Светогорски размисли

Забележка: В статията коментирам избрани мисли от светогорски старци. Засегнатите теми са свързани със смирението, така ключово в работата с тревожни разстройства, преодоляването на зависимостите, отношението вътрепсихично и социално-поведенческо към характеропатиите, житейското смислено целеполагане, преходността и вечостта, смъртта и естеството на живота, човешкото в човека, любовта, мъдростта и творческата свобода, хармонията в живота, красотата и същинско ценното, носещо непреходна радост…

…………………………………………………………………..

„Истинската скръб – това е отчуждаване от Бога!“ 

Чашата Христова, Светител Игнатий Брянчанинов, Света Гора

Когато човек веднъж се е докоснал до Бога… Или по-точно, когато Бог е докоснал преходността, през която Богочовешкият процес се проявява и извлича Себе си от гмуркането в грубата материя – само тогава се ражда истинският смисъл, светлина, блага радост и възхищение. Възхита от това завръщане в Бога, от този процес на единение с Бога – едничката същностна цел на временното слизане в тяло, на т.н. живот. Спускане в земната руда и извличане на същностното ѝ, преживелищно злато, обратно в любовта, мъдростта и свободата.

Няма ли Бог, нищо няма. Остават вонящите пушеци на лишеното от огъня на безкрая гниене. Живот без Бога е като в слънчевата система да изчезне слънцето – енергийният, смислов, любомъдър център липсва. Тогава идват алчността, гордостта, нарцисизмът, психопатията, параноидната характеропатия и социопатия, завистта, тщеславието, високомерието, разделението, отчуждението на човек от човека и на човека от майката природа. Защото любящата нравственост дава изписани в самата тъкан на Битието ориентири, свързва, единява, прави човешкия процес част от динамиката на целокупния живот.

Без този цялостен живот на любовта, има само скръб. Страдание от нямането, от имането, от неудовлетворяването на желанията и на стремежа към удоволствието и от удовлетворяването им, раждащо ново неудовлетворение и липса. Няма ли я любовта, идваща от вечността, удоволствието се откъсва от източника си и разлага, а нормалната житейска трудност, слиза до мъчението на безлюбното невежество.

„Човек не може да намери насищане в страстите. Колкото повече им се предава, толкова по-силно се разпалва от тях.“ 

Из „Отечник“ на Светител Игнатий Брянчанинов, Света Гора

И на запад, и на изток вирее масовата делюзия, че отдаването на страстите, води до погасяването и преодоляването им. Лъжа е, идваща от заслепените внушения на самата страст, държаща в робията си. Това не означава, че пътят към безпредела, е отричане, както някои решават. Не, намиране на любовта, мъдростта и истината е. Когато любовта протече, страстите от зависимост, се превръщат в нормализирано овладяна част от нея. Също както и трудностите. Такава е житейската диалектика. Няма страхливо откъсване от света, липсва шизоидно бягство по манастири, пустини и хималайски пещери. Манастирът е самият отдаден на Бога живот, а монашеството – единението с безпредела в ежедневието, превърнато в Богослужение.

………………..

„Всеки, върху когото лежи облакът на грубата плът, е потънал в заблуди.

Аз живея, но какво означава това?

Една част от мен е отминала, друга е сега, трета ще бъде утре, ако бъде.

Аз съм течение на мътна река, което непрестанно се движи.

Какво от всичко това, е моето аз?

Обясни ми, но никога не ще преминеш по едно и също течение на реката.“

„Единствената неизменност за временните същества, са бедствията.“

Том 3, слово 10, Светител Григорий Богослов, Света Гора

Заблудата на крайния материализъм. Илюзията на самото съществуване, когато е лишено от смисъла на безпредела. Преходната река на битието, неизменно съставена от мътилката на страданието.

Кой е живеещият и има ли смисъл? Няма! Когато животът е живян без сърцевината на Бога (Дао, Дхарма), смисъл няма. Това е забелязано от всеки способен на себерефлексия и свързващ качествени точки интелигентен човек, от древността до днес.

