Историята на един загубеняк

(Статията е публикувана в сайта bravestories.eu )

Майка му пелтечеше ужасно – беше 19 годишно момиче, присадено в двора на родителите на мъжа си. Не я харесваха, не я искаха, не можеха да я дишат – мразеха заекването ѝ нея, утробата ѝ, глупостта на сина си, че се беше хванал с такава непрокопсаница. Тя се гърчеше от страх. Страх, че не е приета, страх какво ще каже продавачката в магазина, когато я пратеха за хляб, ориз и мляко…

Трепереше, свиваше се, но буцата от страх постоянно бе в гърлото, натискаше гърдите ѝ, стягаше корема ѝ. Ръката и постоянно се придърпваше върху него. А малкият вътре зъзнеше. Приемаше страха ѝ като собствен – струваше му се, че е нежелан, отхвърлен, че животът не го иска, че няма право да го живее, че е безсилен в дефектната си чудовищност.

Роди се изгърчен – ревеше много, а майка му го оставяше да си пореве, да стане от него човек. Протягаше ръчички за прегръдка. Получаваше я, понякога. Мама искаше той да е силен, да се справя – затова рядко го прегръщаше и целуваше. Такава ѝ беше логиката – всъщност пренасяше собствената война със страха върху момченцето си. А така страхът му всъщност растеше. Плачеше, а по някое време млъкваше и се отнасяше във вътрешния си бебешки свят на смъртоносна, избягваща несигурния свят сигурност.

Проговори късно – ако въобще опитите му за членоразделна реч можеха така да се нарекат. Заекваше силно, по-силно и от майка си. „Какво ще кажат хората?!“, чуваше постоянно и много внимаваше да не предизвика хорското мнение. Но, налагаше се… В детската градина веднъж трябваше да играе в пиесата „Косе-босе“.

Репликата му се състоеше от няколко думички: „Косе босе, дай ми яйчицата!“. На представлението, пред родителите, другите деца и учителките, като му дойде редът, не можа да каже нищо. Седеше и се пънеше, а думичките не излизаха. Родителите не знаеха защо – само се подсмихваха ехидно на това тъпо дете… А в душичката на Страхил се забиваха ножовете на униженото отхвърляне.

Това се повтаряше по време на цялото даскало. Затова седеше настрани и мълчеше, мълчеше, мълчеше. Бягаше- не толкова от реалното отхвърляне, провал и унижение, колкото от … сянката си. А тя беше тежка, огромна, заплашително надвесила се над живота му, изпиваща смисъла, силичките и всяка капчица радост. Веднъж в училище, след единия седмично час по английски, в който отново бе смотолевил нещо с огромно напрежение и зверски стрес, леещ се от него като водопадът Виктория на черния континент на страховете му, едно момиче каза нещо, което се вряза в ума му.

Момичето се сдърпа с някого и в миг на ярост, му изкрещя: „Пожелавам ти да станеш като Страхил!“… Животът му си кюташе някакси… По някое време реши вместо да бяга, да промени тактиката – започна да се бори със страховете си. Започна да тренира бойни изкуства, а вътрешно реши да е силен, по-силен от страховете си. Отричаше ги, зверски не ги искаше, противеше им се. Не се приемаше като пелтек, а живееше във фантазна себепредстава за „Аз съм този, смелият, говорещият нормално, решителният!“ Не беше.

Колкото повече се бореше и отричаше, страховете растяха право пропорционално. Или го събаряха като камъка на Сизиф обратно в отчаянието. Страхил се пържеше в собствен сос. Всеки път, когато застанеше пред хора и се опиташе да каже нещо, получаваше тревожна атака, виждаше всичко като в мъгла, светът се люлееше, коленете му омекваха, сърцето биеше с 200, всичко ставаше сякаш нереално, дори собствените му тяло и глас, трепереше като лист, изчервяваше се, не можеше да си поеме дъх от стягане… Тревожността му бе постоянна, много висока, като често преминаваше в потисната депресираност…

Минаха години, много години на борба и бягство – десетилетия… Животът се нижеше, а Страхил седеше и буксуваше… Бягаше в псевдодуховност, бягаше от сянката си, бягаше от истиснка социална, партньорска и професионална реализация – та нали навсякъде трябваше да говори, да се изяви… Беше го страх. Малко по малко започна да си го признава, да се анализира, да вижда че заекването му е било само извинение. Ей така, от нищото, от едното намерение за осъзнаване и промяна, започна да свързва точки. Видя, че пелтеченето е просто външен симптом, а че зад него стои камара от социални страхове.

Започна да ги предизвиква – вече съзнавайки ги. Сам стигна до факта, че приемането им ги разтваря. Помагаше си с медитация. Продължи да се предизвивка активно – говореше, започна да застава пред хора, да преобразува активно страховете си. Почувства вкуса на смелостта… Отне му 2-3 години да трансформира основната маса от страхове. В живота му потече смисълът, появи се радостта, светна му…

........................................................

Това е история за раждането на смелостта. Оказва се, че в огромната си част не е безстрашие, а е дериват на един прегърнат, осъзна и обикнат страх. Ако в историята думичката заекване се замени с „моите страхове“ или с „моите бягства от сенките ми“, се вижда, че води към общовалидни заключения. Защото зад външното връхче на симптоматичния айсберг на заекването, стоят купища общовалидни страхове, често водещи живота ни от ад към пъкъл и обратно… Не повтаряй бягствата на Страхил. Защото животът е за живеене и не чака!

Никак не е дълъг и си има време за всичко. Имаш ли емоционална, а оттам и социално-поведенческа трудност, която не успяваш да разрешиш, смелото решение е да си я признаеш. Пред себе си, пред доверените ти близки и приятели, пред човек, който може да ти помогне.

Защото признаването на слабостта вече е сила, а да потърсиш помощ, когато не успяваш сам, е признак на мъдро смирение. Завършвам посланието си към читателите на Смели истории, с цитирането на един надпис, написан със спрей, на блок в Младост 1, София: „ЖИВЕЙ ДОКАТО СИ ЖИВ!“. Защото едно е да съществуваш, друго е да живуркаш, трето е да живееш силно, смело, творчески и решително!

.....

Орлин Баев, естествен психотерапевт