има, въплъщавайки се в земния си живот, трябва само да го съгласуваш с ежедневието си), по-голямата част от горивото на тревожността ще... изфиряса :)

Ще се присъединя към Орлин за мнението относно книгата - моля те, наистина - ако искаш да помогнеш, пишейки книга от позицията на все още бореща се със страховете си, има опасност да затвърдиш у някой четящ мнението, че: това е положението, танцът с този род същности е вечен. А това не е така - би подвела и заблудила в най-искреното си желание да бъдеш полезна.

Онзи ден в един разговор, по повод това, че мои другари ме карат от известно време да напиша и аз книга, казах - книга се пише само, когато имаш да кажеш нещо качествено ново - като наука или като сюжет. Ако ще пишеш художествена книга - давай смело. Ако ще е документално-споделяща - спирай и осмисляй навреме. Или пък - решавай кардинално проблема и опиши успешния си път - достатъчно ще е.

Успехи!

Орлин:

Абсолютно - приемане на собствената пълна обикновеност. Тогава гордият перфекционизъм, както и усещането за собствена свръхважност през "знам и мога" се стапят. Тогава, приемайки се за тотално обикновена, ставаш тотално необиновена. Казвам същото като в писанията си от по-горе, но с други думи.

А за техники за тревожността - писали сме много. Вършени механично обаче, се ползват като ксанакс... Когато се правят на фона на осъзнаването целта и посоката на ставащото, вече е различно.

Деси:

Благодаря и на г-н Баев и на г-н Балджиев! 

г-н Балджиев напипа една основна съставка от мен - да съм необикновена?! От желание за необикновеност, се превърнах в странна птица?! И вече окончателно съм с инакомислене и живот. Нещата, които аз харесвам не са нещата, които генерално харесват на хората?! От малка съм си представяла как ставам известна, велика, Майка Тераза, Буда, Буковски, поет, писател, миротворец, спасявам света, света ми благодари...И в същото това време съм сама, така съм го виждала от малка, виждала съм величието като самота, като самотност, като самотна място без съмишленици и придружители. Странно, но факт. В главата си се виждах как печеля Нобел за Мир или Оскар за най-добър сценарий, но от позицията си на величие, даже не отивам да си получа наградата. Днес знам, че нямам нужда от това величие, то е илюзорно. може би съм искала просто да съм значима?! И ако ви хрумва, че съм била незначима за близките си, не, не е така, напротив, отдаваха ми и повече от необходимата значимост. Заемах доста специално място в семейството си, но и някак тежащо място, с очаквания за проявяване на the best of the best. Сигурно съм останала с впечатление, че само ако съм такава, ще получа любов?! И някак ми се наложи, че Любовта е за слабите. Днес знам, че е за силните, но бога ми, колко трудно е да разчупиш вече закоравял мироглед. А у мен бушуват много силни емоции, неизразени, непоказани, неизявили се. Има и гняв към бивши, има самота, има тъга, има кръстопът, има неизразена любов...Даже към собственото си дете не знам дали съм успяла да покажа искрената си любов. А наистина я изпитвам към него искрена и неподправена. Често се улявам, че съм сурова и прекалено откровена към него. Говоря с него за всичко, знае за тревожността ми, за странностите ми, за ПА, за преминал етап на зависимост към алкохол, пороци, откровена съм към него и това ме плаши. Той натрупа мъдрост в собствения си живот от свидетелството му за моя. Той е този, което е повече родител, повече мъдър, повече истински. Моля, съм по-малко да съм му навредила. Даже често го майтапя, че един ден, ако посещава терапевт е достатъчно да покаже снимка на майка си, хахах. Но съм направила най-доброто, на което съм способна. 

И това, което г-н Баев определи, че съм в криза на смисъла, е много вярно. "Необикновен човек" в криза на смисъла с ПА и ПР, ето го ефекта УАУ!!! 

Едно знам със сигурност, това е част от Пътя ми, от Уроците, от Смисъла, не е случайно, има божествена частица в него, просто трябва да се въоража с търпение, време, учене, смисъл...

Отново ви благодаря,  невероятни сте, с това което правите, усмихвате, успокоявате...

.......

,,,,,,,,,

...........

Деси:

Здравейте. мина повече от половин година, от както съм писала тук.