Смисъл има, когато е придаван отвътре навън, от феноменологичната интрапсихична качествена вселена, във външната социална преходност. От вечната любов, мъдрост и истина на вътрешния Богочовек, към непостоянството на социалното его и персо
.

Кой живее? Кой е отвътре? Коя е същината на вътрешния, реалния Човек? Вечността на Бога е! Когато животът е живян в средоточието на Бога (не само ментално, а същностно, преживелищно), скърбите, бедствията, страданията, се приемат като естествена част от това временно, учебно съществуване – за да се превърне гъсеницата в пеперуда, ѝ е нужно трансформиращото усилие на живота в какавидата. Такова гъсенично и евентуално, учебно какавидно съществуване представлява целият т.н. от материалистичната наука, обективен свят. Подобно на гъсеничката в какавидата, човекът периодично се оттегля в молитва и медитация, докато целият му живот се превърне в съзерцанието на Бога – на „пеперудата“ на реалния вътрешен Човек, на бодхисатва естеството.

……………….

„Знайте, че наши са само страстите и греховете. Каквото и добро да направим, то е от Бога, каквито и глупости да извършим, те са наша собственост.

Едва ни е оставила Божията благодат и вече нищо не струваме. В природата, щом сме лишени от кислород, веднага умираме. Така и в духовния живот. Едва се отнеме от нас Божествената благодат и пропадаме.

Единственото, което човек има, е разположението на духа и Бог му помага в съответствие с това разположение. Затова казвам, че всички блага които имаме, са Божии дарове.

Нашите дела са нищо и нашите добродетели са само една редица от нули. Да се стараем постоянно да добавяме нули към нулите и да молим Бога да постави една единица пред тях. Така ще станем богати. Ако Бог не постави единицата си в началото, целият ни труд ще отиде напразно.“ 

Старецът Паисий Светогорец

Милиарди и трилиони нули, си остават нули, ако пред тях, поставена на първо и централно място в ценностовата система, не присъства единицата на любовта, мъдростта и истината на реалността.

Можеш да си мислиш, че живееш, докато обсебен от социостазните робски, хипнотизирали те внушения, превърнали се в собствени програми, съществуваш мъждукайки. Само виждането и освобождаването от тези вътрепсихични страхови, виновни, унили, грубо материалистични и невежи вярвания, разтваря достъпа на благодатта, на виделината на Реалността. Защото това, което с тези си очи виждаш, читателю, е само изкривено отразена, относителна реалност.

Лишена от насищането с Бога (с Дхарма), социалният ни консенсус за реалност, се превръща в безсмислена пустиня, в безводна жажда за липсваща любов, замествана с гниещите отпадъци на откъснатата от смисъла на човещината, алчна гордост. Необяснимо за малкия ум е присъствието на Бога, на реалността. Само стихвайки, това смиреномъдро и преживелищно-качествено познание, заживява в индивида.

……………….

„По-добре да видиш живеещ с плачещи жени, отколкото мъдър, вървящ след глупец.

По-добре пребивавай с лешояди, отколкото с користолюбив и ненаситен човек.

По-добре бъди приятел на убиец (с надежда за неговото поправяне), отколкото на любител на споровете.

Живей по-добре с прокажени, отколкото с горделиви.

Бъди приятел на хората, а отвътре си, пребивавай в Бога.“

По-добре общуване с грешащ, но признаващ слабостите и стремящ се да ги преработи човек, нежели със злопаметен, алчен користолюбец, с емоционално и духовно неинтелигентен горделивец. Колкото и дразнещо инфантилен и противен да е манипулативният, хистеричен рев, все пак е за предпочитане пред надутото тщеславие. По-добре комуникация с физически, отколкото с духовно прокажени. По-добре другаруване с убиец на тялото, но с жива душа и капацитет за осъзнаване и промяна, отколкото със загубил душата си психопат. 

