Талински Размисли

Съществува погрешното схващане, че трябва да бъдеш безпощаден към себе си, за да не изоставаш от надпреварата. Но хората, които приемат провалите си, са по-мотивирани да се развиват. Способните на себесъстрадание хора си поставят точно толкова високи цели, колкото и самокритичните. Разликата между тях е, че първите не се отчайват, ако не постигнат набелязаната цел.

Може да се каже дори, че себесъстраданието ни дава по-голяма преднина пред останалите. В крайна сметка то е свързано със здравословния стил на поведение като правилно хранене, физически упражнения, качествен сън и справяне със стреса в натоварените периоди, когато трябва да се грижим най-добре за себе си. Факт е, че прави имунната система по-силна и й помага да ни пази от болестите, като в същото време насърчава социалните контакти и положителните емоции, които ни стимулират да се движим напред.

Сюзън Дейвид, "Емоционална пластичност"

...

Имаше време, когато знаех и говорех на английски доста добре. Но, от доста години живея в България и го практикувам рядко. Ползвам го пасивно – разбирам, но не говоря. Така невронните вериги, през които се помни и възпроизвежда езика, са по-малко употребявани. Когато пробваш да говориш, често се питаш „коя беше думата“ и заместваш с друга, което прави лексикона мъничък, а изказа простоват, тесен. Съзнавам, че ако живея само за месец в англоговоряща среда, ще си върна езика, а за два, вече ще говоря на доста добро ниво и езиков запас. Но, в България съм... Тоест, нужно е да намеря начин да практикувам ежедневно.

В момента съм в Талин – прекрасната столица на Естония. Една много уредена държава. Тихо, подредено, мирно, чисто. Липсва свръхзастрояването, хората спокойни, вежливи, уважителни. Има ред, има социални норми и се спазват масово.

Говорих на международна конференция – около час, на английски. Никак не се харесах. Имам силно развита метакогниция – наблюдавам се отстрани и отгоре и телесно и психически. Когато не намирах точната дума, замествах с друга по-обща, което прави изказа примитивен... В този процес на търсене на думи наум, които знам на родния си език, но не изплуват достатъчно бързо на английски в мига, ми се върна и заекването. Не във фрапантна степен, но осезаемо. Защото е чисто мозъчен процес, при който трудността в езика, се добавя към така или иначе наличната неврологична трудност за процесиране на речта. Накратко, за да говори един заекващ с неврално базирано заекване гладко, след като е преодолял социалната си тревожност и практически е компенсирал невралния си дефицит с много речева практика, е нужно да е много вещ с езика, с думите на невро, а оттам на ментално ниво. Защото заекването е подлежано от мозъчни сривове и цялата им компенсация с техника на говора се срива, когато се добави колебанието в ползването на чужд език. За да изчезне, е нужно много добро свикване с чуждия език, вещина в ползването му.

 

Заеквах – не много, но... Не говоря за заекването обаче, а за реакцията си. Бях жесток към себе си, не се харесах, направо се отхвърлих. В залата имаше около 120 човека от цял свят – Канада, Щатите, Латиноамериканци, от много държави в Европа, азиатци... Да, не бях най-блестящият, какъвто държа да бъда. Но, после хора ми дадоха обратна връзка, че съм дал добро послание. Говорих за емоционалната пандемия от безлюбие, в която естествената психотерапия дава своята скромна лепта, като трансформира потърсилите помощта ѝ в слънчеви, благодарни, смислени и сърцати хора. Организаторите на конференцията също ме поздравиха... Аз обаче се изядох...

Вечерта гледахме филма на Габор Мате за травмата – за това как непрегърнатата със съчувствие към самия себе си травма води до болни компенсации – зависимости, антисоциално поведение, рак, автоимунни заболявания... На фона на преживяното през деня, ми въздейства особено силно. Осъзнах как онова отхвърляно, заекващо и подигравано  в детството ми момче, е в мен и сега и се чувства наритано, прокудено, нежелано – не от хората, а от собствената ми зверска самокритичност. След лекцията ми, поради самоотхърлящото самоизяждане, за няколко часа буквално натежах, стъмни ми се и ми се стъжни, потънах в бездна от раздран мрак. Ненавиждах се слаб, недостатъчно (по планинските ми критерии) успял, ненаправил взривен фурор с чара си...

Имам богат опит с общуването с травмите си. Знам, че това наранено момче в мен не изчезва, но просто прихващам ужаса и тъгата му и бързо ги вливам в целостта си. Няколко часа след това, вече бях спокоен и с отворено сърце. На следващия ден умишлено се запознавах с много колеги от цял свят. Доста хора идваха и ме питаха за естествената психотерапия, за Учителя Беинса Дуно и братството... Хората бяха толерантни, смислени, добросърдечни. Поканих американска колежка като лектор в ЕП школата, уговорих се с професор от Естония да води работилница в България, получих "зелен сфетофар" за някои инициативи... 

През часовете, в които бях потънал в травмата си от отхвърляне, се наблюдавах отгоре метакогнитивно. Тази свръхсамокритичност, това самоизгризване и самопребиване... Стари познайници, добре утвърдени неврални пътечки са... Разликата от преди години и сега е, че имам „прокопани“ и нови. Тези на любящото самоприемане и доверие в себе си. Избирам да ги следвам! Именно защото приемам провалите си, съм готов и за успехите си. Смирено и спокойно. Да бъде волята Му!

...

 

Орлин Баев