Аз претърпях сериозна промяна. От повече от година медитирам, разхождам се ежедневно, гледам по позитивно на Живота. Започнах да не се плаша от паник атаките, познавам ги, изписах над 100 страници за преживяванията си по време и преди и след паник атака....Да споделя, че загубих междувременно баща си, понесох го, а толкова обичах този човек и бях безкрайно привързана към него. Преживях ситуацията със непозната за мен сила, просто се справих! От тогава минаха 4 месеца и не бях имала паник атака, Живота някак започна да се нарежда, тревожността изчезна, Денят започна да става и усмихнат и хубав, смеех се, излизах, някак Живота се върна! Е, имаше моменти на тревога, на приближаване на усещане за паник атака, но аз знаех, че е тя и не и обръщах много внимание. Просто вървях Напред! До преди два дни, когато тя ме връхлетя с мощна и пълна сила, просто така от нищото, както си седях и работех ме разклати, усетих сърцебиене, главата ми стегна, ама много мощно...Няма да описвам целия цикъл от симптоми, но беше цялата палитра. Но нямах тревога и страх, беше просто физическо усещане. Ето какво написах вчера и днес:

"Усетих как се изпотявам. Хукнах към тоалетната, започнах да си мия лицето с ледено студена вода и да пия студена вода. Взех от чантата си един валидол и го засмучах. Започнах да се опитвам да дишам 4-7-8, но трудно ми се получаваше. Миех се, опитвах се да дишам, успокоявах се…Измерих отново, вече падаше, но не бързо…В момента още ми е зле. Става ми горещо! Тресна ме отново, ама многоооо многооооо силно?! Леле, как ме тресна два пъти!!! Не беше ми се случвало ма много отдавна….Едва дишах, едва виждах…Извиках на колегите, че ми е зле…Колегата ми стана, отидохма в стаята за почивка, донесе ми вода, пита ме дали да вика бърза помощ…Взех половинка хапче бизогама. Сега си помислих, че вярно получавам инфаркт или инсулт, следях всеки симптом, но не позволявах страха да ме завладее яростно, и това не го правех с умисъл, а съвсем инстинктивно. Излязох навън, дишах въздух, гледах слънцето, пиех вода. Колегата седеше до мен! Мълчеше. Усещах че се посъвземам отново. Какво става с мен? Не съм се нито тревожила, нито ядосвала, нито нещо лошо днес ми е минавало през главата. Просто така от нищото…Стана два пъти, с много яка сила. Ама с много яка…Измерихме отново кръвното, беше нормално, пулса беше леко завишен. Но всичко беше нормално. Май само аз не съм! Или съм си! Просто съм чувствителна! Прекалено! Но сега нямаше от какво?! След което усетих че се разтрепервам, стана ми студено…Както обикновено, а по тялото ми изби студена пот. Но се владеех, един вътрешен център в мен се владееше…Вярваше, че всичко е наред! Усещах го!

Днес съм добре! Минаха 120 дни от смъртта на баща ми, 4 месеца, кога?! Тате, вчера много силно ме удари паник атаката, още ме държи усещането и вкуса от нея. Въпреки че сега съм добре, усещам лапите й по тялото си. Както вчера ме беше хванала в дълбока прегръдка, още стоят белезите от ръцете и ноктите по тялото ми?! Още усещам дъха й върху кожата си, още знам че вчера е била тук. И някак ми тръпно и страхливо. Да не се появи и днес?! А нали бях се научила да я познавам?! Но вчера се издъних, това е истината, вчера бях забравила симптомите й и тя ме връхлетя с адска сила. Все една е чакала да се поуспокоя и да позабравя за нея, и се втурна със неудържима мощ върху мене. Чакала ме е била да се отпусна и да съм разсеяна, да си мисля, че си тръгнала от мен и се върна по-силна и мощна от всякога. Може би 3-4 пъти е била с такава сила. Докара ме до безсилие и ме остави опостушена. Днес съм добре, всичко е наред, работя си, но знам за нея, знам че може да дойде когато си поиска да прави с мен каквото си поиска. И това е плашещо?! Нейният контрол върху мен е плашещ! И днес съм притихнала, в готовност, отдавна не бях усещала това чувство в себе си. Отдавна не бях идвала на работа притаена и в готовност. А си мислех че я познавам до болка, симптомите й, влиянието й върху мен, нищо не познавам, бях неподготвено за вчерашното й завръщане…И защо??? Този въпрос Защо не ми се маха от главата, защо тя се върна, какво каза вчера??? Защо се случи отново с такава сила??? Какво не съм разбрала от срещите си с нея, та тя така пожела да напомни за себе си??? Защо??? 

Днес мисля след  работа да отида до кардиолог, отново ме хваща страх за живота ми, искам да се прегледам, да видя как е сърцето ми, всичко. Пак влизам в онзи цикъл на мисли в тази посока. А исках просто да се отпусна в Живота и да продължа научила уроците си от срещите си с нея! Но явно има още!!! За учене! За нея! За мен! Какво? Защо???"

Та, уважаеми специалисти, какво се случи според вас? Защо се появява ремисия? Или е имало временно затишие? Как се справям и да продължавам ли в този дух??? Напред с Вяра, че и това ще мине, че няма да е все така, че учим, че трябва да приемаме Живота такъв и да вървим напред...Просто ми е любопитно какво мислите?!

Орлин:

Мир на душата на татко и светлина в пътя му в по-красивия свят! 