Защото лешоядите са по-чисти от гнилоча в користолюбивия, нарцистичен егоцентрик. Бъди приятел на хората, но разчитай на Бога извътре си. Защото само благодатта на това живо присъствие насочва житейските цели в синхрон с любовта, поставя нужните граници, приема, свързва с реалността социална адекватно, но и с реалността на целокупния, божествен живот.

„Ако се сподобиш с мир, то винаги ще се радваш.

Търси разум, а не злато. Облечи се в смирение, а не във висон. Придобий мир, а не царство.

Разумен е само имащият смирение.“

Някои казват, че земята е 13-тата адска сфера. Всъщност е и рай и ад. В тази двойнственост е същността на земното битие. А понастоящем напрежението между двата полюса е особено силно. Все по-мащабни маси от двуноги примати все повече затъват в буквално адско безумие – на мястото на изгубения смисъл, идващ от низвергнатата любов, все по-уверено разцъфтяват пъклените цветове на крайното отчуждение, насилието, алчността, на социално възпитаваната и въздигана в култ психопатия.

В същото време противостоят групи хора, по-малки по количество, но изключително светли по съдържание на смисъл, обич, оценяване на красотата и мъдростта. Сякаш в глобалното, технологизирано толкова, колкото и подивяващо човечество, изяждащо флората, фауната и самата същност на човешкото, се появяват и равностойно светли маяци и оазиси от любещи и съзнателни, прекрасни люде, смирено търсещи разум и мир.

„Да бъдеш злопаметен и да се молиш, е като да сееш в морето и да чакаш жътва.“

Гнойна е злопаметността. Проява на безлюбна параноидност е, тотално отрязана от човещината и Бога. Злобеещият злопаметник живее в нещастие и го създава навсякъде около себе си, с присъствието, мислите, емоциите и делата си. Независимо от материалния си статус, такъв отвътре е безумно беден – лишен е от светлина, сърдечност, същински стойности. Затова пък преизобилства с мъст, кошмар и съмнение, които вижда и произвежда навсякъде наоколо си.

Молитвата на злопаметния, ако въобще се стигне до нея, е механична, безбожна, магично търсеща задоволяване на нарцисизма му. Злопаметникът, без да го знае, също е инструмент в ръцете на Бога, изпълнител на "мръсната“ работа е.

Изкуство е, докато социално поставяш нужните си граници, вътрешно да обичаш злопаметния!

„Ако навикът (страстта, зависимостта, бел. ред.) поиска нещо веднъж и изискването му не бъде изпълнено, на следващия път ще го намериш слаб. Ако изпълняваш волята му, ще те напада все по-ожесточено.“

Няма магически начин за справяне със зависимия навик. Да, регистрират се и се преработват изкривените автоматични мисли и вярвания, през транс се трасира извличането на силата от зависимостта и влагането ѝ в силен социален живот, молитвено и медитативно се издържа на обсебващата страст. Отстраняват се поддържащите средови фактори, живее се дисциплинирано, така че усилието в трезвеността постепенно да се интернализира като вътрешна мотивация. Пътят обаче не е лесен, а изкушението е постоянно и изключително заблуждаващо. А решаваща е свободната воля, която през споменатите помощни етапи, е главният играч в нагорната пътека по освобождаването.

Едно от заблуждаващите вярвания е, че задоволяването на зависимата робия освобождава от нея. Това е илюзия. Реализирането ѝ за малко разрежда зарядите ѝ, само за да експлодира с още по-голяма жажда и глад не след дълго. Всъщност, колкото повече се издържа в чистотата, толкова по-лесно става поддържането на свободата.

„С горделиво високоумния, страдащ от завист (или с характеропатно параноидния, бел. ред.), говори предпазливо. Защото, щом кажеш нещо, той дава в сърцето си каквото му е угодно тълкувание на думите ти и в това, което у теб е добро, намира средство да постави спънка за другите, докато в неговия ум думите ти биват извращавани съобразно недъга му.“

Горделиво-нарцистичният, прикрито параноиден, или откровено параноидният характеропат… При личностовите разстройства (преди наричани характеропатии) се наблюдава т.н. нарцистично-параноидна ос (клик за повече инфо). Когато някой е нарцистично горд, е прикрито параноидно отмъстителен и злопаметен. Когато някой е явно параноиден, е прикрито гордо-нарцистичен. 