Именно уроците от справянето с тревожността, са те научили да минаваш спокойно през трудностите - така че, благодари ѝ от сърце и душа. Защо пак п.а. ли? А защо не? Нима още бягаш и те е страх от тях? Потиснала си, закопала си малко страхове, които се вентилират. Отговорът на защо е лесен. Въпросите за трилион евро са как да процедирам и какво да правя?! Виж капсулираните и избухналите отново страхове от загуба, загуба на контрола, слабост, изоставяне от живота и т.н. Какви доктори, за Бога?! Искаш да храниш хистерична хипохондрия или искаш да се учиш? Не само, че не бягаш от страховете, но осъзнавайки ги ясно, активно ги искаш, предизвикваш, желаеш и обичаш - защото съзнателното присъствие в тях с приемаща молитва, медитация и отворено сърце, ги преобразува и извлича зарядите от дълбока смелост, смисъл и мъдрост, вложени в тях. Намери начини сама да си ги предизвикваш и медитирай върху им, осъзнавайки трансформацията! Всичко е чудесно, нормално е да излезе малко вентилиращо преживяване - не е рецидив, защото не си болна, а си учаща се в университета на живота. Учи си уроците смело. Успехи!

Деси:

Надявах се да ми дадете Лъч...Точно сега явно имах нужда от "Ти можеш!" и вие ми го дадохте! Благодаря Ви!

Продължавам напред. Искам да споделя, че тези състояния ми донесоха и много добри и изгодни ползи, намалих драстично цигарите, алкохол почти не пия - чаша вино ми е тавана, медитирам, разорах хората около мен и останаха малко, започнах да се уча да казвам НЕ, движа се повече, искам повече, създадох по-верни и правилни преоритети ...Иначе щах доволно да си дрема на дивана! Така, че тенкс паник атаки!

Това което осъзнавам, че ми липсва е Любов, от мен към мен и външна споделена...Но когато науча себе си да се обича, може и друг да се появи...

Много благодаря, сега имам повече Вяра в себе си!

Тодор:

,"сгодена" за паническото разстройство, хахаха!!! Различно е! А и човек с ПР, говоря от мое име, силно се надява да бъде разбран и приет с "различността" си.,,

Май ти се ще да си различна, да ти обръщат внимание.Ще те разочаровам, не си различна, банална си.Хората които се определят като страхливи и тревожни са поне 50 процента от човечеството.

Така че, ако наистина искаш да си различна и оригинална кажи ,, аз съм с бубонна чума,, ,,жълта треска ,, или поне сифилис. Така някой ще ти обърне внимание. А, ти наивната си избрала да си сложиш етикета ,,паник атаки..

Деси:

Ехааа, д-р Първанов, добър сте!!! " Ще те разочаровам, не си различна, банална си."

Усетихте слабостта му в желанието да съм уникална и различна, забележима и недостижима... Но моля за снизхождение, така ми идва от вътре, не го насилвам, естествено родено чувство?! Какво да правя??? 

Затова ли хората винаги ме държат на дистанция, затова ли аз не мога да съм в група, затова ли аз черна овца, затова ли не мога да се вписвам??? Затова ли съм сама???

Как се става обикновен, как да съм по естествен начин оригинално обикновена???

П.С. Признавам се, аз се уважавам, харесвам, гордея се с себе си, но не се обичам!!!

Тодор:

Права си, за това си в това положение.

,,Как се става обикновен, как да съм по естествен начин оригинално обикновена???,,

Трябва да видиш такъв човек, да общуваш с него, да започнеш да мислиш като него и ще се получи.

Деси:

Страхотни отговори, право в десетката. Много Ви благодаря! Зарадвахте ме! При срещата ми с такъв човек, ще споделя. Само да го срещна, дано не го подмина и дано да го разпозная. Ама, дали такъв човек би контактувал с "уникален" като мен?! Дай Боже! Изглежда ми трудно! Нали Животът събирал подобни или различните се привличат?! А, аз толкова мечтая да съм обикновена, естествена, трудно е. Забравила съм какво е! Но твърдо от опит мога да заявя, "необикновените" ги зачитат, уважават, поставят ги на пиедестал, но не ги обичат. А какво по-велико нещо от Любовта можем да споделим със Света?! Дали това не е ключът към окончателната ми промяна и "развода" ми с ПР?!

Георги:

Това, върху което се фокусираш, се уголемява

Когато страстно вярваме в нещо, което все още не съществува, ние го създаваме.

Никос Казандзакис, гръцки писател и философ

"Само да го срещна, дано не го подмина и дано да го разпозная."

Няма как да стане, спокойно. Дори ти да го подминеш, той/тя не би. Дори съм сигурен, че около себе си имаш такъв човек, само трябва да го разпознаеш. Ако ли не - обикновено в кабинетите на психотерапевтите, в голяма степен можеш да срещнеш такъв човек като специалист и той да ти даде направление, в което да направиш промените за себе си.