Оказва се, че светогорските старци са отлични познавачи на човешката психика в любяща, Богоотдадена норма и в характеропатийна патология.

Горделиво нарцистичният винаги завижда и параноидно агресира към всичко и всеки, дори само намекващ несъстоятелността или според страха, заплашващ спукването на надутия му тщеславно его балон. Връзката с реалността е силно изкривена. Доброжелателното отношение, емпатията, сърдечната топлота и искреността, са автоматично тълкувани като злоупотребяващо заплашителни. Та нали в любовта защити няма, а сливане, единство, смисъл и щастие. За нарцистично-параноидния обаче смисленото щастие, идващо от любовта, представлява опасност – в него няма контрол, защитното вечно подозрение и съмнение отсъстват, а единственият коректив е здравият разум и самата любов. А здравият разум е тотално изкривен при горделивеца. Когато в комуникация, събеседникът изцяло сърдечно и по човешки, се опита да общува с топлота и приемане, характеропатът се ужасява и невиждайки параноята си, веднага я приписва на човека, с когото комуникира, като „Ти ми се подиграваш! Ти ме заплашваш! Ти ме мразиш! Ти ме отхвърляш! Ти лицемериш и планираш унищожението ми!...“… 

Преживявал съм описваната динамика многократно в психотерапията на характеропатии. Затова, присъединявам се към препоръката на атонския старец за премерена и относително емоционално дистантна комуникация с такъв. Защото всяка дума и поведение, дори само намекващи за несъгласие с горделивата инфлация, или просто оказващи се извън егоцентричния ѝ вакуум и завъртане, биват виждани като заплашителни, което тригерира към подателя им параноидна агресия, в директен или в сублимирано (прикрито) рационализиран вид. 

Следвайки християнската терминология, жив дявол е характеропатът. Защото е лишен от всичко, определящо човека като такъв – от любовта, смисъла, мъдростта, братолюбието, съпричастността, емпатийното съпреживяване на свързаността и единството с всички чувстващи същества, планетата и Вселената като жив и съзнателен организъм… А параноидно-нарцистичната ос присъства при повечето от характеропатиите.

Какво е тогава подходящото поведение при комуникацията с характеропата? Отвън, здрави граници, премереност и овладяна адекватност, а отвътре, безусловна любов въпреки.

„Молитвата на злопаметния е сеитба на камък. Немилостивият подвижник, е безплодно дърво.“

Исаак Сирин, Света Гора

Молитвата е стремеж към Бога, към любовта, водеща до тихата молитва, до медитативното сливане и единство с Бога. А „молитвата“ на параноидния злопаметник, е искане за задоволяване на его прищевки и съобразяване с кошмарни претенции за погубване…

Винаги ли злопаметността е непременно характеропатийна? Да, без изключение. Умът на обичащия работи съвсем различно – не помни лошото, а изцяло и в детайли, с огромна благодарност, помни любящите, сърдечни, изпълнени с човещина дела, жестове, отношения. А какво е животът без любов? Прах и пепел е. А съществуващият в безлюбие – извън формалностите, може да се нарече примат, биологичен процесор на информация на въглеродна основа, но не и човек. Защото човекът е Човек, само когато обича, мъдрее, живее в творческата свобода. Безлюбникът е само черупка – форма, лишена от същностно съдържание. Гледаш го, прилича на човек. Само прилича…

Това, което определя човека като такъв, не е мисленето – то е вторично и когато е поставяно в служба на любомъдрието, е нещо чудесно. Любовта определя истински човешкото, Богочовешкото в човека.

А умът без любов, е психопат – интересът клати феса, като всяко средство, колкото и насилническо да е, е оправдано в името на преследваната безлюбна цел. Нашумелите филми за „качване“ на съзнание в електронен носител и изкуствен интелект, уподобяващ човека, пропускат основното. Може да бъде записана паметта, а изкуственият интелект може да имитира човешкото папагалски, без да има обаче какъвто и да е достъп до същината на единството с любовта, дори и да е програмиран да действа в привидно нелоши параметри. А качването на съзнание в машина – на памет, да, на същността на Човека, далеч, много далеч е от това…

Живата молитва, е сърдечен вик за осъзнаване единството с любовта, мъдростта и истината. Благодарност, прошка, смирено учене, с нагласата ‚Да бъде волята Ти!“, е молитвата!

……………………………………………….

“При хората на почит е богатството, а пред Бога – смирената душа.“

„Обичай бедните дрехи, за да смириш пораждащите се в теб горди помисли, тоест високоумието на сърцето. Който обича блясъка, не може да придобие смирени мисли, защото сърцето вътрешно приема отпечатък, подобен на външното.“

Смиреният провежда любовта – тогава вътрешното му богатство е неимоверно, безкрайно. А скромното обличане и живеене? Нима е нужно да ходим в дрипи, нарушаващи законите на естетиката? Разбира се, че не. Това е толкова фанатично крайно, колкото и кифленското робуване на имбецилната, но социално сугестирана мода. „Сърцето придобива отпечатък, подобен на външното“ – по отношение на облеклото, това означава простички и удобни, изящни, но и функционални дрехи, незадължително изцяло в крак с поредния вик на финансово движената социална мода, но в хармония с модата на любовта. Защото, за пред Бога, единствено тя е валидна, а само животът за Бога и по Бога, е живот. Успехите за пред хората, са илюзорна суета, когато липсват подвизите в любовта и за любовта.

„През всичките дни на живота си, където и да отидеш или не, смятай себе си за странник в този свят.“

Из Слово 56 „За любовта към Бога…“

Така се помни преходността и вечността отвъд нея. Странникът няма собственост, предприятия, не му принадлежи нищо. За малко е, учи се, усвоява жадно, възхищава се, благодари, взема си ценното смирено като вътрешен опит, дружелюбно общува и попива култура и ценности. Човекът действително е странник на този свят. На гости сме, за малко сме.

Както казва библейският цар и псалмопевец (перифразирам по памет): „Човек е като цвят на полето. Днес цъфти, а утре преминава вятърът и няма го, мястото му го не познава вече. А животът по Бога е от века и до века…“

…………………………..

„Най-съвършеният начин за молитва, е мълчаливият. Тишината. Да умолчить всякоя плоть… В нея се осъществява обожанието. Сред тишината, безмълвието, тайната. Там се извършва най-истинното служение Богу. Нека оставяме благодатта да говори.“

„Не можем да възлюбим Бога, ако Бог не ни възлюби.“

Старецът Порфирий Светогорец

Молитвата с думи или молитвата визуална (нлп, хипнотерапия, йога нидра…), е добра, когато служи като метод за когнитивно реструктуриране. За развързване на психичните възли на травмените конфликти и маладаптивни характерови вярвания. Едва тогава ролята ѝ на свързваща с Бога, започва да става жива реалност. Постепенно благодатта, слизаща от божествения свят, насища и думите стават излишни. Умът стихва и молитвата се превръща в медитация. Това е естествен процес.

Някои противопоставят молитвата и медитацията – такъв подход показва собствено невежество и липса на адекватен опит, нищо повече. В практиката такова противопоставяне отсъства. Във фокусираните в медитацията подходи, такива като джнана йога, будизма и даоизма, присъстват мантри/ молитви, които постепенно водят до съзерцанието. Във фокусираните в любящата молитвеност и обожание системи, такива като бхакти йога, християнството и исляма, молитвата води до преобразуване на психични наличности и плавно преминава в смирено безмълвие, в медитация.

В наситената с благодат тишина, присъства Бог. Поражда се мъдрост, даваща естествена нравственост, в която живеят законите на любовта, вътрешните ориентири на благостта. Само в това си единение с Бога, човекът е Човек. Само в Богочовешкото си естество, човекът е истински!

……………………………………………………………

Орлин Баев