Деси:

Благодаря за уместното включване.Вярвате ли в квантовата физика, че вашите мисли стават реалност?! Или в будистките закони за случайността или липсата на такава, за синхроничността?!

Аз вярвам! Случвало ми се, но за малки неща! Чакам да ми се случи за едно голямо мое Желание! Ще ви споделя, ако е така.

И за срещите с правилните хора??? За 40 и няколко години отгоре не съм срещала точния Човек. Вярвате ли, че Вселената ни учи на нещо с това или вярвате, че ние сами си го правим?

Доста въпроси повдигнахте с малкото изречения! Дали не си докарваме тревожност от не случващи ни се неща, събития, хора. Дали ПР не е резултат от това, че възможностите ни не съвпадат с желанията? И дали не твърди идеалисти не страдат именно от ПР?! И дали човек с Любов може да има ПР?

Всичко, за което говорим на теория е целебно, но споделете на практика вие /всеки от вас/ достигнал ли е поне на малка крачка от тази душевна нирвана, това снизходително и божествено щастие на мир и спокойствие, въпреки бурите, себе си и света?! Ще е интересно да споделите, не лично, но с две изречения Там ли сте, за където ми говорите?

Аз не спирам да вървя по този Път... Надявам се един ден с усмивка да си дам сметка, че не съм усетила, кога това се е случило?

Георги:

Ех, как звучи само - нирвани, снизходителности, мир... :) Някак фенси, както се казва на поангличанчено български :)

Аз, от своя позиция бих казал, че съм постигнал бахриврути смарандула чверанда дзури швепс. 

Удивително състояние, за което ако започна да пиша и разказвам, не знам дали ще остане време да засегнем други, по-земни теми. А защо ме вълнува, че ще поизостанат земните теми ли?  - ами защото сме на Земята. Засега поне, най-много няколко десетина десетилетия. Имаме толкова разнообразни работи за вършене и обсъждане тук за това кратко време - като например бране на къпини, учене, работа, пране на чорап, чупене на съседски прозорци с топка за футбол, изкарване и харчене на пари, плакнене на чинии, екскурзии, мечтаене, секс, плащане на данъци, смях, правене на планове, проверка на холестерола, чоплене в носа и правене на топчета от съдържимото... малееее, колко много неща... Не знам... мир и нирвана... къде ли могат да се вместят в света на любопитния, пълен с интерес към приключението, наречено живот, човек.

Иначе, че съм се спогодил до голяма степен със света на бурите, боровинките, секса и чорапите - да, така е. Но дали моите думи или твоите могат да определят точно изживяването - съмнявам се. Затова, да го правим на викторина има своите слаби места. Ти влагаш нещо в думите, за които питаш, ние със сигурност ще вложим нещо друго и така ще си играем на комуникация, в която какво ще си кажем, само един Бог знае, а нищо чудно и да му досадим.

И все пак - когато съм мислил за нирвана или божествено щастие, съм установил, че те са пряко зависими от успеха на поникването на ягодите, които ежегодно сея на балкона в саксии. Той Тодор е в течение - обикновено като ме пита какво ново по това време на годината, знае, че в този период други въпроси не ме вълнуват. Сега го признавам и публично. Наистина, като изникнат ягодите и някак ми просветва евентуално какво може да е нирвана... Но тогава, незнайно как, моментално изпадам в бахриврути смарандула чверанда дзури швепс и вземе, че започва да ми убягва.

При теб сигурно е друго?

Орлин:

Ахам - бахриврути змарандула или изкуствоо да акаш с кеф. :) Ей така - напъване, смарандула миризмичка, ама нали си е нашето, приемаме си го. Още напън, излазя. Почти л. самадхи - мула, удиана и жаландхара бандха автоматично се задействат и сушумна се активира в трансцедентно блаженство и мъдрост. Още напън и и екстаз, пада. Наместо да си го носим - свобода. Тогава брахма нади почва да тананика за зайченцео бяло и става едно такова детско хубаво, а Жизъс изрича "Бъди като дечурлигата, мой!" Докато отворът на тоалетната чиния издърпва органичната протоплазма, клапанът към небесното царство засмуква малкото съзнание и даунлоудва божественото. В този момент Санчо Панса открива величието на дон Кихот, легенът на главата се превръща в изящен шлем, а Сервантес рязко променя курса на писане и заминава на ексчейндж програма в Бихар школо по йога, а Сатянанда преподава крия на Санчо, седнал върху обратната страна на легена. 

Е да де, ама цяла флотилия от анунаки избълва совалките си и каца в студентски град, за да търгува амрита срещу студентска красота. Един анунаки обаче остана свободен и се шляе като мотащ се електрон из Витошка. Разправя, че бил на 500000 години, ама че като бил млад и идвал насам да кърти златце, генетично мутирал местния примат, ама се изсекнал и добавил мукус в епруветката. Седнал на едно барче, опъва наргиле с грозде и вика копелето: "Ей, квот горе, таквоз и тука, все сополи..." А баба Керана доеше единствената си кравичка сабахлян и баш внимаваше, щото знаеше, че целийо Космос резонира и много се кефеше. А заквасеното от вчера породи няколко галактики от мъгляво съсирен тип, докато ангелите тананикаха на ангелиците "Хип хопът миъ и мноу по-донър от хип копът тиъ..." 

Господ се проявяваше през аватара си Чък и направи блог с котки - в психодиспансера пуснаха wi fi... 

.....................

В превод: всички сме пълни с л. - като си ги видим ясно, можем да наторим с тях съзнателно градения си живот. Баш квант, отвсякъде. Квот вътре и отвън... 

п.п: горното е шегичка, без лична насоченост. 

Деси, прочетох началото на темата ти. Родители, които не показват обич помежду си, няколко връзки, но дали съм обичала, не съм сигурна, по-скоро не... В същото време робия на сигурното, не твърде обичана, но удобна работа, много трябва над страхове от безпомощност, загуба, самота... Има страх, докато няма любов. А паниката - учи на любов, твърдя го. Учи да се отдаваме, да се предаваме в неконтролираната безпомощност, превръщаща се в спокойно, смирено доверие в Себе си, Бога, живота, съдбата, творческия си потенциал. Отдаване на творческия си заряд, провеждането му. Евентуално способност за смяна на приоритетите - от залагане на социално, невротично сигурното, трябва потискащото автентичността, на жадуваното от душата и сърцето занимание. Паниката учи на такива отдавания, доверявания. Е, социалното умче си е там, разбира се, преценяваме си, но любовта става водеща. Интересното е, че като я пуснем да тече, се появяват освен желаещи да пият от нея, животът дава шансове и за сърдечни отношения. Каквото повикало, такова се обадило...

Деси:

Баев, фен съм Ви!

И словоблъсканицата и текста под нея, Браво!

Ще се хвърляме в Любовта, пък да става какво то ще... Любов към себе си! Това е Ключът и аз го знам, но явно съм се пристрастила към паниката и си седя в шибаната зона на комфорт с нея... И не, не умрях до сега!? Как не ми писна да се държа затворена във вечна прегръдка с нея?! Има някаква странна симбиоза между нас, въпиюща страст... Като две жадни за сласт същества.. Но аз съм решена да си тръгна от тази нездрава и нелюбовна връзка, взех и дадох всичко в нея, изигра си житейската роля! Слагам раницата и шапката и тръгвам!

Ако имам желание един ден, ще пиша накъде ме е отвела Любовта! Спорен Път на всички!

Благодаря!

Орлин:

Само да не е сластната прегръдка между двете ви хистерична, че дефиницията при нея е искам, но не ми стиска и симулирам липсващата ми възбуда сексуална, житейска и смислова през невротично симптомообразуване, къде фантомно, къде приличащо на поп фолк п.а. или друго... 

Деси:

Хубаво сега?!

Възможно ли е до там да се стигне??? И как да не се стига??? Изгубено ли е всичко??? Или да си купувам къща на село и да живея без часовник, аскетски, самотно, за да позная повече себе си и да се заобичам??? Че горното звучи заплашително??? Или да се запиша при вас??? Терапия, това ли е възможния изход???

Моля, съвет!

Орлин:

Изходът е в живот, в който иска и стиска, в живот в който творчеството е изобилно проявявано, а любовта давана. Тогава е и получавана. Силен живот от душа и сърце!

Деси:

Здравейте,

да споделя как посрещнах и приех едно преживяване на паника и как я разредих. Просто за инфо и да споделя къде се "намирам' в преживяванията си. Кажете какво мислите!

Случи ми се преди час и го записах:

"Сега усещам как едно леко и тънко напрежение се провлече в тялото ми, тръгна от ходилата ми, влачи се по посока на стомаха ми. Той се сковава в лека твърдост. Придвижи се в слънчевия ми сплит и се изля с лека мощ. Аз си седях и само следях движението на енергията. Усещам как стомаха ми предава енергията към сърдечната ми област, усещам как остатъци от избухналата енергия сковава врата и главата ми. Ръцете ми се движат по клавиатурата в лек тремор. Аз си седя и дишам и разреждам тази енергия с приемане и лекота. Просто я оставям да се движи в и през тялото ми. Преди този прилив на енергия, както си седях навън и пушех цигара в главата ми запрепускаха недобри мисли, мисли в посока на лоши неща, смърт и подобни. Замених ги с мисли в посока Любов, Обич, Прегръдка и те спаднаха и се разтопиха. Но породиха енергията и я задвижиха в тялото ми. Представях се как сърцето ми ще забие и забуксува лудо, ще ме обземе паник атаката и ще ме смели. Но ето, не се случва. Тя само приижда до мен, целува ме и се отправя в неизвестността. Просто за поздрав! Хей, така! Милата ми! Спокойно, ти си в мен и чрез мен живееш. Бъди спокойна, с теб съм!

И ето няма и десетина минути и енергията се е разляла в мен и се е сляла с мен самата, вече сме в синхрон. Когато не позволявам страха да ме гепи за тялото и ума, всичко просто протича през мен и се изпарява в мен. Просто се асимилираме и вибрираме на обща честота. Това е отговора, просто да приемеш, да се довериш и повярваш, че всичко е добро и да се отпуснеш в лапите на Живота да те носи!...А сега ми остава да се науча да ми е приятно! Да чакам с нетърпение това ми се случва отново и отново, и отново..."

Хайде, специалисти, какво ще кажете? Да помогнем на още хора да повярват, че е възможно да се изживее и даже да се насладим на паник атаките!

Поздрави!

Тодор:

Поезия, хареса ми!

Орлин:

Деси, това е престъпление. Как смееш да се доверяваш, да се учиш преживелищно и смирено да обичаш? Та това е кошмар - така няма да имаш нужда от специални специалисти като нас. А ние какво ще правим тогава? Нееее! Бори се, моля те. Искам да знаеш, че си нещастна жертва на гадно заболяване. Не спирай да се самосъжаляваш и изисквай да те съжаляват. Разбира се, нещо независещо от теб ужасно се случва, някаква дегенеративна болест вероятно, съвсем случайно. Има болест, трябва да се лекува. Психотерапия до безкрай в комбинация с медикаменти до безкрай. Ама то самото таквозинково отношение и хапчеляците поддържали в тандем всичко до беккрай... Еее, сега, ако се справя човеко, ние горките пси нещо си какво ще правим. неееееее ...

Деси:

От написаното от Вас, усещам че съм на прав Път!

Много мили и забавни думи, хахаха...Дано напомнят на някой четящ, че това не е изход! Аз никога не се доверих на хапчета, изключвам валидол при екстремна ситуация и някой е друг хап мента-глог-валериан... Така че съм против хаповете, безцелното мрънкане и никакво действие. Да кажа, че от 7 месеца спортувам усилено - тичам по 5 км на ден, няма такова удоволствие, но то дойде след 4 месец, отначало беше адски трудно, невъзможно... Медитирам, почти всеки ден, вече успявам да утихна за 10*15-20 минути и това след почти две годишна практика. Храня се доста по-осъзнато, всеки ден си приготвям храна у дома и я нося с мен в офиса, не си купувам боклуци, а хапвам собствено приготвена домашна храна. Сигурно, на някоя би му прозвучало трудоемко, храна, спорт, медитация. Но когато си изградиш навици и тялото и душата търсят тези удоволствия. Така че възможно! Но трябва Време, Воля и Желание! И Пътят се разкрива!

Идеята, според мен, не е да оцеляваме само с изградените патерици на медитацията, молитвата, храненето, ами и въпреки тях да сме в синхрон с Живота и Вселената, защото не винаги разполагаме с идеални условия на Живот. Нали?

Поздрави!

Орлин:

Патерици, тоест чуждо помощно тяло са за вкопчилия се в статуквото его ум. В реалността, медитацията и молитвата идват не като нещо външно, а от естествения синхрон с Живота, който човек е позабравил. Както и въобще не предполагат идеални условия - същият малък его ум ги предполага. Тишината прегръща нужните пертурбации така, както и радостите, равнозначно. 

Хващам се за пасажа ти, защото прилича на смислен, но всъщност съдържа неразбиране.

Деси:

Здравейте,

Искам да сверя часовника си с вас, пишещи, отговарящи, мислещи, молещи...

Искам да споделя какво се случва с мен. Спортувам, това се оказва много важен и задължителен елемент от щастието на човека. Движението! Медитирам, по мой си начин, прави ме мирна. Живея, срещам се с хора, надсмивам се над себе си и мислите си, когато ги имам. Или по-точно имам ги и това е. Не ги оцветявавам. Постоят в главата ми и си тръгват. Имам ги често, рядко, понякога, различно е. Просто живея с тях без страх. Не бях имала паник атака или подобно състояние от месеци. Има моменти, в който съм в предпаническо състояние, но то не се разгръща. Но снощи имах паник атака, една добра и истинска добре позната паник атака, която описах като усещане. Ето:

" Още през деня през мене премина едно фино цунами на енергия. Снощи се прибрах от работа и се заех веднага да направя някакви упражнения, че не съм спортувала от десет дни, имах силна настинка и не ставаше. Така че за около половин час натоварих мързеливото си и лениво тяло, поизпотих го така да се каже. После имах доста домашна работа за вършене и когато седнах към 21 часа да отпочина на дивана. Тя дойде. Първо я усетих като шум и плясък в ушите. После гърдите ми заподскачаха. Усетих пулса на сърцето си във всяка вена и клетка. Докоснах врата си и усетих пулса как движи целия ми врат. Седях спокойно. Даже предадено. Май е паник атака, си казах. Една част от мен, онази неубедената и вечно питащата, промълви ами ако е инсулт или инфаркт?! Аз седях и си отговарях, ами нека да е, съдба… От краката до врата ми се разля такъв мощен тласък на енергия, че едва не подскочих от дивана. Настани се на врата и главата ми, аз затворих очи, задишах дълбоко, спокойно седях и енергията ме носеше и завихряше като есенен вятър попадали листа. Но имаше и една топлина, една ласкава топлина на прием, усещане за дом, за любов, за примирие… И аз се оставих на тази добра енергия да ме полюлее и да ме обземе. Бях като в полусън, бях закотвена на дивана, намалих телевизора, защото слухът ми беше изострен и ми разваляше момента. Една част от мен ме накара да стана да отида да банята и да се погледна в огледалото. От там се гледах аз, поуморена, но аз. Върнах се на дивана и се отпуснах, завих се леко с одеялото, защото започна да ми става студено. Но енергията си беше вече отишла. След нея ми остана хлад, който се превърна в студ. Разтреперих се, стана ми много студено. Завих се добре, обгърнах тялото си с ръце. Така студа ме държа около 10 минути и после ме пусна. Чувствах се като изоставена от енергията с този студ, като обичана и после оставена на самотата! И накрая бях лека като перце. Просто се предадох в ръцете на Вселената! "

Намирам се точно Тук след повече от две години бъдене в тази гама. Не оценявам и етикирам вече нещата. Днес не ме интересува как се нарича и какво е Това. Просто за инфо на всички.

Поздрави!

.......

..........

................

След още шест месеца:

Деси:

Здравейте,

Минавам само да споделя накъде се движа, ей, така, ако мога да съм посока за някого.

Минаха почти 3 години откак ПА и тревожността влезе трайно в живота ми. Е, живеем си, хей така двечките, добре сме си! В събота имах щедро посещение от нея и само набързо да ви разкажа:

Относно тревожните ми състояния, тук са…Вплитат се едно в друго, ту съм ок, ту ме люшка… Най-странното е, че центъра ми е точен и балансиран, просто тялото ми се увлича в една тънка фонова тревожност, която на моменти е мега неприятна, но аз я нося на гърба си и в гърлото. Точно като товар, който ту ми е удобен, ту става непоносимо тежък. Стяга ми гърлото, сковава  челюстта ми, главата ми е в менгеме, стомаха ми вибрира, ръце и крака ми са неконтролируеми или поне така се чувстват, цялото ми тяло носи един непосилен товар… И след малко я ескалира до нетърпимост с усещания за налягане навсякъде по тялото, ту изчезва до една мека нирвана… и така до безкрай?!! Какво е това състояние?! Просто адреналин ли е? Тревога? Заболяване?! Все се питам. И после си казвам, хей, нали и вчера имаше тревога, умря ли, не си, я живей и...

Та в събота имах мощна паник атака като изригване на атомна бомба. Не бях имала такава отдавна, да кажа месеци. Но се справих безумно чудесно, направо се гордея със себе с!  Такъв дух запазих, или поне така го чувствам, но се гордея със себе си, със силата на справянето си с тези състояния… Та както си лежах на дивана в един прекрасен съботен следобед и гледах клипчета в тубата, изведнъж във вътрешностите ми се надигна една мощна вълна от цунами, сърцето ми заподскача лудо, станах и си казах, ох, паник атака, едно такова уморено и досадно… Станах и тръгнах да пия вода, състоянието явно беше решило да набере мощна скорост и да достигне собственото си кресчендо и го стори. Приближих до мивката да си сипя чаша вода, под тениската ми подскачаше толкова мощно силно от ударите си сърцето ми, че щеше даже да я разкъса. Пих вода, водата започна да се стича драматично по лицето и гърлото ми, защото не можех точно да си улуча устата с чашата от треперещите ми ръце. Обля ме гигантско количество енергия, започнах да дърпам да изхлузя суитчъра си, вървях бавно из стаята и дишах мощно. Едва си свалих суитчъра. Останах по мокра около гърлото тениска. Показах се на терасата, духаше, от вятъра ми стана по-добре. Взех и две таблетки мента и валериан. Само това съм вземала винаги. Най-вече заради жеста да изпия някакъв лек, едва ли заради друго. Дишах, едва, но дишах, опитвах се по схемата 4-7-8 да нормализирам сърдечния си ритъм и да контролирам дишането. Донякъде успявах, донякъде не…  И изведнъж всичко, както дойде, така и спря и изчезна, почти изведнъж. Всичко да е продължило 5-7 минути, но както винаги ми се стори епохи. И се успокой! Стана ми студено, както винаги след тези емоции. Но признавам, през цялото време бях на ръба да се отдам на страстта на страха, но ми беше банално вече, един балансиран и нов център в мен ме държеше спокойна и лека, вярвах че каквото и да се случва с мен, е правилно. Въпреки бягащите въпроси – това ли беше, свършвам ли, така ли ще умра, инфаркт ли е, може би инсулт, припадам, аз ли съм??? …аз бях един верен и държащ ме в кондиция център на търпение и спокойствие. Вярвах! Вярвах в правилното решение за мен от Вселената!

Да споделя. че вече почти две години не спирам редовно да се натоварвам ежедневно със някакъв спорт, тичане, бързо ходене, по 5-6 км, всеки ден, 5 дни в седмицата. Медитирам почти всяка сутрин за по 10-15 минути или колкото мога. Ей, така сядам преди да стартира деня ми, се отпускам в нищомислене или ако не успея нищо да не мисля, седя и си наблюдавам мислите. Не знам какво точно правя, не мога да му слагам етикети, но често достигам до едно блажено състояние, което когато се взривя от емоциите си, ме носи според мен отново, една спокойна и центрирана среда, която е толкова постоянно, че ... И това правя, не изисква нищо, не ми струва нищо, просто ме кара да се чувствам добре в кожата си, да съм аз, да съм спокойна, когато имам безпокойство и да вярвам!

Поздрави!

Орлин:

Как са нещата в партньорството?

Деси:

Нямам партньор в момента. Преди година, когато изпитах емоционални пориви, се запитах доста неща. И знаете ли за първи път си дадох трезва самооценка, че преди напълно да приема и заобичам себе си, няма да мога пълноценно да се насладя, на което и да е партньорство. И не настоях нещо да ми се случи, отдръпнах се и не изпитах за първи път онази тъга от несличващото се. Просто приех. За мен това е голям успех над себе си. Приех Живота и Решенията му. Нямах онази въпиеща нужда да контролирам и да настъпвам Живота да ми случи нещо. Сега съм сама. И смятам, че преди да заобичам и приема друг човек, трябва да го направя напълно към себе си. И ако стане да срещна някого, супер, но ако не, отново приемам напълно. Просто тека като река...

Какво смятате? Узрявам ли? Раста ли? Мъдрея ли?

Смятам - да. Харесвам тази своя черта на преимане, която добих. А тя признавам дойде от ПА и ПР, те ми донесоха този Мир, Хармония, Вяра, те продължават да ми ги носят. и Да вярно е, че са благословия. Казвам го в първо лице!

Поздрави!

Орлин:

"Нямах онази въпиеща нужда да контролирам и да настъпвам Живота да ми случи нещо. Сега съм сама. И смятам, че преди да заобичам и приема друг човек, трябва да го направя напълно към себе си."

Напълно... Хора сме... Но да, това е посоката. Докато не осъзнаваме липсите си, ги виждаме в другите и изискваме от партньора да ги налива в празнотата, но изтича като през продънена каца и насищане няма. 

Живеейки в пълнотата отвътре си, виждаме партньора си реално, нито идеализирано влюбени, а всъщност бягащи от липсите си, нито в следващия и по-продължителен етап обезценено принизен, когато приписваме страховете и липсите си. 

На какво те донаучават паническите ти атаки?

Деси:

На какво ме донаучават?

При мен направо ме учат за първи път...

Научиха ме на търпение, постоянно търпение към всеки и всичко. Преди тях бях капризна, неуверена, нетърпелива. Сега - о, всяка изнервяща ситуация, всеки момент или човек, нищо не може да ме разколебае. Достигнах ново на търпение и приемане, е, може и още, но със сегашното си търпение, живея по-леко, по-спокойно, по-добре.

Научиха ме, че не всичко зависи от мен. Аз съм една малка прашинка за Вселената - колкото обича дървото в двора ми, толкова и мен.

Научиха ме, че собствената ми създадена от мен самата значимост, е смешна. Сега...сега се смея на пиедестала, на който съм стояла толкова години.

Научих /тук все още мога да постигна успехи/ на приемане на самата мен, на уникалността ми и на отказа към другите, когато трябва да отстоя себе си. Все още трудно и директно не мога да кажа не, не мога да откажа....но, не мисля че така ще остане...

Всичко тези уроци ги взех за времето на поне 4 семестъра, хахахаха... Вече може да се каже, че съм студентка 3-ти курс в училището на ПА...

Уча, по-уверена съм, не се плаша, снишавам се, отпускам се и вярвам!

Поздрави!

Орлин:

Еее, как да не се преклони човек пред този сенсей (обучител) - паническите атаки. Външно непреклонен, изискващ, но вътрешно изключително благ и любящ! Поклон, сенсей п.а.! 

....

О